Катрин Каултър
Озарена от любов (4)

Четвърта глава

— Дявол да го вземе, Елиът, вчера дори се обадих да поискам извинение, а нейното нахалство стигна дотам, че ми затвори телефона!

— И какво направи после? — заинтригуван попита Елиът Малори, макар да знаеше в подробности какво се е случило. Като се оставят настрана грижите около Алекс и посещенията на Челси, Джорджи бе на път да откачи напълно. Ето защо бе разказала всичко на мъжа си.

— Обадих се отново, за да я поканя на вечеря. А тя отговори, че трябвало да спази срока на договора и нямала никакво време за губене! Бавачка й трябва на нея, да й поприпомни някои основни неща!

— Виж, това последното ми хареса — ухили се Елиът, неспособен да се сдържа повече. — Обикновено Сара, жената, която се грижи за домакинството й, се справя твърде добре. Друго не ми е ясно, Дейвид: защо толкова се горещиш. Имам чувството, че на теб и Челси са ви достатъчни пет минути заедно, и единият неизбежно изпада в ярост. Този път ти си бил сериозен и разнежен, а тя е искала да поиграете. Миналия път изнесохте цяло представление пред нас с Джорджи с основна идея враждата между половете. Освен това, приятелю, Челси не е незрял човек. Тя е много искрена, всеотдайна и остроумна. Такава е, повярвай ми.

— Имаш право. Изпуснах си нервите, дявол да го вземе!

Елиът примига. Облегна се назад на лакти и се загледа в трепкащата повърхност на басейна. В мига, в който бе зърнал Дейвид, любител на сутрешното плуване, да нахълтва в един часа следобед, беше разбрал, че с него е свършено. Предишната вечер се бе заклел пред Джорджи, че повече няма да се намесва… „Кълна ти се, Джорджи, аз бях дотук! И не ще успееш да ме придумаш! Тези двамата, ако искаш да знаеш… Не, не, не се опитвай да ме разубеждаваш, не, престани! Няма да си променя решението…“ Доводите така и не помогнаха… Клетвите — също.

— Тя се оказа съвсем различен човек, а аз се държах като грубиянин — продължаваше да се жалва Дейвид. — Най-много ме вбесява фактът, че не успявам да намеря обяснение защо изведнъж се превърнах в нещо като господин Хайд. Тя е толкова сладка, приветлива и… Е, какво да го усуквам, държах се като тъпак!

— Знаеш ли нещо за майка й и баща й? — попита Елиът, като наум отправяше молитви да му бъде простен грехът, който предстоеше да извърши.

— Не, защо?

— Ами… Ако понякога тя се държи странно или говори повече, отколкото трябва, навярно обяснението се съдържа в отношенията й с родителите. Да ти кажа право, те наистина са доста богати. Баща й е зъболекар, а майка й пътува по света. Години наред Челси е била сама. Зная със сигурност, че не й помагат с парите, а тя е твърде горда, за да поиска сама — още не съм изрекъл нито една лъжа, поздрави се той мислено. С думите се справяше не по-зле от Челси. Май трябваше да прибави писането към другите си занимания. Току-виж, излязъл някой медицински трилър…

— Ами апартаментът в Сосолито? Нали знаеш какви са цените в онзи район?

— По всяка вероятност живее там под наем. Въпреки че не ми е ясно как Челси свързва двата края — на всичко отгоре дори успя да въздъхне съчувствено!

— Спечели четирийсет долара на покер от мен! — промърмори Дейвид.

— Това е хубаво. Поне ще си напълни хладилника.

— Но нали си е взела жена да й гледа домакинството!

— Мисля, че в момента Сара не я притиска за пари. Челси преди време помогнала на съпруга й да представи в ръкопис някакво криминале в издателството, за което тя работи.

— Но нали пише непрекъснато! Нейният жанр върви добре на пазара, струва ми се.

Елиът сви рамене.

— Чувал съм, че издателствата невинаги спазват срока за плащане. Вероятно не си е получила аванса или пък са й удържали някаква неустойка.

Да лъжеш, е твърде изморително, добави наум. Доколкото знаеше, Челси печелеше повече от Дейвид, а що се отнасяше до родителите й, и двамата бяха смахнати, ала безумно обичаха единствената си дъщеря. И от къде на къде Джорджи си бе наумила да свърже тъкмо Челси и Дейвид?

Дейвид продължаваше да мърмори под нос:

— Щом е така, тя никога не би приела пари от мен… А иначе е толкова дребничка… Та аз не искам тя да гладува!

— Хрумна ми нещо — рече Елиът като се изправи и се протегна. Изпитваше чувство на вина, задето внуши на Дейвид, че приятелката на Джорджи е на ръба на гладната смърт. — Защо не изчакаш седмица? После пак ще й се обадиш. Става ли?

В погледа на приятеля му се четеше тревога.

— Няма да умре от глад, приятелю — строго рече Елиът. — Не забравяй, че разполага с четирийсет долара!

Същата вечер Елиът подробно разказа на жена си за разговора, който бе провел с Дейвид, и тя избухна във весел смях.

— Ти си бил роден интригант, Елиът Малори! Сега остава да придумам Челси. Имам цяла седмица на разположение, нали?

— Да, освен ако Дейвид не рухне и не започне да изпраща хранителни продукти в дома й!

— Този път ти наистина надмина себе си — възхити се Джорджи. — Оттук нататък остави нещата на мен — тя млъкна и се заслуша. — Ако не ме лъжат радарите, долавям зова на твоя син, който настоява да получи своята вечеря.

Елиът се изправи и прегърна жена си.

— Да вървим да нагледаме малкия дявол.

Госпожа Кембъри, медицинската сестра, която живееше у тях, за да се грижи за бебето, се появи на вратата.

— Чухте го, нали? — усмихна се тя.

— Да, Ана. Защо не си починеш малко? Мама и татко ще имат честта да се занимаят с него.

— Напоследък вие двамата твърде често ме отменяте. Започнах да надебелявам от почивка.

— Утре е мой ред — обади се Джорджи. — Ще отида в мексикански ресторант с една своя скъпа гладуваща приятелка…

 

 

Джорджи наблюдаваше как Челси внимателно отпиваше от чашата си. Денят бе ясен и спокоен. Двете обядваха в любимия мексикански ресторант на Челси в Мил Вали.

Джорджи бе приказвала цели петнайсет минути за съвършения си син и така даде възможност на приятелката си да изпие цяла чаша бяло вино.

— Разбрах, че е трябвало да предаваш книга — рече тя, решила да смени темата, хрупайки тортила чипс.

Челси премигна насреща й.

— Няма такова нещо. Откъде ти хрумна? Към средата на третата книга от трилогията за Сан Франциско съм.

— Ох, Боже! — въздъхна Джорджи виновно. — Забравих. Прощавай, Челси. Реши ли вече какво ще поръчаш?

— Джорджи! — Челси се наведе над масата. — Изплюй камъчето.

— Този път ще си взема мачо бурито, но с говеждо, а не с пилешко. Какво камъче да изплюя? Просто е станало недоразумение. Убедена съм в това. Дейвид споделил с Елиът, че страшно много му се иска да ти се извини, но ти все си била заета, особено за него…

— Ами… Излъгах го — сви рамене Челси. — Нали ти казах колко противно се държа! Да ми се извини, глупости! Този сухар от Изтока едва ли разбира значението на тази дума.

— Ти как мислиш, дали ще донесат и препържен фасул?

— Джорджи! — заплашително повиши глас приятелката й. Появата на широко усмихнатата келнерка я накара да отложи за малко пламналото негодувание.

— И още една чаша бяло вино за приятелката ми, ако обичате — обади се Джорджи, след като, взело поръчката им, момичето се готвеше да си тръгне. — А сега нека ти разкажа за Дейвид нещо, което няма откъде да знаеш — за разлика от своя съпруг, Джорджи твърдо вярваше в средствата на Макиавели.

— Нищо не искам да слушам за онзи тип!

— Изглежда, всичките му приказки и реакции на твоите шеги са все резултат от годините, прекарани с първата му жена. Веднъж, когато се върнал след трийсет и шест часово дежурство, не бил в състояние… да се изяви. Жена му го побъркала от подигравки…

Всемогъщи Боже, рече си Джорджи, защо не взема и аз да пропиша? Справям се великолепно.

Ако беше облякла нещо по-тясно, досега да го е спукала по шевовете, продължи да разсъждава, като гледаше приятелката си. И наистина, изглеждаше толкова разстроена, че дори не й се струваше необичайно един мъж да признае подобен провал, и то пред жена, която му се подиграва.

— Но аз… Аз не съм му се подигравала! Как е могъл да си го помисли? Само се шегувахме, говорехме си за това как щял да ме натисне в ъгъла… За моите герои първа и втора категория… И изведнъж се озовахме на канапето. Ухапах го по врата… Може и да не ми е било толкова смешно, но се чувствах някак напрегната. Джорджи, за Бога, не ми се е случвало мъж да ме притисне в такова безпомощно положение!

И аз не бях свикнала, докато не се появи Елиът, отговори й Джорджи безмълвно. А сетне замърка успокоително с най-кроткия си глас:

— Горкият Дейвид, толкова е самотен! Трябва да знаеш, че му е ужасно мъчно без децата, а и работи до изтощение. Съсипва се от умора. Случвало се е да остава в болницата и по осемнайсет часа. Елиът ми е казвал.

Челси се облегна назад в стола си с чаша бяло вино в едната ръка, подпряла брадичка с другата.

— Да ти кажа честно, добре се справи с моите смахнати гости онази вечер. Веднага налучка подходящия тон и беше много забавен. И наистина не си дадох сметка, че… Е, ти ме разбираш.

— Именно — натърти Джорджи. — А, ето че пристигна и мачо бурито!

Челси се вторачи в чинията си, но за пръв път през своя двайсет и осем годишен живот като че ли нямаше апетит за любимото си мексиканско блюдо.

— Аз наистина не съм в ред! — произнесе ядно. — По държането ми човек би заключил, че съм пълна тъпачка. И няма да сбърка! Да му се подиграва съпругата му!

— Тъжно е наистина — додаде Джорджи, като поклати глава и въоръжена с остър нож, се нахвърли върху месото в чинията си.

— Готова съм да се обзаложа, че повече няма да се обади — проплака Челси.

— Я престани — долетя бодрият глас на приятелката й. — Може пък така да е най-добре. Сигурно е истина, че противоположностите се отблъскват, и навярно така трябва да бъде. Подай ми лютивия сос, ако обичаш.

Челси се намръщи, като се питаше как е възможно човек, при това жена, да е дотолкова безчувствен. В края на краищата техните характери не бяха чак толкова противоположни…

 

 

— Здрасти! Ти ли си, Челс?

Тя стисна здраво слушалката.

— Аз съм. Дейвид?

— Позна ме. От известно време се чудя дали вече си предала ръкописа.

— В интерес на истината днес сутринта го изпратих — изрече тя непохватната лъжа. — Кажи ми ти как си, Дейвид.

Дейвид примигна озадачено. Чу как някой ругае асистента си в залата за спешни случаи и побърза да ритне вратата на мъничката стая за почивка, от която се обаждаше. Беше му се сторило, че позвъняването му е предизвикало нещо повече от приятна изненада.

— Исках да те поканя… Всъщност искаш ли да вечеряме заедно някой ден? Нали вече не те притискат от издателството…

— Кога да се видим?

— Ако искаш, може и утре. Имаш ли любимо заведение?

В този момент Елза отвори вратата.

— Извинете, доктор Уинтър, имаме злополука с велосипед.

— Идвам веднага — а в слушалката изрече: — Извинявай, викат ме за спешен случай. Удобно ли ти е да мина да те взема в седем?

— Да, разбира се — откликна Челси и като остави слушалката, се усмихна — сладка, нежна, пълна с разбиране усмивка. Горкият, рече си загрижено, без да откъсва замечтан поглед от безмълвния апарат. Всичките й шеги май бяха я представили в неблагоприятна светлина или поне той бе останал с впечатлението, че й липсва чувствителност. А тя просто се беше притеснила тогава. Въздъхна дълбоко. Ако трябваше да бъде честна пред себе си поне веднъж, продължи да разсъждава, тя нямаше почти никакъв опит с мъжете, а и единственото по-значително преживяване я бе оставило хладна, да не кажем напълно безразлична. Само героините от нейните книги изпитваха удоволствие от секса. И единствено героите, продукт на благодатното й, винаги оптимистично настроено въображение, бяха съвършени любовници. Как ли щеше да се справи с един мъж, чиято жена му се бе подиграла при първото му фиаско, както се бе изразила Джорджи?

Челси потръпна. Дори героините й — макар те никога да не изпадаха в подобно затруднение — не биха избрали подигравката като тактика! Не, те биха проявили разбиране, обич и нежна загриженост.

Дявол да го вземе! Действителността не съответстваше на онова, което се случваше в нейните книги. Тук Дейвид имаше пълно право. От друга страна, действителността не присъстваше и в уестърните. Ама че заблуден глупчо!

Челси решително се изправи и излезе навън. През рамо викна на Сара, която в момента приготвяше салата, че излиза да се поразходи. Прекоси Бриджуей и тръгна надолу по пътя, който водеше към пристана за лодки в Ричардсън Бей. Сан Франциско и Марин са най-красивите кътчета в тази страна, реши тя. Денят бе толкова ясен, че когато се озова на най-вдадената навътре площадка, не само успя да различи очертанията на Алкатрас и Сан Франциско, но и да се наслади на прекрасната гледка. Запита се къде ли е закотвена лодката на Дейвид.

След няколко минути, когато се поотърси от мимолетната радост, тя започна да фантазира — нещо толкова естествено за нея, колкото и дишането. Защо пък, запита се, да не напиша продължение в три части? Ще го посветя на децата на сегашните герои и героини.

Обикновено се въздържаше да пише продължение на вече завършен сюжет, защото написаното криеше своите подвеждащи отклонения. Героините например, навършили четирийсет или дори петдесет години, не можеха все тъй да бъдат представени като стройни фиданки…

Все пак си струваше да обмисли идеята. Спомни си какъв бе поводът да започне трилогията — писма от нейни почитатели, прочели предишната й книга, които се чувстваха задължени да защитят брата на главния герой. И той, милият, се превърна в герой на първата част на трилогията…

Продължи да се разхожда безцелно, потънала в мисли за младата героиня от романа, който пишеше в момента. Беше я нарекла Джулиана — накратко Джул, и й бе приготвила немалко изпитания. И какво ще я правя, като се омъжи за главния герой? — запита се неволно. Той как ще се държи с нея? Бащински? Покровителствено? Да, разбира се, това е повече от очевидно, но по-нататък тя ще…

Пронизителен клаксон я изтръгна от обгърналата я мъгла на собствените й фантазии.

— Гледайте къде вървите, госпожице!

Не беше усетила кога е слязла от тротоара и е тръгнала по платното на насрещното движение.

— Извинете! — извика в отговор и побърза да пресече улицата.

Знам какво ще очаква тя, продължи мисълта си. Ще иска съпругът й да я обича, но няма да съумее да му го подскаже. Ще се намесят Биръни и Брент, след тях — Чонси и Делани. Нека не забравяме и колко увлечен по нея е Уилкс. Не са малко възможните варианти за…

Когато се прибра, просна одеяло в предния двор и прекара остатъка от следобеда в проследяване на безброй сюжетни линии…

 

 

— Изглеждаш великолепно — усмихнат, я приветства Дейвид на следващата вечер, появил се на вратата точно в уречения час. — Надявам се, не си отслабнала.

Челси сепнато вирна брадичка.

— Това е най-малкият ми проблем — заяви непоколебимо. — А ти как си, Дейвид? Да не би да си капнал от работа?

— Всъщност, не. Не мога да се оплача от бездействие, но пък чак капнал… Не бих казал.

— Радвам се за теб — потупа го по ръката. — Не бива да се претоварваш — и отстъпи крачка назад. — Отново си безупречно елегантен. Май не бива да те водя там, където бях намислила първоначално. Ходил ли си в „Алта Мира“?

 

 

Той идваше тук за първи път и остана поразен от гледката, която се откриваше от прозорците на ресторанта към хотела.

Поръча скъпо шабли и хвърли бегъл поглед да види дали Челси одобрява избора му. Очевидно не беше сбъркал, защото получи възторжена усмивка.

Господи, помисли, като се насили да сведе очи към кожената папка с менюто, тази жена действително изглежда страхотно. Харесваше му плътно прилепналата й рокля, но се запита как ли Челси успяваше да се придвижва, без да се препъне, с невероятно високите си обувки. Сигурно е искала да достигне поне до рамото ми, бе макар и лишеният от логика негов отговор. Буйната й черна коса чудесно подхождаше на кръглото личице.

— Салатите с морски деликатеси са вълшебни — отбеляза Челси. Вече бе успяла да прочете менюто три пъти и го знаеше до последната подробност!

Дейвид остави менюто и й се усмихна.

— Защо не поръчаш вместо мен? Нищо не разбирам от морски деликатеси, не различавам дори скариди от раци. Ето че пристига и виното… Защо не го опиташ първа? Ти си експертът в случая.

Челси отпи глътка, одобри виното и направи поръчката и за двама им. Внезапно обзета от пристъп на смущение, се облегна назад в стола. Преглътна, сетне зарея поглед към откриващата се през прозореца гледка.

— Нямаш маникюр и това ми харесва — отбеляза Дейвид, когато тя най-сетне спря очи на Строубъри Пойнт точно срещу Ричардсън Бей.

— Ами… — побърза да свие пръсти. От доста време дори не беше оформяла ноктите си. — С маникюр трудно се пише по клавиатурата.

— И за моите пациенти не би било много приятно, ако не подрязвам ноктите си често-често.

— Знам ли… — замислено проточи тя, усетила, че на лявата й буза скоро ще се покаже пъпчица. — Ако пациентът се окаже някой голям досадник, може и да ти се прииска да го одраскаш.

Нейната забележка му припомни тъкмо един такъв досадник, който предишния ден бе постъпил в спешното с охлузени от някакъв побой ръце и се беше оплакал, че са го накарали да чака цели трийсет минути. Дейвид отпи от виното, после каза предпазливо:

— Разбирам, че при твоята професия доходите са несигурни или най-малкото, получаваш ги нередовно.

— Прав си — кимна Челси. — Когато получа парите, си казвам, че това ми е голямата доза.

— Доза ли? Ти знаеш ли какво означава това?

— Естествено. То е голямо хапче или огромна спринцовка, нещо от което пациентът се нуждае, и то незабавно.

— Сигурно си научила този израз от Елиът.

— Ами да. Ще взема да успокоя Джорджи, че съпругът й го бива поне в едно.

Дейвид по природа бе упорит и нямаше да допусне да прекъсват мисълта му.

— Очакваш ли скоро да получиш поредната голяма доза?

— Защо? — жената насреща му повдигна въпросително вежди. — Искаш да ти дам на заем ли?

Тонът й бе закачлив, ала Дейвид — загрижен, че това слабичко същество дни наред вечеря само салата, не схвана шегата.

— Не — отвърна напълно сериозно. — Искаш ли пържола или нещо по-хранително към салатата?

— Почакай, Дейвид, още не си видял какво представляват салатите в „Алта Мира“! Толкова са големи, че остатъка можеш да отнесеш у дома и пак ще ти стигне за три дни!

Всемогъщи Боже, затова значи си беше поръчала салата!

Той затвори очи за миг, осъзнал, че трябва да бъде повече от внимателен с нея.

— Кога ще можеш да видиш децата си? — попита Челси и почти понечи да докосне ръката му, може би за да му предложи утеха. Не й изглеждаше особено нещастен, както го бе описала Джорджи, ала някои хора умееха да прикриват чувствата си. Нейните герои например бяха точно такива и особено онези от първа категория…

— Децата ли? Ще пристигнат за Коледа от Бостън и ще ми гостуват няколко седмици. А ако имам късмет, следващата ни среща ще бъде през пролетта. Не искаш ли филийка хляб? Да ти я намажа с масло, а? Ето, има и сладко от ягоди.

Тя поклати глава.

— Ти защо не хапнеш? Хлябът тук е чудесен. Сигурно децата много ти липсват.

— Да, наистина. Не искаш ли да поръчам супа?

— Дейвид, аз изобщо не съм гладна!

— Добре тогава — изрече той прибързано, понеже не искаше да предизвика подозрения. — Казвала си ми, че си едно дете на родителите си. Сигурно ти е било трудно.

— Трудно ли? Всъщност не бих казала. Родителите ми са перковци… Не съм ли ти разказвала за тях?

Той порови в паметта си, обаче помнеше ясно само думите на Елиът.

— Дори да си ги споменавала, е било съвсем бегло. Каква е причината да ги наричаш перковци?

Челси избухна в смях — весел, звънлив и напълно безгрижен.

— Всъщност самата дума сякаш е измислена специално за тях — усети, че той очаква да чуе нещо повече, и реши, че трябва да прозвучи забавно. — Баща ми, ако си спомняш, е зъболекар. Представи си един консервиран мъжага, наскоро навършил петдесет, загорял като сърфист и на врата му виси масивна златна верижка. Смахнат е на тема здравословно хранене и всеки ден пробягва по седем-осем километра. И това му е програмата, нали разбираш, докато в същото време майка ми или опакова, или разопакова багажа преди или след поредното пътешествие нанякъде. Ами твоите? Те перковци ли са, или… ултраконсервативни?

— Подхожда им второто — отвърна Дейвид. Толкова е храбра, помисли си. И когато говори за родителите си, в гласа й не се долавя дори горчивина! Реакцията му бе неизбежна. Представи си я като малко самотно момиченце — което все пак не бе лишено от най-сексапилното задниче, на което бе спирал поглед. И от нещастието в живота момиченцето намираше утеха в своите фантазии. — Това ли е причината да започнеш да пишеш? — попита внезапно.

Челси примигна и отново отпи от чашата си.

— Да пиша ли? Започнах да пиша, защото подобно на мнозина писатели, които познавам, съм и читател маниак. Един ден захвърлих книгата, която четях, и си казах, че мога да напиша нещо по-добро. Ето така започнах да пиша.

— О! — следователно чрез четенето е осъществявала своето бягство от самотата. Представи си самотното малко момиченце, свито в някой ъгъл и заобиколено от купчини книги, на носа му са кацнали очила с дебели стъкла…

— Носиш ли очила за четене?

Обратите на мисълта му бяха повече от странни, ала Челси реагира с пълно разбиране. Просто си помисли колко е самотен и преуморен, той бе повече от чаровен. Споходи я споменът как бе я притиснал върху канапето и топла вълна обгърна цялото й тяло. Е, нямаше начин да продължи, рече си, дори да не го бях вбесила с моите дрънканици. По всяка вероятност тя първа щеше да реагира, щеше да го изгони с ритници от апартамента си…

— Челси, носиш ли очила при четене? — повтори той въпроса си, удивен от безбройните промени на чертите й, преминали през изразителното лице. За Бога, та тя навярно не можеше да си позволи такъв голям разход. А може би…

— Не, Дейвид, зрението ми е чудесно. По това приличам на баща ми. Орловото око, така му казвам — слава Богу, с облекчение помисли той. — Ти носиш ли очила за четене… или за опериране… в зависимост от случая…

— Много си дребничка — произнесе той без всякаква връзка с досегашния разговор. И поклати глава.

Забележката му предизвика весел звънлив смях, прекъснат единствено от появилия се келнер, който носеше две огромни отрупани блюда.

— Дали това ще е достатъчно да се попълнят всички дупки, докторе?

— Наистина съм впечатлен, не отричам — рече Дейвид. Не са малко скаридите, отбеляза наум, това е добре. Хапна, колкото да опита храната, и закима одобрително. — Колко си висока, Челси?

— Боя се, че в това отношение приличам на това розовото в чинията ти. Някъде към метър и петдесет и пет. Навремето татко ме караше да правя упражнения за разтягане на ставите и все натякваше на майка ми, че тя била виновна, защото гените й били лоши.

Ако в този момент би успяла да разчете мислите на Дейвид, щеше да разбере, че в неговите очи приема образа на светица — най-вече заради стоицизма, с който си припомняше своето крайно нещастно детство според него. Мъжът забеляза, че тя не се храни, и заговори, за да й даде възможност поне да опита храната:

— Да ти разкажа какво ми се случи веднъж в болницата „Масачузетс“. Докарват в спешното някакъв с възпален апандисит. Преглеждам го и какво да видя — на корема му огромна, ярко оцветена татуировка. Рисунката представлява жена, легнала по гръб и обгърнала с крака слабините му.

— Ти ме, будалкаш! — Челси едва не се задави с виното. — Моля ти се, кажи ми, че си направил снимка!

— Не, не, слушай по-нататък. Стажантът, който го бе обръснал преди операцията, се беше постарал да остави достатъчно косми по краката на мадамата. И моят екип асистенти и сестри едва не изпопадаха от смях — той забеляза, че погледът й е някак особен. — Какво ти е?

— А, просто си мислех дали да не включа подобна сцена в някоя от моите книги — пъпчицата на бузата вече я тревожеше осезателно. — Мога да нарека този тип Джонатан и да го направя свещеник, който твърде дълго е търпял стомашните болки от страх, че за татуировката му ще научат журналистите и ще го спукат от подигравки. Нали разбираш, приятели са го придумали да си направи татуировката, когато е бил много млад и е служил във флотата. Горкият човек! Надявам се, че ще преживее операцията, а хирургът, някой добър човек като теб, ще си държи езика зад зъбите.

Дейвид я изгледа продължително.

— Ти си съвсем различна от жените, които съм познавал. Разбираш ли ме?

— Не, струва ми се — някак прибързано отвърна тя поради обзелото я смущение. — Хареса ли ти салатата? Искаш ли десерт? Атмосферата тук е доста покварена.

— Покварена ли? Това звучи интригуващо. Не, не искам нищо повече. Но ти искаш и още нещо, нали, Челси?

Сбърках, помисли си, когато тя поклати глава. Ако беше поръчал за себе си, навярно и тя щеше да вземе още нещо. Или поне щеше да я убеди да опита от неговата чиния. Е, следващия път щеше да бъде по-съобразителен.

Внезапно го обзе вдъхновение.

— Да се отбием някъде да си купим сладки, а?

— Ако не се лъжа, твърдо си решил да придадеш достолепен вид на задните ми части!

Той я дари с ослепителна усмивка…