Франк Хърбърт
Експериментът Досейди (11)

Бихейвиористичното^[1] инженерство във всичките си проявления винаги се изражда в безмилостна манипулация. Последствието от него е един чудовищен „масов ефект“, засягащ както манипулираните, така и манипулаторите. Основното предположение, че посредством манипулацията на индивидите могат да бъдат постигнати унифицирани поведенчески реакции, бе опровергано от много биологични видове, но никога толкова категорично както от гауачините с „експеримента Досейди“. Тук те успяха да изобличат „Софизма на Уолдън“, доказвайки абсолютната му неприложимост: „При всички биологични видове, които се възпроизвеждат чрез смесване на генетична информация (с произтичащата уникалност на новия индивид), всякакви опити за налагане на поведенческа матрица и унифицирани реакции се оказват фатални“.

Досейдийски доклади

Справка на БюСаб

Маккай мина през вратата-трамплин и, както му бяха казали помощниците на Арич, се озова сред пясъците на Досейди няколко часа след разсъмване. Той погледна нагоре, за да се сдобие с първи и непосредствени впечатления от Стената на Бога. Искаше му се да вникне в чувствата, които този затвор поражда у досейдийците. Разредената и леко сребриста мараня бе единственото нещо на небето. Остана разочарован. Слънчевият диск бе по-ясно очертан, отколкото бе очаквал, а от холографските снимки, които бе видял, знаеше, че лъчите на няколко звезди от трета величина нощем проникват през булото около планетата. Маккай не можеше да каже какво бе очаквал, че ще види тук, но този млечнобял воал някак не отговаряше на предварителните му представи. Може би бе прекалено тънък. Изглеждаше нереален, твърде безсилен за въплътената в него мощ.

Видимият слънчев диск му напомни за друг спешен проблем, но той го отложи за по-късно, когато щеше да се запознае с околната обстановка.

Висока бяла скала? Да, ето я там вляво.

Те го бяха предупредили да чака до тази скала, където щял да бъде в относителна безопасност. Не трябваше да се отдалечава от мястото за установяване на контакт по никакъв повод.

— Ние можем да ти разказваме дълго за рисковете на Досейди, но думите не са достатъчни. При това на планетата непрекъснато възникват нови опасности.

Нещата, които бе научил по време на инструктажа през последните няколко седмици, придадоха на предупреждението още по-голяма тежест. Скалата, два пъти по-висока от човешки бой, се издигаше на няколко крачки от него, масивна и заплашителна. Пясъкът скърцаше под обувките му. До обонянието му достигаха непознати ухания и остри миризми. Затоплената от слънцето повърхност на камъка преля в плътта му енергията си, проникнала през тънкия зелен работен комбинезон, който бе облякъл по настояване на гауачините.

Маккай мечтаеше за своето бронирано облекло и апаратурата за подсилване на мускулите, но тези неща бяха отхвърлени от наставниците му. Позволиха му да вземе само част от принадлежностите си, при това неохотно, като компромис. Той им бе обяснил, че ако някой се опита да се добере до тайните на комплекта, уредите в него ще бъдат автоматически унищожени. Въпреки това го предупредиха никога да не го отваря в присъствието на местните обитатели.

— Най-големите опасности за теб ще дойдат, ако подцениш някой досейдиец.

Маккай се огледа, но не видя и следа от досейдийци.

Далеч отвъд пепелявия пейзаж, осеян с жълти храсти и кафяви скали, той забеляза мъглявите островръхи кули на Чу, издигащи се над каньона на реката. Топлите вълни караха въздуха да трепти над ниските шубраци и градът изглеждаше като омагьосан.

Маккай установи, че му е трудно да възприеме Чу в светлината на организирания от гауачините обучителен курс. Магическите кули с канелюри сякаш се издигаха към небето от мръсотията под тях, а там долу „човек може да купи всичко… абсолютно всичко“.

Помощниците на Арич бяха зашили в дрехите му голяма сума досейдийски пари и в същото време го принудиха да изслуша смразяващите кръвта напомняния да се пази от „всякакви показни прояви на необоснована заможност“.

Техниците, които се грижеха за вратите-трамплини, му изброиха накратко повечето от най-важните указания, добавяйки:

— Може да се наложи да чакаш няколко часа. Не знаем точно. Просто не се отдалечавай от тази скала, където ще бъдеш в относителна безопасност. Ние сме взели предпазни мерки и очакваме всичко да е наред. Не пий и не яж нищо, докато не влезеш в града. Първите няколко дни ще чувстваш гадене поради смяната на храната, но организмът ти трябва да се приспособи.

— Трябва да се приспособи?

— Дай му време.

Маккай ги попита от какво да се пази най-много, какви по-особени опасности крие Досейди.

— Стой настрана от местните. Контактувай само с хората за свръзка. И най-важното, не си и помисляй да заплашваш някого.

— А ако ми се доспи и задремя?

След като разгледаха тази възможност, гауачините казаха:

— Знаеш ли, това ще бъде може би най-безопасният вариант за теб. Логично е да се предположи, че всеки, който се осмели да спи на открито, има дяволски добра защита. Съществува и известен риск, но това е неизбежно на Досейди. Местните ще бъдат изключително предпазливи към всеки, който спи на открито.

Маккай се огледа отново.

Иззад скалата дойдоха пронизителни подсвирквания и приглушен скърцащ звук, напомнящ триене на дърво в пясък. Той надникна зад нея, за да открие източника на тези шумове. Подсвиркването бе дело на един жълт гущер, почти с цвета на шубрака, сред който се бе скрил. А скърцането идваше от посоката, която бе привлякла вниманието на влечугото. Вероятният източник на звука бе някаква малка дупка под един храст. На Маккай му се стори, че гущерът проявява твърде бегло любопитство към самия него. Сетивата му бяха съсредоточени главно в посока на дупката и идващия от нея шум.

Нещо в тъмната пролука се раздвижи.

Гущерът се приведе и продължи да подсвирква.

Едно абаносово създание с големината на човешки юмрук изникна от земния отвор, стрелна се напред и в следващия момент видя клопката. Разпери светкавично крила и подскочи нагоре, но бе твърде късно. С изненадваща за Маккай бързина гущерът се спусна напред и се сви на топка около жертвата си. В стомаха му се отвори процеп, който обгърна животинчето. С едно последно изскърцване то изчезна в тялото на влечугото.

През цялото време гущерът продължаваше да свири пронизително. Все така подсвирквайки, той се вмъкна в бърлогата на своята жертва.

„На Досейди нещата рядко са такива, каквито изглеждат“, бяха казали учителите на Маккай.

Запита се какво точно се бе случило пред очите му.

Подсвиркването бе спряло.

Гущерът и жертвата му сякаш напомниха на агента, както и го бяха предупредили, че времето не е достатъчно, за да го подготвят за всички изненади на Досейди. Той приклекна, за да разучи околната обстановка.

Малки животинки, подобни на насекоми, подскачаха по сенчестата ивица в основата на бялата скала. Зелени (цветове?) се отваряха и затваряха по стеблата на жълтите храсти. Земята навсякъде около него изглеждаше песъчлива и глинеста, но когато се взря по-отблизо, видя, че е осеяна с бледи синьо-червени жилчици. Обърна се с гръб към далечния град и отправи поглед към планините — пурпурно-сребриста линия на фона на също сребристото небе. В тази посока дъждовете бяха прорязали клисура. В дълбините й се мержелееше нещо тъмнозелено. Въздухът имаше горчив привкус.

Той още веднъж обходи с поглед околността, търсейки признаци за евентуална опасност. Но такива нямаше. Извади един апарат от комплекта си и се протегна нехайно, извръщайки се към Чу. Поглеждайки бегло уреда, откри наличието на сонобариера по посока на града. Сетне върна апарата на мястото му, почесвайки се разсеяно, за да скрие движението от евентуални наблюдатели. Птици летяха в сребърните висини над сонобариерата.

Защо ли е необходима? — зачуди се той.

Можеше да задържи дивите създания, но не и хората. Неговите учители му бяха казали, че бариерата спира насекомите и паразитите. Това обяснение му се струваше незадоволително.

Нещата рядко са такива, каквито изглеждат.

Въпреки Стената на Бога слънцето жареше силно. Маккай се скри в сянката на скалата. Седейки, той хвърли поглед към малкия бял диск, прикрепен върху левия ревер на дрехата му: ОП40331-Д404. Това беше стандартният галач, нещо като лингва франка^[2] на Съюза на Разума.

„На Досейди се говори само на галач. Могат да доловят акцент в речта ти, но няма да те попитат на какво се дължи.“

Хората на Арич му бяха обяснили, че тази значка го определя като работник на свободно договаряне, с умения малко по-високи от средните в дадена област, но тъй или иначе като член на Трудовия Тръст и поради тази причина — подлежащ на разпределение и извън неговата професионална сфера.

„Това те поставя три йерархически стъпала над Периферията“ — бяха казали те.

Изборът си беше негов. Дъното на социалната система винаги разполагаше със свои собствени комуникационни канали, по които течеше информация, базирана на точни сведения, инстинкт, фантазии и онова, което умишлено се подаваше от върха. Каквото и да се бе случило тук, на Досейди, неговата същност щеше да се разкрие чрез протичащите в Трудовия Тръст подсъзнателни процеси. Попадайки в ТТ, агентът можеше да се добере до този издайнически информационен поток.

— Ще бъда тъкач — бе казал той, добавяйки, че това е негово хоби от много години.

Този избор развесели учителите му. Така и не успя да разбере причината за тяхното веселие.

„Това не е важно сега. Всяка професия е толкова добра, колкото и всички останали.“

Настояха да съсредоточи усилията си върху своето моментно занимание, както и над маниерите и обноските на досейдийците. И наистина агентът прекара един трескав период на Тандалур, след като Арич пожела (при това с най-разумни аргументи), че ще бъде най-добре неговият легум лично да посети Досейди. Ретроспективно аргументите си оставаха все така убедителни, но Маккай бе изненадан. Без да знае точно защо, той бе смятал, че ще му възложат не толкова ангажиращо наблюдение с определена апаратура и чрез възможностите на кейлбаните, които охраняваха тази планета.

Все още не знаеше как си представяха те задачата му да извади кестените от огъня, но очевидно гауачините очакваха точно това. На раздяла Арич бе загадъчно откровен:

— Ти си най-добрият шанс за спасение на Досейди и най-добрият шанс за нас да… бъдем разбрани.

Надяваха се техният легум да спаси Досейди и в същото време да оневини гауачините. Наистина задачата на легума бе да е в полза на своя довереник, но по всяка вероятност до този момент никога не се беше стигало до толкова странна ситуация — довереникът имаше пълната власт да унищожи една застрашена планета.

На Тандалур Маккай имаше възможност да спи само по няколко часа на денонощие. Но дори и краткият му сън не бе спокоен — някакъв зловещ отрязък от мозъка му работеше непрестанно; затова той не се откъсна нито за миг от усещането за необичайното и не съвсем удобно кано-легло, от странните звуци отвъд стените… клокочене на вода… някъде… винаги тази вода.

Когато се подготвяше за легум, това бе едно от първите неща, с които трябваше да свикне — непостоянния ритъм на неспокойна вода. Гауачините никога не се отдалечаваха много от водата. Гралузът — това централно водохранилище и семейна обител на женските гауачини, мястото, където те отглеждаха онези от малките си, които оцелееха след опустошителната чистка на мъжкия родител — винаги бе имал тук възлова роля. И както се казваше в поговорката:

„Ако не разбираш Гралуза, ти не разбираш и гауачините.“

Беше вярно само до известна степен, както е с повечето от поговорките.

Но водата винаги беше налице, вода в ограничено пространство, неспокойно плискане на вълни в стените. В този шум не се долавяше никакъв определен ритъм, но той говореше много за гауачините — сдържани и въпреки това винаги различни.

Намиращите се в близост помощни средства бяха свързани чрез специални тръби за плуване. За придвижване на дълги разстояния използваха вратите-трамплини и свистящите реактивни коли на магнитни възглавници. Пристигането и заминаването на тези коли често тревожеше съня на Маккай по време на подготвителния курс за Досейди. Понякога, в мигове на страшна умора, когато тялото му се нуждаеше от почивка, го събуждаха гласове. А неуловимото вмешателство на останалите шумове — колите и вълните — затрудняваха подслушването. Сепвайки се през нощта, Маккай напрягаше слух, за да улови смисъла в думите. Чувстваше се като шпионин, домогващ се до съдбоносни тайни, опитващ се да прозре всеки нюанс в случайните разговори на съществата отвъд стените. И после обезсърчен, винаги обезсърчен, отново потъваше в сън. А когато всички звуци затихнеха, както понякога се случваше, Маккай отново се събуждаше и заставаше нащрек с разтуптяно сърце, чудейки се какво не е наред.

И тези ухания! Спомените, към които го върнаха те! Мускусът на Гралуза, тръпчивият аромат на екзотични семена, се усещаше при всяко вдишване. Цветният прашец на царската папрат натрапваше цитрусовите си полутонове. А караелите — малки, подобни на жаби животинки — нахлуваха в съня му при всяко зазоряване с изтънчените си пискливи арии.

През онзи по-ранен период на обучение на Тандалур Маккай се чувстваше като изгубен, затворен в един странен свят на зловещи същества, постоянно гнетен от мисълта дали ще успее. Но след разговора с Арич нещата се промениха. Тогава вече бе обучен, изпитан и доказал качествата си на легум, да не говорим пък за известността му като агент на БюСаб. И въпреки това настроението от тези първи дни понякога го завладяваше отново. Емоционалните ретроспекции го измъчваха със самоналагащия се извод, че някой го е тласнал към опасност против собствената му воля, че гауачините тайно му се присмиват, подготвяйки го за страшно унижение. Подобни шеги не им бяха чужди. Според общото мнение създанията на Бога на Жабите бяха достигнали толкова високо ииво в развитието си, че трябваше да затворят кръга, връщайки се към примитивното варварство. Начинът, по който мъжките гауачини унищожаваха родените си, беше достатъчно красноречиво доказателство.

Веднъж, по време на едно от редките му задрямвания, Маккай бе повикан от хората на Арич. Той се надигна от леглото и опита да се отърси от подтискащото чувство за обреченост. Да, наистина — сега го ласкаеха, отстъпваха пред мнението му, отдаваха му почти религиозна почит, както правеха и с всички останали легуми. Но имаше и друго: бяха го подготвяли дълго за Досейди, а по отношение на дългосрочните си цели и намерения оставаха потайни.

Винаги, когато човек си имаше работа с тях, загадките бяха необятни.

Когато заспа отново, в съня си той видя огромни грамади плът на разумни същества (зелена и розова плът), гола и съвсем беззащитна, изложена на яростните атаки на огромни мъжки гауачини.

Посланието на съня бе ясно. Те определено можеха да унищожат Досейди (и дори по същите причини), както унищожаваха собствените си малки, пресявайки най-силните и най-устойчивите сред тях.

Проблемът, който му бяха натрапили, го плашеше. Ако и най-беглата информация стигнеше до Съюза на Разума, без да бъде намерено съответното оправдание, Федерацията на гауачините щеше да бъде подложена на безмилостно преследване. Имаха ясни и достатъчни причини да унищожат уликите… или да ги оставят да се самоунищожат.

Оправдание.

Къде можеше да бъде намерено то? В загадъчните мотиви, които бяха тласнали гауачините към този експеримент?

Дори и да се намереше такова оправдание, Досейди щеше да предизвика катаклизъм в Обединеното на Разума. Проблемът беше зареден с драматизъм. Повече от двадесет поколения човеци и гауачини щяха да изплуват на повърхността без никакво предупреждение! Тяхната самотна история щеше да гъделичка нервите на безброй живи същества. Всички възможности на езика щяха да бъдат използвани, за да бъде изстискана и последната капка емоционален заряд от това разкритие.

Както и да се оправдаваха гауачините, мотивите им щяха да предизвикат безкрайни разследвания и съмнения.

Защо бяха го направили? Каква е била съдбата на първите доброволци?

И човеците, и гаучаните щяха да обърнат поглед към собствените си предци. „Това ли се е случило с чичо Елфред?“ Семейните хроники на гауачинските кланове щяха да бъдат преровени. „Да! Ето тук има двама безследно изчезнали!“

Приближените на Арич признаваха, че този проект е дело на „един съвсем ограничен кръг хора“, които са го пазили в тайна. Били ли са съвсем нормални членовете на подобно гауачинско съзаклятие?

Вездесъщият гауачин никога не го оставяше да поспи по-дълго. Приведен над леглото му, Арич настояваше да се върне веднага на тренировъчния семинар, който трябваше да му помогне да оцелее на Досейди.

Този тренировъчен семинар! Заключените в съзнанието на всеки индивид предразсъдъци повдигаха много въпроси без отговор. Маккай се опитваше да разсъждава хладнокръвно, но винаги се намираше нещо, което да го извади от равновесие.

Как гауачините на Досейди бяха усвоили човешки емоционални характеристики? С каква цел човеците на Досейди копираха обществените договори на гауачините? Знаеха ли наистина досейдийците защо променят толкова често формите си на управление?

Любезността, с която бяха посрещнати тези чести въпроси, вбесяваше Маккай.

„Всичко ще ти стане ясно, когато опиташ Досейди на свой гръб.“

Най-накрая Маккай на свой ред започна да се държи предизвикателно.

„Истината е, че вие сами не знаете отговора на тези въпроси, нали? Надявате се аз да открия всичко вместо вас.“

Понякога информационният поток го отегчаваше. Докато слушаше как някой гауачин му разяснява вече известни факти за взаимоотношенията в Периферията, той установяваше, че вниманието му неусетно е привлечено от свободния за всички видове коридор, който минаваше покрай залата за инструктаж.

Веднъж Кейланг влезе и седна до стената, наблюдавайки го мълчаливо и жадно. Маккай почувства раздразнение, погледът й обгаряше сетивата му. Прииска му се синята метална кутия да е до него, но след като веднъж бе наметнал легумския плащ, тя бе върната в свещената й ниша. Той нямаше да я види повече, освен ако проблемът Досейди не попаднеше на Съдебната арена. Кейланг оставяше един от многото въпроси без отговор. Защо този опасен женски рийв навестяваше стаята без никаква явна причина? Допускаше, че са й разрешили да го наблюдава чрез апаратура за дистанционно следене. Защо бе избрала точно този момент да дойде лично? За да му даде да разбере, че е наблюдаван? Това бе свързано с причините, накарали гауачините да я обучават. Вероятно бяха изправени пред някакъв бъдещ проблем, който можеше да бъде решен само от рийв. Те го подготвяха, както бяха подготвили и него. Защо? Какво бе насочило гауачините към рийв? По какво се различаваше този женски екземпляр от останалите? Какви бяха гаранциите за неговата лоялност? Какъв беше „Рийвският облог“?

Подобни въпроси тласнаха мислите му в посока, която никога не бе проучвал достатъчно — какви хуманоидни способности бяха привлекли гауачините към него? Упоритата настойчивост? Предисторията на човешката правова система? Безусловният индивидуализъм на хуманоидите?

На тази загадка не можеше да бъде даден никакъв категоричен отговор, както и на въпросите, касаещи рийва. Нейното присъствие обаче продължаваше да го омагьосва. Маккай знаеше много факти за обществото на рийвите, неизвестни извън собствените им светове. В крайна сметка те бяха постоянни и ценни партньори в БюСаб. При изпълнение на общи задачи често се бе зараждало другарство, свързано с непосредствен обмен на информация. Бе запознат с размножителната им триада, а също и с обстоятелството, че не можеха да се ориентират предварително кой от триадата ще е способен да отглежда потомството. Това бе основополагащ камък в социалната им структура. Този член от триадата периодически се заменяше с друг от друга триада. Подобна организационна схема осигуряваше генетичната им дисперсия^[3] и, нещо не по-малко важно, благодарение на нея в тяхната цивилизация се изграждаха безброй неразрушими връзки. Всяка такава връзка бе свързана с изискването за решителна подкрепа в трудни моменти.

Веднъж един рийв от Бюрото се бе опитал да обясни тези тънки взаимоотношения:

— Да вземем например ситуацията, когато рийв е убит, или дори по-лошо, лишен от достойнство. Виновникът ще трябва да отговаря лично пред милиони рийви. Всички, които са обвързани в една триадна прогресия, са задължени да отговорят на оскърблението. Доколкото разбирам, най-близкият еквивалент на схемата са семейните задължения във вашето общество. Ние също познаваме вендетата като акт на отмъщение. Нямате представа колко трудно е да освободим нашите представители в БюСаб от тази… обвързаност, от тази безкрайна мрежа на взаимозависимости.

По всяка вероятност гауачините бяха запознати с тия неща, помисли си Маккай. Затова ли се бяха насочили към рийвите? Или пък, въпреки тези техни черти, привлечени от нещо друго? Щеше ли да остане верен един легум-рийв на подобна мрежа от семейни връзки? Как щеше да стане това? Обществото на рийвите бе напълно в разрез с чувствителността на гауачините. Поданиците на Бога на Жабите бяха дори и по-необщителни и затворени от хуманоидите. За гауачините семейството бе нещо интимно и недостъпно за непознати, те го напускаха единствено за да влязат в избрания от тях клан.

Подпрян на бялата досейдийска скала, Маккай разсъждаваше над тези неща и се ослушваше в очакване на предстоящата среща. Жегата на чуждата планета, миризмата и непознатите шумове го тревожеха. Бяха му казали да се ослушва за звука на двигател с вътрешно горене. Вътрешно горене! Но досейдийците караха такива мобили само извън града, защото бяха по-мощни (макар и по-големи) от колите с насочени импулси които използваха зад стените на Чу.

„Горивото е алкохол. Повечето от суровините идват от Периферията. Никой не се интересува какви отровни съставки се съдържат в едно такова гориво. Те извличат ценната течност от дървета, храсти, папрат… всичко каквото се доставя от Периферията.“

Сънната тишина го обграждаше. Отдавна се бе подготвял за онова, което трябваше да направи, оставайки насаме. Може би тук повече никога нямаше да му се отдаде подобна възможност, особено след като попаднеше в Развъдниците на Чу. Съзнаваше колко безплоден ще бъде опитът му да се свърже със своя тапризиотов монитор. Арич му бе казал, че гауачините знаят за направената от БюСаб „тапризиотова застраховка“, добавяйки:

— Дори и тапризиотов трансмитер не може да проникне през Стената на Бога.

В случай че Досейди бъдеше унищожен, договорът на кейлбаните отпадаше. Беше възможно тапризиотът на Маккай да улови последния миг и запише предсмъртните му мисли. Може би. При сегашните обстоятелства въпросът имаше само теоретичен характер. Кейлбаните му бяха задължени. Бичуващата звезда бе надвиснала като заплаха не само над тях, но и над всички разумни видове, които бяха използвали пространствените врати. Тази угроза бе реална и специфична. Хората, които бяха пътували чрез вратите-трамплини, и кейлбаните, под чийто контрол се намираха тия съоръжения, бяха обречени. Фани Мае бе изразила признателността си по своя самобитен начин:

„Моята благодарност към теб граничи с безкрайността.“

Съществуваше възможността Арич да е дал указания на своя досейдийски агент да попречи на всеки опит на Маккай за установяване на контакт с някой от кейлбаните. Но това беше малко вероятно. В същото време всички кейлбани на определено ниво можеха да осъществят телепатичен контакт. Ако Арич и хората му бъдеха подмамени да повярват в сигурността на тяхната бариера около Досейди…

Предпазливо Маккай прогони от ума си всички мисли, свързани с тапризиотите. Това не бе никак лесно. Налагаше се да се пази от случаен контакт с тапризиота, който с безкрайното си търпение очакваше мисловния му поток някъде в сигурните и безопасни зали на Главната Централа. Всичко в ума му трябваше да бъде изчистено, с изключение на един ясен лъч, насочен към Фани Мае.

Маккай я видя в съзнанието си — звездата Дайуан. Припомни си дългите часове на мисловен обмен. Проектира в ума си топлината на емоционална отдаденост, неотдавнашната й демонстрация на „концентрична съпричастност“.

Малко по-късно затвори очи, усилвайки онзи вътрешен образ, който сега нахлуваше в ума му. Почувства как мускулите му се отпускат. Топлата скала зад гърба му и пясъкът под краката престанаха да съществуват. В съзнанието му остана да сияе единствено присъствието на един кейлбан.

— Кой ме вика?

Думите докоснаха слуховите му центрове, но не и ушите.

— Името ми е Маккай, приятел на Фани Мае. Ти ли си кейлбанът на Стената на Бога?

— Аз съм самата Стена на Бога. Да се преклониш ли си дошъл?

Маккай се озадачи. Да се преклоня? Проекцията на този кейлбан беше ехтяща, необозрима и нямаше нищо общо с живото любопитство, което винаги бе усещал във Фани Мае. Опита се да възстанови онзи първи ясен образ. Характерното за контактите с кейлбани вътрешно сияние отново се появи. Може би тук наистина имаше нещо култово. Човек никога не можеше да бъде абсолютно сигурен какъв смисъл влагат кейлбаните в казаното от тях.

— Името ми е Маккай, приятел на Фани Мае — повтори той.

Блясъкът в съзнанието на Маккай поотслабна.

— Но ти се намираш на досейдийска вълна.

Това бе познат начин на комуникация и Маккай можеше да се облегне на предишния си опит, с надеждата да бъде разбран поне донякъде.

— Позволява ли Стената на Бога контакт с Фани Мае?

Думите отекнаха в главата му:

— Един кейлбан, всички кейлбани.

— Желая да говоря с Фани Мае.

— Не си доволен от сегашното си тяло?

В този момент Маккай почувства тялото си, треперещата плът, мъртвешкия транс, който съпътстваше контактите с кейлбаните и тапризиотите. Въпросът бе лишен от всякакъв смисъл, но трансът бе реален и съществуваше опасност връзката да прекъсне. Маккай бавно си запробива път обратно към изплъзващото се мисловно присъствие.

— Аз съм Йори Х. Маккай. Кейлбаните са мои длъжници.

— Всички знаят това.

— Тогава изпълнете дълга си.

Той зачака, опитвайки се да подтисне напрежението.

Сиянието в главата му бе заменено от нечие ново присъствие. Вмъкна се в съзнанието му като нещо дълбоко познато — без да влиза в пълен контакт, а по-скоро играейки си с онези пластове на мозъка, които интерпретираха звуците и образите. Маккай разпозна това ново присъствие.

— Фани Мае!

— Какво искаш, Маккай?

Това беше доста директно начало на комуникация за един кейлбан. Забелязвайки това, Маккай отговори още по-директно:

— Нуждая се от твоята помощ.

— Обясни.

— Мога да бъда убит тук… ъ-ъ, възможно е съществуването на моята концентрична точка да бъде преустановено на Досейди.

— На досейдийска вълна — поправи го тя.

— Да. И ако това се случи, ако загина тук, моите приятели в Главната Централа… вълната на Главната Централа… трябва да получат пълен запис на мислите ми по време на смъртта.

— Това е във възможностите само на тапризиотите. Договорът с Досейди забранява тапризиотите.

— Но ако Досейди бъде унищожена…

— Договорът не предвижда преустановяване, Маккай.

— Не можеш ли да ми помогнеш?

— Ти искаш съвет от Фани Мае?

— Да.

— Фани Мае е в състояние да поддържа контакт с Маккай, докато той се намира на досейдийска вълна.

Постоянен транс? Маккай бе шокиран.

Това не й убягна.

— Няма да има транс. Свръзката на Маккай, известна на Фани Мае.

— Мисля, че не бива. Нищо не трябва да отвлича вниманието ми, докато съм тук.

— Лош избор.

Маккай долови в думите й раздразнение.

— Можеш ли да ми подсигуриш лична пространствена врата…

— Не, ако краят на концентричната точка е близо до края на досейдийската вълна.

— Фани Мае, знаеш ли какво правят гауачините тук, на Досейди? Тази…

— Кейлбански договор, Маккай.

Очевидно разговорът й беше неприятен. За момент бе забравил за моралните задължения на кейлбаните. Договорът с Досейди несъмнено съдържаше клаузи, забраняващи даването на информация за онова, което ставаше тук. Маккай се почувства обезсърчен. Прииска му се на часа да напусне планетата.

И това не убягна на Фани Мае.

— Сега Маккай може да напусне Досейди. Скоро няма да може да напусне в собственото си тяло/точка.

— Тяло/точка?

— Отговорът забранен. Забранен!

— Смятах те за моя приятелка, Фани Мае!

В съзнанието му се разля топлина.

— Фани Мае е приятел на Маккай.

— Тогава защо не ми помогнеш?

— Желаеш ли да напуснеш Досейди още в този миг?

— Не!

— Значи Фани Мае не може да помогне.

Вбесен, Маккай се зае с прекъсването на контакта.

Кейлбанът долови чувството му за безсилие и обида.

— Защо Маккай отказва съвет? Фани Мае желае…

— Трябва да вървя. Знаеш, че тялото ми е в транс докато контактувам с теб. Тук това е опасно. Ще говорим друг път. Оценявам желанието ти да ми помогнеш и твоята нова яснота на изказа, но…

— Това не е яснота! Много малък информационен вход, но вие, хората, не разполагате с повече параметри!

В думите й несъмнено имаше тъга, ала веднага след това тя прекъсна контакта. Маккай усети, че се пробужда, пръстите на ръцете и краката му трепереха от студ. Контактът с кейлбана бе забавил метаболизма му до опасно ниво. Отвори очи.

Над него стоеше странен гауачин, облечен в жълтата униформа на шофьорите на бронирани коли. Отзад изръмжа и изгрухтя някаква машина с гъсеници. После тя внезапно бе обгърната от син дим. Все още в шок, Маккай гледаше вторачено нагоре.

Гауачинът му кимна дружески.

— Зле ли ви е?