Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Йори Маккай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dosadi Experiment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ЕКСПЕРИМЕНТЪТ ДОСЕЙДИ. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.013. Фантаст. роман. Превод: от англ. Станимир Йотов [The Dosadi Experiment, Frank HERBERT]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 110.00 лв. ISBN: 954-570-015-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Въоръжи се, когато Бог Жабок се усмихва.

Гауачинско поучение

Маккай заговори още с влизането си в светилището на клана:

— Аз съм Йори Х. Маккай от Бюрото по Саботаж.

Име и основна васална принадлежност — това беше обичайната процедура. Ако беше гауачин, щеше да назове клана си или да удостои залата с едно продължително примигване, за да даде възможност на присъстващите да видят татуировката на неговия клан върху клепачите му. Като негауачин не беше длъжен да прави това.

Маккай бе протегнал дясната си ръка по гауачински, с длан надолу и широко разперени пръсти, за да покаже, че не носи оръжие и не е удължил ноктите си. Усмихна се още при влизането си, знаейки какъв ефект ще има това върху присъстващите. Веднъж един от старите му учители гауачини в нетипичен изблик на искреност му обясни въздействието на неговата усмивка.

— Имаме чувството, че костите ни омекват. Много неприятно усещане.

Маккай знаеше каква е причината. Притежаваше едро, мускулесто тяло — тяло на плувец с кожа като светъл махагон, а походката му бе поклащаща се. Сред древните му земни предци бе имало полинезийци или поне така пишеше в семейните хроники. Широките устни и сплеснатият нос доминираха върху лицето му, очите му бяха големи и ведро кафяви. Последният генетичен орнамент, който объркваше гауачините, беше рижата му коса. Той бе нещо като аналог в човешка плът на нефритените статуи във всеки от домовете на клановете тук, на Тандалур. Маккай притежаваше лицето и тялото на Бога на Жабите, Дарителя на Закона.

Както бе казал старият му учител, нито един гауачин не бе успял да се освободи напълно от чувството на страхопочитание в присъствието на Маккай, особено когато той се усмихваше. В такива случаи те се виждаха принудени да премълчат онази древна поговорка, която всеки гауачин научаваше още в невръстна възраст. докато се притискаше към гърба на майка си.

Въоръжи се, помисли си Маккай.

Все така усмихнат, той спря на установените осем крачки, огледа се наоколо и се съсредоточи. Стените на светилището бяха от зелен кристал. Леко овалното вътрешно пространство не беше голямо, разстоянието между двете най-отдалечени точки не надхвърляше двадесет метра. Топлата следобедна светлина на Тандалурското златно слънце проникваше през един-единствен кръгъл прозорец. Жълтото сияние образуваше нещо като въображаем духовен пръстен точно пред Маккай. Лъчите се събираха над стария гауачин, седнал на кафяво кано-легло, разпростряло се нашироко, за да даде опора на лактите и ципестите му пръсти. От дясната страна на гауачина имаше изящно изработено подвижно писалище от дърво върху поставка със спираловидна резба. Върху писалището стоеше един-единствен предмет — тъмносиня метална кутия, дълга около петнадесет сантиметра, широка десет и висока шест. Зад синята кутия бе нейният пазител. Това беше рийв от женски пол, чиито бойни челюсти изглеждаха добре затъкнати в долните гънки на лицевата й цепнатина.

Нима кланът е приел рийв в своето лоно!

Осъзнаването на този факт изпълни Маккай с безпокойство. Билдун не беше споменал нищо такова.

Присъствието на този рийв тук говореше за явна ориентация на гауачините към някакво конкретно насилие. Рийвите никога не изпитваха радост, освен когато предусетеха нечия смърт. А този беше от най-опасните — женски, за което говореха торбичките зад жестоките челюсти. Щом тя беше тук, значи някъде наблизо се намираха и двата мъжки екземпляра, които заедно с нея образуваха размножителната триада. Рийвите никога не напускаха родната си планета по друг начин. Маккай усети, че вече не се усмихва. Тези проклети гауачини! Знаеха какво въздействие ще окаже присъствието на един женски рийв върху него. Като изключим Бюрото, където агентите се ползваха с особена свобода на действие, подходът към рийвите изискваше изключителна предпазливост, за да се избегне нанасянето на обида. Поради факта, че членовете в триадата периодически се променяха, семействата им се разрастваха достигайки гигантски пропорции. При това положения да обидиш един от тях означаваше да обидиш всички.

Тези разсъждения никак не прилягаха на усещането за студ, което Маккай изпита при вида на синята кутия върху подвижното бюро. Той не знаеше с кой клан си има работа, но добре осъзнаваше каква е тази кутия. От нея идваше особеният лъх на древни векове. Възможностите му за избор се стесняваха.

— Познавам те, Маккай — каза старият гауачин.

Изрече ритуалните думи на стандартен гауач с подчертано гърлено произношение — факт, който говореше, че рядко е напускал тази планета. Лявата му ръка посочи бялото кано-легло, поставено под ъгъл от дясно зад подвижното писалище. То също беше в смъртоносния обсег на безмълвния рийв.

— Моля те, седни, Маккай.

Гауачинът погледна към рийва, към синята кутия и сетне отново насочи вниманието си към Маккай. Това движение на светложълтите и влажни от старостта очи под избледнелите зелени вежди явно беше умишлено. Носеше само късо зелено расо с презрамки през раменете, под което се очертаваха покритите с кора бели гръдни кухини. Лицето му беше плоско и полегато, с белезникави нацупени ноздри в края на гребеноподобния и леко очертан нос. Примигна, откривайки татуировките върху клепачите си. Маккай видя там тъмния плавателен кръг на Бягащия клан, който според легендата първи бе приел Гауачинския Закон от Бога на Жабите.

Най-лошите му предчувствия се потвърдиха. Седна и усети как бялото кано-легло прие формата на тялото му. Хвърли неспокоен поглед към рийва, който се извисяваше зад подвижното писалище като палач в червена мантия. Гъвкавото разклонение, което му служеше за крайник, помръдваше под гънките на одеждата му, но без напрежение. Този рийв все още не беше готов за своя танц. Маккай си припомни, че рийвите бяха предпазливи във всяко свое действие. Неслучайно в Съюза на Разума битуваше изразът „рийвов облог“.

— Ти виждаш синята кутия — рече старият гауачин.

Тази реплика предполагаше взаимно разбиране на ситуацията и не изискваше никакъв отговор, но Маккай се възползва от удобния случай да получи поне отчасти необходимата му информация.

— Да, но не зная кой е твоят гост.

— Това е Кейланг, Пазителка на Кутията.

Кейланг кимна в потвърждение.

Един негов приятел от БюСаб веднъж му беше обяснил как да познае броя на триадните партньорства, в които женският рийв е участвал:

„При раздяла мъжкият компаньон отхапва малко парченце кожа от челюстните й торбички. Оставените белези приличат на следи от дребна шарка.“

И двете челюстни торбички на Кейланг бяха обсипани с многобройни дупчици, получени при смяната на партньори. Маккай й кимна официално, без да влага никакво оскърбление. После погледна към Кутията, чиято Пазителка беше тя.

Преди време той също бе изпълнявал ролята на Пазител на Кутията. На този етап се усвояваха границите на правния ритуал. Гауачините наричаха периода на послушничество „Сърцето на Непочтителността“. Това беше първата стъпка по пътя към званието „легум“. Старият гауачин не бъркаше — Маккай като един от малцината негауачини, получили тази титла и правото да работят в сферата на правораздаването в рамките на планетарната федерация, беше виждал синята кутия и знаеше какво съдържа тя. В нея имаше кафява книга със страници от неостаряващ метал, нож с кръвта на безчет разумни същества, засъхнала по черната му повърхност, и най-накрая един сив камък, нащърбен и изподраскан от блъскане в дървени трупчета. През хилядолетията неговите удари бяха служили като сигнал за откриване на гауачинските съдебни заседания. Кутията и вещите в нея символизираха цялата мистериозност и в същото време практичността на гауачинския закон. Значението на книгата беше непреходно, макар никой да не я четеше и препрочиташе тя беше запечатана в кутията и просто олицетворяваше началото. По ножа личаха кървави петна от много кончини. А камъкът бе дошъл от земята на гауачините, където нещата само се променяха, без да имат начало и край. Целият комплект — кутията и предметите в нея, представляваха прозорец към душата на онези, които Богът на Жабите бе избрал за свои любимци. И ето че сега те обучаваха един рийв за Пазител на Кутията.

Маккай се учуди защо гауачините бяха спрели избора си върху смъртоносен рийв, но не намери смелост да попита. Синята кутия обаче беше нещо различно. Наличието й означаваше, че планетата, наречена Досейди, ще бъде назована тук открито. Разкритието на БюСаб щеше да породи разногласия в гауачинското правораздаване. Това, че гауачините бяха предугадили действията на Бюрото, говореше добре за техните информационни източници. В стаята витаеше духът на предпазливо взимани решения. Маккай сложи върху лицето си маската на пълно спокойствие и запази мълчание.

Старият гауачин сякаш не остана доволен от това. Той каза:

— Веднъж ти ми даде възможност да се забавлявам извънредно много, Маккай.

Възможно беше това да е комплимент, но едва ли. Трудно бе да определи. Дори и да беше комплимент, в устата на един гауачин той обикновено съдържаше резерви и предупреждение, особено при обсъждане на правни въпроси. Маккай оставаше все така мълчалив. Този гауачин беше могъщ и безпогрешен. Който го подценеше, неизбежно щеше да чуе последните тръби на Съдебната арена.

— Чух пледоарията ти при твоето първо дело в нашите съдилища — рече гауачинът. — Залаганията варираха от девет към три до три към осем, че ще видим кръвта ти. Но когато в заключение ти доказа, че вечното нехайство е цената на свободата, това беше майсторски удар. Той изпълни много легуми със завист. Думите ти преминаха през кожата на Гауачинския Закон, за да стигнат до плътта. В същото време ти ни донесе радост. Това беше изключително попадение.

До този момент Маккай не бе подозирал, че някой е намерил нещо забавно в неговото първо дело. Но сегашните обстоятелства потвърждаваха искреността на стария гауачин. Припомняйки си делото, Маккай се опита да го види в светлината на новото си откритие. Помнеше случая добре. Гауачините бяха обвинили един магистрат на име Клодик за това, че е престъпил най-свещените си обети при решаването на някакъв юридически проблем. Престъплението на Клодик беше освобождаването на тридесет и един негови сънародници гауачини от първостепенното им задължение към Гауачинския Закон, за да бъдат приети на работа в БюСаб. Злополучният обвинител, многоуважаваният легум Пиргутуд, се домогваше до поста на Клодик и допусна грешката да потърси директна присъда. Тогава Маккай си бе казал, че по-разумното решение е да се опита да дискредитира правната система, въз основа на която Клодик бе призован на съд. Това щеше да прехвърли присъдата в сферата на публичните дискусии и преждевременната кончина на Клодик нямаше да буди вече интерес. Виждайки тази възможност, Маккай нападна прокурора, като го обвини, че е буквоядец, педант и привърженик на Стария Закон. Победата дойде относително лесно.

Когато се стигна до ножа обаче, Маккай се почувства дълбоко отвратен. Не можеше да става и дума Пиргутуд да бъде продаден на собствения си клан. БюСаб се нуждаеше от легум негауачин… цялата негауачинска вселена се нуждаеше от това. Малцината негауачини, които бяха достигнали до такъв ранг, бяха до един мъртви, всички — загинали на Съдебната арена. Традиционната враждебност към гауачинските светове растеше. Подозренията подхранваха нови подозрения.

Пиргутуд трябваше да умре по традиционния официален начин. Вероятно той знаеше това по-добре от Маккай. Според изискванията обвинителят оголи сърдечната област в близост до стомаха и сключи ръце зад главата си. По този начин овалът на стомаха изпъкваше, давайки възможност на екзекутора да се ориентира точно къде да нанесе удара.

Чисто академичните анатомически уроци и практическите занимания с манекени, направени по подобие на истинските жертви, бяха стигнали до своя смъртоносен финал.

„Представете си вляво от кръга на стомаха един малък триъгълник, чийто връх е в центъра на хоризонтално разположения стомашен кръг, а основата му е на едно ниво с долната част на стомаха. Нанесете удара в долния външен ъгъл на този триъгълник и леко нагоре по посока на мислено прекараната по средата линия.“

Единственото удовлетворение, което екзекуцията може би донесе на Маккай, беше бързата и чиста смърт на Пиргутуд — с един-единствен удар. Агентът на БюСаб не влезе в гауачинското правораздаване като „любител“. Какво забавно бяха намерили гауачините в това дело и неговия кървав завършек? Отговорът изпълни Маккай с остро усещане за опасност.

Те се бяха забавлявали, защото ме подценяваха! Но аз планирах това от самото начало. И именно по този начин предизвиках интереси им.

След учтива пауза, която даде възможност на Маккай да събере мислите си, старият гауачин продължи:

— Аз бях заложил срещу теб, Маккай. Нали разбираш, твоите шансове за успех не бяха големи. Но въпреки туй ти ме зарадва. Печелейки това дело по класически начин, ти ни даде урок, който би направил чест на най-добрите сред нас. Това е една от целите на закона, разбира се — качествата на онзи, който ще работи в тая сфера, трябва да бъдат подложени на изпитание. А сега ми кажи какво очакваше да намериш тук, когато те повикахме от Тандалур?

Резкият завой в посоката на разговора завари Маккай почти неподготвен.

Твърде дълго време не съм бил сред гиуачини, помисли си той. Не трябва да се отпускам дори и за миг.

Беше нещо почти осезателно: ако пропуснеше един-единствен такт от ритъма в тази стая, самият той и една цяла планета щяха да попаднат под ударите на Гауачинския Закон. Всичко беше възможно за цивилизация, чиято правна система се опираше на Съдебната арена, защото там всеки участник можеше да бъде пожертван. Маккай подбра следващите си думи изключително предпазливо, съзнавайки, че въпросът е на живот и смърт.

— Вие ме призовахте, това е така, но аз дойдох тук със специална мисия като представител на моето Бюро. Онова, което ме интересува, са ангажиментите ми към БюСаб.

— В такъв случай положението ти е тежко, защото в същото време ти си легум в гауачинската адвокатура и по тази причина си длъжен да се съобразяваш с нашите изисквания. Познаваш ли ме?

Старият гауачин беше магистрат. Официален Говорител на „клана на клановете“, това бе извън всякакво съмнение. Той беше оцелял след многобройни участия в най-жестоките правни ритуали, познати във вселената на Разума. Неговата компетенция и възможности бяха огромни, а освен това се намираше на своя територия. Маккай реши да бъде предпазлив.

— Когато пристигнах, ми бе казано да дойда тук. Това е, което зная.

Направлявай действията си според наличната информация, колкото и оскъдна да е тя. Правило, ръководещо гауачините при даването на каквито и да било сведения. Отговорът на Маккай прехвърли значителен правен товар върху плещите на домакина.

Старият гауачин стисна радостно дланите си, доволен от нивото на изтънченост, до което бе достигнал разговорът. Настъпи моментно мълчание, през което Кейланг прибра мантията си и се приближи още повече до подвижното писалище. Сега в движенията й се долавяше напрежение. Магистратът се размърда и каза:

— Имам отвратителната чест да бъда Върховен Магистрат на Бягащия клан, името ми е Арич.

Докато говореше, дясната му ръка се протегна напред, взе синята кутия и я пусна в скута на Маккай.

— Заклевам те в името на книгата!

Както и бе очаквал Маккай, всичко стана много бързо. Кутията беше в неговите ръце, а последните думи на древното правно заклинание все още отекваха в ушите му. Независимо от съществуващите в Съюза на Разума модификации на Гауачинския Закон, които можеха да бъдат приложени в подобна ситуация, той беше попаднал в капана на една система от спираловидни правни ходове. Маккай усещаше металната кутия да студенее под пръстите му. Бяха го изправили пред Върховния Магистрат, отказвайки се от многобройните предварителни формалности. Това означаваше, че нямат време за губене и ясно осъзнават тежкото си положение. Напомни си, че има работа със същества, които намират удоволствие в собствените си провали и се забавляват, когато някой умира на Съдебната арена, а най-изтънченото им удоволствие идва от артистичните промени в основните тенденции на тяхната правна система.

Заговори предпазливо и официално, както изискваше ритуалът. В противен случай можеше да не излезе жив от тази стая.

— Две сили на злото се неутрализират една друга. Ето защо нека онези, които творят зло, да го творят заедно. Това е истинската цел на Закона.

Маккай внимателно откопча кукичката на кутията, вдигна капака и провери съдържанието й. Всичко трябваше да бъде извършено с прецизно съблюдаване на формалните детайли. При отварянето на капака го лъхна горчива и тежка миризма на мухъл. Кутията съдържаше онова, което бе очаквал: книгата, ножа и камъка. Мина му мисълта, че в момента държи оригинала на всички подобни кутии. Тази вещ бе дошла от дълбоката античност — преди хиляди, хиляди стандартни години. Гауачините вярваха, че Богът на Жабите е създал тази кутия, точно тази, и предметите в нея, като символ на „единствено приложимия Закон“.

Придържайки се към изискванията, Маккай докосна всяка една от вещите с дясната си ръка, сетне затвори капака и го закопча. В следващия миг почувства, че се е присъединил към призрачния парад на легумите, чиито имена завинаги бяха останали в лирично-митологичната хронология на гауачинската история.

Бишкар, който скри нейните яйца…

Кондуш Гмуреца…

Дритаик, който изскочи от блатото и се изсмя на Мрег…

Тонкийл със скрития нож…

Сетне се замисли как ли щяха да го възпеят него. Дали нямаше да го назоват Маккай Нечестивеца? Умът му прехвърли набързо фактите, с които трябваше да се съобразява. На първо място идваше Арич. Малко се знаеше за този Върховен Магистрат извън пределите на Гауачинската Федерация, но се говореше, че постигнал успех в едно от делата си, успявайки да спечели на своя страна общественото предразположение. Коментарите за тази победа на Арич твърдяха, че „бил прегърнал Закона по същия начин, както солта разтваря водата“. За посветените това означаваше, че Арич е олицетворил основното схващане на гауачините за техния закон: „почтителна непочтителност“. Това беше една особена форма на свещенодействие. Всяко движение на тялото бе толкова важно, колкото и думите. Във връзка с това гауачините си бяха изковали специален афоризъм:

„Когато пристъпваш прага на Съдебната арена, животът ти е в твоята уста.“

Според тяхната правна система всеки един участник в съдебното дело можеше да бъде убит — съдията, легумът, довереникът… Но това трябваше да бъде извършено с изтънчен правен финес, със съответните и необходими основания и с най-внимателно подбиране на точния момент. Преди всичко убийството на арената беше допустимо едва когато същата тази боготворена непочтителност към Гауачшнския Закон не оставя никаква друга възможност. Дори нарушавайки Закона, гауачинът беше призван да благоговее пред неговата святост.

Онзи, който излизаше на Съдебната арена, трябваше да почувства тази особена святост с всяка фибра на тялото си. Формалности… формалности… формалности. Със синята кутия в ръцете му смъртоносните формалности на Гауачинския Закон властваха над всеки негов жест и всяка негова дума. Знаейки, че противникът му не е гауачин, Арич го принуждаваше да бърза, надявайки се скоро да сбърка. Те не искаха въпросът за Досейди да се повдига на арената. Това беше непосредствената им цел. И ако все пак делото стигнеше до Съдебната арена… е, в такъв случай най-важен щеше да бъде подборът на съдиите. Съдиите се избираха изключително предпазливо. И двете страни маневрираха в тази област, внимавайки на съдебната скамейка да не попадне някой професионален правист. По дефиниция съдиите представляваха онези, които са били засегнати от Закона. Те можеха да бъдат частни лица, а броят им се определяше от противостоящите страни. Съдиите можеха — и често биваха — избирани заради специалната им компетентност във връзка с непосредствения случай. Но тук трябваше на всяка цена да се претеглят тънкостите на предрешаването. Гауачинското правораздаване правеше нарочно разграничение между предрешаване и предразположение.

Маккай взе това под внимание.

Интерпретацията на предразположението гласеше: „Стига да мога да подкрепя една от страните, аз ще го направя.“

А тази на предрешаването: „Независимо от това, какво се случва на арената, аз ще подкрепя избраната от мен страна.“

Предразположението беше допустимо, предрешаването — не.

Арич беше първият проблем, неговите възможни предрешавания, неговото предразположение, вроденият му и най-същностен начин на мислене. По всяка вероятност дълбоко в сърцето си той смяташе, че всички негауачински правни системи са „способи за отслабване на личния характер чрез позоваване на алогичното, ирационалното и егоцентрично себелюбие в името на висшата цел.“

Ако проблемът Досейди стигнеше до Съдебната арена, делото щеше да се разглежда в съответствие с видоизменения Гауачински Закон. За един гауачин видоизмененията бяха като трън в окото. Това бяха отстъпките, необходими за влизането на Гауачинската Федерация в Съюза на Разума. Гауачините периодически се опитваха да направят своя Закон основа на правораздаването в цялата разумна вселена.

Маккай си припомни какво бе казал веднъж един гауачин за законите на Обединения Разум:

„Те подхранват алчността, недоволството и конкуренцията, основани са не на някакви добродетели, а на предразсъдъци и материализъм.“

Изведнъж той си спомни, че същите думи се приписваха на Арич, Върховен Магистрат на Бягащия Клан. Съществуваха ли някакви още по-дълбоко скрити мотиви в плановете на гауачините?

Показвайки признаци на нетърпение, Арич пое дълбоко въздух през гръдните си кухини и каза:

— Сега си мой легум. Да бъдеш осъден означава да бъдеш свободен, защото по този начин ставаш враг на цялата изпълнителна власт. Аз те познавам именно като такъв враг, Маккай.

— Вие ме познавате — съгласи се Маккай.

Това беше нещо повече от ритуален отговор и съблюдаване на нормите, това беше самата истина. Но му костваше огромно усилие, за да изрече думите хладнокръвно. Бяха изминали почти петдесет години, откакто бе получил адвокатски права при гауачините, и през този период бе участвал четири пъти в тази древна церемония на Съдебната арена, един сравнително малък актив за редовите легуми. И всеки път собственото му оцеляване бе под въпрос. Във всяка една от фазите си това състезание представляваше смъртоносно сражение. Животът на победения принадлежеше на победителя и можеше да бъде отнет по негова преценка. В редки случаи победеният можеше да бъде продаден на другия клан като роб. Но победените рядко предпочитаха тази участ.

По-добре чиста смърт, отколкото мръсен живот.

Кървавите петна по ножа в синята кутия свидетелстваха кой е по-честият изход от борбата. Благодарение на тази практика жалби се подаваха рядко, а съдебните подвизи се помнеха дълго.

Арич, говорейки със затворени очи, за да се виждат татуировките на Бягащия клан, доведе разговора до решителния момент.

— А сега, Маккай, ти ще ми кажеш каква е тази официална мисия на Бюрото по Саботаж, която те води във Федерацията на гауачините.