Франк Хърбърт
Експериментът Досейди (23)

ВЪПРОС: Кой властва над властниците?

ОТГОВОР: Ентропията.

Гауачинска гатанка

Не едно и две неща осуетяваха плановете на Маккай. Малко бяха хората освен Джедрик, които отговаряха на въпросите му. Повечето от тях разговаряха с него като с кретен. Джедрик го третираше като дете с неизвестен потенциал. Понякога Маккай разбираше, че неговата учителка го намира за забавен. В други случаи го наказваше с гневен поглед, извръщаше глава или го оставяше сам, а дори и по-лошо — просто го отпращаше да си върви.

Бе късен следобед на петия ден от битката за Чу. Частите на Броей все още успяваха да се задържат в сърцето на града с техния коридор към Периферията. Маккай знаеше това от докладите, които бе подслушал. Той се намираше в малко помещение срещу командния пост на Джедрик — стая с четири походни легла, където тя или нейните офицери отдъхваха за кратко. Един висок тесен прозорец гледаше на юг към Периферията. На агента му беше трудно да повярва, че бе прекосил тези територии само преди някакви си шест дни.

Над стръмните терасовидни скали на Периферията бяха започнали да се събират облаци, сигурен знак за скорошна драматична промяна на времето. Това поне му беше известно от наученото на Тандалур. Досейди не познаваше такива неща като метеорологичния контрол. Природата можеше да бъде дяволски капризна и опасна, когато човек нямаше власт над приумиците й.

Маккай примигна и задържа дъха си за миг.

Приумиците на природата.

Приумиците на живата природа бяха тласнали гауачините към този експеримент. Наистина ли са се надявали, че ще овладеят огромния, кипящ от мотиви конгломерат? Или зад това начинание се криеха някакви други причини? А може би в края на краищата всичко бе опит за разбулване на кейлбанската загадка? Едва ли. Той си спомняше какво бяха казали Арич и помощниците му за началото на експеримента. Наблюденията му тук потвърждаваха думите им. Нямаше никаква информация, която да съответства на версията за кейлбаните. Единствено онази кратка среща с Пчарки, която Джедрик не пожела да коментира повече. Колкото и да се опитваше, Маккай не можа да се освободи от усещането че му се изплъзва най-същественото от замисъла, според който Досейди е бил подложен на този експеримент; нещо, което е било открито от гауачините, но което може би самите те не разбираха. Как бе започнало всичко? Те са разполагали с тази планета, Досейди, с обектите на експеримента, с Примата… да, Примата. Свойственото за индивидите неравенство доминираше в умовете на гауачините. И този проклет Демопол! Какви правомощия му бяха дали те? Нещо повече, как бяха поддържали тези правомощия? Хората на Арич се надяваха да разкрият вътрешните функции на социалните системи на разумните. Поне така твърдяха. Но Маккай започваше да гледа на това обяснение с очите на досейдиец, с присъщия на досейдийците скептицизъм. Какво бе имала предвид Фани Мае, когато му каза, че няма да е в състояние да напусне тази планета в собственото си тяло/ядро? По какъв начин той можеше да бъде ключът на Джедрик към Стената на Бога? Маккай знаеше, че се нуждае от повече информация, отколкото бе възможно да получи от Джедрик. Разполагаше ли Броей с тази информация? Запита се дали би могъл в крайна сметка да се изкачи на Хълмовете на Консисторията, за да открие необходимите му отговори. Съществуваше ли и най-малка възможност да направи това сега?

Когато зададе този въпрос на Джедрик, тя едва не го изхвърли от сградата.

— Не се бъркай.

В какво да не се бърка?

Попита я, но Джедрик просто го погледна втренчено.

После го разведе навсякъде, за да запознае подчинените си с неговото ново положение. Маккай така и не разбра какъв точно е статусът му тук; знаеше само, че е нещо средно между гост и затворник.

Джедрик свеждаше разговорите до абсолютния минимум. Често отпращаше хората си само с махване на ръка. Цялата обиколка бе урок за Маккай, започнал при срещата с часовоите на входа.

— Маккай. — Тя го посочи.

Часовоите кимнаха.

Джедрик явно имаше и други въпроси.

— Бойна група Девет?

— Ще бъде тук по обяд.

— Известете ме.

Всеки от нейните хора се вглеждаше внимателно в Маккай и агентът бе сигурен, че от сега нататък те ще го разпознават само за миг.

Асансьорите бяха два — вратата на първия бе до сериозно охранявания вход встрани на сградата, а другият тръгваше от четвъртия етаж, под който се намираше клетката на Пчарки. Те се качиха именно на втория и спираха на всеки етаж, за да може охраната да се запознае с Маккай.

Когато се върнаха в стаята с клетката, агентът видя, че точно до входната врата е поставено писалище. Бащата на онези три диви деца седеше зад него, наблюдавайки Пчарки, и от време на време записваше нещо в бележника си. Маккай вече знаеше името му — Ардир.

Джедрик се спря до бюрото.

— Маккай може да влиза и да излиза при спазване на рутинните предпазни мерки.

Малко по-рано, обръщайки се към нея, агентът бе казал:

— Благодаря ти за времето, което ми отдели.

— Не е нужно да бъдеш саркастичен, Маккай.

Не бе имал намерение да бъде саркастичен и затова за пореден път си напомни, че обичайната вежливост на Обединения Разум тук получава различно тълкование.

Джедрик прегледа бележките на Ардир, сетне вдигна очи към Пчарки и отново ги насочи към Маккай. Върху лицето й не бе настъпила никаква промяна.

— Ще се срещнем за обяд.

След това го остави сам.

Той приближи до клетката на Пчарки, забелязвайки напрежението на охраната и останалите наоколо. Старият гауачин седеше безразличен в хамака си. Искренето и блещукането, което пробягваше по прътите на клетката, се съчетаваше с почти недоловимо свистене.

— Какво ще стане, ако я докосна? — попита Маккай. Гауачинът изпухтя и вдигна леко рамене.

Маккай посочи с ръка.

— Що за енергия е тази в металните пръчки? Какъв е нейният източник?

От гърлото на Пчарки се чу дрезгаво грачене.

— Как съществува вселената? Когато видиш нещо за първи път, означава ли, че тогава е било създадено?

— Това творение на кейлбаните ли е?

Свиване на рамене.

Маккай обиколи клетката, изучавайки я с поглед. Във всяка пресечна точка между прътите имаше блестящи топки. Металните пръчки, на които бе окачен хамакът, бяха хванати за тавана. Те преминаваха покрай прътите на клетката, без да ги докосват. Самият хамак създаваше впечатлението, че е направен от плат. Беше бледосин. Маккай отново застана с лице към Пчарки.

— Хранят ли те?

Никакъв отговор.

Зад гърба му се обади Ардир:

— Храната му се спуска от тавана, а екскрементите се изтеглят по специални тръби. Маккай подхвърли през рамо:

— Не виждам никъде врата в тази клетка. Как е влязъл там?

— Беше построена около него според собствените му инструкции.

— Какво представляват светещите топки по местата, където прътите се пресичат?

— Появиха се, когато клетката беше активирана.

— Как е направил това?

— Не знаем. А ти?

Маккай поклати глава.

— Какво е обяснението на Пчарки?

— Той не дава обяснения.

Агентът се обърна към Ардир, впускайки се постепенно във въпроси, чийто център се изместваше от Пчарки към самото обществено устройство на планетата. Отговорите на Ардир, особено по отношение на религията и историята, бяха банални.

По-късно, докато седеше в стаята срещу командния пост, осмисляйки наученото, Маккай установи, че мислите му се докосват до един проблем, за който досега дори не бе ставало дума.

Джедрик и хората й отдавна знаеха, че Досейди е творение на гауачините. Те са знаели това дълго преди Маккай да се появи на сцената. Бе очевидно от начина, по който фокусираха вниманието си върху Пчарки; за същото говореше и съпротивата им срещу Броей. Маккай бе допълнително доказателство, че Досейди е експеримент на гауачините. Но хората на Джедрик го използваха по неочакван начин. Беше му казала, че той е ключът към Стената на Бога, но в какъв смисъл?

Отговорът нямаше да бъде получен от Ардир. Служителят не се опитваше да заобикаля въпросите на Маккай, но думите му свидетелстваха за изключително ограничен спектър на знанията и въображението.

Това силно разтревожи Маккай. Въпросът не бе какво той казваше, а какво премълчаваше, когато посоката на разговора изискваше открита и подробна информация. Ардир не беше глупак. Беше успял да се издигне високо в йерархията на Джедрик. През ума му би трябвало да са минали хиляди хипотези. И въпреки това избягваше дори и най-очевидните истини. Въпросът за онази точка в миналото, след която бе започнала историята на Досейди, и отсъствието на каквито и да било еволюционни процеси преди нея, бе подминат без нито една дума. Ардир не създаваше впечатлението, че е религиозен, а дори и да беше, Досейди не допускаше прояви на откровен верски фанатизъм и свързаните с него запрещения. Тъй или иначе Служителят отказваше да коментира дори най-очебийните несъответствия в онези общоприети религиозни схващания, за които Маккай бе научил на Тандалур. Споделяше правилни становища, но под тях нямаше никаква логична основа. Всичко беше само на повърхността.

Ненадейно Маккай бе обзет от отчаяние. Стори му се, че никога няма да получи проникновен отговор от тези хора… дори и от Джедрик.

Вниманието му бе привлечено от засиленото ниво на шума в залата на командния пост. Той отвори вратата и огледа помещението.

На стената в дъното бе окачена нова карта. Върху нея бе поставено табло за позициите, прозрачно и осеяно с жълти, червени и сини точици. Пет жени и един мъж — всичките със слушалки — местеха и следяха цветните маркери на таблото. Джедрик стоеше с гръб към Маккай и разговаряше с неколцина от офицерите си, които току-що идваха от улиците. Все още не бяха оставили оръжията и раниците си. Именно техният разговор бе привлякъл вниманието на агента. Той обиколи залата с поглед, забелязвайки два комуникационни екрана на стената вляво, и двата изключени. Последния път те не бяха в стаята и Маккай се зачуди с каква цел са тук сега. Един от адютантите на Джедрик подаде глава от коридора и извика:

— Дойде съобщение от 21-ви вход. Там всичко е спокойно. Питат дали да държат резерва си в бойна готовност.

— Предай им да се оттеглят — каза Джедрик.

— Водят двамата пленници насам — добави адютантът.

— Виждам — отвърна тя и кимна към позиционното табло.

Проследявайки погледа й, Маккай видя два жълти маркера, водени от осем сини придружители. Без да знае точно как, той разбра, че това са двамата пленници и техният ескорт. В залата на командния пост се долавяше напрежение и това му подсказа, че предстои да се случи нещо важно. Кои бяха пленниците?

Един от офицерите на Джедрик заговори:

— Видях монитора на…

Тя обаче не го слушаше и той млъкна. Двама от операторите на позиционното табло си размениха местата и слушалките. Приносителят на информацията за 21-ви вход и пленниците си беше отишъл. Малко по-късно се появи друг куриер, който заговори тихо със застаналите до вратата.

След още няколко секунди в залата влязоха осем млади хуманоиди; те буквално внесоха Гар и Трия, вързани здраво с нещо като блестяща тел. Маккай ги разпозна от инструктажите на Арич. Войниците от конвоя носеха пленниците като купчини месо, за главата и краката.

— Ето там — каза Джедрик и посочи двата стола срещу нея.

Изведнъж Маккай видя разигралата се пред него сцена с очите на истински досейдиец, във всичките й възможни нюанси. Това го изпълни с въодушевление.

Войниците от ескорта прекосиха стаята, без да си правят труда да заобикалят мебелите по пътя си. Куриерът в коридора все още не си беше тръгнал и сякаш нямаше желание да го стори. Бе разпознал пленниците и предчувстваше, че ще се случи нещо важно. Гар и Трия бяха тръснати на двата стола.

— Развържете ги — рече Джедрик.

Войниците се подчиниха на заповедта й.

Джедрик чакаше, вперила поглед в позиционното табло. Двата жълти и осемте сини маркера бяха изчезнали. Но тя продължи да се взира в таблото. Явно нещо по-важно от двамата пленници бе погълнало мислите й. Посочи грозда от червени маркери в един от горните ъгли.

— Погрижете се за това.

Един от помощниците й напусна залата.

Маккай си пое дълбоко въздух. Той бе забелязъл мигновеното движение на ръката й по посока на офицера, който трябваше да изпълни заповедта. Ето значи как го прави! Агентът се приближи няколко крачки, така че да бъде срещу профила на Джедрик. Тя не реагира, макар това да не й убягна. Беше стигнал до допустимата според него граница, забелязвайки беглата усмивка на устните й, когато тя се извърна към пленниците.

В залата изведнъж настъпи тишина, това бе един от онези неловки мигове, когато хората знаят, че трябва да направят нещо, но всеки се противи да започне пръв. Куриерът все още стоеше до вратата към коридора, очевидно искайки да види какво ще се случи тук. Войниците от ескорта се бяха скупчили настрана. Стояха плътно един до друг, сякаш търсеха спасение в своята численост.

Джедрик хвърли поглед към куриера.

— Ти можеш да тръгваш.

Кимна по посока на конвоя.

— Вие също.

Маккай стоеше на необходимото разстояние и чакаше, но Джедрик не го отпрати. Разбра, че не само ще му позволят да остане, а и нещо повече — от него се очакваше да използва знанията си за света отвъд Стената на Бога. Джедрик бе отгатнала емоциите, които присъствието му бе породило: обичайното недоверие, предпазливост, търпение. И опасения, естествено.

Най-накрая дойде време и за пленниците. Джедрик се наведе напред и се вгледа първо в Трия, а после и в Гар. По погледа й Маккай разбра, че претегляше многобройните възможности, как да подходи към двамата. Освен това се стремеше да обтегне нервите им и скоро това даде резултат. Гар наруши мълчанието.

— Броей има дефиниция за хора като теб — поде Гар. — Той ви нарича „ракети“, което ще рече, че вие сте като фойерверки, които се стрелват към небето… и после падат.

Джедрик се усмихна мрачно.

Маккай разбра. Гар не владееше добре емоциите си. Това беше слабост.

— Много ракети в тази вселена умират, без да ги е видял някой — отвърна Джедрик.

Гар я погледна злобно. Явно отговорът не му се хареса. Той отклони очи към Трия, зърна изражението и и разбра, че е допуснал грешка.

Този път заговори Трия, на устните й играеше лека усмивка.

— Проявяваш личен интерес към нас, Джедрик.

На Маккай му се стори, че изведнъж е прекрачил някакъв праг, отвъд който се говореше на друг език. Трия бе истинска досейдийка и в думите й можеха да се прочетат много послания. Тя намекваше, че е наясно с възможностите за лично облагодетелстване, които Джедрик бе видяла в сегашната ситуация. За пореден път Маккай се изпълни със страхопочитание към особения досейдийски гений. Той пристъпи крачка напред. Около Трия витаеше и нещо друго… нещо странно.

— Какъв е този?

Тя се обърна към Джедрик, но трепването в очите й бе насочено към Маккай.

— Той има определена роля — отвърна Джедрик.

— Затова ли го държиш близо до себе си?

— Причината не е само една.

— Носят се слухове…

— Всеки използва онова, което му е под ръка.

— Възнамеряваш ли да имаш деца от него?

Джедрик се разтресе в беззвучен смях. Маккай разбра, че Трия безуспешно се опитваше да открие слаби точки.

— Размножителният период създава толкова много препятствия по пътя на една жена — отбеляза пленничката.

Тонът й умишлено предразполагаше към откровеност и Маккай зачака отговора.

Джедрик кимна.

— Всяко дете създава многобройни реперкусии през поколенията. Ние, които разбираме това, нямаме право да взимаме случайни решения.

Джедрик отклони погледа си към Гар, заставяйки Маккай да последва примера й.

На лицето на Гар ненадейно се появи угодническо изражение, което агентът изтълкува като уплаха и гняв. Но миг по-късно Гар се овладя. Той се втренчи в него, адресирайки думите си към Джедрик:

— Бихме ли имали полза от смъртта му?

Джедрик погледна Маккай.

Шокиран от прямотата на въпроса, той бе заинтригуван също така от местоимението „ние“, което Гар употреби. Плененият допускаше, че той и Джедрик имат обща кауза. Докато Джедрик претегляше това предположение, Маккай, изпълнен с въодушевление, видя ситуацията във всичките й нюанси. Откри и нещо друго и тогава разбра, че ще може да се отплати на търпеливата си учителка.

Трия!

Нещо в положението на главата й, интонацията и окончанията на нейния галач сякаш удариха струна в паметта му. Трия бе хуманоид, обучаван от панспечи — начинът, по който очите й изпреварваха завъртането на главата, специфичните ударения и жестикулациите при говорене. Но на Досейди нямаше панспечи. Или може би не беше така?

Маккай не издаде с нищо мислите си. Продължи да излъчва недоверие, предпазливост и търпение. Но в същото време се питаше дали не може да открие друга разхлабена нишка в тази заплетена мистерия. Видя, че Джедрик го наблюдава и без много-много да се замисля, й даде с очи един чисто досейдийски сигнал да го последва в съседната стая. Тя разчете знака му без никакво усилие и тръгна след него.

— Да?

Той и каза за подозренията си.

— Панспечите бяха онези, които могат да имитират телата на другите видове, нали?

— С изключение на очите. Техните очи са фасетни. Всеки панспечи, който може да се движи свободно и да наподобява телата на другите разумни видове, е само външно проявление на целия организъм, състоящ се от пет отделни тела. Свободният панспечи е носителят на егото, на идентичността, която се предава периодически на една от останалите четири разновидности. Според законите на панспечите всяко хирургическо фиксиране на егото в някое от телата се счита за престъпление.

Джедрик погледна към вратата.

— Сигурен ли си за нея?

— Белезите са налице.

— А тези фасетни очи не могат ли да бъдат маскирани?

— Да, има начини да се постигне това — контактни лещи или доста сложна операция. Но аз съм обучен да откривам подобни неща и мога да ти кажа, че онзи, който е подготвял Трия, не е Гар.

Джедрик го погледна.

— Броей?

— Гралузът е нещо прекалено свещено, за да укриеш в него инкубатор на панспечите, но… — Той поклати глава. — …не, не мисля. Съдейки по онова, което ми каза за Броей…

— Той е гауачин — съгласи се Джедрик. — Тогава кой?

— Някой, който е оказал влияние върху нея, докато е била съвсем малка.

— Желаеш ли да разпиташ пленниците?

— Да, но не зная тяхната потенциална стойност.

Джедрик не скри учудването си. Това бе изключително проницателна забележка в досейдийски стил. Онзи Маккай, когото смяташе, че познава, като че ли се беше превърнал непосредствено пред очите й в нещо друго. Все още не беше истински досейдиец, комуто да се довери напълно, но никога не бе предполагала, че ще постигне толкова много за толкова кратко време. Заслужаваше да получи подробна оценка на хода на боевете и относителните възможности на Гар и Трия. Джедрик изложи нещата в свойствения за досейдийците стил: прости думи, бърз, отсечен и крайно икономичен начин на изразяване, изискващ необходимия интелект от страна на слушателя.

Докато поглъщаше информацията, Маккай забеляза къде тя съкращаваше изложението си, за да го направи по-достъпно. В известен смисъл това напомняше реакциите на неговото ДР в Главната Централа. Можеше да се види в мислите й, да отгатне преценката й за себе си. Джедрик се отнасяше към него с уважение, примесено с известна нежност, подобна на онази, която родителят изпитва към детето си. Маккай знаеше също, че веднага щом се върнеха в другата стая, тя щеше да скрие нежността под маската на съвършена непроницаемост. И все пак тази нежност съществуваше. Но не смееше да се осланя на нея и да злоупотреби с доверието й, защото разбираше, че тогава тя ще изчезне завинаги.

— Готов съм.

Върнаха се в залата на командния пост. Този път Маккай знаеше по-добре как да действа. Взаимното безусловно доверие бе абсурд. Всичко се подлагаше на съмнение. Всичко трябваше да бъде под контрол. Единственото, което досейдийците си позволяваха открито, беше враждебното засвидетелстване на уважение. Те работеха заедно, за да оцелеят, или когато станеше до болка ясно, че съвместните действия ще бъдат от полза и за двете страни. Дори и обединени, оставаха крайни индивидуалисти. Отнасяха се подозрително към всеки дар, защото безкористните подаръци бяха илюзия. Най-сигурните взаимоотношения бяха онези, при които йерархичните ниши оставяха солидни и установени — минимална заплаха отгоре и отдолу. Всичко това напомняше на Маккай за поведението на хуманоидите — бюрократи от класическия период, преди пътуванията в открития космос. И за онзи етап от историята на междувидовите съюзи — дълго преди той да се появи на сцената — когато са били забелязани подобни симптоми, отстранени с помощта на БюСаб. Тогавашните бюрократи използвали всевъзможни мръсни трикове: подкупи, следене на противника, таен и открит шпионаж, разпалване на разногласия в опозицията, политически убийства, отвличания и изнудване. Малцина в Съюза на Разума не бяха чували за вече изчезналите Междупланетни Доставки.

Маккай спря на три крачки от пленниците. Първа заговори Трия:

— Решихте ли какво ще правите с нас?

— И двамата можете да ни бъдете от полза — рече той, — но ние имаме няколко въпроса.

Местоимението „ние“ не убягна от вниманието на Трия и Гар. Те едновременно погледнаха Джедрик, която стоеше невъзмутимо до рамото на агента.

Той се обърна към Гар:

— Трия наистина ли е твое дете, твоя родна дъщеря?

Пленничката изглеждаше изненадана. С помощта на новите си сетива Маккай разбра реакцията й — искаше да демонстрира, че не е притеснена от въпроса му и дори че той е в неин интерес. Гар обаче трепна уплашен. Според стандартите на Досейди бе направо потресен. В такъв случай Трия явно не беше негова родна дъщеря, но изглежда, че до този момент тя никога не бе поставяла под съмнение тяхната семейна връзка.

— Отговори — подкани го Маккай.

Тази досейдийска словесна пестеливост подейства на Гар като удар. Той отмести поглед към Джедрик. Разбра, че тя ще го чака, докато се подчини, което означаваше, че оставя без реакция както думите на Маккай, така и поведението на пленения.

Видимо сразен, Гар отново насочи вниманието си към агента.

— Живеех с две жени отвъд високите планини, бяхме само тримата. Опитвахме се да произвеждаме наша собствена чиста храна. Много хора от Периферията се бяха впуснали в това начинание през ония дни. Те рядко се завръщаха. Винаги нещо се случваше: растенията загиваха без причина, водоизточниците пресъхваха, едно или друго бедствие помиташе реколтата. Боговете са ревниви. Така казвахме тогава.

Той погледна Трия, която го наблюдаваше безизразно.

— Едната от двете жени умря през първата година. Другата се разболя по време на жетвата, но оцеля до идната пролет. Именно през този период… ние отидохме до градината… ха! Градината! Детето беше там. Нямахме никаква представа откъде е дошло. Момиченцето изглеждаше на седем-осем години, но реакциите му бяха на невръстно дете. Това се случва доста често в Периферита — съзнанието се отдръпва от непоносимата реалност. Ние го приехме в дома си. Понякога е възможно да върнеш такова дете към пълноценния живот. После, както ви казах, жената умря, реколтата беше слаба. Аз взех Трия и поех обратно към Периферията. Тежки времена бяха. Когато се върнах… легнах болен. Трия ми помогна. Оттогава не сме се разделяли.

Разказът на Гар трогна Маккай. Беше му трудно да скрие вълнението си. Не можеше да каже със сигурност дали е успял. Благодарение на новите си досейдийски сетива в тези пестеливо описани събития той бе прочел цяла семейна хроника, а по всяка вероятност тук ставаше дума за нещо съвсем обичайно за Периферията. Мислите му се насочиха към другите нюанси в разказа на Гар.

Обучена от панспечи!

Това беше ключът. Хората на Арич са искали да запазят чистотата на експеримента си — в него са можели да участват само два биологични вида. Но една панспечи-проба не би могла да навреди. Всичко беше съвсем просто. Взима се дете на хуманоид. Поставя се изцяло под влиянието на панспечите за период от седем-осем години. Сетне се подлага на селективно изтриване на паметта и накрая се предава на подходящи псевдородители от Досейди.

Но имаше и нещо друго — Арич бе излъгал, когато каза, че не знае почти нищо за Периферията, че Периферията е извън експеримента.

Докато разсъждаваше над всичко това, Маккай се върна в малката съседна стаичка. Джедрик го последва. Изчака го да събере мислите си. Когато свърши, погледна към вратата.

— Трябва да науча колкото се може повече за Периферията.

— Тези двамата са добър източник.

— Не са ли нужни за другите ти планове, за нападението срещу коридора на Броей?

— Плановете могат да се съчетаят. Ти ще отидеш с тях в анклава им като мой помощник. Това ще ги смути. Няма да знаят как да го изтълкуват. В същото време ще отговарят на въпросите ти и в объркването си ще разкрият доста неща.

Той се замисли над думите й. Да… Джедрик не се колебаеше да го изложи на опасност. Това бе окончателно послание до всички. Маккай щеше да бъде изцяло под властта на Гар и Трия. Джедрик сякаш казваше: „Виждате ли! Вие не можете да ми влияете, разигравайки картата на агента и грозящите го рискове.“ В известен смисъл това щеше да го закриля. По изключително заобиколен досейдийски начин положението на фигурите върху шахматната дъска го предпазваше от многото възможни опасности. Сега разбра какви са истинските чувства на Джедрик към него и не се сдържа да не заговори за това:

— Студеното легло е едно от нещата, които ненавиждам.

В очите й се появи мигновен блясък. Сетне усети лекото влажно докосване на устните и прегръдката й.

— Няма значение какво ще се случи с мен, Маккай; просто ни освободи!