Франк Хърбърт
Експериментът Досейди (25)

Знанието е сфера на легума, както и източник на престъплението.

Гауачински Закон

Маккай си помисли, че поверената му от Джедрик задача можеше да не се окаже толкова проста. Възможно беше да възникнат някои усложнения тук, на Досейди.

— Сигурно няма да се усъмнят, че наистина си мой адютант.

— Тогава аз трябва да бъда твой адютант.

Този отговор й допадна и тя му нахвърли набързо основните моменти от плана си, предупреждавайки го за предстоящия сериозен сблъсък. Агентът трябваше да докаже, че е напълно наясно с изискванията на тази планета.

Докато го подготвяше за мисията му, над Чу се спусна нощ. Когато се върнаха в залата на командния пост, където ги очакваха Гар и Трия, надеждите на Джедрик се оправдаха и удобният момент настъпи. Хората на Броей бяха нападнали 18-и вход. Джедрик веднага даде на Маккай няколко нареждания и той се затича към изхода.

— Разбери каква е целта на този ход!

Агентът спря само за да вземе със себе си четиримата часовои до вратата на командния пост, забелязвайки нескритата изненада на Гар и Трия. Те бяха стигнали до определен извод за положението на Маккай и сега трябваше да направят преоценка на заключенията си. По всяка вероятност по-объркана беше Трия. Маккай знаеше, че Джедрик съвсем скоро щеше да засили съмненията й, когато им каже, че след завръщането си от 18-и вход той ще дойде с тях.

— Приемайте неговите заповеди като мои.

Оказа се, че проблемът около 18-и вход съвсем не беше безобиден. Броей бе превзел самия вход и две съседни сгради. Негов десантчик бе скочил от горните етажи върху един от най-елитните отряди на Джедрик, взривявайки се и причинявайки тежки загуби.

— Загиналите са повече от сто — донесе вестта останал без дъх куриер.

На Маккай не му хареса загатването за атака-камикадзе, но нямаше време за мислене. Трябваше да елиминират тази опасност. Даде нареждания за две подвеждащи маневри, докато трети взвод взриви една от завзетите сгради, сривайки входа и в купчина отломъци. Другата сграда на врага остана изолирана. Този бърз успех замая бойците на Джедрик и офицерите издадоха нареждания за пълно подчинение. Маккай им заповяда да вземат пленници и да ги доведат за разпит.

Сетне нареди на един от охраната на командния пост да донесе карта на района и да я окачи на стената. Беше изминал по-малко от час, откакто се раздели с Джедрик, но усещаше, че е навлязъл в нов свят, по-примитивен дори и от онази невероятна жена, която бе дала ход на всичко това. Преди получаваше сведения от втора и трета ръка, а сега се сблъскваше със самата реалност. Свистенето на огнеметите и експлозиите долу на улицата разтърсваха съзнанието му.

Взирайки се в картата, той каза:

— По всичко личи, че това е капан. Напуснете района. Ще оставим само един отряд. Докладвайте на Джедрик.

Офицерите побързаха да се подчинят.

В стаята останаха двама подофицери и един от охраната. Часовоят попита:

— А това място?

Маккай се озърна. Стаята беше квадратна, с кафяви стени. Два прозореца гледаха към улицата, извън периметъра на сраженията и отцепената сграда недалеч от 18-и вход. Миг по-късно пристигна заповед да организира тук своя команден пост. Четири улици с изолирани опорни точки — това го откъсваше от главната битка. Ако станеше горещо, можеха да прекарат въжен мост до някоя от съседните сгради. Освен това фактът, че остава в опасния район, щеше да повдигне бойния дух на хората му.

Той се обърна към един от подофицерите:

— Слез долу на входа. Повикай всички асансьори и ги извади от строя — всички, без един. Остани там със своя отряд и постави хора на стълбището. Опитай се да вземеш пленници. Някакви забележки?

— Ще изпратя два свързочни екипа и ще проверя дали съседните сгради са безопасни.

Разбира се!

Маккай кимна.

О, богове! Какви изумителни реакции имаха тези в критични ситуации! Действаха точно и отсечено, ножове.

— Направи го — рече Маккай.

Не бяха минали и десет минути, когато двама бойци от специалните части на Джедрик доведоха първия пленник, млад гауачин със странни белези върху клепачите — бледи завъртулки на фона на зелената му кожа.

Двамата рейнджъри спряха точно до вратата. Държаха здраво гауачина, макар той да не проявяваше признаци на съпротива. Подофицерът, който ги беше въвел, затвори вратата след тях.

Единият от рейнджърите, възрастен мъж със строги черти, кимна, когато забеляза, че е привлякъл вниманието на Маккай.

— Какво да правим с този?

— Вържете го за стола — нареди агентът.

Докато изпълняваха заповедта му, той разгледа внимателно гауачина.

— Къде го заловихте?

— Опитваше се да избяга от онази сграда през канала за мръсната вода.

— Сам ли беше?

— Не зная. Този е първият, когото пленихме. Останалите чакат отвън.

След като вързаха младия гауачин, те застанаха точно зад него.

Маккай продължаваше да изучава пленника си. Носеше черен гащеризон с характерното остро деколте, улесняващо почистването на гръдните кухини. Дрехата беше разкъсана и разцепена на няколко места. По всичко личеше, че е бил подложен на светкавичен, усърден и брутален обиск. Агентът подтисна надигналото се у него чувство на съжаление. Белезите по клепачите отричаха недвусмислено досейдийския му произход.

— Зле са си свършили работата ония, които е трябвало да заличат татуировките на клана ти — рече Маккай. Той вече знаеше какво означават линиите върху клепачите на гауачина — Дълбоководните Плувци. Това беше незначителен, малоброен и комплексиран заради положението си клан.

Младият гауачин примигна. Маккай бе започнал разпита с толкова спокоен и общителен тон, че шокът от думите му дойде едва впоследствие. За изненадата на пленника говореше съвсем ясно гримасата му.

— Името, ако обичаш? — Тонът на Маккай бе все още спокоен и дружески.

— Гриник.

Думата бе произнесена с усилие.

Агентът помоли един от охраната за бележник и писалка и записа името му, добавяйки и неговата кланова принадлежност.

— Гриник от Дълбоководните Плувци — подхвърли той. — От колко време си на Досейди?

Гауачинът пое дълбоко въздух през гръдните си кухини и запази мълчание. Двамата войници от специалните служби изглеждаха озадачени. Разпитът не протичаше според очакванията им. Самият Маккай беше объркан. Все още не можеше да се отърси от изненадата, че е попаднал на гауачин със зле заличени кланови татуировки тук, на Досейди.

— Тази планета е малка — рече Маккай. — Вселената, от която ние двамата с теб идваме, е огромна и може да бъде жестока. Сигурен съм, че не си дошъл тук с намерението да умреш.

Скоро щеше да проличи дали Гриник е наясно със смъртоносния план на своите началници. Думите на Маккай можеха да бъдат тълкувани като лична заплаха, която не включва надвисналата над цялата планета опасност.

При все това младият гауачин се колебаеше.

Имаш ли съмнения, запази мълчание.

— Изглежда си получил съответната подготовка за този проект — продължи Маккай. — Но се съмнявам дали са ти казали всичко, което би трябвало да знаеш. Съмнявам се дори дали са ти съобщили някои изключително важни неща за ситуацията, в която се намираш.

— Кой си ти? — попита Гриник. — Как смееш да говориш за… — Той се прекъсна и погледна двамата рейнджъри зад гърба си.

— Те знаят всичко за нас — излъга го Маккай.

Почувства сладкото ухание на гауачинския страх — цветен аромат, на който бе попадал само няколко пъти през живота си. Двамата войници зад него също го доловиха и леко се усмихнаха — знаеха какво означава тази миризма.

— Твоите господари са те изпратили тук, за да умреш — рече Маккай. — Това може да им струва скъпо. Попита ме кой съм. Името ми е Йори Х. Маккай, легум от гауачинската адвокатура. Извънреден Саботьор и старши помощник на Джедрик, която скоро ще управлява целия Досейди. Заповядвам ти да говориш в името на гауачинския Закон. Отговори на въпросите ми, защото Законът е в опасност.

На гауачинските светове това бе най-могъщото средство да накараш някого да говори. Гриник беше потресен.

— Какво искаш да знаеш?

Изрече го с огромно усилие.

— Каква е мисията ти на Досейди. Какви инструкции си получил и кой ти ги даде?

— Ние сме двадесет души. Изпратени сме от Мрег.

Мрег! Свързаните с това име многобройни асоциации зашеметиха Маккай. Малко по-късно той нареди:

— Продължавай.

— Там, отвън, са още двама от двадесетте.

Гриник кимна по посока на вратата, очевидно застъпвайки се за съучастниците си.

— Какви инструкции сте получили?

— Да измъкнем хората си от това ужасно място.

— За колко време?

— Остават само… шестдесет часа.

Маккай издиша бавно въздуха от дробовете си. Значи Арич и компания го бяха отписали. Те явно възнамеряваха да елиминират Досейди.

— Къде са останалите от твоята група?

— Не зная.

— Вие, разбира се, сте били резервна команда, обучена и държана в готовност за тази мисия. Даваш ли си сметка колко зле сте били подготвени?

Гриник не отговори.

Маккай подтисна чувството си на отчаяние и погледна двамата рейнджъри. Досети се, че бяха довели точно този пленник, защото бе един от тримата недосейдийци. Това, разбира се, беше направено под диктовката на Джедрик. Много неща ставаха ясни благодарение на новите му сетива. Очевидно Джедрик доста бе притискала гауачините отвъд Стената на Бога. Тя все още не подозираше крайностите, до които бяха готови да стигнат, за да я спрат. Време беше да научи какъв фитил е възпламенила. Броей също трябваше да бъде известен. Особено Броей — преди да е изпратил и други самоубийци.

Външната врата се отвори. Подофицерът надникна в стаята и заговори от вратата:

— Ти беше прав за капана. Минирахме района, преди да се изтеглим. Пипнахме ги! Сега входът е подсигурен и всички наши хора са извън последната сграда.

Маккай сви устни и заповяда:

— Отведи пленниците при Джедрик. Предай й, че идваме.

В очите на подофицера трепна изненада.

— Тя знае.

Изглежда искаше да добави още нещо.

— Да?

— Отвън има един пленник хуманоид, когото трябва да разпиташ, преди да тръгнеш.

Маккай се замисли. Джедрик знаеше, че той идва, знаеше какво става тук, знаеше и за пленника пред вратата. Тя искаше от него да разпита този човек. Да… разбира се. Не се осланяше на случайността… такива бяха разбиранията й. Е, скоро тези разбирания щяха да претърпят промяна, но може би тя допускаше дори и това.

— Името му?

— Хави. Сега е при Броей, но преди време работеше за Джедрик. Тя ми каза да ти предам, че Хави е ренегат и замърсен.

— Доведи го.

Хави го изненада. На повърхността се виждаше нищожество с угодническо изражение, а под маската на тайния агент личеше съвсем ясно самодоволството на глупака. Беше облечен в зелена униформа, с лента на ръкава, каквито носеха шофьорите. Дрехата му беше изпомачкана, макар да не бе видимо разкъсана и разцепена. Към него се бяха отнесли с по-голямо внимание, отколкото към гауачина, когото току-що бяха извели от стаята. Хави седна на стола на предшественика си. Маккай махна с ръка да го развържат.

Безсистемните въпроси създадоха хаос в главата на агента. Но пък и нямаше време за губене. Шестдесет часа! Струваше му се, че почти докосва отговора на загадката Досейди, че само след няколко минути ще узнае истинските мотиви на онези, които бяха създали това чудовище. Хави? Преди време той е служил на Джедрик. Как? Защо е бил отхвърлен? Какво означаваше „замърсен“?

Безсистемни въпроси, да.

Хави седеше напрегнат и нащрек, хвърляйки от време на време поглед към стаята и прозорците. Експлозиите бяха спрели.

Наблюдавайки внимателно пленника, Маккай стигна до определени заключения. Хави беше дребен, но набит — един от онези хуманоиди с нисък ръст, които могат да те изненадат с масивната си мускулатура, ако случайно се блъснеш в тях. Трудно бе да се каже на колко е години, но в никакъв случай не беше досейдиец. Може би бе от екипа на Гриник? Малко вероятно. Но тъй или иначе, не беше досейдиец. Не оглеждаше хората около себе си, подлагайки ги на автоматична преценка. Реакциите му бяха бавни. Твърде много от онова, което трябваше да остане скрито, личеше на повърхността. Да, това беше най-сигурното доказателство. Когато пристигна на тази планета, Маккай се почувства объркан най-вече от многото неща, които оставаха невидими. Арич и хората му не си бяха направили труда да го подготвят докрай. Щеше да му е необходим цял един живот, за да научи всички нюанси на Досейди, а му оставаха по-малко от шестдесет часа.

Тези мисли профучаха през ума му, докато примигна с очи. Взе решение и освободи охраната с махване на ръка.

Един от рейнджърите понечи да възрази, но Маккай го спря с поглед, придърпа някакъв стол и седна срещу пленника.

Вратата се затвори след последния от конвоя.

— Бил си изпратен тук със специалната задача да ме откриеш — каза Маккай.

Хави не бе очаквал подобно начало. Той се вторачи в агента. Навън се чу затръшване на врата. На няколко пъти долитаха шумове от тътрещи се стъпки. Сетне някой извика силно:

— Разкарайте оттук тези пленници!

Хави прехапа горната си устна. Не отрече твърдението. Тялото му се прегъна в дълбока въздишка.

— Ти ли си Йори Х. Маккай от БюСаб?

Маккай леко подсвирна. Съмняваше ли се „замърсеният“ в собствените си сетива? Странно. Агентът поклати глава и продължи да изучава пленника си.

— Не е възможно да си ти! — възкликна Хави.

— Ъ-ъъ… — Звукът сякаш се изтръгна неволно от гърлото на Маккай.

В другия имаше нещо странно: тялото се движеше, гласът произнасяше думи, но очите не бяха в синхрон.

Агентът се замисли над думите на Фани Мае. Леко докосване. И изведнъж всичко му стана ясно — през очите на този човек надзърташе друг. Да! Служителите на Арич контролираха кейлбана, който поддържаше бариерата около Досейди. Всеки кейлбан можеше да влезе в контакт с определени жители на тази планета. По такъв начин получаваше постоянен поток от информация за наученото от тях. Навярно на Досейди имаше много такива шпиони, обучени да прикриват кейлбанския контакт — никакви издайнически гърчове, никакво изпадане в транс. Нито дума за броя на действащите тук агенти на Арич.

Възможно ли беше все пак никой да не забележи подобно нещо? Това оставаше под въпрос.

— Ти действително трябва да си Маккай — рече най-после Хави. — Джедрик продължава да губи… — Той се прекъсна.

— Предполагам, че си й предложил доста богат материал за развлечение с недомислиците си — каза агентът. — Но те уверявам: БюСаб не смята, че в ситуацията тук има нещо забавно.

На лицето на Хави се изписа злорадство.

— Сигурно е така, защото все още не се е стигнало до прехвърлянето.

— Прехвърляне?

— Не си ли разбрал още как Пчарки ще купи свободата си?

На Маккай му се стори, че губи почва под краката си.

— Какво искаш да кажеш?

— Той трябва да прехвърли твоята идентичност в тялото на Джедрик, а нейната — в твоето тяло. Струва ми се, че преди време тя искаше да опита същото с мен, но…

Хави сви рамене.

Новото досейдийско съзнание на Маккай сякаш експлодира. Ренегат! Замърсен! Размяна на тела! Този път заговори като обвинител:

— Ти си изпратен от Броей!

— Разбира се. — Отговорът прозвуча дръзко.

Маккай сдържа гнева си. Плетениците на Досейди вече не го объркваха така, както в началото. То беше като да сваляш пласт подир пласт от нечия маскировка. След всеки следващ очакваш да откриеш отговора. Но това е капан за непредпазливите, заложен от самата вселена. И именно тук беше най-голямата мистерия, а той мразеше мистериите. Някои хора твърдяха, че това е неотменна част от работата на агентите на БюСаб. Човек елиминира онова, което мрази. Ала всички загадки, с които се беше сблъсквал досега, бяха нищо в сравнение с мистериите на тази планета. Сега разбра нещо ново и за Джедрик. Беше почти сигурно, че пратеникът на Броей казва истината.

Пчарки бе проникнал в тайната на панспечите около прехвърлянето на идентичността. Той бе постигнал това, без да разполага с панспечи като експериментален обект, освен ако… тук се намесваше и историята на Трия. Техният експеримент с панспечите бе получил още по-фантастични очертания.

— Ще говоря директно на твоя кейлбански монитор — рече Маккай.

— На моя какво?

Беше толкова очевидна симулация, че Маккай само изсумтя и се наведе напред.

— Обръщам се директно към Арич. Погрижи се това съобщение да стигне до него без никакви грешки.

Очите на Хави станаха безжизнени. Той потръпна.

Маккай почувства мисловните пипала на кейлбана да проникват в собственото му съзнание, но ги отблъсна.

— Не! Ще говоря чрез твоя посредник. Чуй внимателно какво ще ти кажа, Арич. Съществата, които са създали тази ужасна планета, не могат да тичат достатъчно бързо и достатъчно дълго, за да избягат. Ако целта ви е да превърнете всички гауачини във вселената в обекти на насилие, значи действате правилно. Останалите видове, включително и в БюСаб, ще прибягнат до масово насилие, ако вие ги принудите да го направят. Идеята не е никак приятна. Но ако ти не се придържаш към собствения си Закон и свещените си задължения като довереник, ще бъдете и публично опозорени. Невинните гауачини, както и вие, чийто правен статус предстои да бъде решен — всички ще платите кървавата цена.

Хави сключи озадачено вежди.

— Опозорени?

— Те възнамеряват да изтрият Досейди от лицето на вселената.

Шофьорът се отпусна тежко върху облегалката на стола и впери очи в Маккай.

— Лъжеш.

— Дори и ти, Хави, можеш да прозреш истината. Аз ще те пусна да се върнеш при Броей. Кажи му какво си научил от мен.

— Това е лъжа! Те няма да…

— Говори сам с Арич.

Хави не попита „Кой Арич?“, а просто се надигна от стола.

— Ще го направя.

— Предай на Броей, че ни остават по-малко от шестдесет часа. На нито един от нас няма да бъде позволено да избяга, поне не на онези, които могат да устоят на изтриване на паметта.

— Онези от нас?

Маккай кимна, разсъждавайки на ум: Да, сега аз съм досейдиец. Сетне добави:

— Махай се оттук.

Подсмихна се, когато видя подофицерът да отваря вратата, точно когато Хави беше посегнал към нея.

— Изведете го — рече Маккай, сочейки Хави. — Идвам след малко.

Без да се интересува дали подофицерът е разбрал нареждането му, той затвори уморено очи. Въпросът за Мрег и двадесетте гауачини от Тандалур, изпратени да измъкнат хората му от тази планета, оставаше открит. Мрег. Името на митичното чудовище, което бе подложило първите примитивни гауачини на гибелно изпитание, залагайки на най-дълбоките им инстинкти.

Мрег?

Беше ли това код, или име на конкретен гауачин? Или може би ролята, която този гауачин изпълняваше?