Катрин Каултър
Озарена от любов (11)

Единадесета глава

— Познаваш ли семейство Уинстън-Барнет? — попита Маргарет, като се извърна и отново го погледна.

— Разбира се — рече Дейвид. — Ако не се лъжа, господин Уинстън-Барнет… Май малкото му име беше Андрю… е брокер на Уол Стрийт — кимване от страна на Маргарет го накара да продължи: — Има син и дъщеря. Но защо питаш?

— Дъщеря му, Андреа, в момента живее тук, в Сан Франциско.

— Е, и?

— Както знаеш, навремето учехме заедно в колежа Васър. Тя е вдовица, но когато почина, съпругът й я остави добре осигурена. Би било много мило, струва ми се, ако я посетиш.

Дейвид опита да си припомни как изглеждаше Андреа преди десетина години. Висока, чисто скандинавски тип, със светлоруса коса и светлосини очи.

— Мисля, че си я спомням — бе лаконичният му коментар.

— Тя, разбира се, не пише книги и въобще не се занимава с неща от този род, но все пак имате нещо общо и то е много важно. Произходът, Дейвид. Преди няколко месеца случайно ми призна, че много би се радвала да те види. След смъртта на съпруга й тя възвърна моминското си име.

— Сигурно ти е струвало доста усилия да провериш всичко това.

— Тя е много изискана, Дейвид, истинска дама е — додаде Маргарет, като полагаше усилия да не избухне.

Не беше лесно да се справиш с мъж като Дейвид. Особено откакто напусна Бостън. Не й беше приятно да усеща, а и да се бори с тази непредсказуемост. Което бе още една причина да бъде благодарна, че Нейтън е очарователно предсказуем във всяко свое действие.

— Не се съмнявам, че това, което твърдиш, е самата истина, Маргарет. Но честно казано, намирисва ми на смяна на брачните партньори.

— Съпругът й загина при самолетна катастрофа. И съвсем не става дума за смяна на съпрузите.

— От къде на къде ще иска да се срещам с нея тогава?

— Тя винаги ти се е възхищавала — произнесе Маргарет с хладен тон, който трябваше да подскаже, че тя самата съвсем не одобрява идеята. — Както вече споменах, финансово е независима, също като твоята… приятелка.

— Остави това, Маргарет. Андреа изобщо не ме интересува. Така беше преди, така е и сега. Доколкото си я спомням, изглеждаше темпераментна колкото риба, прекарала половин година на дъното на фризера.

— Тези неща не са й по вкуса — рече Маргарет. Страните й отново леко поруменяха, този път не от смущение, а от гняв. — Ако съм те разбрала правилно, имаш предвид секса.

Дейвид не се стърпя и гръмко се засмя.

— Дано не си ме представила като някой сексманиак!

— Смятах, че си надживял тези глупости още преди години. Поне с мен се случи така.

— Не че съм ги надживял, както се изрази — през смях вметна Дейвид. — Просто отказах да се боря с твоята упоритост. Между другото би ли ми казала на колко години е твоят генерал? Той може би се е отказал от секса, а?

— За твое сведение — със свити устни процеди бившата съпруга, — Нейтън е истински джентълмен. Безкрайно внимателно се отнася към моите собствени чувства и при това съвсем не е стар.

О, Маргарет, помисли си Дейвид, без да отмества очи от нея, ние с теб наистина объркахме живота си. А на глас изрече рязко, за да приключат темата:

— Искрено ти желая да ти провърви с него. А що се отнася до мен, много съжалявам, но Андреа Уинстън-Барнет няма за какво да се тревожи — и добави, като леко докосна ръката й: — Ти направи каквото можа, но аз действително не проявявам интерес към нея.

— Сигурно тази жена, Челси имам предвид, ти предоставя секс колкото поискаш.

— Нима не забелязваш побелелите ми коси! — подхвърли той, за да не задълбава излязлото на повърхността противоречие.

— Досещам се за причината — с отвращение рече Маргарет, като се отдалечи. — Щом като очевидно интересът й към теб не е свързан с парите ти, тя трябва да е от онези разпуснати същества, които спят с когото им падне.

— Каква странна фраза — отвърна Дейвид, усетил ръцете му неволно да се свиват в юмруци. Забеляза, че Маргарет се готви да излее още куп обиди и затова побърза да я прекъсне: — Имаш ли нещо против да оставим тази тема? Децата сигурно отдавна вече са привършили с пъзъла.

— Щом така искаш…

И рязко тръгна към вратата.

— Маргарет! — повика я той. Жената се обърна. — Случвало ли се е да ти хрумне мисълта, че съм сексапилен? Поне понякога било ли ти е приятно да се любиш с мен?

— Да — със същия тих глас отвърна тя. — И на втория въпрос, да — след което отново се обърна и излезе от стаята.

Такъв е животът, рече си Дейвид, дяволски труден да го проумееш…

 

 

Доктор Харолд Латимър остави слушалката и се вгледа в жена си.

— Имам чувството, че нашето малко момиче този път здравата е хлътнало — рече той, като поклати глава.

— Дейвид Уинтър е чудесен човек — отвърна Мими. — Иска ми се всички заедно да дойдат за Коледа. Челси не си е идвала у дома цяла година.

— Чудя се дали би дошла, ако не бяха му натресли децата тъй неочаквано.

Все още под властта на спомените си от Париж, Мими направи опит да възпроизведе характерното за галите свиване на рамене.

— Кой знае? — произнесе замислено. Смръщи се неволно, сетне отново сви рамене.

Доктор Латимър посегна към телефона.

— На кого ще се обаждаш, Хари?

— Ще звънна в една фирма за доставка на храна по домовете. И ще поръчам истинско коледно угощение за Челси и компания. Съмнявам се междувременно да се е научила да различава коледна пуйка от коя да е обикновена птица.

— Виж, Хари — обади се отново жена му след приключване на разговора с магазина в Марин, — мога да осигуря два билета до Лондон например, стига само да кажеш.

— Нека сме наясно — избоботи докторът, — там наистина също говорят английски, само дето не го приказват както трябва.

— В такъв случай остава Хавай! — обяви Мими.

Хари Латимър се бе научил достойно да понася пораженията. Макар че празникът бе наближил, той не таеше и най-малката надежда, че местата в самолета са продадени. Мими винаги успяваше да осигури самолетни билети — дори в последния момент за нея все изравяха някакви резерви.

 

 

Челси пусна слушалката върху вилката и за няколко мига остана втренчена в празното пространство. Първата й среща с децата на Дейвид не бе минала блестящо. Коледа за нея открай време означаваше смях и веселие, а не две деца с безизразни лица, седнали на ръба на канапето, втренчени в нея, като че ли тя е злата вещица от „Вълшебникът от Оз“, твърдо решена да омагьоса баща им.

Същия следобед, когато по куриер получи часовник кукувичка, вързан с огромна червена панделка, и бележка, че коледното угощение за четирима ще бъде доставено навреме, тя тъй гръмко се разсмя, та се наложи куриерът да се покашля, за да й напомни, че очаква бакшиш.

— Джорджи — викна в слушалката няколко минути по-късно, — бас държа, няма да повярваш какво са намислили моите родители този път!

— Като се има предвид колко добре ги познавам, Челс, трябва да е нещо скандално — отвърна Джорджи. — Хайде, разправяй.

— Часовник кукувичка и коледно угощение за мен, Дейвид и децата, което ще пристигне напълно готово! Все пак не ми е ясно как да тълкувам часовника с кукувичката.

Приятелката й пусна най-великодушния си смях.

— Това решава въпроса с първия ден след Коледа, драга — отбеляза тя. — А не искаш ли да доведеш цялата тайфа на вечеря в нощта преди празника? Елиът сигурно ще приготви всичко необходимо.

— А ти няма ли да заминеш при вашите?

— Януари сме определили за месец на пътешествията.

 

 

— Ще вдигнат къщата нагоре с краката — произнесе се Елиът същата вечер, когато Джорджи му съобщи новината. — А може би не — поправи се след миг. — Май този път греша.

— Ще ми кажеш ли защо?

— Децата на Дейвид, мила. Те са толкова сковани, толкова предпазливи, че човек се чуди дали се случва да се сбият поне помежду си.

— Ти познаваш ли ги?

— Да. Дейвид ги беше довел да разгледат болницата. Бяха облечени като за детско ревю. Държат се толкова вежливо, че накрая човек се изнервя.

— Ами майката? Мисля, че се казваше Маргарет…

— Бившата госпожа Уинтър е отлетяла за Хонолулу да прекара една кратичка ваканция с някакъв господин генерал или поне така ми каза Дейвид. Звучи повече от вълнуващо.

Джорджи замислено се вгледа в огромната порция, която Елиът току-що й бе сервирал.

— В такъв случай Челси остава единственият непредсказуем фактор, не мислиш ли?

— Храни се — механично я подкани Елиът. — Навярно се питаш дали децата на Дейвид ще успеят в нейно присъствие да се придържат към обичайната скована любезност.

— Интересна тема за размисъл — заключи Джорджи.

 

 

Късно следобед в навечерието на Коледа Челси прекосяваше с колата Голдън Гейт Бридж. Седалката до нея бе отрупана с подаръци.

За разлика от всеки друг път в момента не обмисляше своите сюжети. Беше изоставила своя герой, Сейнт, заслепен от експлозията в някаква леярна, а героинята, Джулиана, държеше главата му в скута си.

Престана да гризе нокътя на палеца си поне колкото да си плати таксата за преминаване на моста.

— Весела Коледа — пожела й служителят от будката.

— Коледа, да — рече тя и кимна към подаръците до себе си. Не беше виждала нито Дейвид, нито децата му от онзи следобед преди два дни и се питаше как ли се справя той. По телефона й се бе сторил в сравнително добро настроение, особено откакто Маргарет бе отлетяла за Хавай. Освен това, помисли си с дяволита усмивка, изглежда му е мъчно за мен; израз на това бе най-тъжният глас, с който никога до този момент не й бе говорил.

На нея също й бе мъчно. Май твърде много привикнах към него — като към наркотик. Подобно пристрастяване не беше типично за характера й, тя не привикваше към нищо, а какво оставаше към човек, и равносметката в момента й подейства потискащо.

Челси навлезе в алеята, зърна ланчията на Дейвид, паркирана на тротоара, и се погледна в огледалото. Беше въоръжена до зъби, ако облеклото можеше да се оприличи на въоръжение, а вместо амулет бе сложила своята любима сива шапка. По този начин поне косата й не стърчеше както обикновено.

— Страхотна съм — уведоми тя отражението си. — И нямам петно на дупето.

Погледът на Дейвид потвърди собствената й преценка. Що се отнася до нейната реакция, бе готова тутакси да го прегърне и да го целува, докато изпадне в безсъзнание, ала се въздържа и каза само:

— Здрасти.

— Здравей — приветства я той и леко я целуна по устните. — Изглеждаш великолепно. И толкова сладко ухаеш, че на човек му иде да те изхруска.

Нейният изразителен поглед накара тялото му да реагира мигновено.

— Челс! — предупредително рече той и бързо се извърна.

Тя завари Тейлър и Марк точно както си ги бе представяла — сковани като оловни войничета на ръба на канапето. Поздравиха я любезно и тутакси млъкнаха.

— Ако обичаш, бяло вино, Елиът — прошепна тя още щом домакинът я прегърна. — Започни с една чаша, после навярно ще поискам цялата кана.

— Ще се отпуснат, Челс — увери я Елиът. — Просто бъди каквато си. Ако се държиш естествено, никой не е в състояние да ти устои.

Въоръжена с чаша бяло вино, Челси се присъедини към Дейвид и децата.

— Татко ни заведе в болницата — рече Марк.

— Там мирише — обади се и Тейлър. — Много забавно.

— И аз мисля така — каза Челси. — Наскоро бях там и баща ви се погрижи за мен.

— Беше труден пациент — обясни Дейвид. — Оспорваше всяка моя дума, противеше се, крещеше…

— Божичко! — възкликна момиченцето, ококорило очи.

— Наистина ли сте постъпили така с баща ми?

— Той съвсем не е светец, Тейлър. Упорит е като магаре, ако трябва да бъда съвсем точна.

— И преди се е случвало да сбъркаш, Челс — нежно я погледна Дейвид. — Помниш ли?

— Всъщност не — въздъхна тя. — Беше отдавна.

— Какво има предвид татко, Челси? — попита Марк.

— Да ти кажа право — заговорнически се наклони тя към момчето, — баща ти предложи да се обзаложим. За жалост се възползва от неведението ми, ала резултатът все още съвсем не е окончателен.

— Дори не зная за какво говори — поде бащата и след миг скочи на крака да посрещне Джорджи, която — вярна на рядкото си умение да уцелва подходящия момент — влезе при тях в дневната, понесла на ръце мъничкия Алекс.

— Олеле! — ахна Тейлър, омаяна от тая гледка. — Толкова сте красива!

А аз каква ли съм, зачуди се Челси. Вещица със стръкчета спанак, стърчащи между зъбите?

— Благодаря — усмихна се Джорджи на момиченцето. — Ти си Тейлър, нали? Марк? Добре дошли у дома. Името ми е Джорджи.

— Смешно име — рече Марк.

— Имаш право. Това пък е Алекс — и тя се приведе, за да могат присъстващите да зърнат личицето на малкото същество сред пелените.

— Много е мъничък — рече Тейлър.

Алекс, в изблик на желание да се изяви, сграбчи пръста й и се усмихна съвсем по бебешки — някак разсеяно, с шарещи насам-натам очи.

— И мен все с това ме изненадва — отвърна Джорджи. — И ме плаши, да ви кажа право. Все ме е страх да не го изпусна.

— Теб майка ти сигурно те е изпускала да паднеш на главата си — обърна се Марк към сестра си.

О, браво, помисли си Челси. Значи има моменти, когато се отърсват от ореола на деца светци.

— Известно ли ти е, че Джорджи е прочут фотомодел? Появява се и по телевизията.

— Наистина ли? — малката затаи дъх от вълнение.

— Наистина. Искаш ли да подържиш Алекс, Тейлър?

— И ще си представяш, че си една от трите мъдри… феи — додаде Челси.

— На този номер дори аз не бих се хванала — отвърна приятелката й.

— Вечерята е готова — обяви Елиът от вратата. — Вложил съм цялото си кулинарно умение, да знаете. Надявам се всичко да ви хареса.

Марк погледна сестра си, след което неочаквано изтърси:

— Вие ли сте приготвили вечерята, господине?

— Да, Марк, правилно си разбрал.

— Но мъжете не се занимават с подобни неща — намеси се Тейлър.

— Ще чуем ли още някой проникновен цитат от баба Уинтър? — попита Челси.

— Да — не отстъпи момичето. — Задължение на жената е да създава уют в къщата и да управлява прислугата.

Елиът изгледа приятеля си с крива, почти неприязнена усмивка, а Дейвид, обладан от желанието да запуши с памук малката уста на дъщеря си, притеснено смотолеви:

— В Калифорния не е точно така, деца. Тук мъжете и жените не си делят задълженията… И така е по-забавно.

— Пък и не умираме от глад — додаде Джорджи. — Хайде, заповядайте в трапезарията. Отивам да сложа Алекс в леглото и след минутка се връщам.

— В състояние ли си да проумееш всичко това, Дейвид? — засече го Челси, когато изчакаха децата да минат пред тях, преди да влязат в трапезарията.

— Опитвам се да разбера какво изобщо проумявам. Колкото и странно да ти се струва, нямам спомен майка ми да е била тъй непоколебима в схващанията си за света.

— Бил си момче… не момиче.

Дейвид следваше линията на собствената си мисъл.

— Май ще трябва да се вслушвам в онова, което казва Тейлър. Пък и може би няма да е зле жената да носи хляба.

— Половин хляб, драги. Просто за да олекне на съпруга.

— Както при пощадените от язвата ли?

Тя само го дари с най-невинната си усмивка, а Дейвид простена тихо, поставил ръка на талията й. Тъкмо да я плъзне по-надолу и изруга, дръпна стола и й помогна да се настани на мястото си. Челси долови смеха на Елиът.

Марк се колебаеше дали е редно да похвали един мъж, че е приготвил вкусни ястия. От смущението го измъкна баща му с думите:

— Страхотно е, Елиът. В соса има боровинки и орехи, не греша, нали?

Марк реши, че може да си позволи не по-малък възторг. Баща му разпозна съставките, следователно това бе правилната линия на поведение, допустима за всеки изискан бъдещ джентълмен.

— Така е — додаде момчето. — Сосът наистина е страхотен.

— Благодаря на всички ви — кимна домакинът. — Тейлър, ти искаш ли още лимонада?

— Не, сър — отвърна детето, полузаспало от обилната храна.

— Ами тогава да вървим оттатък — предложи Джорджи. — Ще опитате от пунша на Елиът — този път в два варианта — и ще отворим подаръците си.

Уискито в пунша за възрастни може да накара да затанцува и слон, рече си Челси след първата чаша. Погледна децата и видя как са приковали очи в подаръците.

— Крайно време е — каза тя и измъкна пакетче с името на момичето. — Това е от мен. А този е за теб, Марк.

Зърна как Тейлър понечи да разкъса опаковката, след което се спря, макар и с усилие на волята, и започна бавно-бавно да развързва панделката.

Ще трябва да се намеся, рече си тя. Усети се, че е стиснала зъби, докато детето отвори кутията.

— О! — възкликна момичето.

В ръце държеше пухкаво мече панда и не можеше да откъсне очи от него. На късата шийка бе вързана бяла папийонка, на която бе прикрепен плик. Тейлър въпросително погледна към Челси.

— Вътре има билети за зоологическата градина за другата седмица. Да видиш истинските панди. Докарани са тук от Китай, но няма да останат дълго.

За огромна нейна изненада Тейлър стана от стола си, дойде при нея и я целуна по бузата.

— Никога досега не съм получавала мече. Благодаря.

— Това може само да ме радва, Тейлър. Твой ред е, Марк.

Марк изпищя от радост; едва ли имаше друго по-подходяща дума, с която можеше да се опише реакцията му. С благоговение гледаше бейзболната бухалка и ръкавица с автограф на Тод Хатауей, брата на Джорджи.

— О, татко! Мили Боже! Погледнете!

— Брат ми Тод — обясни Джорджи — е питчър в отбора на Оукланд Ейс. Поръча да те поздравя от негово име и някой път да те заведа да поиграете заедно.

Личицата на децата сияеха от щастие. Челси усети погледа на Дейвид. Извърна се, съзря предназначената само за нея нежност и преглътна мъчително.

— Ти удари голямата печалба, Челс — рече той и я придърпа на пода до себе си.

От Дейвид Челси получи своя Дебрет и изписка също като Марк.

— Досега винаги съм ходила по библиотеките и съм гълтала застоялия прах — рече тя, тъй очарована от придобивката си, че целуна Дейвид право по устата. Долови неизречения протест на Тейлър и мигом се отдръпна. — Благодаря ти, Дейвид. Прекрасен подарък. А що се отнася до твоя — продължи с по-тих глас, — ще трябва да изчакаш да останем насаме.

Дейвид простена.

 

 

— Вечерта мина блестящо — рече той доста по-късно, когато я изпрати до колата й. — Благодаря ти, че си се сетила за децата.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна тя и вдигна очи към него.

— Много скоро отново ще имаш повод, надявам се — додаде Дейвид, като я взе в обятията си. Целуна я бавно и нежно, въздъхна от изпитаното удоволствие и отново с въздишка, този път на съжаление, я пусна. — Достатъчно трезва ли си да се прибереш здрава и читава?

— Ако не успея, то ще се дължи на еротичните ми помисли, а не на пунша.

— Не искам да забравиш тези свои мисли, любима — целуна я отново и я настани в колата.

— Очаквам ви утре у дома на предварително поръчаното угощение. Не давай на децата нищичко за ядене. Вкуснотии сигурно ще има колкото за цял батальон.

Няколко минути по-късно Дейвид натовари в своята кола две видимо доволни от празненството деца. Когато ги сложи да си легнат, Тейлър го погледна с огромните си кръгли очи.

— Видях те да целуваш Челси, татко.

— Аз също — обади се Марк от своето легло.

— Коледа е — рече Дейвид. — В празничната нощ всички трябва да сме изпълнени с доброта и щедрост.

— Но ти я целуна продължително, татко! — настоя дъщерята.

— А аз видях как бе сложил ръце върху… задните й части, но после Джорджи ме бутна да не гледам от прозореца.

— И проверявах дали има петна, тъй ли?

— Татко!

— Добре де, на всичките ви въпроси отговорът е „да“. Целунах Челси. Аз много я харесвам.

— Ще се ожениш ли за нея, татко? — попита Марк, като подреди бейзболната бухалка и ръкавицата до себе си.

Бащата примига.

— Много си харесвам пандата — обади се Тейлър.

Ако двете малки дяволчета можеха да бъдат купени, помисли си Дейвид, Челси сложи добро начало тази вечер. А на децата каза напълно сериозно:

— Ако искате да знаете, съмнявам се, че тя би се съгласила да се омъжи за мен.

— Не е възможно!

— Та ти си най-добрият на света, татко!

Най-добрият в сравнение с кого? — почуди се той, като целуна дъщеря си за лека нощ.

Изправи се, след което приближи до леглото на Марк и се наведе да целуне и него.

— Вижте какво — промърмори на излизане, — нека засега не обсъждаме такива сериозни въпроси. Честно казано, нямам и най-малка представа какво ще се случи.

Тъкмо преди да затвори вратата, чу гласа на Тейлър:

— Чудя се дали мама ще се омъжи за генерала…

— На мен не ми харесва — отвърна Марк.

Кого ли не харесваше момченцето, запита се Дейвид, генерала или Челси?