Катрин Каултър
Озарена от любов (10)

Десета глава

— Здравей, татко.

— Здрасти, тате.

Гласовете прозвучаха сдържано; децата, застинали от притеснение, го наблюдаваха втренчено. Дейвид почувства познатия прилив на дълбоката си обич към тях. Бяха пораснали, променени, а не ги беше виждал само шест месеца.

— Здравейте, хлапета — изрече той с едва забележимо трепване в гласа. — Няма ли да прегърнете любимия си татко?

Тейлър се втурна напред, пътьом хвърли поглед към майка си, позабави ход и накрая просто отвърна на прегръдката. Тя наскоро бе навършила седем, а Марк, доколкото го познаваше баща му, изгаряше от нетърпение да навърши девет, за да поддържа дистанцията от цели две години между себе си и сестричето. Тейлър беше висока, на ръст почти колкото брат си, и приличаше на Дейвид. Марк бе взел чертите на Маргарет, имаше дребен кокал, светлокестенява коса и сини очи.

— Здравей, сине! — повтори Дейвид над главата на дъщеря си и протегна ръка да го прегърне. За пръв път, откакто се бяха родили, той долови липсата на спонтанност и дори сърдечност. Е, навярно това бе нещо естествено. В края на краищата бе минало немалко време, откакто напусна живота им.

— Полетът хареса ли ви, деца?

— Да, татко — отвърна Тейлър. — Стюардесата ми даде три пакетчета фъстъци.

— Две, от които тя върна обратно — намеси се Маргарет Уинтър. Сетне кимна към Дейвид. — Изглеждаш в добра форма. Вървете да седнете, деца. Не забравяйте, че се намираме в апартамент и не бива да вдигате шум. Не трябва да безпокоим другите наематели.

— Добре, мамо — каза Марк. — Хайде, Тейлър, ела.

— Това наистина е апартамент, но аз държа и мансардата. В твоите уста прозвуча, сякаш съм наел някакъв бордей — отбеляза Дейвид, като проследи как децата, подобно на дисциплинирани пехотинци, се насочиха към дневната. Намръщи се, защото отсега можеше да предвиди, че рано или късно ще получат язва.

— Но ще се съгласиш с мен, че не прилича и на онази стара къща на Бийкън Хил! — тя му се усмихна лъчезарно, за да поомекоти обидата, вложена в думите.

Навремето обичаше къщата, която след развода бе останала само нейна, естествено. Не каза нищо, само поклати глава, за да предотврати скандала.

— Защо пристигаш без предупреждение, Маргарет?

— Родителите на техните приятелчета решиха да прекарат коледните празници в Южна Франция. А аз си помислих, че би било хубаво да проверя как стоят нещата на място.

— Нещата? Искаш да кажеш как изглежда слънчева Калифорния?

— Ами, да. Доста добре изглеждаш, Дейвид.

— Ти също, Маргарет. Тази рокля много ти отива.

— Винаги си харесвал прилепнало вълнено трико.

Тази забележка сложи окончателен край на разговора. Дейвид само кимна и отиде в дневната.

— Татко — посрещна го Тейлър, — този подарък е много тежък. Книга е, нали? За кого е?

— За някоя си Челси — отвърна Маргарет. — Що за странно име!

— Странно ли? В какъв смисъл?

— Доколкото знам, така се нарича един от кварталите в Лондон. Не съм чувала да е име на човек.

Чудно, как успява да опошли всяко нещо, запита се Дейвид.

— Книга ли е, татко? — настоя момиченцето.

— Да, зелчице, ти позна. И по-точно книга за английските аристократични семейства.

— Значи за херцози, графове и принц Чарлз!

— Именно. Искате ли газирана вода, деца?

— Биха предпочели топъл шоколад, струва ми се. Тук обаче не открих нужните продукти — намеси се Маргарет.

— В газираната вода няма захар, Маргарет. Нека опазим зъбите им здрави. Елате, деца, заедно ще проверим с какво разполагам.

Тейлър и Марк тържествено го последваха в кухнята. Облечени са като същински подгответа, отбеляза Дейвид и му стана неприятно. Тейлър не пожела да пие от тенекиената кутия. Настоя да й се налее в чаша, с три кубчета лед.

— Разкажете ми с какво сте се занимавали през тези шест месеца — подкани ги баща им, като се настани при тях край масата. За Бога, рече си, нима се чувствам тъй неловко пред собствените си деца!

Десетина минути малчуганите се надпреварваха да изреждат купища събития.

— Естествено — заключи Марк накрая, — мама не позволи да участвам в пиесата. Беше твърде плебейска.

Милостиви Боже, помисли си Дейвид, та той дори произнесе съвсем правилно думата! Хвърли поглед към часовника на стената. Показваше шест.

— Иска ми се да ми разказвате още — заяви бащата, като се изправи. — Всички заедно ще отидем да вечеряме в Клиф Хаус. Ресторантът е страхотен. А от прозорците ще видите много тюлени. Вървете да се измиете. Тръгваме след петнайсет минути.

— Звучи интригуващо, татко — отбеляза Марк.

Не, поправи го наум Дейвид, звучи обещаващо. „Интригуващо“ се употребява, когато някой ти досажда с тъпи разсъждения.

Оставаше да се оправи с Маргарет.

— Имам само една стая за гости, Маргарет — рече направо, щом влезе в дневната. — При децата ли възнамеряваш да спиш?

— Не, ще използвам канапето.

— А защо да не си вземеш стая в хотел? Мога да се обадя, ако искаш.

— Не, тук ще се чувствам чудесно.

Осъзнал поражението, Дейвид поклати глава.

— Трябва да се обадя по телефона, а и да отменя някои ангажименти. Извини ме.

Прозвуча трети, после четвърти сигнал… И накрая:

— Ало!

— Здравей, Челс, Дейвид се обажда. Лоши новини, нещастие, бедствие дори, като изключим децата, разбира се.

— Добре, давай.

— Днес следобед Маргарет долетя заедно с децата. Сега са тук, при мен, и не мога да се измъкна. Довечера едва ли ще мога да дойда. Съжалявам.

Челси погледна романтично подредената маса.

— Аз също — изрече с въздишка. — Поне няма да заминаваш, а и ще мога да се запозная с децата ти.

— Така е. Ще видя как да го измисля.

— Дейвид?

— Да?

— Никога няма да познаеш какъв е коледният ти подарък!

— Ти пък едва ли ще успееш и да повдигнеш твоя!

— Огромна червена папийонка, която се връзва на кръста? Или може би ябълка…

— Тази година не — засмя се той. — Виж, догодина — може би. Или пък за рождения ти ден, макар да не знам кога е. Утре ще ти се обадя, Челс.

Челси замислено остави слушалката. Непредвидена изненада значи… Запита се защо ли Маргарет бе пристигнала без предупреждение. Забрани си да проследи по-нататък тази своя мисъл, настани се удобно и взе последния роман на Дороти Гарлок. Спомни си колко се смяха с Дороти в Ню Йорк на заглавието и какви невероятни асоциации бяха предизвикали думите. Книгата е страхотна, каза си тя някъде към полунощ, когато я завърши. И за да не се отдава на мислите си, се зарови в историята на медицината, която бе изровила за доктор Сейнт, героиня на нейния роман за Сан Франциско…

 

 

Не може да се каже, че вечерята имаше успех, рече си Дейвид, когато се приготви да си ляга. Децата се бяха държали сковано, но той си даваше сметка, че трябва да бъде по-търпелив. Споходи го мисълта, че формалната любезност бе възприета норма на поведение по време на брака му с Маргарет. Дали пък и за себе си трябваше да приеме епитета „надут пуяк“? Самодоволен, безчувствен… Що се отнася до Маргарет, тя се бе държала любезно, дори мило на моменти. И все пак щеше да бъде трудно да живее с нея, докато… Докога всъщност? Не я беше попитал колко смята да остане. Много хубаво би било, продължаваше да си мисли той, ако се върне в Бостън и ме остави да прекарам остатъка от ваканцията с децата. Взе решение още на следващата сутрин да обсъдят въпроса.

Само дето не му се удаде възможност.

По време на закуската Маргарет внезапно обяви своя собствен план.

— Дейвид — рече тя, — днес оставям децата на твое разположение. Трябва да свърша куп неща. Съгласен ли си?

Какво ли имаше да върши тя, озадачи се Дейвид, ала не каза нищо.

— Естествено — бе лаконичният му отговор.

Умислен, бащата дояде палачинките в чинията си, обмисляйки програмата за деня. Маргарет, която от известно време се бе затворила в банята, се появи в невероятно добра форма.

— Тръгвам — обяви тя. — Наех кола, Дейвид, тъй че не се налага да ме разкарваш насам-натам. От вас, деца, очаквам да слушате баща си. Обещавате ли?

— Да, майко.

— Да, госпожо.

Тя го целуна, но Дейвид само кимна и излезе.

Той погледна децата си. В този момент можеше да преброи дните, прекарани с тях насаме, на пръстите на едната си ръка. И осъзна, че няма и най-малка представа как да постъпи, какво да им предложи. Е, време бе да са научи да бъде баща.

Заведе своите бостънски подгответа в музея „Де Йънг“ на Голдън Гейт Парк. И след три часа реши, че на него самия му е много по-забавно, отколкото на тях. Децата заявиха, че не вкусват храна от заведения за бързо хранене, защото била „боклук“, и той ги поведе към рибарския кей да хапнат нещо прясно.

Бодваше от салатата от скариди със зареян към залива поглед. Мерна привързаните лодки и го осени прозрение. Ами да, ще предложи на децата да излязат с лодка!

— Чуйте ме, деца, искате ли следобед да отидем на разходка с моята лодка?

Тейлър погледна брат си. Между двамата протече безмълвно кратко обсъждане.

— Ще ни бъде много приятно, татко — отвърна Тейлър.

Толкова приятно, колкото ако ви бях предложил жива сепия, рече си Дейвид.

Челси, отекна в съзнанието му и той се усмихна. Тя обичаше да управлява лодка в морето. Мислено отправи молитва да не е поела друг ангажимент, помоли децата да го извинят и отиде да й се обади.

Идеята бе приета с възторг и трийсетина минути по-късно Дейвид вече прекосяваше с колата Голдън Гейт Бридж.

Облечена с тромавия моряшки екип, Челси отвори вратата. На лицето й грееше широка усмивка, която леко се пропука, когато зърна двете деца. Разходка с лодка значи, рече си наум. Той да не би да се е побъркал? Та децата бяха издокарани като за модно ревю!

— Здравейте — каза тя, като отстъпи крачка назад. — Заповядайте. Аз съм Челси.

Децата влязоха, сетне спряха и се обърнаха.

— Аз съм Тейлър.

— Аз съм Марк.

— А аз съм Дейвид.

— Аз пък нямам думи. Хайде, елате да седнете. Какво да ви предложа за пиене?

Челси го стрелна с дяволит поглед и влезе в кухнята. Докато се суетеше с чашите, чу гласа на Тейлър:

— Татко, тя има петно на джинсите!

— Петното е отзад — добави Марк, същински защитник на точността в изразяването.

Дейвид без малко да простене. Погледна децата си, погледна ги с трезви очи и осъзна, че едва ли биха могли да се качат в открита лодка в това нелепо облекло. Той самият бе в не по-малко неподходящи дрехи. Панталони и спортно яке!

— Джинсите й са много тесни — произнесе се Тейлър. — Мама казва, че момичетата изобщо не бива да носят прекалено тесни дрехи. Те не са…

Прекъсна изречението на средата, когато Челси се върна в дневната.

Трябваше да изчакам, помисли си домакинята, като се усмихна на себе си. Струваше си да чуе докрай лекцията за прекалено тесните дрехи и мнението на великата Маргарет по въпроса. А на всичкото отгоре, отбеляза отново наум, джинсите ми не са прекалено тесни.

— Познавате ли баща ми? — попита Марк, като отпи малка глътка безалкохолна бира и крадешком огледа жената с буйна черна коса, щръкнала на всички посоки.

— Да — отвърна тя с блеснали очи. — Мисля, че го познавам поне малко.

— Откога познавате баща ми? — попита Тейлър.

— Не по-дълго от познанството ми с Торкемада — отвърна Челси.

— Торке… Кой? — рече Марк.

— Един човек, прочут със склонността си да задава въпроси — отвърна Челси.

— О! — възкликна Марк.

Ако това дотук можеше да се нарече разговор, сега определено настъпи гробна тишина.

За да разсее напрежението, Челси отново се обърна към Марк:

— Този Торкемада, ако не му допаднели отговорите, които получавал на въпросите си, изтръгвал ноктите на човека — и тя разпери пръсти. — При мен не би му провървяло, както виждаш.

— Гризете ли си ноктите? — попита Тейлър. В тона на гласчето й към отвращението се примесваше неподправен интерес.

— Само ако ме ядосат. Всъщност налага ми се дълги часове да тракам по клавиатурата, тъй че ги поддържам съвсем къси.

— Секретарка ли сте? — видимо ужасена продължи да разпитва момиченцето.

Челси вирна брадичка. Досадна малка снобка, помисли си тя. Видът на Дейвид издаваше обзелото го смущение.

— И какво, ако съм секретарка, Тейлър?

Момичето разбра, че е обидила възрастен човек и побърза да мине в отстъпление.

— Мама твърди, че дамите не работят.

— А какво ще кажеш за господата? — настоя Челси.

— То е различно — вметна Марк.

— Защо?

Дейвид се покашля. Вече безкрайно съжаляваше, че си бе наумил да приведе в изпълнение тази налудничава, обречена на неуспех идея. Преди да успее да сложи край на неловкото положение, Тейлър старателно допълни:

— Баба Уинтър казва, че за една лейди е най-добре да остави съпруга си да се грижи за нея.

Всемогъщи Боже, помисли си Челси, та това звучи като изтъркан запис! Ама че досадно!

— На колко години е баба Уинтър?

— Стара е — обади се Марк.

— Косата й е сребриста — уточни Тейлър.

— Предполагам, това е някакъв оттенък на синьото — рече Челси.

— Синкава е.

На Челси й се прииска да пийне чаша вино.

— Вие секретарка ли сте? — повтори въпроса си момичето.

— Ама че си упорита!

— Ужасно е да нямате джентълмен, който да се грижи за вас — отбеляза Марк. — Къщата ви обаче е хубава.

Време е да се намеся, реши Дейвид при този последен изблик на детинска откровеност.

— Челси е дама, деца, и не е секретарка, тя пише романи. Тоест книги. Това звучи ли приемливо? — добави накрая с известна остра нотка в гласа.

Два чифта ококорени детски очи се впиха в Челси.

— Истински книги ли? — попита Тейлър.

— С твърди корици и картинки? — изстреля Марк.

— А има ли секс? — последен се обади Дейвид.

— Има и думи, и заглавия — отвърна Челси и прихна да се смее.

— Значи затова татко ви е купил…

— Това е изненада, Марк — побърза да го прекъсне Дейвид.

Деца, помисли си Челси минута по-късно. Каква невероятна среща.

— А сега, деца, трябва да ви кажа, че и три минути няма да издържите в лодката. С тия обувки ще се изпързаляте от палубата. Както виждам, и баща ви ще има не по-малки затруднения. Чуйте какво ще ви предложа. Сосолито е интересно място за разходка. Можем да обиколим магазините, да нахраним чайките и да се натъпчем със сладкиши.

Очите на децата се обърнаха към Дейвид.

— Според мен ще бъде чудесно.

Погледаха пристанището с ферибота, обиколиха магазинчетата за сувенири, накрая нахраниха и чайките.

— И тъй, Дейвид — спря го по едно време Челси, — дай ми някоя от твоите кредитни карти. Ние с Тейлър ще влезем в този бутик, а ти, скъпи, можеш да заведеш Марк на пазар. Ще струва скъпо, но все пак ти нали си джентълмен, а всички ние се нуждаем от грижи.

И двете деца като че ли се колебаеха как да реагират.

— Дейвид — добави Челси тъкмо преди да се разделят, — нещо по-непретенциозно, ясно ли ти е? — и добави към Марк: — Да караш лодка е мръсна работа, но все пак някой трябва да я върши. Хайде, Тейлър, тръгвай с мен. Ще се срещнем тук точно след час!

 

 

Тейлър се изкиска, като се видя в огледалото. Беше облечена в прани джинси, фланелка с надпис „Сосолито“, а на мъничките й крачета имаше розови маратонки.

Колко скъпо струва да придобиеш небрежно непретенциозен вид, рече си Челси, като изписа името на Дейвид върху талона от кредитната карта.

— Какво ще кажеш, Тейлър?

— Според мен — отвърна момиченцето напълно сериозно — това не би се харесало на мама.

— В такъв случай можеш да оставиш тези дрехи у дома. Готова ли си да направиш една обиколка заради баща си?

 

 

На другия ден следобед Маргарет пусна бомбата. Тъкмо се бяха върнали от Чайнатаун и децата се оплакваха, че ги болят краката от дългото изкачване и спускане по хълмовете. Дейвид съжали, че беше оставил маратонките им в дома на Челси. Видът на Маргарет бе изряден и безупречен както винаги.

— Деца — рече тя, — искам да си отидете в стаята и да подредите пъзъла, който ви купих.

— Изпълнителни малки войничета — отбеляза Дейвид, когато братът и сестрата безмълвно се изнизаха.

— Просто са послушни. И такива трябва да бъдат всички деца.

— Сигурно си права — с досада въздъхна Дейвид. — Но ми се струва, че не са така жизнени, както преди.

— Ти пък какво право имаш да даваш оценки? Да не си очаквал, че ще ти се хвърлят на врата от радост? В края на краищата прекарваше у дома твърде малко време.

Как му се прииска да й отвърне със същата хапливост, ала в думите й откриваше и немалко истина. В желанието си да стои далеч от жена си беше пренебрегнал и децата.

— Радвам се, че отношението ти към тях се е променило, и то към по-добро… — продължи след минута Маргарет с неочаквана деловитост.

— А ти какво очакваше, за Бога? Та аз ги обичам!

— Това е напълно естествено — отвърна тя, този път с почти непривична нежност.

Дейвид я изгледа замислено и се намръщи.

— Добре тогава. Казвай какво си намислила.

— Той е действащ генерал от армията. Искам да взема самолета за Хонолулу, за да го видя.

— Какво?!

— Става дума за генерал Нейтън Монро. Запознахме се в Бостън на едно празненство. Много мил мъж е, вдовец, и аз искам да прекараме няколко дни заедно. Затова доведох децата тук, при теб.

Държи се като дете, което очаква позволение от родителите си, безгласно отбеляза Дейвид, втренчил поглед в бившата си жена. Да не би да смяташе, че би й отказал, ако беше научил за плановете й по телефона, преди да пристигне?

— Това е чудесно — рече той, за да не проточва неловкото мълчание. Генерал значи! Ама че работа! Представи си как собствените му деца лазят на лакти, след това се упрекна, че не бива да допуска подобни нелепи мисли.

— Колко дълго смяташ да останеш в Хонолулу?

Със смесица от учудване и неверие забеляза как по страните й плъзва руменина. Реакцията й възвърна отдавна забравен спомен. Преди да се оженят, я беше поканил да прекарат заедно една седмица на Кейп Код. Май и тогава се бе изчервила по същия начин. И също като сега бе казала „да“.

— Всъщност — невъзмутимо продължи Маргарет — ние с Нейтън смятаме да останем в Хонолулу не повече от седмица, след което ще бъдем няколко дни на Мауи. После ще вземем самолета за Вашингтон и там ще прекараме няколко дни с дъщеря му и сина му. Надявах се, че няма да възразиш децата да ни придружат до Вашингтон.

— Сега разбирам — промърмори Дейвид. — Нямам нищо против, естествено.

— Ако ти наистина нямаш нищо против, бих искала да се запозная с тази тъй наречена Челси. Марк спомена, че за пръв път среща подобна жена. Тейлър ми каза, че пишела книги. Как мислиш, подходящо ли е те да общуват с подобен човек? Да не би държането й да е прекалено… калифорнийско?

— Какво точно имаш предвид?

— Е, не знам дали ще мога да се изразя съвсем точно — сви рамене Маргарет. — Като се има предвид, че е родена и израснала в Калифорния, човек е склонен да я свърже с определен тип поведение. Нали там са хипитата, наркотиците и всички подобни… отклонения.

— Но, Маргарет, тези неща отживяха още през шейсетте!

— Не е нужно да ми повишаваш тон, Дейвид. Ако теб не те е грижа какъв човек представяш на децата, то за себе си не мога да кажа същото, дори напротив. Много важно е в тази възраст да не бъдат излагани на лошо влияние.

В първия миг той не можа да реагира. Просто седеше и я гледаше. Накрая заяви:

— Челси Латимър не ти е някакъв тип, Маргарет. Ако искаш да знаеш, тя е много сърдечна, общителна и колкото и странно да ти се струва, има невероятен талант.

— Какви книги пише?

— Големи исторически романи — някак безучастно отвърна Дейвид. Сетне се усмихна. — От онези с пъстрите корици, изпълнени с приключения, романтика и потайни заговори.

— Всемогъщи Боже! — стресна се Маргарет. — Още в първия момент името й ми се стори познато! Натъквала съм се на нейните книги… Ако това изобщо могат да се нарекат книги! — и нервно потръпна. — Не спадат към книгите от рода на биографиите на Чърчил, ако не се лъжа.

— Имаш право. Освен това нейните се продават много по-добре — не се стърпя Дейвид. — Романите й са не само добре написани и исторически достоверни, но представляват същински произведения на ескейпизма. И на всичкото отгоре се четат с огромно удоволствие.

— Да, наистина… — Маргарет се извърна към прозореца и подхвърли през рамо: — Ако не ме лъже паметта, ти не одобряваш жени, които са… Как да ги наречем… Независими, които сами се грижат за себе си и не се нуждаят от мъжка закрила. Учудвам се, че се срещаш с подобна жена.

Настъпи мъчителна, макар и кратка пауза. Наистина ли съм говорил такива глупости, питаше се Дейвид. Инстинктът за самосъхранение го предпази от прибързан отговор.

— Значи тя печели добре? — отново поде Маргарет.

— Не зная колко печели. Не е моя работа да се бъркам в тези въпроси, ала смея да кажа, че в това отношение няма от какво да се оплаче.

Докъде ли ще свърши всичко това, запита се безгласно. И много скоро съумя да проследи странния обрат в мисленето на Маргарет…