Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Йори Маккай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dosadi Experiment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ЕКСПЕРИМЕНТЪТ ДОСЕЙДИ. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.013. Фантаст. роман. Превод: от англ. Станимир Йотов [The Dosadi Experiment, Frank HERBERT]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 110.00 лв. ISBN: 954-570-015-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Всички разумни същества си изнамират свои собствени оправдания. Стриктният и неизменим Закон просто осигурява една удобна система в рамките на която индивидът е принуден да изостави оправданията и предразсъдъците си. Единственият универсално приемлив закон за смъртните би бил законът, който се съобразява с всички оправдания. Какъв очевиден абсурд. Законът трябва да разобличава предубежденията и да поставя под съмнение оправданията. Ето защо трябва да бъде гъвкав и да се променя, за да отговори на новите изисквания. Иначе той просто се превръща в оправдание на силните.

Гауачински Закон (Превод на БюСаб)

Почти веднага след потеглянето на Бахранк, Маккай си припомни защо бе дошъл тук. Сградите на Чу се издигаха над него, високи и масивни, но през един чудноват малък улей откъм западната страна проникваше кос лъч следобедна сребриста светлина, падащ върху тясната уличка. Сенките на всички предмети бяха плътни, а това правеше движенията на хората по-отчетливи. На Маккай не му хареса начинът, по който го гледаха — сякаш всеки преценяваше каква лична изгода може да извлече от него.

Той си запробива път през тълпата към сводестия вход, следейки тайно всяка подробност. След всичките години в БюСаб, след обучението му и натрупания опит, притежаваше изключителни познания за биологическите видове в Съюза на Разума. Сега, черпейки от тези познания, чувстваше чудовищната потайност, която властваше над тези хора. За жалост знаеше твърде добре какво може да причини един биологичен вид на друг, да не говорим пък какво можеше да причини на себе си. Хората наоколо му напомняха единствено за тълпа, която всеки момент ще експлодира.

Готов мигновено да се защити, Маккай се спусна надолу в хладните сенки на едно късо стълбище, където минувачите бяха по-малко, но миризмата на гниене и плесен бе още по-отчетлива.

Втората врата вляво.

Той тръгна към указаната от Бахранк цел и надникна през нея: отново стълбище. Това кой знае защо го смути. Образът на Чу ставаше все по-ясен в съзнанието му, но съвсем не приличаше на нарисуваната от хората на Арич картина. Умишлено ли го бяха подвели? Възможно ли бе самите те да не са разбрали същността на чудовището си? Серията от подобни въпроси вледени кръвта му. Ами ако неколцина от агентите на Арич тук бяха решили да извлекат дивиденти от тайното могъщество на Досейди? През цялата си кариера Маккай никога не бе попадал в свят, така откъснат от останалата вселена. Тази планета бе самотна, лишена от много удобства, придаващи цивилизован вид на другите разумни светове. Бе й отнет свободният достъп до пространствените врати, контактите с другите известни видове, изтънчените удоволствия и изисканите им съблазни. Досейди бе изградил свой собствен модел. А инструкторите от Тандалур отново и отново се бяха връщали към едно и също предупреждение: „Тези самотни примитивни същества ще завладеят цялата вселена на Обединения Разум, ако бъдат пуснати на свобода.“

Нищо не може да ги възпре. Нищо.

Подобна оценка навярно бе преувеличена. Досейдийците си имаха своите бариери в чисто физически смисъл. Но те не бяха ограничени от условностите и морала на Разума. Тук човек можеше да си купи всичко, всяка забранена поквара, родена в нечие въображение. Тази мисъл обсеби Маккай. Спомни си за безбройните наркотични вещества на Досейди. Властта на безскрупулното малцинство, която се крепеше на порока, бе ужасяваща. Но сега не беше моментът да се бори с колебанията си. Маккай тръгна надолу по стълбището с пресилена решителност, следвайки указанията на Бахранк. Не му оставаше нищо друго. Площадката в дъното на стълбите представляваше широко тъмно пространство, осветено от мъждива лампа, прикрепена към една черна врата. Двама хуманоиди дремеха на столовете си до вратата, но имаше и трети, клекнал до тях с нещо като примитивна бомба в ръцете си.

— Джедрик ме повика — каза Маккай.

Часовоят с бомбата му кимна да продължи.

Агентът мина покрай него, хвърляйки бърз поглед към нея — тръба и метална кутия с копче, върху което часовоят бе поставил палеца си. Едва не се препъна. Това бе адска машина тип „камикадзе“! Ако по някаква причина часовоят вдигнеше палеца си, съоръжението без съмнение щеше да експлодира и да избие всички на стълбището. Маккай погледна двамата заспали мъже. Как можеха да спят при такива обстоятелства?

Сетне вниманието му бе привлечено от черната врата и мъждивата лампа. Над всички зловония тук властваше натрапчивата миризма на силно подправена храна. Той забеляза, че вратата е масивна и с блестяща шпионка на нивото на лицето. Отваряше се автоматично. Премина през нея и влезе в широка ниска стая, препълнена — не, претъпкана! — с хора, насядали по пейки около маси с хоризонтални подпори. Между пейките почти нямаше място за минаване. Хората поглъщаха храната си с лъжици от малки купи. Сервитьори и сервитьорки притичваха през тесните проходи, оставяйки пълните съдове с трясък и прибирайки празните.

Над всички доминираше една дебела жена, седнала пред малко писалище, поставено върху платформа вляво от Маккай. Мястото й позволяваше да контролира входа, целия салон и страничните летящи врати, през които сервитьорите влизаха и излизаха. Това чудовищно създание оставяше впечатлението, че никога не е напускало високия си трон. И наистина, Маккай бе готов да повярва, че е прикована там завинаги. Ръкавите на зеления гащеризон се впиваха в плътта й и на това място ръцете й бяха подпухнали. Глезените й се бяха надиплили върху обувките под формата на гънки.

Седни и изчакай.

Предупреждението на Бахранк бе просто и ясно.

Той огледа пейките за свободно място. Но преди да успее да направи и крачка, чу пискливия глас на дебелата жена.

— Името ти?

Отмести поглед към мъничките зли очи, обрамчени с гънки от тлъстина.

— Маккай.

— Така си и помислих.

Тя вдигна надипления си пръст във въздуха. Някъде тълпата притича едно момче. Едва ли имаше повече от девет години, но очите му бяха белязани от хладния печат на зрелостта. То вдигна очи към дебелата жена и зачака указанията й.

— Това е той. Отведи го.

Момчето се обърна, без да погледне дали Маккай го следва, и тръгна към летящите врати на сервитьорите. На два пъти агентът едва не бе стъпкан от тях. Неговият водач някак си успяваше да предугади отварянето на всяка врата и да отскочи встрани.

Накрая стигнаха до солидна черна преграда с шпионка. Водеше към къс коридор със затворени врати от двете страни и сляпа стена в дъното. Когато се изправиха пред нея, тя се плъзна встрани и тръгнаха по тесен и застлан с каменни плочи под. На тавана през големи разстояния висяха електрически крушки. Стените бяха влажни и миришеше отвратително. От време на време стигаха до широки площадки с часовои. Преминаха през няколко охранявани врати, изкачваха се и пак се спускаха надолу. Маккай изгуби представа за броя на завоите, площадките и охраняваните постове. Малко по-късно навлязоха в поредния недълъг коридор с врати от двете страни. Момчето отвори втората вдясно, изчака Маккай да влезе и затвори след него. Всичко бе извършено без нито една дума. Откъм коридора долитаха отдалечаващите се стъпки на водача му.

Стаята бе малка и слабо осветена от прозорците, разположени високо горе. Дългата около два метра маса с хоризонтални подпори, пейките от двете й страни и столовете в двата й края изпълваха почти цялото пространство. Стените бяха от гол сив камък. Маккай отиде до стола в дъното и седна. Остана така няколко минути, възприемайки новото място. Стаята бе студена — гауачинска температура. Един от високите прозорци зад него беше открехнат и той чуваше шумовете от улицата: тежки превозни средства, спорещи гласове, многобройни стъпки. Усещането, че Развъдникът прониква в тази стая, бе твърде силно. Някъде по-наблизо, зад единичната врата, се чу трясък на глинен съд и след това свистене на пара.

Малко по-късно в стаята се промъкна една висока и стройна жена, отваряйки вратата само толкова, колкото да влезе. За миг, докато се обръщаше, светлината от прозорците падна върху лицето й. Тя седна в края на дясната пейка, потъвайки в сенките.

Никога преди Маккай не бе виждал толкова силни черти върху лицето на жена. Бе като студена скала с ледено-кристални очи в най-светлия нюанс на синьото. Късо подстриганата й черна коса стърчеше нагоре. Той едва не потръпна. Желязното й тяло подсилваше суровото изражение. Това не беше непреклонността на страданието, а по-скоро категорична решимост, родена в жестоки усилия и способна да експлодира при най-лекото докосване. В световете на Обединения Разум, където козметичните изкуства бяха в състояние да се противопоставят на старостта, жената можеше да бъде на всякаква възраст между 35 и 135 години. Мъждивата светлина, която падаше върху нея, не му позволяваше да я разгледа добре, но той предполагаше, че няма дори тридесет и пет.

— Значи ти си Маккай?

Той кимна.

— Имаш късмет, че хората на Адрил получиха съобщението ми. Хората на Броей вече те търсят. Не бях известена, че кожата ти е толкова тъмна.

Маккай сви рамене.

— Бахранк ни предупреди, че можем да загинем заради теб, ако не бъдем предпазливи. Каза, че нямаш дори и елементарна подготовка за оцеляване.

Агентът бе изненадан, но запази мълчание.

Тя въздъхна.

— Поне си достатъчно умен да не протестираш. Е… добре дошъл на Досейди, Маккай. Може би ще успея да съхраня живота ти достатъчно дълго, за да ни бъдеш от полза.

Добре дошъл на Досейди!

— Аз съм Джедрик, както несъмнено вече знаеш.

— Познах те.

Това беше вярно само донякъде. Нито едно от изображенията, които бе видял, не предаваше нейната бликаща безмилостна бруталност.

На устните й трепна жестока усмивка и сетне изчезна.

— Моят поздрав с добре дошъл на нашата планета остана без отговор.

Маккай тръсна глава. Съветниците на Арич бяха съвсем ясни, когато го предупреждаваха: „Тя не знае за твоя произход. При никакви обстоятелства не трябва да разкриваш, че идваш отвъд Стената на Бога. Може да се окаже фатално за теб.“

Маккай продължи да я гледа безмълвно.

Лицето на Джедрик застина в още по-студена маска. Промяната бе най-видима в ъгълчетата на устата и очите й.

— Добре. А сега, Бахранк каза, че носиш някаква чанта и че в дрехите ти са зашити пари. Подай ми първо чантата.

Моят комплект.

Тя протегна ръка с отворена длан.

— Предупреждавам само веднъж, Маккай. Ако стана и изляза оттук, няма да живееш повече от две минути.

Той измъкна комплекта и й го подаде, макар всеки негов мускул да потрепваше протестиращо.

— И аз те предупреждавам, Джедрик: единственият човек, който може да го отвори, без да бъде убит и съдържанието унищожено, съм аз.

Тя пое комплекта и го завъртя откъм плоската му страна.

— Наистина ли?

Сега Маккай я интересуваше по нов начин. Беше по-малко, отколкото бе очаквала, и в същото време повече. Наивен, разбира се, невероятно наивен. Но тя вече познаваше тази черта на хората отвъд Стената на Бога. Това изглеждаше най-удачното обяснение. Имаше нещо нередно на Досейди. Би трябвало хората отвъд Воала да изпратят тук най-добрите сред самите себе си. Нима Маккай бе от най-добрите? Невероятно.

Тя стана, отиде до вратата и чукна веднъж.

Агентът видя как Джедрик подава комплекта на някого отвън, чу приглушен разговор, но повечето думи останаха неразбираеми. В миг на колебание той се замисли дали да не се опита да опази поне част от съдържанието на комплекта. Но нещо в поведението на жената и трупащите се въпроси го възпряха.

Джедрик се върна на мястото си без чантата. Известно време тя го наблюдаваше с високомерно вдигната глава, сетне заговори:

— Трябва да ти кажа няколко неща. Ще бъде нещо като тест. Ако пропаднеш, мога да ти гарантирам, че няма да оживееш дълго на Досейди. Разбра ли?

Мълчанието на Маккай я накара да стовари юмрук върху масата.

— Разбра ли?

— Кажи, каквото имаш да казваш.

— Много добре. Очевидно тези, които са те подготвяли за Досейди, са те предупредили да не разкриваш истинския си произход. И въпреки това всички, с които си разговарял в продължение на няколко секунди, те подозират, че не си от нас — нито от Чу, нито от Периферията, нито от някое друго тукашно място. — В гласа й се появиха нови отсечени нотки. — Но аз знам. Нека ти кажа нещо, Маккай, дори и децата на Досейди знаят, че хората, които са затворени под Стената на Бога, не са произлезли на тази планета!

Вторачи се в нея, потресен.

Затворени.

Докато Джедрик бе говорила, той разбра, че това е самата истина. Защо Арич или хората му не го бяха предупредили? Защо самият той не бе забелязал? Планетата Досейди бе отровна както за хуманоидите, така и за гауачините, и съвсем естествено те бяха разбрали, че не водят произхода си оттук.

Преди да продължи, тя му даде възможност да осмисли всичко това.

— Сред нас има и други от твоите хора. Може би някои са били по-добре подготвени и не сме ги открили. Но аз съм свикнала да залагам на сигурността. А за теб съм сигурна. Ти не си досейдиец. Подложих това на проверка и интуицията ми не ме подведе. Ти идваш отвъд Стената на Бога. Твоите действия при срещите ти с Бахранк, с Адрил, с мен… — Джедрик поклати тъжно глава.

Арич ме нареди така!

Тази мисъл го върна към въпроса, който продължаваше да го измъчва — разбулването на експеримента Досейди от БюСаб. Толкова ли невнимателни са били гауачините? Наистина ли са могли да допуснат подобна грешка? Техният първоначален план за укриване на този проект по всяка вероятност е бил изпипан до последната подробност. И въпреки това до агентите на БюСаб бе достигнала ключова информация. Маккай се чувстваше сломен от многобройните въпроси без отговор. Към този товар сега се прибави и синдромът Джедрик. Единственото обяснение бе, че всички действия на Арич и хората му са били продиктувани от желанието им Маккай да изпадне именно в такова положение. Те умишлено бяха допуснали изтичането на информация за Досейди. А агентът бе техният прицел.

С каква цел?

— Възможно ли е да ни подслушват? — попита той.

— Не и моите врагове на Досейди.

Той се замисли над думите и. Въпросът дали някой отвъд Стената на Бога може да чуе разговора им бе оставен открит. Маккай сви нерешително устни. Имаше нещо нелепо в лекотата, с която му бяха отнели комплекта… и все пак, какво друго му оставаше? Те нямаше да успеят да вземат нищо от чантата и някой там навън, един от подчинените на Джедрик, щеше да умре. Това можеше я да поотрезви. Реши да печели време.

— Толкова много неща бих могъл да ти кажа. Толкова много. Просто не зная откъде да започна.

— Започни с това как премина през Стената на Бога.

Да, може би щеше да успее да я смути с едно свободно описание на кейлбаните и пространствените врати. Нищо от опита й тук на Досейди не би могло да я подготви за подобни явления. Маккай си пое дълбоко въздух. Тъкмо щеше да заговори, когато някой почука на вратата.

Джедрик му даде знак да изчака, наведе се над масата и отвори. Един слаб и сух младеж с огромни очи, високо чело и оредяла светла коса се вмъкна вътре и остави чантата му на масата пред Джедрик.

— Не беше много трудно — рече той.

Маккай се вторачи в комплекта, не вярвайки на очите си. Чантата бе отворена и всичките вещи в нея бяха изложени на показ, съвършено изправни.

Джедрик посочи на младежа срещуположното място. Сетне посегна към лъчемета.

Маккай не можа да се сдържи.

— Внимавай! Това е опасно!

— Не викай, Маккай. Не знаеш какво значи опасност.

Тя взе лъчемета, разгледа го, сетне го върна точно на мястото му и погледна към младежа.

— Е, Стиги, слушам те.

Момчето се зае да изважда уредите един след друг, говореше бързо, боравейки с всеки от тях вещо и точно.

Маккай положи всички усилия да проследи разговора им, но те използваха някакъв непонятен код. Израженията на лицата им обаче бяха достатъчно красноречиви. Повече от въодушевени. Каквото и да разказваше Стиги за опасните играчки в чантата на Маккай, явно разкритията му щяха да облагодетелстват и двамата.

Несигурността, която Маккай бе усетил по време на пътуването с Бахранк, се засили. Това усещане нарасна у него като болест: неспокоен стомах, бодежи в гърдите и накрая остра болка през челото. Известно време си мислеше дали не е станал жертва на някаква неизвестна досейдийска зараза. Причината не би могла да бъде в храната, защото все още не бе ял нищо. Докато наблюдаваше Джедрик и Стиги, той разбра по собствените си реакции, че подсъзнателно се опитва да отхвърли някаква догадка или сбор от предположения, които бе приемал безусловно. Помъчи се да изчисти ума си и да не се впуска в подробности. Нека съзнанието му да попива, каквото пожелае. Така щеше да е в състояние да преценява нещата хладнокръвно.

Досейди изискваше от всеки студени и брутални решения. Без изключение.

Да, наистина… той бе смятал, че някой ще загине при отварянето на комплекта. Но от друга страна, те знаеха за опасността. Възможно беше да им е помогнал, когато ги предупреди. Сигурно.

Аз трябва да стана точно като тях, иначе няма да оцелея… камо ли да успея.

Стори му се, че изпитва на свой гръб страховете на Арич и проумя отчаянието на гауачините. Какъв ужасяващ плацдарм на властта!

Джедрик и Стиги приключиха с разговора си около комплекта. Стиги се изправи с чантата в ръка и най-сетне заговори с думи, познати на Маккай.

— Да, няма време за губене.

Сетне младежът излезе от стаята.

Джедрик се обърна към Маккай. Благодарение на комплекта и съдържанието му тя бе получила отговор на най-важния въпрос, касаещ него и подобните му. Хората отвъд Стената на Бога бяха изродени потомци на изобретилите тези уреди. Това бе единственото разумно обяснение. Почти изпитваше жал към агента. Но подобни чувства бяха недопустими. Той трябваше да разбере, че няма никакъв друг избор, освен да и се подчинява.

— А сега, Маккай, очаквам от теб отговор на всички мои въпроси.

— Да.

Джедрик разбра, че вече е готов да й окаже пълно съдействие.

— Когато получа удовлетворителен отговор — добави тя, — ще отидем да обядваме, а след това ще те отведа на едно относително безопасно за теб място.