Катрин Каултър
Озарена от любов (14)

Четиринадесета глава

Спря стъписан пред врата на жилището си. Весел смях, кикот и бликащо веселие се носеха отвътре.

Когато влезе в дневната, завари Челси, Марк и Тейлър на пода пред огъня да играят не какво да е, а шах.

— Марк, топът не се движи по диагонал, само офицерът. Ето, виж!

— Шах, Челси! — провикна се Тейлър.

— Да, но това не е честно! И да съберете годините си, не можете да стигнете моите, следователно не можете да ме биете! Ахаа! Ето, конят отива пред нещастия ми цар.

— Да, но е заклещен! — обяви Марк широко усмихнат.

— Този път си прав, хлапе! — отговори Челси. — И какво ще правиш? Страшно съм коварна, така че внимавай!

— Татко! — Тейлър скочи и се затича да го прегърне.

Дейвид здраво притисна детето до себе си.

— Какво става тук? — попита той, надничайки над главата й.

— Разбихме Челси, татко — възторжено извика Марк, който чакаше своя ред да бъде прегърнат.

— Щом знаеш какво е „заклещен“ положително сте я разбили — усмихнато отговори Дейвид.

И двете деца бяха с джинси и широки свободни ризи. И тримата се разхождаха из къщата боси.

Точно в този момент Дейвид взе твърдото решение да се ожени за Челси Латимър. Нито за миг не се усъмни в правилността му. То дойде от само себе си и в резултат мъжът усети как приятна топлина и чувство на сигурност обливат цялото му тяло.

— Ела, татко, Челси има нужда от помощ!

— Здравей, скъпи татко! — обади се Челси и стана. Тя също го прегърна и задържа за миг-два бузата си върху рамото му.

— Още ли си жива с тези малки дяволчета?

— Ние се чувстваме чудесно, но ти ми се виждаш изморен. Всичко наред ли е?

— Много съм добре — промълви той близо до ухото й и стегна прегръдката си. — Само дето изпитвам известна самота.

— Татко, ти пак целуваш Челси!

— Поне не я държи за бедрата — с отвращение обясни Марк на сестра си.

— Момчетата са такива тъпаци! — отбеляза Тейлър.

— А пък момичетата да не са по-малко тъпи! — Марк тъкмо се канеше да продължи, но простенването на баща му го спря.

— Отивам да си взема една бира. Ти искаш ли, Челси?

— Татко? Ти, бира? Никога не си пил такова нещо.

— Това е питието на трудовите хора, а аз съм трудещ се мъж — отвърна Дейвид.

— За мен чаша бяло вино. Това пък е питието на трудещите се жени.

Децата бяха така възбудени, че Челси и Дейвид успяха да ги сложат да спят едва към единайсет.

— Господи, каква вечер! — въздъхна Дейвид и се строполи на канапето в дневната до Челси.

— Аз лично много се забавлявах — отговори тя. — И ти ще получиш няколко урока по шах — добави предизвикателно.

— Нека те прегърна преди това — рече той и я придърпа върху коленете си. С крайчеца на окото си забеляза някаква движение в другия край на стаята. Без да обръща глава, само извика: — Връщайте се в леглото, за да не стане страшно! Мой ред е да си поприказвам с Челси. Изчезвайте!

— Да, тате!

— Добре, татко!

С тежка въздишка Дейвид отпусна глава на облегалката.

— Променили са се — рече той.

Челси леко се напрегна.

— Какво искаш да кажеш?

— В края на краищата са… деца, а не войничета.

— Внимавай да не се изпуснеш пред генерала! — обви ръце около врата му и опря лице до неговото. — Липсваше ми.

— И ти на мен — нежно промълви той, усетил как тялото му се отпуска приятно. Неочаквано му хрумна, че през цялото време Челси беше съвършена детегледачка. — Челс — ръката му галеше гърба й, — страшно съм ти благодарен за времето, което отдели на децата.

— Удоволствието е изцяло мое — отговори тя. — Никога досега не съм се занимавала с дечурлига и искрено се забавлявах.

— Не ми се иска да останеш с впечатлението, че се възползвам от добрината ти.

— Има неща, за които би трябвало да се чувствате виновен, доктор Уинтър, но това не са децата — увери го тя и продължи да си играе с крайчеца на ухото му. — Много неща научих от тях. Доста се отпуснаха, само дето бълват всичко, което им дойде на ум, от което направо припадам.

— Не мисля, че бълваха преди.

Челси измърка и се намести по-удобно.

— Не съм във форма — въздъхна Дейвид.

— За съжаление нищо не може да се направи, за да ви се помогне, доктор Уинтър.

— По-добре не мърдай много, за да не те хвърля на пода и да не те обладая насила.

Челен се засмя и притисна гърдите си до него.

— Трябва да се прибера и да се наспя. Обещах на Марк и Тейлър да им помогна да съберат съкровищата си от Сан Франциско. В колко часа е полетът им за Вашингтон?

— Малко преди дванайсет. Слава Богу, харесват генерала. Марк е страшно развълнуван, че ще види музея на космонавтиката или както му казват.

Тя ясно съзнаваше, колко ще й липсват двете деца, и внимателно попита:

— Кога ще дойдат пак?

— През април за една седмица. След това през лятото ще ги взема за шест седмици.

— Не е чак толкова далеч — успокои сама себе си Челси и се изправи. — Да виждаш някъде маратонките ми?

 

 

Дейвид нямаше намерение да го каже, но думите сякаш сами излязоха от устата му. И то насред летището на Сан Франциско. Току-що бяха изпратили децата, Маргарет и генерала.

— Какво каза, Дейвид? — Челси изумена вдигна очи.

Той погледна встрани, искрено пожелал да върне думите си назад, за да ги произнесе в по-подходящ момент, но вече беше късно. Със стиснати зъби повтори:

— Казах, че искам да се омъжиш за мен, Челси.

— И на мен така ми се счу — рече тя и тръгна към ескалатора. Забил поглед в гърба й, Дейвид дори се ядоса. Догони я и хвана ръката й.

— Що за отговор е това?

— Това, Дейвид, не е никакъв отговор. Чисто и просто няколко думи без всякакъв смисъл, които произнасям, за да запълня времето, докато измисля какво да ти кажа първо.

— Не исках да стане така… Нямах намерение да го кажа точно тук, и то веднага след заминаването на децата и Маргарет… При това на най-прозаичното място на света…

— Разбирам — прекъсна го Челси, която, в интерес на истината, нищичко не разбираше. — Моля те, Дейвид, нека изчакаме. Наистина не мисля, че…

Негов ред беше да я прекъсне:

— Струваше ми се, че мога да очаквам по-нежни слова.

Устремил се напред бизнесмен блъсна Челси с чантите си, извини се и продължи да тича напред.

Челси имаше чувството, че всеки миг светът ще се сгромоляса. Брак! Едва ли Дейвид имаше предвид точно това! Не е възможно да е толкова неразумен. Всичко бе резултат на това, че тя се разбираше добре с децата. Той беше видял в нейно лице майка-заместител, представил си бе едно измислено блажено бъдеще, изпълнено с приятни минути, безгрижие и забавления. Очевидно се бе объркал.

— Я по-добре да отидем и да хапнем в някой мексикански ресторант.

— Какво?

— Гладна съм и искам да обядвам.

От главата му тутакси се изпариха всички думи, които имаше намерение да каже. Добре, ще й вземе поне две чаши вино, сетне ще демонстрира добрите се качества и ще получи съответното одобрение.

— Напред! — успя да се усмихне той. — Към Мил Вели или Кантина?

— Да — отсече Челси, без да го удостои дори с поглед.

В Кантина имаше страшно много хора и се наложи да чакат близо двайсет минути, докато се освободи маса. Дейвид се погрижи междувременно тя да изпие двете чаши вино. Говореше само за случки и събития от болницата, на което тя отговаряше със съответното „да“ или „не“. Страшно му се искаше да разбере какво мисли тя.

Със салатата „тако“ той поръча и трета чаша вино. Челси само повдигна вежди, но премълча. Дейвид не пи нищо.

— Челси — започна той, — искам да се върна на онова, което ти казах на летището…

— Ще си помисля, Дейвид, стига да държиш на казаното.

— Държа, разбира се. Настоявам да се омъжиш за мен.

— Ще обмисля…

— По дяволите! Изслушай ме поне. Знаеш, че не съм бедняк. Доходите ми са съвсем прилични. Мога да те издържам… — усетил, че не точно това е най-важното, той преглътна. — Исках да кажа, че не съм беден. Приятно е да си с мен в леглото. Чудесно се забавляваме — отново млъкна. Какви глупости говореше! Сякаш искаше да се продаде. А тя или искаше да се омъжи за него, или не. Реши, че е най-добре да спре дотук. Отхапа от енчиладата и старателно се зае да дъвче.

— Ти си от Бостън — обади се Челси, без да вдига очи от чинията си.

— Това наистина е страхотен аргумент.

— Имах предвид, че… Просто искам да си помисля. Моля те, дай ми малко време…

Когато се разделяха пред вратата на жилището й, тя го изгледа объркана. Беше едва десет часа вечерта. Много по-късно Дейвид се сети, че изобщо не й беше казал, че я обича. Плесна челото си ръка. Какъв идиот излезе!

 

 

На другия ден тъкмо зашиваше главата на шестгодишно момченце, когато Елза съобщи, че някаква жена го търси по телефона. Дейвид поръча да приеме съобщението. Елза обаче не му спомена, че го търси Челси Латимър.

Той се освободи едва към шест часа вечерта. Видя на таблото за съобщения името на Челси и смръщи вежди. Набра веднага номера на телефона й. Изслуша трите позвънявания, след което се разнесе гласът на автоматичния секретар.

И изведнъж приглушен глас продължи:

„Ако е Дейвид, отговорът е «не». Съжалявам.

Челси.“

Дейвид гледаше стъписано слушалката, сякаш я виждаше за първи път и никак не му харесва. Чу и жуженето на автомата. Дори не беше запълнила трите минути, предвидени за съобщение.

До полунощ той звъня на всеки полови час. Отговорът бе един и същи. Когато си легна, Дейвид вече беше бесен. Руга наум до самото си заспиване…

На следващата сутрин отново й позвъни. На телефонния секретар имаше оставено обичайното съобщение, без специално предназначеното за Дейвид. Той руга наум, докато беше под душа, докато закусваше, докато отиваше към болницата.

Следобед бе обзет от тиха лудост.

А вечерта му идеше да заплаче над чашата с бира…

 

 

— Челс, къде си, по дяволите?

— В Херитидж Хаус в Мендочино — обясни Челси на Джорджи. — Наложи се да се махна за известно време.

Джорджи се загледа замислено през прозореца, сетне се върна към телефона.

— Няма те от една седмица! През цялото време ли беше там?

— Да.

— Не беше необходимо да бягаш.

— Как е Дейвид? — попита Челси.

— Ако имаш предвид дали се държи като нормален човек — отговорът е почти да. Най-сетне вчера е признал всичко пред Елиът. Струва ми се изпитва огромно желание да те набие, глупачко. Доколкото разбирам, почти нищо не си му обяснила.

— Наистина не му казах кой знае колко — отвърна Челси след доста дълго мълчание и тежка въздишка.

— Обичаш ли го?

— Може да се каже, че да, без да съм съвсем сигурна. Защо не приемем, че просто съм нещастна и спрем дотук?

Джорджи помълча малко, след което плахо предложи:

— Струва ми се, ще мога да отскоча да те видя днес. Какво ще кажеш?

— Само ми обещай, че няма да казваш на Дейвид къде съм.

— Не се бой.

В два часа същия следобед Джорджи завари Челси в красиво реставрираната дневна-бар на Херитидж Хаус. Наистина има ужасен вид, помисли си Джорджи, докато наблюдаваше приятелката си отстрани. Под очите й имаше сенки, ярко доказателство за прекараните безсънни нощи, а пръстите й нервно подръпваха плата на панталоните. Ама че каша, помисли си Джорджи и като се насили да се усмихне ведро, приближи към своята приятелка.

— Здравей — поздрави я Челси.

— Здравей — отвърна Джорджи и се настани на канапето до нея. — Имаш вид на отхвърлена от…

— Не го изричай. Вярно е. Една тъпа и слаба жена винаги има такъв вид. Всичко провалих!

Джорджи забеляза сълзите, блестящи в очите на Челси, и побърза да стане.

— Нека се поразходим към скалите.

Откъм океана духаше силен вятър, но слънцето грееше ярко.

— Колко е красиво тук! — обади се Джорджи и пое свежия въздух с пълни гърди. — Когато за последен път бяхме тук с Елиът, не видях много от природата наоколо. Слава на Бога, че и самите бунгала са достатъчно интересни.

Челси се наведе безмълвно, вдигна едно камъче и с голяма точност го запрати във върха на една вълна.

— Не искаш ли да ми разкажеш, Челси?

— На летището Дейвид ме помоли да се омъжа за него… Толкова се изненадах, че не успях да промълвя две свързани думи. След това по време на обяда ми заговори за… Да го наречем за своите планове.

За огромна изненада и недоволство на Челси приятелката й се разсмя.

— Моля да ме извиниш, Челс, но аз скроих същия номер на Елиът. Разликата е в това, че ние бяхме на десет хиляди метра във въздуха. Разказах му къде съм инвестирала, как ще сваля теглото си и всичко останало. Той ме гледаше напълно изумен.

— И какво стана?

— Нищо, напусна ме, точно както ти избяга от Дейвид. Най-накрая ми каза „не“. Приготвил си беше дълга реч — за моята изгряваща кариера, за напредналата си възраст и как нищо няма да се получи от такъв брак. Доколкото си спомням, ми идеше да го убия.

— Не си ми разказала за това.

— Ето, сега ти го разказвам. В интерес на истината пред никого не съм споменала и дума за този епизод. Страшно бях засегната тогава.

— Мислиш ли, че Дейвид страда?

— За Бога, Челс, нали поиска да се ожени за теб? — Джорджи изгледа младата жена до себе си с много любов и нарастващо нетърпение. — Разбира се, че те обича! Как можеш да се съмняваш в това?

— Но той нищо не спомена за любов.

— Ти наистина здравата си го стреснала.

— Нека ти обясня. Според мен иска да му стана жена, защото се разбирам и забавлявам децата му. Видя, че от мен става чудесна майка-заместител. Нали разбираш, получи се мила семейна картинка. Така си мисля поне.

— Не съм допускала, че Дейвид може да бъде толкова повърхностен — рече Джорджи. — Но ти го познаваш най-добре.

— Повърхностен ли? Няма такова нещо!

— Нали ти самата току-що каза, че той не те обича, търси единствено забавна гледачка на своите деца.

— Джорджи, защо не вземеш да си вървиш и да ми се усмихваш само от корицата на някое списание?

— Не ти харесва да те притиснат, а? Е добре, спирам. И все пак не може да останеш тук до края на живота си. Какво смяташ да правиш?

— Ще се прибера и ще се срещна с него — отговори приятелката й по-скоро сдържано, отколкото тъжно.

— И какво ще му кажеш?

Челси спря, приседна на едва подал се камък и провеси надолу крака.

— Защо не престанеш да вървиш пред мен? Толкова дяволски красива си, че се чувствам направо като жаба край теб!

Джорджи послушно се настани до нея.

— Ето, сега сме две жаби и се приличаме на топлия камък. Говори, жабо — последваха близо три минути тишина. — Зная, че си обмисляла всичко дълги часове. Защо не продължиш да мислиш, но на глас?

— Е добре. Дейвид е от Бостън.

— Това наистина е тежко престъпление.

— Не това исках да кажа. Просто благодарение на това е невероятно различен от мен. Рано или късно ще започне да ме смята за вятърничава, дори сега да не е така. Приятно момиче, което никога не е сериозно, а в замяна на това помага на децата му да излязат от калъпа на малки сковани войничета. Хората трудно се променят, Джорджи, чудесно го знаеш. Нищо, че бившата му жена заяви, че той много се е променил. Цели шест месеца се опитва да спре непрестанните ми шеги.

— Хмм…

— Пък и нищо не каза за това, че ме обича. Мисля, че е самотен и изгладнял за секс. Нищо повече.

— Караш го да се смее, така ли?

— Да.

— И се чувствате прекрасно в леглото, нали?

— Да. Той спечели облога. Всеки път си мислех: ето, сега вече ще се отегча и ще ми е досадно.

— Аха…

— Вместо това става все по-хубаво — съвсем съсипана добави Челси.

— Може и да се окажеш права. Много е подозрително. Елиът така ми е дошъл до гуша, че съм изчела до една книгите от списъка на бестселърите, само за да не заспивам.

— Лъжеш ме! Ръцете на Елиът непрестанно те търсят, а и ти вечно висиш на врата му.

— Така ли? — повдигна Джорджи съвършените си вежди.

— Джорджи, не се прави на хитруша!

— А ти, Челси Латимър, не се прави на идиот. Обичаш ли Дейвид?

— Да, по дяволите! Само че няма да се омъжа за него. Помисли си само колко много проблеми ще възникнат. Просто нищо няма да излезе!

— Какви проблеми имаш предвид?

— Ами… Много… В момента нищо не ми идва на ум. Но скоро той ще се превърне в онзи скован, консервативен тип…

— Ако съм честна, трябва да ти призная, че аз виждам Дейвид превърнат в скован, консервативен тип едва на седемдесет години.

— Може и да си права, но няма да се учудя и ако не е така. Единственото, което зная със сигурност, е, че не желая да се държи непрестанно като някой от героите ми.

Джорджи мълчеше, а и Челси не виждаше очите й. Иначе непременно щеше да забележи лукавото пламъче в тях.

— Питам се какъв ще да е този герой, който ще излезе на глава с героиня като теб?

— Трябва да е някой скандален тип. А Дейвид дори не е нахален. Твърде достопочтен е за мен.

— Аха.

— В крайна сметка, явно причината е в това, че аз съм страшно изплашена. Бракът е нещо, от което по принцип потрепервам. Няма по-сериозен ангажимент в живота на всеки човек. Ами ако не издържаш?

— Защо да не издържиш?

— Виж Дейвид и Маргарет. При тях не се е получило, а имат толкова общи черти. Ние с Дейвид сме различни като… като… Дори не мога да измисля оригинално сравнение. А писателите не бива да говорят неоригинални неща.

— А можеш ли да си представиш по-различни хора от мен и Елиът? Лекар и манекенка? За Бога, Челси, именно разликите правят живота интересен. Казвам, че държа страхотно на нещо, а Елиът само се изсмива. Най-накрая стигаме до това, че всеки успява да види гледната точка на другия… — Джорджи осъзна, че Челси е в най-инатчийското си настроение. Беше безсмислено да продължава. — И така, какво смяташ да правиш?

— Прибирам се и ако той иска да ме изслуша, ще му кажа, че имам нужда от време. Време от порядъка на шест месеца или година. Не желая да съм изплашена, когато се омъжвам.

— Звучи ми почти като план.

— Какво искаш да кажеш с тази подла забележка?

— Подла ли? Челси, започнала си да губиш чувството за хумор. Хайде да си вървим.

Имам да свърша още толкова работа и да измина доста километри, преди да си легна, добави тя на ум.

И Джорджи, с най-ангелското изражение на света, Джорджи, която не обичаше да се меси в хорските съдби, се приготви да се впусне в най-сериозната намеса през живота си. Усмихна се с обич и разбиране на своята приятелка. Помогна й да събере багажа си, да уреди сметката си в Херитидж Хаус и пое с колата си след нея по обратния път към Сан Франциско…