Франк Хърбърт
Експериментът Досейди (8)

Всички правителства се управляват от лъжци и не трябва да се вярва на нито една тяхна дума.

Мисъл, приписвана на древен журналист от човешки вид

Докато вървеше забързано по покрива на съседната кула за паркиране през следобеда на последния й ден като Свързочник, Джедрик не можеше да се отърси от мисълта, че след малко ще се раздели с още един отличителен знак на ранга си. Под нея бяха превозните средства на търговците на власт и техните подчинени. Машините бяха окачени за куките на монтираната към тавана транспортна лента и варираха в много широк спектър: от гигантските бронирани джейгери на управниците, с тежки оръжия и свръхмощни ходови системи, до малките черни аероскутери, предназначени за такива като нея. Тя вече не служеше никому и знаеше, че ще лети за последен път на машината, която я бе избавяла от сутрешната и вечерната блъсканица по подземните пешеходни пътеки.

Джедрик внимателно бе избрала момента на тръгване. Онези, които се возеха в джейгерите, нямаше да видят повече нейния аероскутер и шофьора й Хави. Докато траеше този последен полет, през малкия отрязък от време, тя трябваше да отдели на Хави специално внимание.

Сега Джедрик почувства как въртележката на събитията започва да се върти с все по-ужасяваща скорост. Тази сутрин тя бе обрекла на гибел петдесет човешки същества. Лавината вече набираше мощ.

Покривната настилка на кулата за паркиране не беше ремонтирана добре след неотдавнашната експлозия, зад която стояха трима партизани от Периферията. Краката й постепенно се приспособиха към неравната повърхност, докато прекосяваше откритото пространство, бързайки към улея за спускане. Стигнала до него, Джедрик се спря и погледна на запад към канарите, които ограждаха Чу. Слънцето, снишило се вече над скалите, сипеше златното си сияние отвъд млечнобялата Стена на Бога. Завладяна от новите си страхове, тя го въприемаше не като слънце, а като злобно око, което я следи от небето.

Ротокартотеките в кабинета й по всяка вероятност вече бяха подпалени в резултат на непохватното посегателство на жабите. Те нямаше да докладват веднага за случилото се и щеше да мине известно време, докато вестта се изкачи нагоре по йерархията до ниво, където някой щеше да се осмели да вземе важно решение.

Джедрик се бореше мислите й да не се разпаднат на трептящи сенки. След картотеките щяха да се натрупат и други сведения. Хората на Електора щяха да стават все по-подозрителни. Но това беше част от плана й — пласт, съставен от много пластове.

Когато стигна до улея, тя се спусна рязко надолу до своето ниво и погледна към авиопасажите, където аероскутерът й висеше между другите. Хави седеше на полегатия капак, прегърбен по обичайния за него начин. Дотук добре. В поведението му нямаше нищо изненадващо. Случаят изискваше известна изтънченост и предпазливост, но тя предполагаше, че едно толкова плитко и прозрачно същество като Хави няма да й създаде истински проблеми. Въпреки това Джедрик държеше дясната си ръка в джоба, където бе скрила едно малко, но подходящо за случая оръжие.

Моментът беше такъв, че не можеше да допусне нещо да я спре. Бе подбрала и обучила свои помощници, но нито един от тях не можеше да се сравни с нея. Подготвената военна сила се нуждаеше от Джедрик в качеството й на онова допълнително острие, което може да изтръгне победата в предстоящите сражения.

Засега трябва да се нося като лист над урагана.

Хави четеше книга, едно от онези привидно задълбочени неща, които той обичаше да прави, макар Джедрик да знаеше, че няма да разбере нищо от нея. Погълнат от заниманието си, шофьорът подръпваше долната си устна с палец и показалец — истинска картина на дълбоко интелектуално вникване във важни идеи. Но това наистина беше само картина. Нищо в поведението му не подсказа, че е чул забързаните стъпки на Джедрик. Лек ветрец духна страниците и той ги задържа с пръст. Тя не можеше да види заглавието, но предположи, че книгата е от списъка за контрабандна литература, както и повечето неща, които той четеше. В общи линии това беше най-големият риск, който Хави бе готов да поеме. В заниманието му нямаше нищо героично, макар да не беше лишено от известна фалшива романтика. Още една картина.

Сега тя го виждаше съвсем ясно. Логично беше вече да е вдигнал глава, но той продължаваше да седи надвесен над книгата си. Хави имаше големи кафяви очи, за които смяташе, че излъчват измамлива наивност. Истинската му наивност обаче отиваше далеч отвъд плитките опити за измама. Въображението на Джедрик с лекота разигра сцената, при която един от хората на Броей намираше Хави в сегашната му поза.

„Контрабандна книга? — щеше да попита Хави, въртейки кафявите си очи с цялата им безнадеждна наивност. — Мислех, че не са останали вече такива. Предполагах, че сте ги изгорили всичките. Даде ми я един приятел на улшщта, когато го попитах какво чете.“

Прикривайки присмеха си, шпионинът на Електора щеше да каже:

„Не се ли усъмнихте в един такъв подарък?“

Ако се стигнеше до подобна ситуация, положението на Хави щеше да се влошава от минута на минута заради собствената му несъобразителност. Невинните му кафяви очи нямаше да подведат хората на Електора повече, отколкото биха подвели нея. Именно по този начин бе отгатнала, че той й е доставил ключ към Стената на Бога — този ключ беше Йори Х. Маккай. Хави бе дошъл при нея с непохватния си заговорнически маниер.

— Хората от Периферията искат да изпратят нов агент. Помислихме си, че ти би могла…

И всяка изстреляна от него информация, всеки въпрос, на който той отговаряше с прозрачната си откровеност, засилваха нейното напрежение, изненада и въодушевление.

Джедрик разсъждаваше над тези неща, докато се приближаваше към шофьора си.

Той усети, че някой идва, и вдигна глава. Видя я, но в реакцията му тя долови нещо неочаквано — една полуприкрита бдителност. Хави затвори книгата.

— Пристигаш рано.

— Както ти бях казала.

Това ново поведение я направи неспокойна и събуди у нея стари подозрения. Не и оставаше нищо друго, освен да атакува.

— Единствено жабите не нарушават установения ред.

Очите на Хави се стрелнаха наляво, надясно и сетне се насочиха отново към нея. Поетият от Джедрик риск беше твърде открит, за да е по вкуса на Хави. Електорът имаше подслушвателни устройства навсякъде. Но реакцията на мъжа беше достатъчно красноречива. Тя махна по посока на аероскутера.

— Да тръгваме!

Той прибра книгата в джоба си, сетне се мушна в кабината и отвори нейната врата. Движенията му бяха малко по-енергични от обичайното. Бутонелът на един от зелените му ръкави се закачи за дръжката на вратата. Хави освободи ръката си смутено и припряно.

Джедрик се плъзна надолу към пасажерското място. Шофьорът затвори вратата прекалено рязко. Очевидно беше нервен. Добре. Той зае мястото си от лявата й страна до лоста за подаване на енергия и попита, без да извръща лицето си към нея:

— Накъде?

— Направо към апартамента.

Леко колебание. След това Хави активира водачите на пистата. Аероскутерът трепна, клатушна се настрани и се плъзна надолу по улея, който водеше към улицата.

Когато излизаха от сянката на кулата, преди още да се освободят от направляващото устройство и Хави да е включил скутера на собствена енергия, Джедрик реши твърдо да не поглежда назад. Сградата на Свързочниците бе станала част от нейното минало, грамада от сиво-зелени камъни, обградена от други високи здания, откриващи тук-там пролука към скалите и ръкавите на реката. Част от нейния живот, която тя сега отрязваше. И щеше да бъде най-добре, ако си свърши работата прецизно. Съзнанието й трябваше да бъде чисто за онова, което предстоеше. А предстоеше война.

Не се случваше често военна сила, издигнала се от масите на Досейди, да търси мястото си в пирамидата на властта. Подготвената от нея армия щеше да извика страх у милиони. Но сега я интересуваха страховете само на няколко души и първият от тях бе Хави.

Той управляваше скутера с обичайната си вещина; не беше кой знае колко изкусен, но си вършеше работата добре. Ръцете му бяха върху лостовете и тя забеляза, че кокалчетата му са побелели. Това означаваше, че все още самият Хави управлява тези мускули, а не някоя от онези зли идентичности, които можеха да разиграват номерата си в досейдийска плът. Затова той й беше полезен и именно тук бе неговият провал. Досейди го беше погубила, беше го замърсила. С Маккай в никакъв случай не трябваше да се случва същото.

Изглежда Хави имаше достатъчно здрав разум, за да се страхува от нея. Джедрик даде възможност на това чувство да нарасне, докато разглеждаше летящия покрай аероскутера град. Движението не беше натоварено, а превозните средства, които видя, бяха бронирани. Пръснатите тук-там цилиндрични входове с невидими оръжия в сенките и очите зад процепите — всичко изглеждаше нормално. Все още не бе дошло време блудният Старши Свързочник да бъде подгонен като див звяр.

Минаха през първия укрепен със стена пропускателен пункт без забавяне. Войниците от охраната бяха експедитивно нехайни: бърз поглед към скутера и лентите за самоличност върху ръкавите на пътниците. Просто рутинна проверка.

Рутинните действия се превръщат в опасност, каза си тя, защото твърде бързо стават отегчителни. Отегчението притъпяваше сетивата. И именно отегчението беше онова нещо, от което тя и нейните помощници се стремяха да предпазят своите войници. Тази нова военна мощ на Досейди, дето щеше да нанесе много незапомнени по силата си удари.

Хави направи обичайния кръг и премина през стените, отвъд които пространствата станаха по-широки и по-открити. Тук по улиците растяха градински цветя, отровни, но красиви. Листата под сенките изглеждаха пурпурни. Върху безплодната пръст под шубраците проблясваха корозийни капчици, една от малките досейдийски хитрости за запазване на територии. Досейди казваше интересни неща на онези, които бяха готови да ги чуят.

Джедрик се обърна и се вгледа в Хави, изцяло съсредоточил се върху управлението на машината с вид на човек, зареден с енергия. Изглежда, той познаваше собствените си слабости и навярно си даваше сметка, че мнозина се чудят как успява да задържи работното си място като шофьор, макар и в средните ешелони на властта, когато Развъдниците гъмжат от хора, борещи се неистово да се изкачат стъпка по-нагоре. Очевидно успяваше да се добере до ценна информация, която продаваше на тайния пазар. Сега Джедрик трябваше да пораздруса този таен пазар. Действията й трябваше да изглеждат донякъде недодялани, за да намекнат, че събитията от деня я бяха смутили.

— Възможно ли е да ни подслушват? — попита тя. Това нямаше никакво значение за плановете й, но именно подобна недодяланост щеше да създаде у Хави онова впечатление, което й беше необходимо в момента.

— Изключих приемно-предавателното устройство по същия начин, както и преди — отвърна той. — Ако някой направи проверка, всичко ще изглежда като обикновена повреда.

Ти си единственият човек, който би решил, че повредата е обикновена, помисли си Джедрик.

Но отдавна бе свикнала с инфантилните отговори на Хави. Сега тя разиграваше своя гамбит, сондирайки почвата с искрено любопитство.

— Очаквал ли си днес да водим някакъв поверителен разговор?

Хави беше на косъм от това да я погледне озадачено, но се овладя и каза:

— О, не! Това беше просто предпазна мярка. Разполагам с допълнителна информация за теб.

— Ти вече ми даде информацията за Маккай.

— Исках само да докажа цената си.

О, Хави! Защо са тези безплодни опити?

— Ти действително притежаваш някои неподозирани качества — рече Джедрик и забеляза, че той дори не е доловил иронията й. — Каква е тази информация, която искаш да ми продадеш?

— Свързана е с Маккай.

— Наистина ли?

— Колко си готова да платиш за нея?

— Аз ли съм единственият купувач, Хави?

Дланите му се свиха още по-силно около лостовете за управление, раменете му се прегърбиха. Причината за напрежението в гласа му беше съвсем очевидна.

— Ако информацията ми бъде продадена на подходящото място, тя би могла да ми гарантира пет години лесен живот — никакви грижи за храна, подслон или каквото и да било.

— Защо не си избереш едно такова място и не я продадеш там?

— Не съм споменавал, че това е по силите ми. Има купувачи и купувачи.

— А може би има и такива, които просто взимат, без да платят?

Този въпрос не се нуждаеше от отговор и толкова по-добре. Пред аероскутера се спусна бариера, принуждавайки Хави да спре. За миг Джедрик почувства, че я обзема страх, но сетне рефлексите възпряха тялото й от явен израз на емоция. Разбра, че и това е рутинно спиране, необходимо за извозването на ремонтни материали.

Джедрик надникна през прозореца от дясната си страна. Нескончаемият ремонт и подсилването на градското укрепление преминаваха към следващото по-ниско ниво. Паметта й подсказа, че това е осмият пласт на отбранителния вал откъм югозапад. Улицата беше изпълнена с трясъка на силни чукове, стоварващи се върху камък. Във въздуха се носеше сивкав прах, образуващ над тях цели облаци. Тя усети миризмата на искрящ кремък и онзи горчив металически привкус, който винаги се долавяше в Чу, смъртоносната отрова, която Досейди изливаше върху обитателите си. Джедрик затвори уста и направи няколко кратки вдишвания, забелязвайки разсеяно, че всички работници са от Развъдниците. Бяха хуманоиди и около една трета от тях жени. Никой не изглеждаше на повече от петнадесет години. Очите им излъчваха онази упорита бдителност, която родените в Развъдника запазваха до края на живота си.

Един млад помощник-майстор мина покрай тях, вървейки по петите на по-възрастен мъж с приведени рамене и сплъстена побеляла коса, очевидно негов подчинен. Възрастният вървеше бавно и замислено, а младият помощник-майстор махаше нетърпеливо на подчинения си да го изчака. Джедрик забеляза, че Хави пропусна всички важни нюанси на разигралата се пред тях сцена. Докато минаваше покрай една от работничките, помощник-майсторът я изгледа от горе до долу с интерес. Момичето усети погледа му и вложи повече сили в ударите си с чука. Помощник-майсторът каза нещо на подчинения си, който отиде и заговори момичето. Тя се усмихна, хвърли бърз поглед на младия мъж и кимна. Двамата продължиха нататък, без да се обърнат назад. Джедрик нямаше да забележи тази очевидна уговорка за по-късна среща, ако момичето не й заприлича на една жена, която бе познавала в миналото… сега тя беше мъртва, както и много от някогашните й приятелки.

Разнесе се звън на камбана и бариерата се вдигна.

Хави потегли, хвърляйки поглед на помощник-майстора, докато минаваха покрай него. Младежът не отвърна на погледа му, което подсказа на Джедрик, че бе преценил пасажерите в аероскутера доста по-рано.

Тя подхвана разговора оттам, докъдето бяха стигнали.

— Какво те кара да мислиш, че можеш да получиш от мен повече, отколкото от някой друг?

— Не повече… Просто рискът с теб е по-малък.

Гласът звучеше искрено, този невинен глас, който издаваше толкова много. Тя поклати глава.

— Искаш аз да поема риска за продажбата на по-високо ниво?

Хави направи дълга пауза и накрая призна:

— Ти знаеш по-добре от мен как трябва да се борави с такава информация.

— Но за да потвърдя нейната достоверност, ще трябва да използвам името ти.

— В такъв случай ще бъда под твоя закрила.

— Защо ми е да те закрилям, след като получа необходимото?

— А какво те кара да смяташ, че това ще е всичката информация, която мога да ти доставя?

Джедрик въздъхна и се зачуди трябваше ли да продължава тази игра.

— Ние и двамата можем да попаднем в капан, Хави.

Шофьорът не отговори. Без съмнение той бе предвидил подобна възможност в глуповатия си план.

Минаха покрай тубместа кафява постройка от лявата им страна. Улицата завиваше нагоре към следващото по-високо ниво, пресичайки един гъмжащ от хора площад. Между две по-високи сгради вдясно тя зърна отсечка от речен канал, после следваха още постройки които обграждаха всичко като скалите около Чу; аероскутерът се издигаше все по-нагоре и по-нагоре, а заедно с него и околните сгради.

Както и бе предполагала. Хави не можа да понесе дълго мълчанието й.

— Какво смяташ да правиш? — попита той.

— Мога да ти предложа протекция за една година.

— Но това е…

— Както желаеш.

Той очевидно усети, че е взела окончателно решение, но оставайки верен на себе си, не се предаде.

— Не бихме ли могли поне да обсъдим…

— Няма да обсъждаме нищо! Ако не приемеш предложението ми, може би ще се наложи да те предам.

— Ти не би го направила!

— Колко малко знаеш за мен. Мога да купя информатори от твоя калибър далеч по-евтино.

— Ти си безмилостен човек.

Донякъде от съчувствие тя реши да му даде един малък урок.

— Не е нужно да говорим за това сега. Навярно твоята информация е нещо, което вече знам или просто не ми е нужно.

— Цената на моята информация е много по-висока от тази, която ти ми предложи.

— Така твърдиш ти, но аз те познавам добре, Хави. Не си склонен да поемаш големи рискове. Малки — да, но големи — никога. Твоята информация не би могла да представлява голям интерес за мен.

— Само да знаеш за какво става дума!

— Това повече не ме касае. Хави.

— Е, чудесно! Започваме да се пазарим за цената и изведнъж ти се отдръпваш…

— Аз не се пазаря!

Ама че глупак, каза си Джедрик.

— Но…

— Хави! Чуй ме внимателно. Ти си като малко дете, което се е препънало в нещо, което смята за интересно. В действителност в информацията ти няма нищо важно, но тя е достатъчно внушителна, за да те изплаши. Ти не знаеш как да продадеш сведенията си, без да се изложиш на опасност. Затова дойде при мен. Въобразяваш си, че можеш да ме използваш като свой агент. Въобразяваш си прекалено много неща.

Гневът му попречи да вникне в смисъла на думите й.

— Аз поемам рискове!

Тя дори не се опита да скрие иронията в гласа си.

— Да, Хави, но не и там, където предполагаш. Сега ще ти дам възможност да поемеш един съвсем непосредствен риск. Кажи ми твоята ценна информация. И без никакви условия. Нека аз да преценя. Ако реша, че струва повече, отколкото ти предложих, ще увелича цената. Ако се окаже, че вече разполагам с тези сведения или те просто не са ми нужни, няма да получиш нищо.

— Преимуществото е изцяло на твоя страна.

— Както е и редно да бъде.

Джедрик се вгледа в раменете на Хави, в положението на главата и играещите мускули. Предполагаше се, че той е истински представител на Трудовия Тръст, а дори не знаеше, че мълчанието е ангелът-хранител на ТТ. Учейки се да мълчиш, ти се научаваш какво да чуеш. Членовете на ТТ рядко предприемаха каквото и да било. Но ето че Хави беше толкова далеч от тази и други традиции, сякаш никога не бе живял в Развъдника. Всъщност той наистина не бе живял там, преди да стане твърде стар, за да се научи. Въпреки това говореше за разни свои приятели от Периферията и се държеше така, като че ли имаше собствено конспиративно ядро. Занимаваше се с нещо, за което едва ли бе компетентен. И по всичко личеше, че е убеден в своята непроницаемост за хора от калибъра на Джедрик.

Освен ако това не беше някакъв изключително ловък ход.

Тя не вярваше да е така, но беше достатъчно предпазлива, за да вземе под внимание и тази смътна възможност. Всичко дотук, заедно с очевидните недостатъци на Хави бе накарало Джедрик да се откаже да го използва като ключ към Стената на Бога.

Сега те минаваха покрай главната квартира на Електора. Тя се обърна и хвърли бегъл поглед към каменната крепостна стена. Мислите й бяха като шубрак с безброй бодли. Всяко нейно предположение за Хави изискваше специфичен защитен рефлекс. Един нехарактерен за Досейди рефлекс. Забеляза работниците, които се стичаха като река надолу по стълбите към цилиндричния вход на Електора. Нейният проблем с Хави напомняше по странен начин проблема, който тя знаеше, че ще срещне Броей, когато му се наложи да решава какво да прави с бившия Свързочник на име Кейла Джедрик. Бе изследвала възможните решения с концентрирана точност, достигнала пределите на нейните възможности. Правейки това, бе изменила някои свои същностни черти, отдалечавайки се от всичко досейдийско. Те повече нямаше да открият Кейла Джедрик в Демопола. Нямаше да открият там нито Хави, нито Маккай. Ако можеше да го стори…

Потокът от пешеходци в този район на изключителни предохранителни мерки накара Хави да запълзи. От Цилиндричния Вход Едно продължаваха да прииждат още работници, огромна тълпа, сякаш тръгнала да изпълнява неотложна задача. Джедрик се замисли дали някой от нейните петдесет избраници беше сред тълпата. Не трябва да допускам мислите ми да блуждаят. Тепърва й предстоеше да се носи като лист, надарен със съзнание, но все още не смееше да влезе в урагана… все още не. Тя отново съсредоточи вниманието си върху умълчалия се и ядосан Хави.

— Кажи ми, ти убивал ли си някога?

Раменете му се напрегнаха.

— Защо ми задаваш този въпрос?

Известно време тя остана загледана в профила му, очевидно мислейки за същото.

— Предполагах, че ще получа отговор. Сега разбирам, че няма. Това не е първият път, когато правя подобна грешка.

Хави отново не успя да си извлече поука.

— На много ли хора задаваш този въпрос?

— То не те касае сега.

Джедрик прикри дълбокото си униние.

Хави не бе достатъчно умен, за да прочете дори най-крещящите и явни симптоми. Той въплъщаваше самата ненужност.

— Нямаш право на такова посегателство над личния ми…

— Замълчи, малки човече! Нищо ли не успя да научиш през целия си живот? Често смъртта е единственото средство за изтръгване на необходимия отговор.

Както и бе очаквала, Хави съзря в думите й единствено пълна безскрупулност. Той я стрелна изучаващо с очи, а в отговор тя повдигна леко едната си вежда и сви цинично рамене. Шофьорът продължи да разкъсва вниманието си между улицата и лицето й, изпълнен с опасения и страхове. Пилотирането му се влоши и стана определено опасно.

— Внимавай какво вършиш, глупако!

Той насочи вниманието си към улицата, усещайки, че по-голямата опасност идва оттам.

Следващия път, когато я погледна, тя се усмихна, знаейки, че Хави няма да успее да долови никаква фатална промяна в този жест. Той вече се питаше дали Джедрик ще предприеме нападение, но предположи, че няма да го направи, докато кара. Въпреки това продължаваше да се съмнява и съмненията му го правеха още по-прозрачен. В поведението му нямаше нищо учудващо. Едно беше сигурно за него — идваше отвъд Стената на Бога, от селенията на „Х“, оттам, откъдето идваше и Маккай. Нямаше никакво значение дали работи за Електора. Всъщност Джедрик се изпълваше с все по-големи съмнения, дали Броей би използвал един толкова опасен и дефектен инструмент. Никой не можеше да изиграе толкова съвършено това безразсъдно непознаване на основните досейдийски уроци по оцеляване. Онзи, който се опиташе да направи това, просто не би могъл да оцелее. Само искрено невежият можеше да доживее до възрастта на Хави, единствено той можеше да бъде пощаден като любопитна рядкост и потенциален източник на интересни данни… интересни, но не и непременно полезни.

Оставяйки „проблема Хави“ за последния момент и изстисквайки всичко полезно от него, Джедрик знаеше какво точно трябва да направи. Каквито и да са хората, стоящи зад Хави, въпросите й бяха упражнили онзи добре премерен натиск върху тях, за да й останат няколко възможности за избор.

— Е, каква е тази твоя ценна информация? — попита тя.

Усещайки, че купува живота си с всеки следващ отговор, Хави отклони аероскутера към бордюра, спря до една постройка без прозорци и погледна Джедрик.

Тя чакаше.

— Маккай… — Той преглътна. — Маккай идва отвъд Стената на Бога.

Тялото й се разтресе в конвулсивен смях и веселието и нарасна повече, отколкото бе очаквала. За миг се почувства напълно безпомощна и това я отрезви. Не трябваше да дава никакво преимущество, дори и на Хави.

Самият той изглеждаше ядосан.

— Какво смешно има?

— Ти. Нима си допускал, че няма да разпозная един недосейдиец? Малки човече, как си успял да оцелееш досега?

Този път той я разбра правилно. Това го накара да прибегне към последния си коз и да потвърди предположенията й.

— Не ме подценявай.

Да, разбира се — неизвестните възможности на „Х“. В гласа му имаше скрита заплаха, която тя не бе долавяла преди. Можеше ли Хави да призове защитниците отвъд Стената на Бога? Това беше малко вероятно, но трябваше да се вземе под внимание. Не биваше да подхожда към големия проблем от стеснена гледна точка. Хората, обгърнали цялата тази планета с непробиваема обвивка, навярно имаха способности, каквито тя дори не можеше да си представи. Някои от тези създания идваха и си отиваха,когато пожелаят, сякаш Досейди беше просто случайна спирка. Освен това хората от „Х“ можеха да променят телата си и този ужасяващ факт никога не трябваше да се забравя; именно това бе накарало нейните предци да подготвят появата на личност като Кейла Джедрик.

Подобни мисли винаги я довеждаха до почти пълна безпомощност, чувстваше се разтърсена от страшните неизвестности, които се изпречваха на пътя й. Беше ли Хави все още Хави? Безпогрешните й сетива отговаряха: да. Хави бе шпионин, отклонение, развлечение. Това изглеждаше влудяващо. Тя можеше да прочете всеки нюанс в неговите реакции и въпреки това въпросите оставаха. Как да разгадаеш тези създания отвъд Небесния Воал? Те бяха прозрачни за досейдийските очи, но самата им прозрачност бе объркваща.

От друга страна, как можеха хората от „Х“ да се надяват да проумеят (и да предвидят) личност като Кейла Джедрик? Всичко в нея й подсказваше, че Хави вижда единствено повърхността, която самата Джедрик желаеше той да види. Неговите търсещи очи черпеха именно онази информация, която Джедрик желаеше той да почерпи. Но огромният залог в този случай изискваше да бъде така предпазлива, както никога преди. Обстоятелството, че ставаше свидетел на драматичен сблъсък, укрепваше волята и и я изпълваше с мрачно удовлетворение. Идеята, че марионетката Досейди може да се разбунтува срещу „Х“ и да вникне в същността на един такъв бунт, без съмнение бе непонятна за тях. Те бяха твърде самоуверени, а Джедрик се бе въоръжила с безкрайна предпазливост. Не виждаше начин да скрие действията си от онези отвъд Стената на Бога, както успяваше да ги скрие от своите сънародници на Досейди. „Х“ разполагаха с изключителни средства за шпиони и нищо не можеше да им се изплъзне. Разчиташе на едно-единствено обстоятелство — нямаше как да проникнат в най-дълбоките й мисли и щяха да видят само онази повърхност, която им откриеше тя.

Джедрик бе втренчила поглед в Хави, докато прехвърляше в ума си тези съображения. Но с нищо не издаде мислите си. В крайна сметка непрозрачността беше най-големият дар на Досейди за онези, които успееха да оцелеят.

— Твоята информация няма никаква стойност за мен — рече тя.

— Ти вече си знаела! — възкликна той обвиняващо.

Какво се надяваше да постигне с този гамбит? Не за първи път тя се запита дали шофьорът представлява най-доброто, което „Х“ можеха да предложат? Дали пък умишлено не изпращаха тук своите глупаци? Едва ли. Но как беше възможно Хави, с неговата инфантилна некомпетентност, да борави с такива лостове на властта, каквито предполагаше Стената на Бога? Може би „Х“ бяха дегенерирали потомци на по-висши същества?

Макар собственото му оцеляване да изискваше мълчание, той отново заговори:

— Ако не си знаела вече за Маккай… тогава ти… ти не ми вярваш!

Това беше прекалено. Дори и за него бе твърде много и затова тя си каза: въпреки неизвестните възможности на „Х“, Хави ще трябва да умре. Той мъти водата. Подобна некомпетентност е недопустима.

Всичко трябваше да бъде извършено не в пристъп на гняв, не като мъжкия гауачин, който убива своите собствени малки, а с клинична решителност, която „Х“ не биха могли да изтълкуват погрешно.

Засега уговорката бе шофьорът да я закара на едно определено място. Трябваше да продължи да изпълнява своята роля. По-късно, отделяйки достатъчно внимание на необходимите манипулативни ходове, тя щеше да направи онова, което трябваше да бъде направено. Едва тогава останалата част от плана й можеше да бъде приведена в действие.