Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Йори Маккай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dosadi Experiment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Източник: Библиотеката на Александър Минковски (през http://sfbg.us)

 

Издание:

ЕКСПЕРИМЕНТЪТ ДОСЕЙДИ. 1995. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.013. Фантаст. роман. Превод: от англ. Станимир Йотов [The Dosadi Experiment, Frank HERBERT]. Формат: 20 см. Страници: 320. Цена: 110.00 лв. ISBN: 954-570-015-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Как да отворим война? Подхранвайте вашите скрити копнежи за власт. Забравете, че само лудите преследват властта заради самата власт. Нека тези луди печелят своята власт — дори се присъединете към тях. Нека те действат зад традиционните си маски на здравомислещи. И независимо от това дали тези маски са добили плът от заблудите на отбранителната доктрина или от теологическата еманация на закона, войната тъй или иначе ще избухне.

Гауачински афоризъм

Сигналното устройство събуди Маккай с ухание на лимон. За миг умът му си направи шега. Стори му се, че се носи плавно по нежния планетарен океан на Туталси върху остров, украсен с гирлянди и венци. На неговия плаващ остров растяха лимони, а бреговете му бяха покрити със слез[1] и ароматичен игловръх. Хижата му беше закотвена на пътя на уханни бризове, а лимоните…

Съзнанието му се проясни. Не беше на Туталси с някоя любяща компаньонка, а лежеше на дресирано кано-легло[2] в ефикасно бронирания си апартамент в Главната Централа. Намираше се в сърцето на Бюрото по Саботаж и отново беше на работа.

Потръпна.

Планета, чиито обитатели можеха да загинат днес или утре.

Това неминуемо щеше да се случи, ако не се намереше някой, който да разреши загадката на Досейди. Маккай познаваше гауачините добре и беше убеден в заключението си. Те бяха способни на жестоки решения, особено ако залогът е гордостта на техния вид, или други подобни съображения, непонятни за останалите видове. Билдун, шефът на Бюрото по Саботаж, оценяваше тази криза по същия начин. От времето на колизията с кейлбаните на хоризонта на Обединения Разум не се беше появявало нищо по-чудовищно.

Но къде се намираше тази застрашена планета? Какво бе местонахождението на Досейди?

След неспокойната нощ инструкциите се върнаха в съзнанието му толкова ясни, сякаш някаква част от мозъка му бе продължила да уточнява образите. Авторите на доклада бяха двама оперативни агенти, единият — рийв, а другият — лаклак. Бяха надеждни и находчиви агенти. Източниците им изглеждаха изключително добри, макар информацията да беше оскъдна. Освен това се бореха за повишение в момент, когато рийвите и лаклаците намекваха за дискриминация срещу техните видове. Докладът изискваше специално проучване. Всеки оперативен работник на БюСаб подлежеше на известна проверка — това беше трик, чиято цел навярно бе Бюрото да бъде отслабено и да се увеличат шансовете за преврат на върха.

Но така или иначе БюСаб все още беше под управлението на Билдун, панспечи в човешки вид, четвърти член на своя пашкул със същото име. От първите му думи можеше да се заключи, че той вярва на доклада.

— Маккай, това нещо може да накара хората и гауачините да се хванат за гушите.

Изразът беше понятен, въпреки че в езика на гауачините негов аналог беше идиомът „хващам някого за корема“. Маккай вече се бе запознал с доклада и съдейки по съдържащата се в него скрита информация, която успя да извлече благодарение на отдавнашните си връзки с гауачините, споделяше мнението на Билдун. Седнал срещу шефа си на едно сиво кано-легло в съвсем малкия кабинет без прозорци, който Билдун неотдавна бе предпочел, Маккай прехвърляше доклада от ръка в ръка. Малко по-късно си даде сметка, че се държи превзето и го остави на бюрото. Докладът беше записан върху кодирана запаметяваща жица, подаваща информация на тренираните сетива при прокарване между пръстите или друг чувствителен орган.

— Защо не могат да определят местонахождението на Досейди? — попита той.

— Известно е само на кейлбаните.

— Но те ще…

— Кейлбаните отказват да отговарят.

Маккай впери поглед в Билдун. Полираната повърхност на бюрото между тях отразяваше директора на БюСаб като обърнат образ на истинския. Този панспечи беше почти като човек с тъмната си коса и приятно овално лице, но впечатлението се разсейваше от подобните на кристали очи — колко много приличаха те на очите на насекомо! Може би Билдун бе попрекалил малко с материала, когато плътта му е била оформяна в човешка форма. Лицето му изразяваше емоции, които Маккай прочете с очите на човек. Директорът изглеждаше ядосан.

Маккай се разтревожи.

— Отказват?

— Кейлбаните не отричат съществуването на Досейди или факта, че планетата е застрашена. Те просто отказват да разговарят по този въпрос.

— В такъв случай явно става дума за някакъв техен договор и необходимостта да се подчиняват на клаузите му.

Маккай си припомни този разговор, когато се събуди напълно и остана да лежи замислен в леглото. Беше ли Досейди някакво продължение на проблема с кейлбаните?

Нормално е да се страхуваме от това, което не разбираме.

Загадката на кейлбаните се изплъзваше от агентите на Обединения Разум твърде отдавна. Той се замисли за скорошния си разговор с Фани Мае. Човек често решава, че е вникнал в същността на някоя мистерия и в следващия момент установява, че отново нищо не разбира. Преди кейлбаните да дарят своите врати-трамплини, Съюзът на Разума беше относително бавна и разбираема федерация на познатите разумни видове. Вселената се съдържаше в общо за всички пространство с понятни измерения. Но от онези дни до днес той бе нараствал, подобно на разширяващ се мехур.

Пространствените врати на кейлбаните го промениха с експлозивно ускорение във всеки един аспект. Вратите-трамплини бяха истински разрушителен инструмент на властта. Те означаваха безброй достъпни измерения. Съдържаха в себе си хиляди само смътно понятни неща. Чрез една-единствена стъпка през вратата-трамплин човек се пренасяше от стаята си в Туталси до някое от преддверията на Главната Централа. Още една стъпка и следваше прехвърляне в градините на Паджинюи. „Нормалното междузвездно пространство“ се измерваше със светлинни години и парсеци, но мигновеното преместване от една точка в друга обезсмисляше подобни остарели понятия. И до този момент изследователите на Обединения Разум не можеха да разберат механизма на вратите-трамплини. Изрази като „относително пространство“ не обясняваха явлението, те само правеха загадката още по-голяма.

Маккай скръцна със зъби от безсилие. Вината за проблемите му неминуемо падаше върху кейлбаните. Каква беше ползата да мисли за тях като за видими звезди в заеманото от тялото му пространство? Можеше да хвърли поглед нагоре от всяка една планета, на която се озовеше след поредния скок, и да огледа нощното небе. Видими звезди: да, това са кейлбани. Но какъв бе смисълът на подобна констатация?

Съществуваше една упорито поддържана теория, че кейлбаните са просто по-сложен аспект на не по-малко загадъчните тапризиоти. Те бяха членове на Съюза на Разума и възможностите им се използваха от хиляди години. Тапризиотите представляваха разумен вид като форма и размер. Бяха ниски на ръст, а тялото им приличаше на дървен ствол със странно изпъкващи и подобни на пънчета крайници. На пипане бяха топли и еластични. Събратя по разум на седналите видове в Съюза. Но както кейлбаните транспортираха плътта през огромни разстояния, така тапризиотите пренасяха съзнанието през също толкова огромни пространства, за да го слеят с нечие друго.

Тапризиотите бяха комуникационно средство.

Общоприетите теории твърдяха, че са били въведени в Съюза на Разума, за да го подготвят за кейлбаните.

Все пак гледището, че тапризиотите са просто удобен комуникационен способ, криеше опасности. Не по-малко опасно беше кейлбаните да се възприемат като „транспортни приспособления“. Социално-подривният ефект на вратите-трамплини беше очевиден! А комуникационният транс при работа с тапризиотите, който по време на връзката те превръща в гърчещо се зомби, беше неотменно свързан с усещането за опасност. Не… нито кейлбаните, нито тапризиотите трябваше да бъдат приемани безусловно.

Вероятно никой друг освен панспечите не разбираше същността на кейлбаните и тапризиотите като явления. Известна беше единствено тяхната икономическа стойност и значението им за отделните индивиди. Те наистина бяха ценни — факт, намиращ отражение в огромните суми, които се плащаха за вратите-трамплини и дългосрочните комуникационни услуги. Панспечите твърдяха, че не могат да обяснят тези неща, но те бяха прословути със своята потайност. При тях индивидът се състоеше от пет тела и само едно доминиращо его. Четирите резервни лежаха в специално укрит пашкул. Билдун бе дошъл именно от такъв пашкул, приемайки общото его от предшественика си, за чиято по-нататъшна съдба можеше само да се гадае. Панспечите отказваха да дадат каквато и да било информация за същността на пашкула, признавайки единствено очевидното — те можеха да наподобят телесните форми на повечето известни видове в Съюза на Разума.

Маккай почувства, че го обзема краткотраен пристъп на ксенофобия.

Дявол да го вземе, приемаме лековерно твърде много обяснения от същества, които сигурно имат чудесни причини да ни лъжат!

Изправи се със затворени очи. Кано-леглото се набразди под него.

Проклетите кейлбани! Проклетата Фани Мае!

Вече бе направил опит да попита Фани Мае за Досейди. Резултатът го накара да си зададе въпроса дали наистина е наясно с представите на кейлбаните за приятелство.

„Даването на информация е забранено.“

Що за отговор беше това? Особено като имаше предвид, че бе единственото, до което се добра.

Забранено?

Главният проблем беше винаги един и същ: БюСаб не можеше по никакъв начин да упражни „деликатните си функции“ спрямо кейлбаните.

Но до този момент те никога не бяха лъгали. Бяха болезнено и категорично откровени, доколкото можеха да бъдат разбрани. Без съмнение обаче част от информацията им оставаше укрита. Забранено! Беше ли възможно да са допуснали да станат съучастници в унищожаването на една планета заедно с цялото й население?

Беше принуден да признае, че е възможно.

Можеха да направят това от незнание или опирайки се на някаква строга норма от техния морален кодекс, която останалите видове от Съюза на Разума не споделяха или не разбираха. Или поради някаква друга, неподдаваща се на обяснение причина. Те казваха, че възприемат живота като „скъпоценни възлови точки на съществуване“. Но имаше и загатвания за някои особени изключения. Какво бе споменала веднъж Фани Мае?

— Добре се разтвори тази възлова точка.

Как беше възможно да гледаш на отделния живот като на „възлова точка“?

Единственото, което научи от контактите си с кейлбаните беше, че разбирателството между видовете е съвсем крехко и че опитът да вникнеш в същността на някой кейлбан може да те доведе до лудост. По какъв начин се разтваряше възлова точка?

Маккай въздъхна.

Засега изготвеният от рийва и лаклака доклад за Досейди трябваше да бъде приет в настоящия му непълен вид. Могъщи личности от Конфедерацията на гауачините бяха изолирали хора и гауачини на неидентифицирана планета. Местонахождението на Досейди бе неизвестно, но очевидно планетата се бе превърнала в сцена на загадъчни изследвания и експерименти с държано в плен население. Според агентите тази част от информацията беше извън всякакво съмнение. Ако това се окажеше вярно, Съюзът на Разума щеше да бъде изправен пред срамен акт. И безспорно хората-жаби знаеха това. За да не бъдат изобличени и опозорени, те можеха да осъществят упоменатата от двамата агенти заплаха и да заличат планетата-пленник от космическото пространство заедно с цялото население и всички уличаващи вината им доказателства.

Маккай потръпна.

Досейди, планета с разумни същества — мислещи индивиди. Ако гауачините изпълнеха яростната си закана, цял един жив свят щеше да бъде превърнат в пламтящи газове и гореща плазма от атомни частици. Някъде далеч, навярно отвъд обсега на чужди очи, неизвестен механизъм щеше да произведе искрата, за да може огънят да полети в космическата бездна. Трагедията щеше да трае по-малко от една стандартна секунда. Най-мигновената мисъл за подобна катастрофа би продължила по-дълго от истинското събитие.

Но ако това се случеше и останалите видове от Съюза на Разума получеха неопровержимо доказателство, че се е случило, то тогава Съюзът щеше да бъде разтърсен из основи. Кой би използвал вратите-трамплини, ако подозираше, че може да бъде въвлечен в някакъв ужасен експеримент? Кой би се доверил на ближния си, ако навиците, езикът и тялото на другия са различни от неговите собствени? Да… не само хората и гауачините щяха да се хванат за гушите. Всички разумни видове се страхуваха от подобен развой на събитията. Билдун разбираше това. Отправената към загадъчната Досейди заплаха криеше всеобща опасност.

Маккай така и не можеше да се избави от ужасното си видение: експлозия, ярък проблясък в мрака. И ако Съюзът научеше за това в онзи миг, преди тяхната вселена да се разпадне като скала, разкъртена от светкавица, какви щяха да бъдат извиненията за неуспеха на разума да предотврати подобно нещо?

Разум?

Маккай поклати глава и отвори очи. Нямаше защо да мисли за най-лошото. Позволи на сънния сумрак на апартамента да нахлуе в сетивата му и познатата домашна обстановка да го погълне.

Аз съм Извънреден Саботьор и съм натоварен с определена задача.

Ето, в този дух трябваше да мисли за Досейди. Често решенията на проблемите зависеха от волята за успех, изтънчените умения и многобройните ресурси. БюСаб разполагаше с достатъчно ресурси и умения.

Маккай протегна ръце над главата си и изпъна набитото си тяло. Кано-леглото се набразди блажено под него. Той подсвирна тихо и пламтящата утринна светлина сякаш връхлетя върху зрението му, когато автоматичното устройство на прозореца отговори на сигнала. Устата му се разтегна в прозявка. Измъкна се от леглото и се затътри към прозореца. Пейзажът долу се бе ширнал под небе, подобно на боядисана в синьо хартия. Впери поглед в островърхите кули и покриви на Главната Централа. Тук бе сърцето на господстващата планета, откъдето Бюрото за Саботаж разпростираше многобройните си пипала.

Маккай премигна под ярката светлина и пое дълбоко въздух.

Бюрото. Вездесъщото, всеведущо и всепоглъщащо Бюро. Единственият източник на неограничено държавно насилие в Съюза на Разума. То пазеше нормата, на базата на която интелектът измерваше сам себе си. Всяко негово решение се взимаше с изключителна предпазливост. Общият враг беше вечният копнеж на разумните видове към абсолютни величини. И през всеки напрегнат работен ден, през всеки час, хората на БюСаб — от всички нива и отдели си задаваха въпроса:

„Каква е ползата от нас, ако отстъпим пред необузданото насилие?“

И отговорът беше там, в най-дълбоките пластове на съзнанието:

„Ако не се справим с този проблем, сме ненужни.“

Правителството на Обединения разум работеше, защото неговите членове вярваха, че общата справедливост (въпреки, че съществуваха и някои други дефиниции) е осъществима за всеки отделен индивид. Правителството работеше, защото БюСаб седеше в сърцевината му като ужасно куче-пазач, способно да се нахвърли срещу всеки център на властта с умерено балансирана неприкосновеност. Правителството работеше, защото понякога действаше с решимостта на хирурга, който ампутира гангренясалия крак. Отправената до Бюрото молба превръщаше отделния индивид в нещо толкова могъщо, колкото и Съюза на Разума. И всичко това се свеждаше до грубите, самозаличаващи се и внимателно подбрани пипала на БюСаб.

Тази сутрин не се чувствам много-много като пипало на БюСаб, помисли си Маккай.

И не за първи път се чувстваше така сутрин, особено с напредването на възрастта. Но си имаше свой начин да се справя с лошото настроение — отдаваше се изцяло на работата си.

Обърна се и тръгна към преградната стена в банята, предоставил тялото си на програмираните услуги на апаратурата за сутрешен тоалет. Психоогледалото в дъното на банята го отразяваше, проучваше и се регулираше в съответствие с вътрешната му нагласа. Очите му видяха един тантурест гном от човешката раса, с тъмна кожа и червеникави коси. Чертите му бяха толкова окрупнели, че загатваха за някакво невъзможно родство с жабите-гауачини. Огледалото обаче не отразяваше мозъка му — човешкия ум, смятан от мнозина за най-могъщия правен апарат в Съюза на Разума.

Дневното Разписание заговори на Маккай, когато той излезе от банята, регулирайки тона си в хармония с неговите движения и комбинирания психо-физически анализ на състоянието му.

— Добро утро, сър — пропя то.

Ориентирайки се по интонацията на ДР, Маккай се досети до какъв извод бе стигнало Разписанието при анализа на настроението му. Потисна изблика си на негодувание. Естествено, беше ядосан и угрижен. И кой не би се чувствал така при подобни обстоятелства?

— Добро утро, тъпоумна бездушна машино — изръмжа в отговор и нахлузи еластичния си брониран пуловер, тъмнозелена и привидно обикновена дреха.

ДР изчака появата на главата му.

— Искахте да ви бъде напомнено, сър, че днес има обща конференция на Директора на Бюрото, в девет часа сутринта местно време, но…

— Ти си най-глупавото… — Избликът на Маккай прекъсна речта на ДР. От известно време той се канеше да репрограмира проклетото нещо. Колкото и внимателно да ги регулираше човек, в един момент те винаги излизаха от синхрон. Той изобщо не си направи труд да обуздае гнева си, а просто изрече обичайните хули, изливайки открито емоциите си: — А сега чуй ме, машино! Никога не ми говори с този благосклонен общителен тон, когато съм в такова настроение! Не исках нищо друго, освен напомняне за конференцията. И когато изпълняваш своите функции, не ми намеквай дори и най-бегло, че това е било мое желание. Разбра ли?

— Вашите забележки и указания са записани, сър, и в действие е пусната нова програма. — Сетне ДР продължи с енергичен и делови тон: — Възникна една друга причина, която ме кара да спомена конференцията.

— Добре, говори.

Маккай нахлузи чифт спортни гащета и фустанела в същия тон и от същата бронирана тъкан като тази на пуловера.

ДР продължи:

— Ситуацията се промени, сър, и към вас е отправена молба да не присъствате на конференцията.

Маккай, който в този момент се бе навел да обуе спортните си обувки със собствена двигателна сила, се поколеба и сетне каза:

— Но въпреки това те ще имат открито съвещание с всички гауачини в Бюрото.

— Това не беше упоменато, сър. Съобщението бе, че вие незабавно трябва да потеглите и да изпълните полевата задача, която е била обсъдена с вас. Стигна се до решение да се прибегне до код Джийви. Неизвестен гауачински клан е пожелал да заминете веднага за тяхната родна планета. Става дума за Тандалур. Там ще се запознаете с правната страна на проблема.

Маккай приключи с обуването и се изправи. Тежестта на многото години зад гърба му сякаш бе изчезнала. Кодът Джийви означаваше да разчита само на себе си, оставайки с едно-единствено помощно средство — тапризиотов монитор. При подобни операции тапризиотът-свързочник си седеше в безопасност в Главната Централа, а той самият се отправяше някъде в космоса и излагаше на риск уязвимата си плът. Задачата на тапризиота беше само една — трябваше да констатира неговата смърт и да документира всеки аспект на последните му мигове — всяка мисъл, всеки спомен. По-нататък тези данни щяха да послужат за инструктиране на следващия агент. Следващият агент на свой ред щеше да има собствен тапризиотов монитор и т.н., и т.н.… Всеизвестна беше ожесточената настойчивост, с която БюСаб подхождаше към проблемите си. Бюрото никога не се предаваше. Но астрономическата цена на един такъв тапризиотов монитор водеше оперативния работник към едно-единствено заключение — шансовете не са на моя страна. Нямаше да има никакви почести, никакви погребални обреди в чест на мъртвия герой, навярно дори от плътта му нямаше да е останало нищо, за да бъде оплакан по подобаващ начин от близките му.

Героизмът на Маккай чезнеше от минута на минута.

Героизмът беше за глупците, а агентите на БюСаб не ги наемаха заради глупостта им. Въпреки това Маккай разбираше съображенията на шефовете си. Той беше най-добре квалифицираният негауачин за работа с гауачини. Погледна към най-близкия аудиодешифратор на ДР.

— Беше ли загатнато, че някой не желае да присъствам на тази конференция?

— Нищо подобно не беше споменато, сър.

— Кой ти предаде съобщението?

— Билдун. Потвърдена спектограма на гласа. Той нареди да не прекъсвам съня ви и да ви предам информацията, след като се събудите.

— Да е казал, че ще се обади пак или да е пожелал аз да му се обадя?

— Не.

— Спомена ли Билдун нещо за Досейди?

— Той каза, че проблемът Досейди остава непроменен. Досейди не е за моите резерви, сър. Желаете ли да погледна допълнителна инфор…

— Не! Веднага ли трябва да тръгна?

— Билдун каза, че сте получил ясни нареждания. По повод на Досейди той заяви следното и това са точните му думи: „Възможно е да се случи и най-лошото. Те имат цялата им необходима мотивация.“

Маккай започна да говори на себе си:

— Цялата мотивация, но от какво е продиктувана тя — личен интерес или страх…

— Сър, това въпрос ли е…

— Не, глупава машино! Просто мисля на глас. Хората понякога мислят на глас. Ние трябва да подредим нещата в главите си, да преценим добре информацията, с която разполагаме.

— Но вие правите това крайно неефективно, сър.

Маккай внезапно изпадна в пристъп на гняв.

— Тази работа е за разумни създания, за личности, а не за машини! Само една личност може да вземе отговорно решение. А аз съм единственият, който ги познава в достатъчна степен.

— Защо тази мисия не беше поверена на агент-гауачин…

— Значи си разбрал за какво става дума?

— Не беше трудно, дори и за една машина. Разполагах с достатъчно нишки. Фактът, че получавате тапризиотов монитор, ме накара да заключа, че проектът е свързан с опасности. Макар да нямам данни за Досейди, беше ясно, че гауачините са замесени в някаква съмнителна дейност. Позволете ми да ви напомня, че те не признават лесно вината си. В техните очи малцина негауачини са достойни за вниманието и доверието им. Не обичат да са зависими от негауачини. Всъщност нито един гауачин не обича да е в зависимо положение, дори и от друг гауачин. Това е в основата на техните принципи.

Никога преди Маккай не бе водил толкова емоционален разговор със своето ДР. Може би вечният му отказ да общува с него на лична антропоморфна основа го бе тласнал към тази адаптация. Изведнъж се почувства неловко. Казаното от машината беше уместно и крайно важно в едно отношение — очевидно ДР можеше да му помогне повече, отколкото бе предполагал. В мислите му апаратът внезапно се превърна в ценен довереник.

Сякаш отгатвайки разсъжденията му, Разписанието каза:

— Тъй или иначе, аз си оставам машина. Вие сте неефикасен, но както правилно забелязахте, хората са в състояние да постигнат точност, която за машините е непонятна. Ние можем само да предположим нещо, но всъщност не сме програмирани да гадаем, освен ако не получим специални нареждания да направим това при определени обстоятелства. Доверете се на себе си.

— Но ти предпочиташ да не бъда убит, нали?

— Това е заложено в програмата ми.

— Имаш ли някакви други полезни предложения?

— Бих ви посъветвал да побързате и да не губите излишно време. В гласа на Билдун се долавяше настойчивост.

Маккай погледна най-близкия звуков дешифратор. Настойчивост в гласа на Билдун? Дори и в най-критични моменти Билдун никога не би говорил настойчиво. Разбира се, проблемът Досейди не търпеше отлагане, но… Какво би могло да породи тази тревога?

— Сигурен ли си, че долови настойчиви нотки в гласа му?

— Говореше бързо и определено напрегнато.

— Звучеше ли искрено?

— Да, съдейки по характеристиките на гласа му.

Маккай поклати глава. Имаше нещо фалшиво в поведението на Билдун, по каквото и да беше то, явно бе убягнало на сложните аналитични вериги на ДР.

И на моите също.

Все така угрижен, нареди на ДР да комплектова пълна пътна екипировка и да прочете останалите точки от програмата му. Самият той тръгна към шкафа за апаратура до преградната стена на банята, а ДР започна да изброява задачите.

Първа по ред беше срещата му с тапризиота. Агентът слушаше само с половин ухо, проверявайки комплекта с уреди и материали, които ДР бе приготвило. Прибра пластичните експлозиви с подобаващата предпазливост. Следваше асортимент от стимуланти, но той се отказа от тях, осланяйки се на присадените му мускулно-сензорни усилватели, които увеличаваха възможностите на старшите агенти на БюСаб. В багажа бяха подредени допълнителни експлозиви с различни наименования — рейгени, пентрати. Трябваше да бъде крайно внимателен с тези опасни неща. В подбора си Маккай включи също многолептов зрителен апарат, ролка униплът със съответната медкожа, проблемен процесор, миникомпютър. ДР му поднесе големия колкото мънисто монитор за тапризиотовата връзка. Той го погълна, за да даде възможност на мънистото да се закрепи добре в стомаха му преди срещата с тапризиота. В екипировката беше включен един холоскенер в комплект с контактни повърхности, а също и няколко руптора и компаратора. Отказа се от адаптера за симулация на лъжливи идентичности. Съмняваше се, че ще му се отдаде възможност да използва една толкова сложна и фина апаратура. По-добре щеше да е да се довери на инстинктите си.

Малко по-късно запечата калъфа за инструменти и го пъхна в един от джобовете си. ДР продължаваше да изброява:

— …после вие ще пристигнете в Тандалур на място наречено Светото Бягство. По местното време това ще стане в ранния следобед.

Светото Бягство!

Той прикова вниманието си върху тази отправи точка. През съзнанието му прелетя една гауачинска поговорка: Законът е сляп водач, делва, пълна с горчива вода. Законът е смъртоносна надпревара, неустойчива като вълните.

Беше ясно какво бе тласнало мислите му в тази посока. Светото Бягство заемаше важно място в гауачинската митология. Тук, според легендите им бе живял Мрег — чудовището, заложило неизменните черти на гауачинския характер.

Сега Маккай вече предполагаше, че знае кой гауачински клан го е призовал. Възможно беше да е всеки един от петте клана в Светото Бягство, но той беше убеден, че ще си има работа с най-лошия от тях — най-непредсказуемия, най-могъщия и най-страховития. Откъде ли другаде можеше да води началото си такова нещо като Досейди?

Маккай се обърна към ДР:

— Изпрати ми закуската, моля те. Въведи в паметта си следния текст: преди да потегли, осъденият да умре изяде една стабилна закуска.

ДР, програмирано да разпознава реториката, която не изисква никакъв компетентен отговор, запази мълчание, докато запаметяваше нареждането.

Бележки

[1] Тревисто растение с полегато стъбло и едри червени цветове. — Б.пр.

[2] „Кано“ от латинската дума сана — куче. Т.е. съчетанието кано-легло може да бъде преведено и „куче-легло“. — Б.пр.