Катрин Каултър
Озарена от любов (3)

Трета глава

— Джорджи прочете историята на Романови — обясняваше Елиът на Дейвид следващия ден в кафенето на болницата. — Нарекохме нашия син Александър Никълъс. Все пак по-добро е от Ланс или Стъд.

— Моите поздравления — Дейвид вдигна чашката с кафе. — А името си го бива. Джорджи добре ли се чувства?

— Разбесняла се е като тигрица. Което ме плаши. Беше станала още на сутринта. Заварих я как наднича в стаята с бебетата.

— Ще го кърми ли?

— Кариерата й не го допуска — поклати глава Елиът. — Топ моделите от кориците не са майки кърмачки.

— Жена ми кърми и двете ни деца — обясни Дейвид. — Майка й реши, че така ще е най-добре.

Елиът загрижено погледна приятеля си. Струваше му се необичайно потиснат.

— Децата ще ти гостуват ли за Коледа?

— Да. Още не ми го побира главата как ще привикнат към Калифорния.

— Не се притеснявай, ще им хареса. Впрочем, ти снощи изпрати ли Челси? Или по-скоро тази сутрин.

— Не, тя беше дошла със собствената си кола — Дейвид си играеше с картонената чашка, като късаше ръбчето на малки парченца. По време на дългото чакане предната вечер те с Челси бяха успели да постигнат известно разбирателство. Тя се бе държала много мило, пък и бе напълно трезва. — В петък ме е поканила на ежемесечното им събиране на покер — добави замислено.

Ако Елиът не бе толкова уморен, а и зает със собствените си грижи, сигурно би го предупредил да внимава, ала не го направи, а само каза:

— Не се съмнявам, че ще ти бъде интересно.

— Имаш ужасен вид, Елиът. Върви вкъщи да се наспиш.

Стресна ги съобщение по уредбата: „Доктор Уинтър — в спешното!“

Дейвид мигом се изправи.

— Предай поздрави на Джорджи, приятелю. И Бог да благослови прекрасното ви бебе.

Елза Пъркинс бе енергична, напориста и в момента се приближаваше с бърза крачка. Беше много млада, наскоро завършила обучението си като медицинска сестра, но силният й характер я правеше надежден боец и незаменим помощник в отделението за спешни случаи. Пациентът се оказа малко момче с изгаряния втора степен — резултат от неуспешния опит заедно с приятелите си да направят черна магия в гаража. Децата бяха затулили прозорците с черни кърпи, бяха подредили запалени свещи около импровизирания олтар — в случая дървена щайга — и пожарът бе избухнал. В чакалнята родителите бяха изпаднали в истерия.

— Здрасти, шампионе! — рече Дейвид, като леко потупа момчето по рамото. — Бързо ще се оправиш, само че за известно време ще трябва да се откажеш от битките с дракони и паленето на свещи. Лежи и не мърдай. Отивам да поговоря с майка ти и баща ти. Още ли чувстваш болка?

Широко отворените кафяви очи вече издаваха характерния блясък след прилагането на големи дози обезболяващи. Момчето поклати глава.

— Добре си се справила, Елза — рече Дейвид. — Остани при него, докато заспи.

— Разбира се, докторе.

Дейвид каза няколко успокоителни думи на родителите, после поговори и с колегата от клиниката по изгаряния на един от горните етажи. Слава Богу, състоянието на момчето бе стабилно; щеше да се наложи да се присади кожа заради дълбоките рани по краката, но изгледите бяха окуражаващи.

Десет минути по-късно доктор Уинтър хлътна в операционната, където близо три часа зашива корема на някакъв тип, който се оставил косачката да го прегази.

Следващият случай бе жена, донесена на ръце от пребледнелия си съпруг; кръвоизливът се оказа спонтанен аборт. Дейвид, асистентът и сестрата доста се поизмъчиха, докато успеят да овладеят положението.

Наближаваше десет вечерта, когато най-сетне обяви края на работния си ден. Пое дълбоко дъх и установи, че умира от глад.

— Донесох ви сандвич с говеждо, докторе — рече Елза, като му отправи усмивка, предназначена за специални случаи.

— Ти четеш мислите ми — усмихна се Дейвид. — Благодаря ти.

— Преуморихте се днес — бяха следващите думи на момичето, изпаднало в характерното за младите сестри благоговение.

— Ти също, Елза — отсече той. — А сандвичът е чудесен. Още веднъж благодаря.

Погледът й красноречиво издаваше желанието да му предложи каквото поиска, затова доктор Уинтър се съсредоточи изцяло върху храната. Когато привърши, сестрата отново му се усмихна.

— Радвам се — рече Дейвид, като стана и се протегна, — че и този ден имахме късмет.

Усмивката на момичето угасна.

— Съжалявам, доктор Уинтър. Възрастната жена, която постъпи с болки в гърдите… почина.

— По дяволите! — изруга Дейвид.

С наближаването на петъчната вечер за Дейвид вече бе все едно дали компанията на Челси Латимър се състои от клюкарки, или от пеещи папагалчета. По пътя към Сосолито той си даде сметка колко му е липсвала тази ексцентрична жена. Веднъж й бе позвънил, ала попадна на телефонния секретар. Той по принцип ненавиждаше този вид улеснения и затова не остави съобщение.

 

 

След душа Челси се облече и замени малките диамантени обеци със златни халки. Беше набрала кураж да си пробие ушите едва преди три месеца и все още се страхуваше да не я заболи, когато си сменя обеците. За момент се загледа в искрящите кръгчета. Тръсна глава, но звън не се чу.

Петнайсетина минути по-късно тя вече напускаше малката си кухня с два подноса деликатеси. Беше се погрижила да има и чипс специално за Морис, неин приятел от града, който отказваше да докосне с ръце каквото и да било „зелено“. Морис беше хомосексуалист и се занимаваше с вътрешна архитектура. При всяко негово посещение Сара, домашната помощница на Челси, приготвяше чипс специално за него. Истинското му име бе Елвин, както й бе признал веднъж.

Дейвид закъснява, рече си Челси след четирийсет и пет минути. Или може би изобщо нямаше да дойде. Тя самата, Морис, Делбърт — професионален жокей, който доскоро се бе състезавал на Голдън Гейтс Фийлдс и Анджело, износител на китайски джунджурии, собственик на магазин на Юниън Стрийт, вече бяха започнали играта.

Когато на вратата се позвъни, домакинята трепна и изтърва картите си.

— За Бога, Челс! — възкликна Морис. — Та ти си имала фул! Този звънец направо ни спаси!

— По-кротко, Морис. Това е Дейвид Уинтър. Моля ви, проявете здрав разум и останете по местата си.

Защо ли съм толкова нервна, питаше се Челси в недоумение, като несъзнателно придърпа тук-там розовия си пуловер.

— Здрасти — това бе единственото, което успя да каже, когато отвори вратата. Милостиви Боже, той изглеждаше великолепно! Беше облечен в джинси и морскосин пуловер.

— Извини ме за закъснението — рече Дейвид, като тикна в ръцете й хартиен плик. — Пътьом се отбих да купя сладки и бутилка бяло вино.

— В такъв случай може да ти се прости. Приятелите ми умират за сладки, а аз — за бяло вино.

Ако в началото Дейвид бе останал с впечатлението, че е попаднал в лудница, час по-късно гостите вече здравата го скубеха. Безпощадно и без да пестят чувството си за хумор.

В една от поредните паузи Челси тръгна към кухнята да донесе бира за Анджело. Дейвид стана да се поразтъпче и миг-два разглежда чувствително намалялата купчинка чипове. Сетне последва домакинята.

— Тук ще трябва да се намеси полиция — отбеляза той. — Още в болницата, като видях как заблестяха очите ти, трябваше да се сетя какво ме очаква.

— А сега предстои да видиш кой ще спечели най-много.

— Вече се ориентирах. Досега само от мен си измъкнала двайсетина долара.

— Досега… А ти се представи страхотно. Моите приятели са някак…

— Калифорния. Изостаналост. Главорези.

— Само с три думи стигна до същността — усмихна се Челси. — А дори не си писател. Забележително!

Дейвид се улови, че отвръща на усмивката й. Челси изглеждаше много закачлива. Тъкмо това бе думата за излъчването й в момента. Косата й бе разрошена, червилото — поизтрито, а едната обица заплашваше да падне от ухото.

— Дано не са много скъпи — рече Дейвид, като докосна халката.

— Още не съм свикнала да ги слагам. Наскоро си продупчих ушите.

— Искаш ли да я сложа на място? — Дейвид не изчака отговора. Обърна Челси, като я прихвана за раменете, и пъхна тънкото телче в дупчицата на ухото й. — Ухаеш приятно — рече замислено и плъзна ръка по тила й.

Колко е приятно, помисли тя. За миг затвори очи и се наслади на милувката.

— Защо пък да не спрем с покера дотук? Не ми се ще да давам разписки за загубеното. Пък и съм сигурен, че Анджело би изпратил някой да ми натроши кокалите, ако не си платя навреме.

Челси почувства докосването на устните му. Още едно приятно усещане… Тя не помръдна, докато ръката му не се обви около кръста й.

— Мислех, че лекарите са богати хора.

— По всяка вероятност не толкова, колкото писателите — тихо вметна Дейвид и горещият му дъх опари кожата й. — А и навярно не ти е познато бясното темпо на моето всекидневие.

— Да разбирам ли, че искаш да се отърва от Морис, Делбърт и Анджело, за да ме притиснеш в ъгъла?

Дейвид се усмихна и прокара пръсти през гъстите меки кичури на тила й.

— Идеята ми допада. Ако наистина го желаеш, смятам, че ще мога да положа известно усилие.

— За моите герои подобни усилия са непривични — бавно произнесе Челси и се извърна с лице към него. — Те винаги изгарят от страст.

— Последния път, когато без малко не се поддадох на страстта, бях наречен смахнат.

— Всъщност друга дума ми се въртеше в главата. И не се прави на обиден. В края на краищата ти ме нарече кокетка.

— Ей, Челс, къде ми е бирата? — провикна се Анджело.

— Защо не му предоставиш остатъка от кашончето и да го изпратиш да си върви?

— Престани да се подмазваш на човека, Челс! — бе гласът на Морис.

— Стига, Морис — обади се и Делбърт. — Не е загубил повече от двайсетачка.

— Хайде, идвайте — вече по-настойчиво извика Морис. — Та ние още не сме опознали новака.

— Така де — заприглася и Анджело, — току-виж се оказал изнасилвач.

— Май това е моето семейство — обяви Челси и като грабна бирата, излезе от кухнята.

Господи, рече си Дейвид, като я проследи с поглед, ханшът й наистина е съблазнителен.

Два часа по-късно, обеднял с петдесетина долара, той застана до домакинята, която се сбогуваше с гостите си, и изслуша наставленията им как да реагира, ако той самият предприемел нещо непозволено.

Щом затвори вратата, тя се обърна към него и за миг сякаш се стъписа от онова, което съзря в очите му. Очи на герой, помисли си. Блестящи, с цвят на лешник. И много, много красиви.

— Съжаляваш ли, че дойде? — попита.

— Ще ми заемеш ли пари да си платя поне таксата за моста?

— По улиците на Сосолито все ще успееш да продадеш тялото си.

— И смяташ, че ще получа поне долар, а?

— Петък вечер е. Таксата е два долара.

— Значи на толкова ме оценяваш?

— Оценката на вашата личност, докторе, тепърва предстои да бъде направена — отвърна Челси и тръгна към дневната, където цареше пълен безпорядък.

Помогна й да разчисти и сбърчи нос, като съзря почернелите останки сос с авокадо.

— Наглед наистина е отвратително. Следващия път използвай само лимон.

— Елиът ли те учи на готварство?

— Не, само се съгласявам с Морис.

Челси струпа чиниите в мивката, после се засуети с остатъците, които предстоеше да прибере в хладилника. Даваше си сметка колко внимателно Дейвид следи всяко нейно движение.

— Предполагам — рече тя предизвикателно, — че вече се готвиш да ме натиснеш.

— Имаш страхотно дупе.

— Имах предвид твоите намерения, а не моето дупе.

— Май е време да се понасям на юг.

В продължение на няколко секунди тя го наблюдава мълчаливо.

— Предполагам, мъжете смятат, че щом са похарчили пари за някоя жена, трябва на всяка цена да се пъхнат в леглото й. Напомням ти все пак, че ти не похарчи нищо за мен. Загуби петдесет долара поради липса на умение и лукавство.

— Ти спечели четирийсет от тези петдесет долара. Няма ли да ми повярваш, като се закълна, че нарочно съм ги загубил?

— Че това да не е едно и също? Знаеш ли, Дейвид, аз дори не съм сигурна дали те харесвам.

— Знаеш ли, Челси, аз също не съм сигурен дали те харесвам.

— Тогава защо ти се ще да ме натиснеш?

— Защото ми се струва, че си много секси. На теб не ти ли се струва, че и аз съм секси?

— Чуй какво ще ти кажа, Дейвид Уинтър. Свикнала съм последната дума да имам аз.

— Героините ти винаги ли надвиват мъжете в словесен двубой?

— Понякога — намръщи се Челси. — Зависи. Ако героят е първа категория, героинята го измъчва с думи… — сепна се от озадачения му поглед. — Героят първа категория е силен, мъжествен, арогантен тип. Героят втора категория е остроумен, сексапилен, чувствителен човек.

— Към коя група клонят твоите предпочитания?

— И към двете.

— Не смяташ ли, че искаш твърде много?

— Говорим за характери в най-общия смисъл, Дейвид.

— Това се опитах да ти кажа още миналата седмица. Твоите писания не отразяват реалността. От героя се очаква да бъде желан принц за всяка жена, нали така? Съвършен човек, безпогрешен във всяко едно отношение. Мъж, който не се оригва като Анджело, не размахва пръст като Морис и е поне две глави по-висок от Делбърт, жокея. Ти пишеш вълшебни приказки. Признай си.

— Готова съм да призная само едно — отвърна Челси. — Книгите, които пиша, са за развлечение. Произведения на ескейпизма, ако щеш. Повечето от моите читатели са жени. Е, питам те, ако твърде ангажираните съвременни жени намерят време да прочетат нещо, дали ще посегнат тъкмо към разкази за същинските изпитания и терзания на реално съществуваща жена и нейния съпруг? В действителността хората се тревожат за неплатените сметки, за данъци, деца и най-вече да не би колата да се повреди и да се наложи да пътуват с обществения транспорт. А реалният живот включва и семейната спалня. Иска ли някоя жена да чете за мъж, който е прекалено уморен, за да й достави удоволствие, или още по-лошо — не го е грижа за нея? Не, не ме прекъсвай! Нали те оставих да говориш пръв. Аз създавам литература за развлечение… Да, литература, Дейвид. Не си въобразявам, че съм Пруст или Стендал. Никога не съм мечтала да напиша най-великия американски роман. Искам да пиша книги, каквито аз самата бих прочела с удоволствие, и изпитвам удоволствие да пиша романи за любовта.

— Предполагам, някои жени наистина се нуждаят от подобно четиво.

— Ако още веднъж заговориш с този тон, който навява мисълта, че обсъждаме значението на рициновото масло, ще ти размажа онзи гаден сос по лицето! Всеки роман, дявол да го вземе, дори твоите смехотворни уестърни, съдържа частица романтика! Ако не съществуваше романтика, животът ни би бил много тъжен. Ти не вярваш ли в романтиката? Не си ли попадал под нейната власт, още когато си започнал да каниш на среща бившата си съпруга?

Дейвид вдигна ръце и въздъхна дълбоко.

— Не мога да повярвам, че всичко се повтаря. Ако не ме лъже паметта, вече обсъдихме въпроса най-подробно. Днес единственото ми желание бе да те понатисна.

Челси, която от приятелката си бе научила да си служи с хавлиената кърпа за най-различни цели, замахна и кърпата като камшик изплющя в бедрото на мъжа. Дейвид без малко да изкрещи. Челси прихна да се смее.

— Винаги съм казвала, че не успееш ли с разумни аргументи, трябва да се опита с болка — Дейвид се изправи и безмълвно тръгна към нея. — Дейвид!

Тя отново го удари с кърпата, ала този път закачи само пуловера му. Предпочете отстъплението и сръчно заобиколи масата.

— Не очаквай нищо добро — рече Дейвид. — Ще си имаш работа с герой от твоята първа категория. Току-що се отърсих от чертите на втората.

— Колко тежиш?

Въпросът й го стресна.

— Близо деветдесет килограма. Защо питаш?

— Колко си висок? — тя пристъпи към вратата.

— Някъде към метър и деветдесет. Защо?

— Е, първичните белези за първа категория са налице — и в следващия миг се втурна напред. — Бас държа обаче, че ти липсва пъргавина! — викна през рамо.

Една силна ръка я сграбчи през кръста, повдигна я и я понесе към дневната.

— Пусни ме, досадник такъв!

Дейвид седна на канапето, като я просна напряко на коленете си.

— Имаш страхотно сексапилно дупе! — изрече с някакъв копнеж в гласа.

— Това вече го чух! Театърът свърши. А сега ме пусни!

— Само ако обещаеш да се държиш като добре възпитано момиче и да ме целунеш.

— Добре — тутакси се съгласи Челси.

Когато я извърна към себе си, на лицето му грееше усмивка.

— Време е да си платиш, драга.

Тя мигом се изправи.

— Въпросът ти всъщност се състоеше от две части. Отговорих с „добре“ на първата част. Пред теб вече е едно добре възпитано момиче — заяви. Той мълчеше. Само седеше и я наблюдаваше замислено. — Тъпкано ти го върнах. Защо не признаеш, че си победен?

— Опитвам се да отгатна как би реагирал героят първа категория при подобна ситуация. Какво ще кажеш, ако те хвърля на пода и те гъделичкам, докато не помолиш за милост?

Челси поклати глава.

— Не става, тази реакция определено подхожда за втора категория. Първата категория не са толкова лекомислени.

— Хм. Ами ако те метна на рамо и те отнеса под душа? Със студена вода, естествено.

— Наказание, което не носи никакво удовлетворение за героя. Откажи се, не става.

— Сетих се! — Дейвид се изправи, дръпна я за ръката и я хвърли на канапето. Просна се върху нея и вдигна ръцете й нагоре.

Челси не оказа съпротива. Чувстваше тялото му върху своето, но не й тежеше. Отдавна не беше усещала мъж да предизвиква тази блажена топлина, плъзнала по тялото й. С безкрайна нежност Дейвид докосна устните й със своите.

— Радвам се, че канапето е достатъчно дълго.

— Не се сещам какво да ти отговоря — рече тя. И отново получи целувка. — Това ли означава да се натискаме? — попита с трансилвански акцент и леко го ухапа по врата.

— Неее — бавно провлече той. — Или поне така ми се струва… Впрочем ти никога ли не говориш сериозно?

— Имаш много бели зъби.

— Зная. Попитах те нещо. Искам да кажа, случва ли ти се понякога да реагираш като нормален сериозен човек?

— Естествено. Просто ситуациите, в които изпадам, рядко изискват сериозност. А за теб сериозността като че ли е основен принцип в живота.

— Определено не ми се е случвало чрез смях да вкарам някоя жена в леглото си.

— Нямах представа, че се намираме в нечие легло. И освен това се съмнявам дали и под душа би влязъл през смях!

— Боя се, че грешиш — отсече Дейвид, като се отдръпна от нея. — А мястото ти в този момент наистина е под душа…

Тя го загледа с изумление.

— Искаш да кажеш, че държиш непременно на въведение, придружено с тежко дишане и може би откъси от сонетите на Шекспир?

— Ти действително още не си пораснала. Просто си незряла — той се надигна от канапето и се изправи.

Челси не можеше да повярва, че й говори сериозно.

— Да ида ли да се преоблека цялата в черно? — попита, като подръпна и приглади пуловера си. — Или ще е по-добре да натъпча някой чорап в устата си, та да не разводнявам разумните ти зрели мисли с незрялото си чувство за хумор?

Той зарови пръсти в косата си.

— Виж, Челси, чувството за хумор е хубаво нещо, но когато човек говори сериозно… и с чувство за отговорност, той не би искал у другия да се създаде усещането, че онова, което върши, трябва да се приема на шега.

— Не ти вярвам — изрече тя на един дъх. — Нека добавя, че това помпозно изречение, което току-що скалъпи с известни усилия, не подхожда нито на героя от първа, нито от втора категория. Може да го каже само някой надут пуяк от Изтока, чиято глава е пълна единствено с псевдоинтелектуални глупости! Нищо чудно, че жена ти е поискала развод и си най-самомнителният фукльо, когото съм срещала през живота си! Не умееш да играеш като хората дори покер.

Дейвид изпитваше по-скоро разочарование, отколкото гняв. По дяволите, тя наистина бе лекомислена калифорнийска глупачка, неспособна да предложи нищо по-ценно от сексапилно дупе, а голямата й уста определено отнемаше всякакво очарование от този привлекателен атрибут.

— И не съм недорасла — кресна Челси, като скочи от канапето. — Само защото не въздишам и не припадам при всяка типично мъжка глупост, която изречеш, нито пък простенвам по най-дълбокомислен начин, когато ме целуваш…

Той поклати глава и безцеремонно я прекъсна:

— Дявол да те вземе, успяваш да ме вбесиш по-бързо от всяка друга жена. Лека нощ, Челси. Щом опитваш да си намериш мъж, с удоволствие ще се огледам наоколо… Но се съмнявам дали ще се намери достатъчно глупав представител на мъжкото съсловие, готов да понесе желанието ти да му прегризеш гърлото като някой вампир точно когато той би искал просто…

— Вампир! Доживях да чуя и това! Нещастник! Ако си търсех мъж, теб, доктор Най-велики, дори не бих те погледнала втори път. Не бързай да се измъкнеш — викна подире му, — не съм си довършила изречението! Предишното изречение!

— Намери му място в следващия си роман! Сигурен съм, че ще сътвориш достатъчно противен злодей, на когото да го креснеш в лицето.

— Ще те убия, Джорджи, да знаеш! — процеди Челси през зъби и блъсна вратата, която се затресе на пантите си. — По-скоро ще предпочета скуката, вместо да търпя този надут скапаняк!