Катрин Каултър
Озарена от любов (7)

Седма глава

Дейвид навлезе в пътеката пред дома на Малори и с мрачно облекчение отбеляза, че ягуарът на Елиът е прилежно паркиран до Есмералда, крещящото порше на Джорджи. Изгаси мотора и изскочи от колата си.

Не си направи труд дори да позвъни, а задумка с юмрук по вратата. Отвътре се разнесе:

— Момент, моля!

Отвори му Джорджи.

— Дейвид?!

Без да губи време за обичайните поздрави и без дори да забележи, че Джорджи, ослепителната Джорджи, прилича на изтощен до смърт корабокрушенец, той извика:

— Къде е Елиът?

— Ще го повикам — отговори домакинята и махна с ръка към дневната. — Заповядай, седни.

Когато Елиът се появи на вратата, Дейвид неспокойно крачеше напред-назад из просторната стая.

Джорджи, следваща мъжа си по петите, попита тревожно:

— Имаш ли новини от Челси? Как е тя?

— Добре е, разбира се. Току-що наблюдавах очарователната й личност по телевизията. Но не за това съм тук. Защо, дяволите да ви вземат и двамата, ми разказахте онези глупости за бедната гладуваща нещастница, изоставена от родителите си? И това не беше само намек, а внимателно сглобена „история“!

Джорджи трепна при звука на пронизителния писък на Алекс.

— Ана е при болната си сестра — поясни Елиът и разтри чело с уморената си ръка. — Остани тук, скъпа, и се опитай да успокоиш това дете, а аз ще се кача да видя какво мога да направя за другото горе.

— Та какво каза, че те интересува, Дейвид? — попита Джорджи, очевидно притеснена от писъците, които се носеха от детската стая.

Едва сега Дейвид забеляза умората по лицето на младата жена и към справедливия му гняв се добави и чувство на вина.

— Алекс има колики — обясни Джорджи. Тя отстрани кичурите коса, паднали над челото й, опита се да намери фуркет, за да ги закрепи, и когато се убеди, че търсенето й е напразно, едва не се разплака. — По дяволите! — злото никога не идваше само, макар че отстрани можеше да изглежда и забавно. — Виждам, че си дошъл да издекламираш някаква реч. Давай, слушам те!

— Извинявай, но няма да ти отнема повече от минута, след което изчезвам — твърдо бе решил да не се предава.

— Какво има, Дейвид?

— Защо ми наговорихте онези лъжи за Челси? — Джорджи бе смаяна. — Е?

В този миг Елиът се върна в гостната. Този път носеше и Алекс. Нещастното бебе бе почервеняло като рак от викане. Сега вече хълцаше, подпряло глава на рамото на баща си, който поглаждаше равномерно гръбчето му.

— Е, и? — попит Елиът.

— Този човек тук — Джорджи драматично посочи Дейвид с ръка — ни обвинява, че сме го лъгали за Челси.

Елиът повдигна вежда.

— Така ли? — попита той.

Алекс шумно изхълца.

Очевидно на края на силите и нервите си от умора Джорджи се обърна рязко към своя гост:

— И ще ти кажа защо. Такъв комичен, високомерен тип, какъвто си ти, с тъпотата и надутостта на всички, които идват от Източното крайбрежие… Ти изобщо не заслужаваш интелигентна, жизнерадостна и преуспяваща жена като Челси! Така е, тя е преуспяваща писателка! Въобразявах си, че може би ще намерите общ език, но очевидно съм сгрешила. Тя има пълното право да общува с нормални хора, пълна противоположност на това, което си ти!

Дейвид се смути не на шега. Никога досега не бе чувал Джорджи да повишава глас, да не говорим за обидните думи, които току-що хвърли в лицето му.

— По дяволите, Джорджи! Елиът, аз наистина не исках…

— Зная — обади се приятелят му. — Така е, скроихме ви този номер, но се убеждавам за сетен път, че човек не бива да се меси в съдбите на хората, независимо от добрите си намерения. Сватосването не е работа за мен. Вие двамата сте толкова дяволски различни — добави със съжаление. — Джорджи е права. Моля те да ни простиш, че се набъркахме в живота ти. Така или иначе вие с Челси никога няма да се разберете.

— Казах й, че си бил импотентен с жена си — обади се Джорджи отмъстително. — Че тя ти се е подиграла и заради това ти си се държал така странно онази вечер с Челси и си я обвинил в несериозност…

— Каквооо? — успя да отрони само Дейвид.

— Нека те изпратя, Дейвид — предложи Елиът и подаде Алекс на майка му. — Мисля, че сега вече някои неща са ти ясни.

— Господи, не! — промърмори Дейвид. — Не го е направила, не може да бъде! — и той с надежда погледна приятеля си, сякаш го молеше да опровергае чутото преди малко.

— Наистина го каза — рече Елиът, мъчейки се да прикрие усмивката, която издайнически се опитваше да се появи на лицето му. — Не съм и допускал, че Челси може да се хване на такава история. Че кой е този мъж, който ще тръгне да разказва как се е изложил пред жена си в леглото и как тя му се присмивала? Но Челси го взе за чиста монета. Единственото, което пожела, е да се грижи за теб, за да забравиш обидата и огорчението. Двамата с Джорджи едва не паднахме от изненада. Заклевам се, че оттук нататък, нито тя, нито аз ще се месим в интимния ти живот.

След като напусна дома им, Дейвид шофира в околността близо час. Недалеч от Сейнт Франсис Уд бензинът му свърши. Загледа се изненадано в показателя на горивото и изведнъж избухна в смях.

 

 

Челси обичаше Ню Йорк. Издателството не само бе платило разноските за идването й на годишната конференция, но й предоставиха и кола до летището. По време на всички делови срещи и обеди носеше любимата си сива шапка и палтото от сива лама, с които се чувстваше уверена, спокойна и умна, с две думи — като писателката, която ще покори града. Видя се със стари приятели, създаде нови познанства. Даде възможност на всички да й се радват, да я поздравяват. Писането е самотен занаят — само ти и компютърът. Тя знаеше, че това е причината, когато писателите попаднат сред повече хора да танцуват, да се смеят и да бъбрят до припадък. Пък и толкова приятно е, когато на среща с читатели, които идват за автограф, чуеш колко много харесват книгите ти.

Само дето се изморяваше твърде бързо. Тази проклета операция, мислеше си тя всеки път, когато рухваше от умора.

Вечер се прибираше в стаята си, изцедена като гъба. Често се сещаше за Дейвид и при спомена за притеснението, което бе изпитала, й идваше да извика.

Престани да ме безпокоиш, развратник такъв, гонеше тя образа му от съзнанието си. Ала рядко успяваше. И въпреки усилията да държи под контрол мислите и спомените си, често пред погледа й изникваше последната им среща.

— Какво виждам? — бе възкликнал той, когато влезе в стаята й в болницата. — Сложила си вече червило? Значи си готова да се явиш отново пред света. Нали ти казах колко харесвам този прасковен цвят? Особено добре стои когато се изчервяваш…

— Не би ли трябвало да си някъде извън тази стая, за да спасяваш човешки живот или да сразяваш някоя болест? — попита тя.

Онзи нахалник бе имал наглостта да се ухили!

— Заголи корема си и веднага ще започна сражението.

— Невероятно дебелокож си! — бе отвърнала Челси с надеждата, че усмивката ще изчезне от устните му. — Нищо ли не може да те засегне?

— А пък ти изглеждаш много секси — правеше се той, че не забелязва хапливостта й.

— Ти си лекар, а аз — безполов пациент. Както виждаш, спомням си лекцията.

— Днес изобщо не изглеждаш безполова, Челси. Родителите ти са долу и уреждат формалностите по изписването. Всеки момент ще бъдеш свободна — и тъй като тя мълчеше, продължи: — Ще останат да живеят при теб още няколко дни, нали? — внезапно бе станал извънредно сериозен.

— Да, не можах да се отърва от тях, дори след като ги заплаших, че ще се върна да живея в къщата им.

— Много се радвам — с огромно облекчение заяви Дейвид. — Движи се колкото може повече, без да се пресилваш. И гледай да ходиш изправена. Шевовете не би трябвало да те дърпат. И още нещо, следващия вторник трябва да дойдеш, за да ти извадим конците.

— Кой ще има това удоволствие?

— Искаш ли аз да го направя? — попита Дейвид, приближавайки няколко крачки, и почти насила взе ръката й в своята.

Челси опита да се измъкне, но той не се предаваше лесно.

— Не! Честно казано, ще бъда истински благодарна, ако никога вече не видя задната част на ушите ти, които наблюдавам в такъв момент.

— И всичко това само защото се грижа за теб?! — той очевидно искаше да я ядоса, а тя тутакси се хвана на въдицата.

— Държиш се е мен като с парче месо, развратник такъв! А и ме разглеждаш!

— Да, цялата! Истина е. И съм длъжен да призная, че гледката ми хареса…

Тя въздъхна, хваната на тясно, а той се усмихваше насреща й. Спомняше си много добре, че Дейвид разглеждаше внимателно всеки сантиметър от нея. Това вече беше прекалено!

Челси стисна очи и се помъчи да прогони спомена…

— И знаеш ли — бе продължил той отмъстително, — имаш един голям недостатък — на втория пръст на левия ти крак расте мазол.

— Вън! — беше изкрещяла тя, издърпала най-накрая ръката си.

— Освен това, Челси, не познавам жена, която толкова да ми е лазила по нервите — някак уморено и с безразличие бе въздъхнал Дейвид. — Глупава и невежа си и искрено се надявам, че когато следващия път те блъсне мотоциклет, това ще се случи в близост с някоя друга болница. А, и да не забравя. Книгите ти са голям боклук!

Тогава тя хвърли по него шишето с вода, което стоеше на нощното й шкафче.

— Внимавай да не намокриш раната — посъветва той и пусна шишето върху завивките й. Миг-два наблюдава как остатъкът от водата попива в чаршафа, махна й за сбогом и излезе от стаята.

— Нахален тип! — бе извикала след него…

— По дяволите! — промълви Челси в тъмнината на хотелската си стая. — Жалък нещастник! Няма да мисля повече за него. Само когато ще искам да се поздравя, че съм се отървала!

 

 

Дейвид потъна в работата си в болницата и Елза, решила, че шансовете й отново се увеличават, правеше всичко възможно да бъде непрестанно под ръка. Но той не се хващаше на въдицата й. По коридорите и кабинетите още се говореше за пациентката Латимър и сцената, която бе направила в приемното. Разказваше се как доктор Уинтър реагирал и как непрестанно я посещавал, докато я изписали. Дори сега до слуха на Елза достигаха подмятания от страна на администраторките и някои от лекарите по адрес на доктор Уинтър.

Един късен следобед Дейвид случайно спря пред витрината на една книжарница. Не търсеше нищо конкретно, но неочаквано дори за себе си влезе да разгледа раздела с художествена литература. Откри четири книги на Челси. Стъписа се от нахалните корици и смешните рекламни анотации, написани отзад, за да препоръчат заглавието.

Нямаше начин жена като нея да има нещо общо с тези глупости! Сигурен беше! Спомни си, че в разговор се беше оплакала от влошаването на качеството на кориците — нищо романтично, все повече гола плът и неестествени сладострастни погледи, нямащи нищо общо със съдържанието, да не говорим за текстовете на задната корица. Особено единият от тях не можеше да не предизвика усмивка: „Той е привлекателен американец с гореща кръв. А тя сега е негова собственост — откупена и заплатена…“.

Дейвид поклати глава, но със замах подаде и четирите на касиера и ги плати. За своя огромна изненада откри, че не можа да остави първата, която зачете. Беше се потопил в атмосферата на Викторианска Англия от 1850-та; сякаш усети вкуса на храната, която се сервираше, пред очите му изникна живата картина на каретите и облеклата, дори долови миризмата на лондонската мъгла. Образите бяха истински, сложни и завладяващи. С нетърпение отгръщаше всяка следваща страница.

Когато остави книгата на нощното си шкафче с удивление забеляза, че вече е три през нощта. Отпусна се в леглото и се замисли. Даде си сметка, че страшно се е забавлявал — бе се смял на непрестанните забавни реплики, които героят, същият онзи американец с гореща кръв, и героинята си разменяха. Заинтересуваха го и еротичните сцени. Героят не само имаше гореща кръв, но бе и превъзходен любовник — съвършена смесица на героите на Челси от първа и втора категория. Странно е, мислеше си той, преди да заспи, как изглежда сексът през погледа на една жена. Естествено, героинята изпитваше огромно удоволствие да се люби със своя любим. Ами ако не беше така? Какво щеше да стане, ако този мъж с гореща кръв беше оплескал цялата работа?

Но такива неща не стават в романите. Особено в романтичните. Какво беше казала веднъж Челси? А, да, че тя пише литература за хората, които искат да избягат от действителността. Защото коя е тази жена, която ще поиска да избяга при груб, непохватен и наливащ се с бира мъж? А така разочарованието не беше толкова болезнено…

Дейвид се замисли за опита на авторката в сексуалния живот. Положително имаше някаква представа за онова, което пише. Няма начин да създадеш тези сложни любовни сцени, без да имаш някакъв опит с мъжете.

Той поклати глава в тъмното. Не, беше невъзможно. Той си спомни съвсем ясно абсурдното й поведение в приемното. Представи си слабото й съвсем бяло тяло и усети, че инстинктивно реагира при появата на този образ. Вече от опит знаеше, че тя има чудесно дупе.

По дяволите тези нейни очи! Толкова му се искаше да ги види отново! Връхлетя го вълна на смущение и той затвори клепачи. Така не му се вярваше, че Джорджи е била способна да изрече всички онези глупости за неговата потентност пред Челси!

Дните се нижеха бързо един след друг. Дейвид ту изпадаше в криза, ту излизаше от нея. Най-накрая реши, че тъгата му по тази жена така се е просмукала в него, че ако тя искаше да има до себе си герой като онзи американец от първа категория с горещата кръв, щеше да го има в лицето на Дейвид! Естествено, облагороден с една-две черти от героя втора категория…

 

 

Челси изрита обувките си с облекчение и се стовари върху канапето в дневната си. Беше изтощена и щастлива. Чудесно се бе забавлявала в Ню Йорк, но бе свършила и много работа. Успяла бе дори да обядва с председателя на управителния съвет на издателството — очарователен, хубав мъж, с дар слово. А сега, мислеше тя, е време за работа. Мозъкът й, когато естествено там не нахълтваше нахално образът на Дейвид, замисляше и планираше сюжети и образи. Ръцете вече я сърбяха.

Само да не беше толкова дяволски изморена! Очите й се затвориха и тя задряма.

Събуди я звънецът на външната врата. Сепнато вдигна глава, неспособна да отвори очи, камо ли да се изправи. След още няколко позвънявания Челси успя да се надигне. Пред врата стоеше момче за поръчки с грамадна кутия в ръце.

— Какво има? — попита тя, когато отвори вратата.

— Госпожица Латимър?

— Да, но…

— Това е за вас.

И преди да успее дори да му даде бакшиш, младежът изчезна. Челси постоя така боса, с поглед, втренчен в голямата кутия, в която очевидно имаше цветя. Никой досега не й беше изпращал цветя. Най-сетне отвори кутията и се смая. Вътре имаше две дузини огненочервени рози!

Добре знаеше кой ги изпраща, но първото, което направи, бе да отвори плика с визитна картичка и прочете:

„Добре дошла у дома, Челси! В петък ще дойда да те взема в седем часа. Облечи нещо дълго и секси.“

Подписано бе само „Дейвид“.

— Нямам никакво намерение да вървя на панихида с теб — промърмори тя на глас, но въпреки всичко внимателно подреди розите в единствената си ваза, която остави на малката масичка.

Толкова неочаквано е всичко, помисли малко по-късно, докато отпиваше бавно от чашата бяло вино, която си бе наляла. Добре си спомняше думите му, че никоя друга жена не го е дразнила повече от нея. Тогава защо ще иска да я види отново? Нещо дълго и секси, а? Как не?!

Отпусната на канапето, Челси дремеше и от време на време поглеждаше към екрана на включения телевизор, когато изведнъж я осени внезапно хрумване. По-точно, подейства й като леден душ! Нямаше мъж, който да признае, че се е провалил в леглото! А дори да съществуваше някакъв проблем, едва ли щеше да разказва наляво и надясно, че собствената му съпруга му се е присмивала.

Джорджи! Господи, не!

— Аз съм най-лековерната, най-тъпата жена на света! — почти извика Челси и гласът й отекна в празната дневна. — Почакай само, Джорджи Малори!

 

 

Беше близо девет часа вечерта, когато Челси спря пред дома на семейство Малори. Слава Богу, и двата автомобила бяха тук.

Тя тръшна вратата на колата си и тръгна към къщата. Тъкмо вдигна ръка да натисне звънеца, и нещо я спря.

Смях ли чу?

Сбърчи вежди и натисна копчето.

Отвътре сякаш долетя нечия ругатня. Дали не беше Елиът?

— Момент, моля! — извика някой отвътре някак задъхано, последва шляпане на боси крака.

Вратата се открехна доста неохотно.

— Челси!

На прага стоеше Джорджи, ослепително красива, с разрошена коса и една от ризите на Елиът. Устните й бяха подути, сякаш дълго се бе целувала.

— Ами… Аз… — настъпи неловко мълчание. — Идвам в неподходящ момент, нали, Джорджи?

— Изпъди го, който и да е дошъл! — чу се гласът на Елиът откъм дневната. Разнесе се и многозначителният му кикот: — Сигурно е Челси. Бъди груба с нея! Прати я при Дейвид! Нека да си повоюват още!

Джорджи се засмя като видя изражението, изписало се на физиономията на приятелката й.

— Трябваше да се обадиш, преди да дойдеш, Челси, освен ако не искаш да видиш прекрасното голо тяло на мъжа ми, проснато на килима в дневната.

— Само че, знаеш ли… Щеше ми се да поговорим за Дейвид, Джорджи. Не е възможно да ти е казвал, че… такова… Не се е справил в леглото… Това е немислимо! Няма мъж, който…

— Права си, Дейвид вече атакува дома ни по този повод. А сега, мила моя, довиждане. Ще се чуем утре. Довиждане.

— Иди при Дейвид, Челси! — провикна се Елиът. — Сигурен съм, че копнее да те види!

— Ужас! — въздъхна тя и преди да побегне, само подхвърли: — Извинявай, Джорджи!

 

 

Следващият ден бе петък. Привечер, застанала пред часовника, Челси поглеждаше ту към циферблата му, ту към овехтелите си джинси и развлечената фланелка, с които бе облечена. Това е то моето тълкувание на дълга дреха, при това — секси. Мислеше си, че е по-добре да излезе, но все пак остана.

На вратата се позвъни точно в седем.

— Върви си! — извика тя достатъчно силно, та да се чуе и отвън.

— Челси, отвори, защото ще избия вратата и пак ще вляза.

Нима това бе Дейвид? Какво му ставаше?

Тя отвори и с глас, който никога не предполагаше, че ще излезе от собствената й уста, поздрави:

— Здравей.

Очарованието му я завладя, както винаги досега. Очите й неволно пробягаха по мъжествената му фигура. Носеше джинси, стари почти колкото нейните и памучна риза, която сигурно бе изглеждала далеч по-добре преди десетина години.

— Здравей — ухили се той в отговор. Направи крачка напред и преди тя да разбере какво става, я притегли към себе си. Целуна я сериозно и продължително.

Челси бе твърде стъписана, за да реагира. Когато най-сетне той намали малко натиска върху устните й, тя успя само да промълви:

— Идиот! Пусни ме! Нямаш място тук! Какво си мислиш, че правиш?

Дейвид отново я притисна в прегръдките си и едва тогава я пусна да стъпи на земята.

— Прочетох няколко от твоите книги — с радостна усмивка заяви той. — В този момент играя ролята на онзи американец с горещата кръв, който връхлита в живота на героинята и направо я сразява.

— Ти настина си бил голям идиот!

— Значи продължаваш с обидите, а?! — и забелязал, че възмутеното изражение не слиза от лицето й, Дейвид се престори на обиден. — Но, Челси, нали точно за това копнеят героините ти? Да намерят мъж, силен поне колкото тях, за да ги разтърси до дъното на душата им. Човек, който да властва над тях…

— Само че ние сме в реалния живот, Дейвид Уидтър!

— Ето, най-сетне призна, че романите ти са истински глупости.

Челси заби юмрук в стомаха му.

Мъжът пред нея изохка, сви се от привидна болка, макар че се усмихваше все така лъчезарно.

— Не познавам по-невеж, глупав и комичен човек…

— Харесвам как си се облякла. Не точно това имах предвид, когато писах „дълга дреха“, но тази фланелка те прави доста секси. Напомня ми с нещо дрехите от тавана на майка ми…

Челси смръщи вежди и зашляпа с боси крака към дневната.

Усмихвайки се на приятната гледка, която представляваха щръкналите рамене и приятно полюляващите й се бедра, Дейвид я последва.

— Съжалявам, че те ударих — извърна се внезапно тя. — Един писател трябва да е над нещата и да не прибягва до насилие. А сега…

— Би ли ми сипала чаша бяло вино, преди да ме довършиш? — прекъсна я той.

Челси отиде в кухнята и след няколко минути се върна с две чаши вино.

— Ето — подаде му едната.

— Много ти благодаря. Каква съвършена домакиня си, наистина. Самата любезност и грижовност…

— Млъкни, Дейвид! Онова, което исках да ти кажа, преди така грубо да ме прекъснеш, е, че ако наистина си чел някои от книгите ми, трябваше да забележиш, че героините ми са предимно на осемнайсет, а не на двайсет и осем години, при това девствени. Нарочно подреждам нещата така, че да се срещнат навреме с подходящия човек. И мога да добавя, доктор Уинтър, че мъжете днес са некомпетентни типове, нахални и самовлюбени…

— Ти не си спала с мен, Челси, така че откъде знаеш, че съм некомпетентен?

Той говореше меко и я наблюдаваше с привидно слаб интерес. Щеше й се да изръмжи в лицето му, но се въздържа.

Овладей се, идиотко! Иска да те хване натясно, да те принуди да наговориш куп глупости и после да побеснееш.

— Благодаря ти за розите — подхвърли тя и вирна брадичка. — Красиви са.

— Благодаря. Удоволствието беше мое.

— Както ти казах, Дейвид — продължи тя вече много по-спокойно, но с решителен блясък в очите, — вече съм двайсет и осем годишна. Имам и доста приятелки. Тези от тях, които са женени, твърдят, че всичко са свели до техника…

— Техника ли? Какво значи това?

— Не желая да влизам в подробности! — лицето й пламна, така я беше яд на самата себе си, но направи усилие и продължи: — А онези, които все още не са омъжени, споделят, че мъжете, с които излизат, мислят единствено за леглото. Това е, нищо повече. Тъкмо затова моите герои са нежни, талантливи…

— Е, няма ли да ми кажеш най-сетне какъв е твоят опит?

— И още нещо — продължи тя с най-коварния си тон, все едно не го бе чула. — Вие, мъжете, си имате своите удоволствия — да доказвате мъжествеността си и всички онези глупости чрез филмите с насилие и тъпите уестърни.

— Убеди ме! — отговори Дейвид.

Челси примигна стъписана.

— А сега каква игра играеш?

— Няма никаква игра — сви той рамене. — Разкажи ми за своя опит с мъжете.

Тя стоеше пред него с ръце на кръста. По-скоро само едната й ръка бе на кръста, защото другата държеше чашата с вино. Челси шумно я остави върху масичката.

— Не си била омъжена, нали?

— Не. И не мисля, че някога ще стигна дотам. А що се отнася до моя опит, трябва да знаеш, докторе, че и на мен ми е приятно да чета за мъж, който доставя удоволствие не само на себе си, но и на героинята, както и тя на него. Това наистина е една прекрасна мечта — завърши тя, полагайки всички усилия да вложи сарказъм в думите си.

Дейвид я изгледа продължително.

— Разбирам — промълви той най-сетне. — А била ли си влюбена, Челси? Пожелавала ли си някога мъж?

— Не. Пък и би ли ми обяснил, какво разбираш под думата „пожелавам“?

— Когато желанието да се любиш с даден човек те кара да въздишаш, да издаваш онези вълнуващи стонове, дори викове…

— Стига! Отговорът е „не“! И както Ред би казал: „И пукната пара не давам!“.

— Да не би да възнамеряваш да прекараш живота си, наслаждавайки се на чуждите радости? Чрез измислени образи?

Въпросът му наистина я завари неподготвена. Всемогъщи Боже, наистина ли съм стигнала дотам, попита се тя.

— Искам да ти предложа да се обзаложим, Челси.

— Петъчният покер е едва другата седмица — уточни тя.

— Не става дума за такова залагане. Искаш ли да чуеш предложението ми?

— По-добре да отида преди това за още една чаша вино — рече Челси и излезе от дневната.

— За предпочитане е да вземеш една много голяма чаша вино, защото твоят герой първа категория е нахитрял!