Катрин Каултър
Озарена от любов (2)

Втора глава

Устните му бяха настойчиви, дори агресивни, а ръцете нетърпеливо проследиха извивката на бедрата й.

Неин герой не би постъпил по този начин! Напротив, поправи се сама. Та нали повечето бяха арогантни, властни, самомнителни типове.

Е, настоящето все пак бе твърде отдалечено от осемнайсети век!

Устните на мъжа внезапно омекнаха и за един кратък миг тя откликна.

— Ти си сладко малко нещичко — произнесе той, опрял устни в нейните, и я придърпа по-близо до себе си.

— Сладко малко… какво? — милостиви Боже, да не би тази мила думичка да бе въведение към предложение да се любят?

Все още замаян, Дейвид вдигна глава. Челси се отдръпна и той неохотно отпусна ръце.

— Не зная как се случи — призна чистосърдечно. — Просто се поддадох…

— Трябва ли да смятам, че всички недодялани докторчета от Бостън се вживяват в ролята на божии пратеници сред нещастното женско съсловие?

Дейвид се опомни с учудваща бързина. Внимателно се взря в жената пред себе си. Беше възвърнала острата си нападателност, с която го бе стреснала в началото на вечерта. Той се чувстваше разочарован и в плен на гнева си.

— Не смятам, че греша, госпожице Латимър. Нямахте нищо против, допреди… — изумен, спря насред думата. — Ти си кокетка — заяви. — Проклета кокетка! Подведохте ме да си помисля…

— Не съм кокетка! Ти си самовлюбен идиот! Ако благоволиш да си припомниш, доктор Уинтър, преди пет часа дори не подозирах, че съществуваш! И само защото любезно изслушах тъпите ти вицове, си повярвал, че нямам търпение да споделя леглото си с теб!

— Единственото, в което съм напълно убеден, е, че си смахната — процеди Дейвид през стиснати зъби. — Смятах, че на твоите години всяка жена се е отказала от глупавите игри.

— Може и да приличаш на герой, но твърде много неща не достигат на характера ти — с професионална прецизност отсече писателката. — И защо не вземеш да изприпкаш до любимата си болница да приласкаеш някой пациент?

— Да прилаская пациент?! Чувал съм наистина нелепици, но това…

— Лека нощ, доктор Уинтър — Челси яростно пъхна ключа в патрона и с благодарност притвори очи, когато превъртя меко. — И не забравяй да затегнеш колана!

Миг-два Дейвид остана втренчен в затръшнатата врата. Дяволите да те вземат, Елиът, изруга безгласно. Как можа да ме натресеш в подобна ситуация? Жената прилича на шизофреничка. Налице е подчертана склонност към крайности в поведението!

 

 

— Долен развратник!

Беше в деня след злополучната вечеря във вторник. Джорджи загрижено изгледа приятелката си, която в този момент крачеше яростно напред-назад из дневната.

— Според мен Дейвид е много забавен — заяви бременната млада жена. — Бог ми е свидетел, приятно е да му се полюбува човек.

— Ти пък какво знаеш за него? — заяде се Челси. — Единственото живо същество, с което общуваш, е собственият ти скапан съпруг. Как можа да ти хрумне да ме запознаеш тъкмо с този…

— Доизкажи се де! Та ти самата не знаеш какво направи с човека. Накара го да се почувства най-прекрасният и желан мъжки екземпляр. И после какво очакваше? Пред вратата да ти целуне ръка и да ти се поклони?

— Може би наистина попрекалих с ролята на нежна безпомощна женичка — най-сетне призна Челси, — но…

— Какво „но“? Според мен не си справедлива. Дейвид може и да е малко сдържан, но според Елиът той е прекрасен лекар, има чувство за хумор и чудесно се справя с персонала от спешната клиника, което не се удава всекиму.

— Не го е срам, да ме нарече кокетка!

— Хубаво ли се целува?

— Не останах достатъчно дълго, за да получа пълна представа. Отвърнах на целувката му, но съвсем кратичко, колкото да го накажа… — всъщност истината бе съвсем различна, ала Челси нямаше намерение да прегърне реализма тъкмо в този момент.

— Но, скъпа — прихна Джорджи, — ако можеше само да се чуеш отстрани! Прекаляваш! Я си налей чаша бяло вино. Не ми е приятно толкова усилия да отидат напразно.

След две чаши бяло вино Челси седеше на пода, кръстосала крака, и замислено наблюдаваше приятелката си.

— Наистина ли смяташ, че заслужава още една възможност?

— Убедена съм. Да опитаме още веднъж, да речем, в петък вечер, а? Имам и едно предложение, Челси, бъди каквато си — забавна, естествена и в никакъв случай не смей да се вживяваш в някоя роля!

— Ами ако доктор Уинтър не си пада по забавни и естествени жени?

— Длъжна си да опиташ!

— Това беше грешка, Дейвид. Джорджи ми каза, че Челси била болна от грип. Явно това трябва да е причината за налудничавото й поведение. Вземала антихистамини, а като се прибави и алкохолът… Сам разбираш. Всеки на нейно място би реагирал странно за околните.

— Виж, Елиът, тя е просто високомерна богатска дъщеричка и по нищо не се различава от… Е, от някои от жените, които съм познавал. Навярно никога не е похващала каквато и да е работа. Все пак не може да се отрече, че има прекрасен зад… — млъкна, защото в момента към тях приближи техен колега. Когато натрапникът си тръгна, добави: — Време е да вървя, Елиът. Докарали са пострадалите при някаква катастрофа.

— Какво реши за петък?

— Приемам. Ще бъда у вас в седем.

 

 

Потънала в своята измислица, чието действие се развиваше в Сан Франциско през 1854 година, Челси чу едва петото позвъняване на телефона. Сара Бътлър, нейна домашна помощничка през един ден от седмицата, компаньонка, телефонистка и добра приятелка, бе отскочила до магазина отсреща да купи репички, предназначени за някакъв буламач, който щял да съдържа не повече от деветдесет и пет калории.

— Здрасти — пропя Джорджи. — Дано не съм прекъснала работата ти. За петък всичко е уредено.

— Дори не ми се вярва, че Дейвид Уинтър е готов да изтърпи отново да се срещнем.

— Той ще бъде тук в уречения час и това е най-важното.

— По всяка вероятност този път ще бъде издокаран в тъмносив костюм, пак с жилетка, подходяща копринена вратовръзка и колосана бяла риза.

— Страхотна представа си си съставила за него!

— Характерна черта за повечето писатели, мила.

— Разбирам намека ти. Оставям те да работиш. До скоро.

 

 

— Челси — притеснено отрони Дейвид, като се промъкна зад гърба на Елиът.

— Здравей, Дейвид — обади се Челси от канапето, като вдигна поглед, в който се четеше бегла заинтересованост. Колкото и да е странно, чувстваше се притеснена — нещо непривично за нея, и произнасяше думите по-отчетливо от обикновено. — Как мина седмицата?

— Имах ужасно натоварена програма.

— Виж ти, звучи интригуващо.

А, преструваш се, помисли, си Дейвид, но не й отговори, а се обърна към домакинята:

— Добре ли се чувстваш, Джорджи?

Болките в гърба я измъчваха повече от обичайното, ала тя му отправи безупречната си усмивка.

— Отлично, благодаря за вниманието.

— Мина ли ти настинката, Челси? — бе следващият въпрос.

Челси го изгледа недоумяващо.

— Елиът! — пропя Джорджи в същия момент. — Къде се запиля? Нима ще държим гостите си гладни!

— Работата никога не свършва — оплака се домакинът, като внесе табла вкуснотии от кухнята.

— Виж ти! — възкликна съпругата. — Това не са ли бисквитки, намазани със сирене?

— Нима наистина не виждаш? Това е традиционният ми специалитет — рагомонтад върху филийки домашно печен хляб.

— Готова съм да се обзаложа, че ей сега го измисли!

— Както и да се нарича, на вкус е превъзходно — обади се Челси с пълна уста. — Ти умееш ли да готвиш, докторе?

— За съжаление, не.

— И си намерил съпруга, която да се нагърби с това неблагодарно задължение, така ли? — щом изрече думите, вече бе готова да си прехапе езика. Защо на всяка негова забележка реагираше с толкова злостен сарказъм?

— Елиът — провикна се Джорджи, — налей бяло вино на Челси, ако обичаш.

— Наистина си намерих съпруга — рече Дейвид. — Но и тя не можеше да готви — е, какво ще отговориш на това, многознайке? Господи, помисли си изумен, та тя се изчервява!

Бе принуден да признае, че въпреки пламналите бузи, Челси Латимър изглеждаше много сладка. И причина за тази констатация не бе само продължителното му отшелничество. Челси бе облякла жълта копринена рокля с черна гарнитура и към нея — черни обувки на висок ток. Едва ли ще стигне по-високо от брадичката ми, помисли си. Хрумна му, че тя вероятно търси начин да изглади впечатлението от предишната им среща. Беше се постарала да изглежда добре.

За собственото си безупречно подбрано облекло изобщо не помисли.

„Ще ми платиш за това изпитание“ — се четеше в погледа на Елиът, ала Джорджи не обърна внимание, а само му се усмихна мило. Как можа да се хване на тази прозрачна лъжа за вируса, нападнал Челси, просто недоумяваше.

— Челси тъкмо ни разказваше своя последен сюжет, когато ти позвъни, Дейвид.

Това изявление го стресна не на шега.

— Сюжет ли? — попита той. — Май нещо не разбирам. Вие писателка ли сте?

— Да.

— А имате ли издадени книги?

Не биваше да влагаш толкова съмнение в един обикновен въпрос, упрекна го Челси наум.

— Ами да — отвърна и добави скромно: — Провървя ми. Като съвпаднат подходящото място, време и приличен ръкопис, нещата тръгват от само себе си.

— Не ни будалкай, мила — изписка Джорджи. — Досега не съм чувала и един ред да й променят, Дейвид. Първото издателство, в което се появи, тутакси й предложи договор.

— Към кое издателство си се насочила за твърдите корици? — попита Дейвид.

— Към никое. Още първият тираж излиза в мека подвързия.

— Масовият пазар значи… Е, има безброй прекрасни романи, издадени с мека корица.

— А и разпространението е много по-добро. Двеста хиляди читатели са за предпочитане пред някакви си пет хиляди.

Двеста хиляди! Само да се похвали ли бе изрекла тази цифра? Дейвид примигна. Да не би пък сама да си е купила апартамента в Сосолито, а не с парите на татенцето? И защо все пак Елиът не му бе споменал, че е писателка? Хвърли поглед към приятеля си, ала той отвърна очи.

— Може и да съм чел нещо твое. Какъв е псевдонимът ти?

— Използвам собственото си име. Челси Латимър.

— За съжаление не ми е попадало. И какво пишеш? Белетристика? Популярни книжки? Биографии?

Челси го погледна право в очите.

— Белетристика. Пиша пространни исторически романи. Изпълнени са с приключения, интриги, романтични увлечения…

— И приказен секс — вметна Джорджи, като намигна.

Дейвид заговори, без да се замисли, а в гласа му се долавяше отвращение:

— Пишеш любовни романи?

— О, да — невъзмутимо отвърна Челси. — Ще ми налееш ли вино, Елиът? — а наум си рече: време за размисъл. Господи, какво да предприеме оттук нататък?

— Заповядай, мила.

Челси неволно отпи от току-що поднесената нова чаша вино.

Дейвид разклати кубчетата лед в уискито си.

— Плановете ти включват ли в бъдеще да се насочиш към… по-сериозен литературен жанр?

— Какво искаш да кажеш, Дейвид? — произнесе тя, като не допусна на лицето й да трепне дори мускулче.

— Ами това са разни сладникави истории, които се харесват единствено на мекушави, незадоволени идиотки…

— Аз не съм мекушава, незадоволена идиотка, Дейвид! — намеси се Джорджи и отново смигна на приятелката си.

— Ти какво четеш, Дейвид? — попита Челси. — Или по-скоро въпросът ми е: Четеш ли изобщо?

Елиът се настани до жена си на страничната облегалка на креслото й. Не можеше да сдържи усмивката си. Мъчно му стана за Дейвид, който с невероятна бързина изравяше пропаст, в която пропадаше безвъзвратно.

— Чета, разбира се. Истинска литература, класиците, биографии, понякога и бестселъри.

— Кои по-точно?

— Е, нали знаеш… Каквото ми попадне от списъка бестселъри на „Ню Йорк Таймс“.

— Следователно си уязвим за чужди мнения — засече го Челси. — Имаш ли любими автори? Макар и само един, но сам да си го избрал, а?

Съзнаваше, че сам си копае гроба, но проклетото й хладнокръвие, а и покровителственият й тон го изкарваха извън нерви.

— Впрочем обичам да чета уестърни. Този род книги не биха могли да се нарекат велики литературни произведения, но и те имат своята стойност, интересни сюжети, исторически анализи…

— Моите романи също се отличават с добри сюжети и историческа достоверност.

— Да, но са пълни с глупости! Мъжете и жените никога не се държат така, както ги докарват в подобен род писания.

— Чел ли си поне едно?

— Не, разбира се.

— Но защо? Нали си лекар, пълна идиотщина е да правиш заключения, без да разполагаш и с най-нищожното доказателство… Все едно да поставяш диагноза, без да прегледаш пациента.

— Съвсем не е същото, ако искаш да знаеш — заяви обидено, като хвърли към Елиът поглед, пълен с отчаяние, ала получи само усмивка.

— Не си падам по уестърни, но поне им отдадох заслуженото — продължаваше да бъбри Челси. — Прочетох пет-шест.

— Все пак мъжете са много по-добри… — Дейвид зарови пръсти в косите си. — Просто като автори са по-точни, по-забавни…

— Означава ли това, че литературните произведения, създадени от жени, са по-малко забавни и лишени от точност в детайлите, за разлика от онези, чиито автори са мъже?

— На жените писателки им липсва реализъм.

— Ти да не живееш в шейсетте години на миналия век? Или си застрелял градския шериф?

— Не, разбира се — сопна се Дейвид. — Виж, Челси, нека спрем дотук. Съжалявам, задето наговорих толкова груби думи за типа книги, които пишеш. Да спрем дотук, съгласна ли си?

— Естествено — победоносно заяви тя и без малко не се разсмя, забелязала, че е стиснал зъби. — Обзалагам се, че не понасяш „Ромео и Жулиета“, и ходиш на кино, за да гледаш как разни бабаити стрелят един по друг, докато станат на решето.

Вместо да прояви благоразумие, Дейвид побърза да отговори:

— Първо на първо, шекспировата трагедия ми харесва, а що се отнася до киното, гледам всякакви филми.

— Е, хората наистина имат нужда от романтика. Дори ти, доктор Уинтър, трябва да си изпитал поне веднъж онези прекрасни романтични чувства към някоя жена, в която си бил влюбен или поне увлечен. За жалост при повечето хора подобни чувства са нетрайни. И тъкмо това е причината да четат книги и да ходят на кино. По този начин задоволяват някаква своя потребност, съзерцават един идеал, който ги връща към собствените им спомени. Понякога животът е в голяма степен лишен от…

— Глупости! — процеди Дейвид.

— Надявам се вие двамата да сте огладнели достатъчно — рече Елиът като се надигна. — Вечерята е готова, ако не ме лъже обонянието. Хайде, Джорджи, нека ти помогна да станеш и да вървим в трапезарията.

Спагетите бяха приготвени божествено. По време на вечерята Дейвид попита Джорджи кога ще се върне към работата си като модел и ангажиментите в телевизията.

— През ноември. Ще отсъствам само една седмица в месеца, да не би съпругът ми да оплете конците, докато ме няма.

— Според теб работата като модел приемлива ли е? — не се стърпя Челси, заровила пръсти в ароматния хляб с чесън.

— За жена, да — отвърна Дейвид, като й се усмихна. — Изглеждаш прекрасна тази вечер. Коприната ти отива.

— Шейсет процента е изкуствена.

— Допадат ми жени, които можеш да поддържаш с малко пари.

Челси избухна в смях. Все пак май не беше чак такъв надут пуяк. Ето че проявяваше чувство за хумор.

Елиът попита нещо жена си и когато тя се позабави с отговора, всички погледи се насочиха към нея.

— Елиът — произнесе Джорджи напълно спокойно, — според мен малкото скоро ще се появи.

Бащата пребледня като платно.

— Но до термина ти остават цели три седмици! Откъде си толкова сигурна? — пожела да узнае той, като се надигна от стола.

— Заради контракциите — рече Джорджи. — Поне успяхме да вечеряме — добави, като се усмихна нервно.

— Но ти обичаш спагети! — като в транс произнесе Елиът. — Толкова време се чудя защо ядеш като птиче. О, Господи!

— Кой е твоят лекар, Джорджи? — попита Дейвид невъзмутимо.

— Маги Смит от университетската клиника.

— Кой й е телефонът?

Джорджи го изгледа безпомощно.

— Късно е. Не го знам. Не, почакай, записан е в тефтера ми. Забравих… Маги настояваше…

— Къде ти е тефтерът?

— Защо не я откараш в болницата? — обърна се Дейвид към съпруга. — Аз ще се обадя на доктор Смит и ще се видим направо там.

Двайсет минути по-късно доктор Уинтър спря своята ланчия на болничния паркинг.

— Бебето подрани с три седмици — рече Челси.

— Може би така е още по-добре — отвърна Дейвид, като й помогна да слезе от колата. — Напоследък наедря твърде много.

— Чудя се как успя да запазиш хладнокръвие. Аз загубих ума и дума. В подобни ситуации съм напълно безпомощна.

— Аз пък имам две деца и немалък опит. Освен това Джорджи не ми е съпруга.

Челси го стрелна с поглед, но не каза нищо. И преди беше споменавал, че е бил женен. Две деца? При майка си ли бяха те? В Бостън? А какво се бе случило с брака му? Всъщност каквото и да бе обяснението, той се държеше напълно естествено и слава Богу!

В чакалнята на петия етаж някаква сестра им съобщи, че доктор Смит била при Елиът и Джорджи. Госпожа Малори се справяла чудесно.

— Искаш ли кафе? — попита Дейвид.

— Но как успяваш да запазиш спокойствие? О, да, обяснението е в натрупания опит. Извинявай. А за кафето благодаря, бих искала.

— Това е напълно естествен процес, Челси — обясни Дейвид. — Джорджи е млада, съвсем здрава, а и не пие бяло вино.

И я остави, за да донесе кафе.

— Аз пък не пия уиски — промърмори тя, вторачена в отдалечаващата се фигура.

След десетина минути, когато влезе в чакалнята, Елиът изглеждаше поуспокоен:

— Всичко е наред — рече той. — Не е необходимо да чакате. Маги смята, че нещата ще се позабавят.

— И двете ми деца се родиха с пукването на зората — обади се Дейвид.

— Боли ли я? — попита Челси, без да обърне внимание на думите му.

— Тя се справя чудесно. Споразумяхме се за естествено раждане.

— Все пак мисля да остана.

— Аз също — намеси се и Дейвид.

— Както искате — Елиът за пореден път прокара пръсти през косата си. — Когато мога, ще излизам да ви съобщавам бюлетина.

— Според мен — бавно произнесе Дейвид, — родилният процес е не по-малко мъчителен за мъжете.

Челси се втренчи в него с недоумение.

— Ти май се шегуваш — успя да отрони.

— Исках да кажа, че очакването е цяло мъчение.

— А, това да. Ако имах право на избор, все пак бих се нагърбила с очакването, вместо да викам като побъркана — заяви тя. Лицето на Дейвид помръкна. — Ти и жена ти споразумяхте ли се за естествено раждане?

— Не — гласът му внезапно бе станал напрегнат, някак студен. — Маргарет отказа — и добави с горчивина: — Не можах да видя как се раждат собствените ми деца…

— Съжалявам — рече Челси колкото да каже нещо. — Колко големи са децата ти?

— Марк е на осем, а Тейлър на шест.

— И двете момчета…

— Не, Тейлър е дъщеря ми. В семейството ни винаги е имало по някоя Тейлър.

— Сигурно ти е много мъчно за тях.

— Да, наистина, липсват ми — Дейвид не ги беше виждал от последното си пътуване до Бостън преди шест месеца. А и тогава не остана много. Маргарет направо го влуди. — Да бяхме взели тесте карти — опита да се усмихне.

— Коя е любимата ти игра? — попита Челси с блеснали очи.

— Покер. Класическият му вариант.

— Ако искаш — сякаш между другото предложи тя, — можеш да идваш понякога. Събираме се да играем веднъж в месеца. Този месец ще бъдем у дома в Сосолито… Пада се другата седмица.

— И кои са играчите?

— Не го казвай така нападателно. Сигурно си представяш вече тълпа кикотещи се женички, които клюкарстват между отделните раздавания.

— Нещо такова.

— На колко години си, Дейвид?

— На трийсет и шест. Защо питаш?

— Просто се чудех колко време е необходимо на един мъж, за да натрупа толкова нелепи схващания.

— От край време съм си схватлив — ухили й се той нахално.