Катрин Каултър
Озарена от любов (6)

Шеста глава

— За Бога, Челс, бледа си като същинска Мадона!

Челси вдигна очи към красивата Джорджи, която й се усмихваше, застанала права до леглото й заедно с Елиът.

— Ти не си ли в Бостън? — Челси смръщи вежди.

— Върнах се снощи. А сега е следващият ден, по-скоро следващата сутрин. И да се разберем, никакво тичане повече без мен! Мислите ти са били зареяни в средновековна Англия, нали?

— Не, в Сан Франциско, 1854. Но не това беше причината.

— Знаем, скъпа — обади се Елиът и стисна леко ръката й. — Днес изглеждаш далеч по-добре, отколкото след операцията.

— Ти беше ли там? Не помня да съм те видяла.

— Пропуснах да видя красивите шевове на корема ти, но Дейвид ме увери, че в живота си не е виждал по-хубави.

Елиът усети лакътя на Джорджи да се забива в ребрата му и побърза да каже:

— Когато се пооправиш, напомни ми да ти разкажа как след упойката Джорджи пя френския химн.

— За първи път чувам, че си имала операция, Джорджи — обади се Челси, забравила тревогите си.

— Изкара ми ума тогава. Заварих я седнала пред хладилника с ръце, впити в стомаха.

— Облечена с твоята хавлия — уточни Джорджи.

— При теб поне е било естествено. Няма нищо по-унизително от това да те блъсне пиян мотоциклетист.

— Сигурно знаеш, че онзи приятел се е отървал без нито една драскотина — подхвърли Елиът.

— Непременно ще заведа дело срещу него.

— Срещу кого? — проехтя гласът на Дейвид, който току-що бе влязъл в стаята. — Надявам се не срещу мен, нали? — Челси потрепери от смущение. Не можеше да се насили дори да погледне към него. И понеже тя мълчеше, той се направи, че не забелязва глупавото й поведение, и продължи: — Трябва да си ми благодарна, задето не им позволих да те обръснат.

Младата жена зяпна от изумление и за да заглади положението, Елиът побърза да вземе думата:

— Донесли сме ти шоколад, претъпкан с калории. Според Джорджи цветята са излишен разход, а и ти сигурно предпочиташ да позагладиш косъма.

— Онова, което наистина искам — процеди тя едва чуто, — е да го размажа върху физиономията на Дейвид!

— Е, няма благодарност на този свят! — въздъхна комично обектът на нейната ненавист.

— Ти оперира, нали? — тя направи опит да седне, но силна раздираща болка я накара бързо да се отпусне назад.

— Познавам законите, доктор Уинтър. Нямаш право да оперирате без писменото ми съгласие!

— Ти го даде — отговори Дейвид.

— Не е вярно! Никога не си ме питал!

— Настояваш ли да видиш документа?

— Челси, виж какво… — започна Джорджи.

В същия миг Челси си спомни, че наистина подписа нещо.

— Изиграл си ме! — присви очи и го прониза с най-страшния поглед, на който беше способна. — Ставаше дума за завещанието ми или нещо подобно…

— Не, така смяташе ти тогава. Обясних ти, че даваш съгласие за лапаротомия.

— Каква е тази „томия“? Що за измишльотина се крие зад такава сложна дума? Ти изобщо не ми обясни, Дейвид. Ще те дам под съд, да знаеш! Ще те разнищя!

— Челси, спри за малко. Имаш посетители…

— Бонбончето ми!

— Comment са va, top petit chou?^[1]

— Татко! Мамо! — възкликна изненадано Челси. — Нали беше в Париж, мамо, нали… О, добре съм. И не съм ти зелчица!

Госпожа Мими Латимър, изключително красива жена на средна възраст с коса черна, почти колкото на Челси, се наведе над дъщеря си и я целуна леко по бузата.

— Снощи се прибрах, ma chere^[2]. Тогава се обади Елиът и ето ни тук! Ton per е^[3] резервира места в първия самолет за Сан Франциско тази сутрин.

Доктор Харолд Латимър, загорял стегнат мъж, целуна другата буза на своята дъщеря. Сините му живи очи напомняха удивително тези на Челси.

— Разбираш, че известно време ще слушаме френски изрази. Замисляше сюжет насред улицата, нали?

— Не, татко. Настина! — тя млъкна рязко и продължи нервно: — Татко, този човек тук ме оперира без моето съгласие. Искам да го размажеш, да го дадеш под съд и да го изпратиш обратно в Бостън!

— Виж какво, бонбончето ми — спокойно започна доктор Латимър. — Този човек тук се е погрижил чудесно за теб. Разказа ми какво се е случило и какво са предприели лекарите. Нямам никакви възражения. Разбрах, че си направила няколко номера в приемното. Нещо като скандал ли беше?

— Накъде върви този свят! — въздъхна тежко тя. — Как е възможно да не искаш да защитиш собственото си дете!

Доктор Латимър се засмя и равните му бели зъби, досущ като на неговата дъщеря, блеснаха.

— Не ставай смешна, Бонбонче! Искам да ти кажа нещо важно. Време ти е да ставаш. Не искаш ли да те придружа?

— Няма да мръдна от леглото — простена Челси и заинатено скръсти ръце. — Дори заради теб!

Дейвид наблюдаваше внимателно сцената и с всяка измината минута лицето му ставаше все по-мрачно. Той погледна строго Елиът и той чудесно разбра смисъла на този поглед. В отговор се усмихна и само сви рамене. Ако това са родители, които пет пари не дават за единствената си дъщеря, щеше да скочи от моста Голдън Гейт!

— Елиът — не издържа Дейвид, — искам да говоря с теб.

Преди да успее да отговори, Елиът най-неочаквано бе спасен от доктор Латимър, който попита:

— Кажете, доктор Уинтър, кога това момиче ще може да бъде поверено на грижите на родителите си?

— След около три дни. Вие и госпожа Латимър ще останете ли тук?

— Разбира се! — побърза да отговори майката на френски, усмихвайки се широко на този привлекателен мъж. — Малката ни зелчица ще има нужда от нежни грижи.

Челси простена отчаяно. Всеки път, когато тя имаше някакви проблеми и родителите й се появяваха, настъпваше истинска лудница. Усети, че Дейвид улавя китката й, за да провери пулса, но нарочно не отвори очи. Познаваше вече дългите пръсти с подрязани нокти.

— Защо не отидеш да поприказваш с адвоката си? — попита тя, щом усети ръката си свободна.

Той се позасмя и без да си дава сметка за присъствието на родителите й, за Джорджи и Елиът, помилва бузата на Челси с опакото на дланта си.

— Продължавай с тези ненавистни мисли. Така няма да обръщаш голямо внимание на корема си.

Харолд Латимър хвърли въпросителен поглед към жена си.

— Lamour^[4]… — обяви жена му.

Дейвид се стресна. За огромна изненада на своя приятел и колега гъста червенина заля страните му.

— Татко, би ли накарал този развратен маниак да се махне оттук? — Челси очевидно не бе чула коментара на майка си. — Ще реша какво да правя и ще ти кажа по-късно.

— L’amour sans^[5]… — Мими трескаво търсеше подходящата френска дума, но по всяка вероятност бързо се отказа и усмихнато сви рамене. — … Без отговор.

Челси широко ококори очи.

— Любов…

— Мамо, какво изтърси? Да не би още да си замаяна от часовата разлика?

— Защо наричаш този човек развратен маниак, Бонбонче? — попита Мими. — „Маниак“ мога да разбера, но защо пък „развратен“?

— Челси е много срамежлива, Мими — обади се Джорджи. — От опит зная, че в операционната просто няма нищо свято.

— Права си, Джорджи. Нищо романтично не може да се очаква в случая, така ли? — не млъкваше майката.

— Майко! — изстена Челси.

— Струва ми се, че е време Челси да си почине малко — намеси се Дейвид категорично. — Защо не дойдете да я посетите отново днес следобед?

— Ще ви оставим пред хотел „Феърмонт“ — обади се Елиът. — Там сте отседнали, нали?

— Както винаги, момчето ми — потвърди Мими. — Винаги, когато идва да ни посети там, Челси използва случая да се потопи в неговата романтична атмосфера. Имам предвид орнаментите във фоайетата и всичко останало.

— Мамо, моля те!

— Да, разбира се, скъпа! — избърбори Мими на френски и погали страните на дъщеря си. — Ще послушаш съвета на доктор Уинтър, нали? Ние с татко ще дойдем по-късно. И не се вълнувай прекалено.

— Струва ми се, че на френски всичко това би звучало по-различно, скъпа — замислено отбеляза доктор Харолд Латимър.

— Татко!

В стаята настъпи дълбоко мълчание. Дейвид не можеше да измисли какво да каже, а Челси имаше вид на човек, който всеки миг ще започне да плюе пирони.

— И така, Бонбонче, тръгваме. Бъди послушна, моля те!

— Добре де!

Вратата се затвори след посетителите.

— И така, Челси, време ти е да направиш няколко крачки, поне до тоалетната — подкани я Дейвид с нетърпящ възражение глас.

Прав беше. Подлогата й се струваше най-унизителното нещо на света. Опита се да седне в леглото, но се сви от силната болка.

— Шевовете! — задъхано промълви тя.

— Няма нищо. Ще ти помогна. — Дейвид й подаде ръце, след това обърна краката й към ръба на леглото.

— Едва ли това е най-подходящият начин!

— Няма друг по-добър. Хайде сега!

Челси изведнъж се сети, че нощницата й е отворена отзад.

— Противна работа! — ядоса се тя.

Дейвид, чието внимание изцяло бе насочено към задачата да я накара да се разходи из стаята, се направи, че не чува. Челси вървеше приведена като старица, главата й стигаше до рамото му. Той обви ръка около кръста й за стабилност.

— Браво, Челси. Ще се справиш ли сама в тоалетната?

Тя пое дълбоко въздух, извърна лице към него и с най-ироничната интонация, която успя да придаде на гласа си, изсъска:

— Ако си въобразяваш, че ще ме държиш за ръка и там, значи си не само развратник, но и извратен тип!

— Бих искал да престанеш да се държиш като идиотка!

Аз съм лекар! Твоят лекар! А тук ти си само пациент. Не можеш ли да си го набиеш в главата?!

Челси опита да се измъкне от ръката му, но силна болка прониза тялото й. За да скрие бликналите си сълзи, тя наведе глава.

В този миг на прага на стаята се появи доктор Денис Мартсън, от което Дейвид изпита и раздразнение, и облекчение. Хирургът постоя безмълвно с широко отворени от изненада очи при вида на доктор Уинтър почти прегърнал болната си пред вратата на тоалетната.

— Ще намина след пет минути — рече само той и се измъкна навън.

— Добре ли си, Челси?

Тя кимна.

— Само искам да вляза в тоалетната.

Той й помогна да прекрачи прага и затвори вратата след нея. Облегнал гръб на стената, Дейвид затвори очи. Истинска щуротия, не намираше по-добра дума за измишльотините, които семейство Малори му бяха наговорили.

От няколкото минути, прекарани с родителите на Челси, се разбираше пределно ясно — и само пълен идиот не би го забелязал — че са особняци, но обичат дъщеря си. Челси също държеше на тях. Какви бяха тогава тези глупости с гладуването на нещастната Челси? Спомни си колко беше разтревожен, че тя едва свързва двата края. Та нали затова й бе взел салатата в плик? От яд чак изскърца със зъби. С какво нетърпение очакваше да спипа Елиът Малори насаме!

Впил поглед във вратата на тоалетната, Дейвид щеше да се пръсне от тревога. „Хайде, Челси. Само това остава, да се строполиш вътре!“

Най-накрая, когато вече бе готов да връхлети вътре, Челси се появи…

— Добре ли си, Челси? — попита загрижено. Тя кимна, без да го поглежда. — Хайде да отидем до леглото. — Този път не й помогна, ала вървеше до нея, готов всеки миг да протегне ръка, за да я подкрепи. Настани я в леглото и внимателно я зави. — Много се умълча — обади се той по едно време.

— Знаеш ли, Дейвид, след около седмица и половина съм поканена да участвам в телевизионно предаване в Ню Йорк. Ще стъпя ли на крака до тогава?

Телевизия? Ню Йорк? Тя положително не гладуваше!

— Би трябвало да се оправиш напълно. А кой плаща всичко това? — не се сдържа той.

— Издателството ми.

— Питам само от любопитство. — Идваше му да убие Елиът Малори! Погледна часовника си. — Време е за хапчетата и за малко сън. Ще се видим по-късно.

 

 

Дейвид внимателно натисна дръжката на вратата и надникна вътре. Чу Челси да казва на Джорджи:

— Трябваше да чуеш майка ми, когато се върна от Германия. Едвам я отучих да повтаря danke^[6], мила.

— Здравейте — обади се Дейвид. — Как си, Челси?

— Добре. Вече искам да си вървя.

— След няколко дни. Не по-рано.

— Намирам, че бързо се подобрява — усмихна се Джорджи с любов на приятелката си. — Успяхме и да поспорим… Оставям те да поговориш със своя лекар, скъпа — красивата манекенка се изправи. — Ще отида на третия етаж да подслушам пред вратата на Елиът.

— Наистина е изискана — въздъхна Челси след нея.

— Кой? Джорджи ли? А, да. Има такова нещо.

Челси смръщи чело, но той не й обърна внимание, загледан в картона, който висеше на леглото й.

— Надявам се, държиш се прилично с доктор Медсън.

— Не. Замерих го с бутилка минерална вода!

— Челси! Бъди сериозна!

— Той поне не ме кара да се събличам пред него! Разбира се, че се държа прилично!

— Всъщност няма и нужда да се събличаш. Той е видял всичко, което има за гледане по теб, и го знае наизуст. Пък и дрехите ти са свалени отдавна…

Челси примигна и въздъхна.

Дейвид предвидливо отстрани предметите, които можеха да й послужат като оръжие.

— А сега ще те моля да се държиш прилично и с мен — той провери пулса, преслуша дробовете и сърцето й.

Челси не се сдържа и спря поглед на мускулите, показващи се през отвора на престилката, после на къдриците на тила му. Ядосана на себе си, бързо извърна очи.

— Изглежда всичко е наред — рече той.

— Не мисля, че тази бяла престилка много ти отива.

— Ще имаш ли по-голямо доверие в мен като лекар, ако съм по джинси и пуловер?

— Не.

Дейвид пое дълбоко дъх и каза:

— Налага се да сменя превръзката ти. Смяташ ли да се съпротивляваш? — Челси го гледаше безмълвно, а страните й се покриваха с гъста руменина. — Няма да извикам сестра, докато не ми обещаеш, че няма да метнеш нещо по нея.

— Не искам ти да сменяш превръзката — навлажни тя изсъхналите си устни.

Загубил вече търпение, Дейвид леко повиши глас:

— Слушай какво, няма опасност да припадна от желание! Как е възможно да си раснала в семейство на лекар и да се държиш така нелепо? За мен ти си пациент, нищо повече!

Челси чувстваше, че поведението й е глупаво, но какво да прави, като притеснението бе по-силно от волята й!

— Е, добре! — въздъхна накрая тя. — Действай.

Челси лежеше вдървено, докато Дейвид оголи стомаха й и внимателно отлепи превръзката. От време на време казваше нещо на сестрата, но тонът му чувствително се отличаваше от този, с който разговаряше с Челси. По едно време тя трепна от болка.

— Извинявай. Скоро свършвам. Тук всичко изглежда прекрасно.

Няма две мнения по въпроса, помисли тя. Чувстваше се отвратително, главата я болеше и имаше чувство, че никога няма да се оправи.

— И така — обади се Дейвид, след като даде поредните си нареждания на сестрата, — струва ми се, че вече нямаш нужда от този венокат — той внимателно изтегли иглата от вената й и разтри кожата наоколо с памуче със спирт. — А, ето и родителите ти са вече тук — добави. — Ще се видим по-късно…

— Много по-късно — опита се да бъде язвителна Челси, но този път не успя.

— Ma chere!

Докато майка й я прегръщаше сърдечно, през рамото й Челси забеляза, че баща й разговаря на вратата с Дейвид, усмихва се и му стиска ръката. Проклети мъже, помисли си тя. Поддържат се, сякаш са от едно стадо, от едно ято гъски или… или от едно ято гарвани. Вярно ли беше наистина? Звучеше доста глупаво.

Напускайки стаята, до Дейвид стигна театралният шепот на доктор Латимър:

— Добър материал за твоите герои, Бонбонче!

За нищо на света не искаше да чуе коментара на Челси…

 

 

Признай си, че ти липсва, глупако, помисли Дейвид, и се отпусна на пода в хола за всекидневната серия лицеви опори.

Погледна часовника си, нагласи видеото на запис и сложи празна касета. Включи телевизора. В момента вървеше предаване на местната телевизия.

След десет минути на екрана се появи Челси. Дейвид буквално се втрещи. Не я беше виждал цяла седмица. Обаждал се беше няколко пъти, но тя отклоняваше поканите му да се видят под предлог, че е заета. Джорджи му каза в кой ден и в колко часа ще бъде телевизионното предаване с участието на Челси.

Облечена бе в тъмносиня копринена рокля с цвят много близък до този на очите й. Носеше обувки с доста високи токове, на лицето й грееше широка заразителна усмивка.

От цялото й същество се излъчваше спокойствие, елегантност. Видя му се много красива.

Нещастната, гладуваща Челси!

Дейвид се облегна назад със свито сърце. Изминаха пет минути и разбра, че тревогата му е напразна. Тя говореше спокойно, ясно. Намираше остроумни отговори на трудните въпроси. От цялото й същество се излъчваше самоувереност. Домакините на предаването не спираха да говорят за успехите й.

След края на интервюто Дейвид се разходи из стаята и спря пред прозореца, загледан към Залива. Нямаше никакво съмнение — Елиът му бе скроил някакъв номер. Но защо? Неочаквана мисъл накара кръвта му да замръзне в жилите. Щом на него бяха дали толкова превратна представа за Челси, какво ли бяха съчинили за самия него? Трябваше да разбере! И то незабавно!

Грабна сакото си, изтича долу, подпали Нанси и се понесе към дома на Малори на Пасифик Хайтс…