Катрин Каултър
Озарена от любов (1)

Първа глава

— Виж, Джорджи, изобщо не ми е скучно. Пък и мъжете са си мъже.

Челси се сепна от бълбукащия смях на приятелката си. Джорджи беше бременна в осмия месец.

— Следователно Елиът все пак е предприел нещо.

— Думата нещо наистина звучи красноречиво — съгласи се бъдещата майка. — Извини ме за минутка, ще трябва да се поразтъпча. Бебето май се бунтува.

Челси проследи как красивата млада жена се премести напред към ръба на стола, след което се изправи и зае една недотам естетична поза.

— Ох, като помисля, че ми остава да се мъча още цял месец. Право да ти кажа, не е зле и мъжете да опитат какво е… Поне веднъж в живота си — тя потупа корема си и с бавни крачки започна да обикаля стаята. — Бас държа, че хлапето ще стане барабанист.

— Измислихте ли му име?

— А, не, още си е без име, горкото. Заявих на Елиът, че ако скоро не предложи нещо приемливо, ще се изселя от този щат и ще нарека детето Ланс или Бриджит.

— Имена на герои — засмя се Челси.

— Стига де, в нито един от романите ти не съм срещала име Ланс.

— Чак дотам не съм стигнала. Но все пак Алекс, Делани, Брент, а и любимият Антъни са живи и здрави или поне така ги усещам във въображението си.

— Забрави да споменеш онова средновековно чудовище Грелъм! Добре поне, че твоята героиня му натри носа. Готова съм да се обзаложа, че от четиристотин и петдесета страница, когато го натика в семейното гнездо, е станал пълен досадник.

— Имаш право — въздъхна Челси. — В наше време никой мъж не би могъл да му съперничи по лошотия, но нека не забравяме, че човекът е живял в тринайсети век. За жалост никога няма да узнаем какви промени е претърпяла „вечната“ му любов към неговата съпруга след някакви си десетина години.

— По всяка вероятност поради модата навремето да не се къпят, а да се поливат с благовония, и двамата са се задушили от вонята на собствените си тела — отбеляза Джорджи.

— Не е вярно! Първо на първо, отделила съм място, за да поясня, че се къпят редовно, което пък ме кара да изпитвам известно чувство на вина. Смятам да изоставя периода на средновековието, макар че един от второстепенните герои доста заинтригува почитателите ми…

— Всичко е ясно. Заради този мъжага първият роман ще има продължение.

— И също като Грелъм този ще бъде страхотен в леглото.

— Такива са всичките ти герои, Челси. Но нека се върнем към настоящето, към мъжете, които се бръснат и вземат душ всяка сутрин. Сред нашите съвременници има и свестни мъже. Именно сред тях открих Елиът, не можеш да отречеш.

— Изключение, което потвърждава правилото.

— Стига, Челси! Току-що си завършила цяла книга и, надявам се, ще почиваш поне седмица, преди да седнеш отново пред компютъра.

— Точно така — съгласи се Челси. — Вчера изпратих резюме за следващата, но преди да я започна, трябва да направя някои исторически проучвания. Кажи на Елиът, че главният ми герой е лекар и ако се държи прилично, ще му позволя да ми помага в началния етап.

— За него ще бъде истинско удоволствие. Дай да ти намерим някое гадже, преди да си се вживяла отново в твоите измишльотини.

— И къде предлагаш да го търсим? Знаеш, че не ходя по барове за самотници, Джорджи.

— Да не би да имаш нещо против лекарите?

— А ти да не би да си впрегнала и Елиът да ми търси мъж? — простена Челси и зарови лице във възглавничката на скута си.

— Не искаш ли в петък да дойдеш у дома на вечеря и сама да провериш как стоят нещата? Наречи го нещо като предварително проучване. Може пък и да се откажеш от услугите на Елиът.

— Я виж ти! Ако използвам някой случайно срещнат за прототип на моя герой — като изключим Елиът естествено — моите читатели ще занемеят от изумление. Те не желаят да се срещат с пристрастени към бирата шишковци, Джорджи. За Бога, та те живеят в реалния свят! И очакват да им предложа едва ли не съвършен герой.

— Знам де. Властен, нежен, страхотен любовник, а като пикантна добавка и…

— Добре го определи. А в наше време подобни мъже не се срещат, уверявам те. Дори Елиът сигурно хърка и понякога става досаден.

— Понякога може би, но досега не се е случвало, Чел… — Джорджи млъкна насред думата, сепната от пронизалата я болка в гърба. — Май пак започва. Казвам ти, това хлапе ще ме довърши!

Челси мигом скочи от канапето, вече разтревожена не на шега.

— Искаш ли да ти поразтрия гърба?

— Не, ей сега ще ми мине. Това е едно от любимите занимания на Елиът, да ми поразмачка кокалите. И тъй, ще дойдеш ли на вечеря в петък?

— Добре, приемам. Представям си какво ще забъркаш!

— Имай търпение, ще видиш.

 

 

В петък сутринта Елиът Малори, професор по радиология, се насочи към спешната приемна, където научи, че доктор Дейвид Уинтър е отишъл да плува в Мълбъри Юниън.

За Елиът бе твърде рано за подобни удоволствия, ала той знаеше задачата си и затова просто си сложи банските и се гмурна във водата. Не се обади дори на Дейвид, преди да преплува десет пъти дължината на басейна.

— Елиът! Мислех, че предпочиташ да плуваш следобед.

— Правилно си забелязал — отвърна Елиът. — Мога ли да ти отнема минута-две, Дейвид?

— Разбира се.

Двамата доплуваха до стената и опряха гърбове в плочките.

— Какво има? Искаш да обсъдим някой от твоите специални случаи? Мога ли да реша проблема?

— Не мисля. Поохлади малко ентусиазма си — по дяволите, защо се чувстваше толкова неловко? Още не можеше да си обясни как Джорджи бе изтръгнала от устата му обещание да й съдейства. И друг изход наистина нямаше, трябваше да го стори. — Зает ли си довечера, Дейвид?

— Бях обещал на двама колеги да пийнем по нещо — бе отговорът, придружен от кисела усмивка. — Страхотни досадници. Да нямаш по-добро предложение?

— Може би. Искаш ли да дойдеш на вечеря у дома?

Погледът на Дейвид стана подозрителен.

— Имаш ли нещо против да издадеш кой ще приготви вечерята?

Елиът се разсмя, припомнил си единствения път когато Дейвид бе опитал ястията на Джорджи.

— Добре де, пилето беше малко сухо, а грахът твърдичък, но не си останал гладен.

— Не, разбира се, но накрая благодарих на Бога, че соленият кейк и кафето бяха приготвени от теб.

— Имаш право. В такъв случай мога да те успокоя. За довечера с ролята на главен готвач ще се нагърбя аз! Така ще те нагостя, че ще наддадеш най-малко два килограма.

— Не искам да смяташ, че съм неблагодарник, Елиът. Та Джорджи е най… О, я почакай — в продължение на цяла минута той се взира в лицето му. — Очаквам да узная кого още сте поканили.

— Една приятелка на Джорджи. Много приятна дама. И е доста привлекателна.

Дейвид простена.

— Добре, хванах се на въдицата. И как се казва тази много приятна и привлекателна дама?

— Челси Латимър. На двайсет и осем години е, не се е омъжвала, има буйни черни коси, сини очи… А може и да са зелени… Така де, хубава жена — премълча факта, че освен добродетелите Челси Латимър притежава буен нрав и остър език. Той самият навремето се бе шегувал, че мястото й е в Лондон и по-точно — на някоя от ораторските платформи в Хайд Парк.

— Какво толкова има да мисля — въздъхна Дейвид. — Бездруго не се случва да излизам често, а тази година не ми беше лесно.

Самотен си, драги, но не си го признаваш, отбеляза Елиът наум. Университетският медицински факултет бе успял да изкуши Дейвид да напусне Бостън, за да оглави тукашната катедра по травматология. Двамата колеги се бяха сближили едва преди два месеца, всъщност след сватбата на Елиът и Джорджи.

— В седем удобно ли ти е? — попита Елиът.

— Ще бъда точен, приятелю.

 

 

Челси отстъпи крачка назад и се взря в отражението си. Приличаш на сврака, рече си. О, я престани! Ако продължиш да се сравняваш със собствените си героини или с прелестната Джорджи, скоро ще се пъхнеш в килера и изобщо няма да излезеш оттам…

Е, не изглеждам чак толкова зле. Още веднъж прокара четката през гъстата си коса, но къдриците така и не се подредиха по желания начин. Измамна външност, това е, с което разполагам. А дали ще ми свърши работа като заглавие?

Челси се разсмя, пожела си кураж, вдигнала палец към отражението в огледалото, и пет минути по-късно напусна апартамента си. По Голдън Гейт щеше да стигне до града за не повече от двайсет минути. След сватбата Джорджи се беше пренесла в огромната викторианска къща на Елиът. Само защото е по-голяма, бе настояла младоженката. А и защото погледът ти не се натъква на всяка крачка на пластмаса, бе добавила впоследствие.

Когато зави по Ломбард Стрийт, Челси си припомни думите на Джорджи. Разчитай на мен. Е, при положение, че Елиът бе толкова привлекателен, Джорджи едва ли възнамеряваше да й представи някой гном. Да не би пък да се лъже? Може приятелката й да е загубила способността си за обективна преценка вследствие на бременността…

Челси пое нагоре и навлезе в Пасифик Хайтс. Тук бих живяла, помисли си, ако изобщо някога напусна Сосолито. Гледката от върха беше поразителна — едновременно се виждаха заливът, Алкатрас, Ейнджъл Айлънд и, естествено, любимият й Сосолито. Когато спря на алеята, установи, че е пристигнала десет минути по-рано от уговореното време. Разпозна поршето на Джорджи, ягуара на Елиът… Други коли нямаше. Следователно най-новият донжуан в нейния живот, лекарят от Сан Франциско, още не бе дошъл. Толкова по-добре.

Великолепните Малори, както тя самата наричаше своите приятели, я посрещнаха с порядъчна доза възторг и побързаха да я настанят удобно, като й връчиха чаша бяло вино.

— Елиът е приготвил своята прочута студена супа, салата „Цезар“, шунка със сироп от кайсии…

— От праскови, не от кайсии, съкровище.

— Напълно достатъчно! — прекъсна ги Челси, като размаха ръце. — Спокойно можеш да пропуснеш кротоните, Елиът.

— Кротони ли? — предпазливо произнесе Джорджи. — Това пък какво е?

Елиът се разсмя, щипна съвършеното носле на жена си и рече:

— Това са онези пържени хапки поизсъхнала френска франзела, любов моя. Съжалявам, Челси, ще трябва да ги хапнеш както съм ги сервирал. Какво те тревожи? Та ти си слаба като клечка!

— Ако ме погледнеш в гръб обаче, приличам на вехт компютър.

— Глупости — намеси се Джорджи. — Виж ме, заприличала съм на динозавър, а ти се притесняваш, че дупенцето ти било закръглено!

— Именно! — потвърди Елиът.

— Ако можех да се вдигна от стола, щеше горко да съжалиш за думите си!

— И как щеше да стане, ако смея да попитам? — с невинно изражение попита Елиът.

— Бих изпила чаша вино, моля — намеси се Джорджи.

— Разбирам, че искаш да ме разкараш, но довечера ще ми платиш — закани се Елиът и тръгна към вратата.

— Сигурна ли си, че искаш да се омъжиш, Челси? — простена нещастната Джорджи. — Нима не виждаш какво съм принудена да търпя?

Приятелката й обаче гледаше замислено в посоката, в която бе изчезнал Елиът.

— На теб просто ти е провървяло, Джорджи — произнесе тя с въздишка.

— И сама го зная, естествено. На него обаче му бе нужно твърде дълго време, за да го проумее. А, ето, че някой звъни. Ще идеш ли да отвориш, мила? Докато се надигна, току-виж, нещастникът реши, че е сбъркал адреса и си тръгне.

— Вие не сте Джорджи — пошегува се мъжът, на когото Челси отвори.

— Не, не съм. Вие също, доколкото виждам. А не сте и гном, слава Богу.

Гостът изглеждаше донякъде неподготвен за отговора й, но побърза да се усмихне.

— Аз съм Дейвид Уинтър. А вие сигурно сте Челси Латимър.

Тя кимна и отстъпи крачка назад. Милостиви Боже, рече си, на вид е съвсем приличен. Дори хубав. До него се почувства дребна като мъниче — стигаше му едва до рамото. А той наподобяваше същински герой от роман — приятна кестенява коса, лешникови очи, но без досадната сладникавост, която неизменно присъства у подобни типове.

— Внимавай, Джорджи — вече ехтеше дълбокият му глас откъм дневната, — та аз не съм гинеколог! Умолявам те, не предприемай нищо тази вечер, за което да съжаляваме.

— Колко е приятно да чуеш подобно предупреждение — рече Джорджи. — Здравей, Дейвид. Запозна ли се с Челси?

— Да — отвърна Челси. — Успя да се сети, че аз не съм ти.

Джорджи ги дари с ослепителна усмивка. Чудесна двойка са, помисли тя, макар Дейвид да изглеждаше прекалено официален в този костюм с жилетка, бяла риза и вратовръзка. Челси също изглеждаше чудесно, разбира се, ала някак небрежно, облечена в тъмни джинси и бял плетен пуловер. Домакинята се изкашля смутено.

— Ще ида все пак да помогна на Елиът в кухнята — обяви тя.

Челси се изненада от дълбокия гърлен смях на Дейвид.

— Моля те, Джорджи, недей! — избоботи той. — Просто си стой на мястото. Имай му доверие, ще се справи отлично и сам:

Елиът се появи на вратата и поздрави госта с добре дошъл.

— Ще пиеш ли бяло вино?

— С удоволствие.

— Връщам се след минутка — викна домакинът през рамо. — Не се безпокой, Челси. Купил съм две бутилки „Шабли“ специално за теб.

— Е — обади се Дейвид и наруши настъпилото мълчание, — приятно ми е да се запозная с една приятелка на семейство Малори. В града ли живеете?

— Не, в Сосолито.

Очите на мъжа заискриха от интерес.

— Красиво градче. Исках да си купя къща там. Вие в коя част живеете?

— На Бриджуей. Жилищният комплекс се нарича Уиски Спрингс.

— Виж ти! А моята лодка е вързана на отсрещния бряг. Значи сме нещо като съседи. Само дето аз не бих живял в апартамент.

— Имате право — отвърна Челси. Разговорът вървеше почти приятелски, но в неговите уста „апартамент“ бе прозвучало една ли не като „гето“. Е, мъжете не пропускат възможност да се изтъкнат, рече си тя. — Вие лекар ли сте? — попита любезно.

— Да. Всъщност скоро ще стане една година, откакто съм тук. Иначе съм от Бостън.

— Учила съм в Бостън — рече Челси.

— Училищата там не са едно и две. Вие в кое сте учили?

— В най-доброто — обяви Челси, като леко вирна брадичка. — Бостън Колидж.

— Превъзходно място е.

— Вие в Бостън ли сте учили?

— Само в Медицинския институт. Харвард.

Трябваше да се досети откъде иде неговата самонадеяност.

— И сте специализирали в Масачузетс Дженеръл?

— Да, наистина. Откъде разбрахте?

Всичко съвпадаше.

— Само предположих. А преди това… Принстън… Йейл?

— Принстън.

— А прогимназия?

— Андоувър.

За Бога, та тук всичко съвпадаше! Е, нека сам си изпее всичко останало.

— Защо дойдохте на запад?

— Получих невероятно предложение.

— Промяната трябва да е твърде голяма.

— Имате право — отвърна Дейвид и се обърна към Джорджи: — Кога се очаква бебето?

— Слава Богу, терминът ми е точно след четири седмици.

— Елиът ядосва ли те?

— Не — възмутено отвърна Джорджи, — ако правилно съм разбрала въпроса ти, разбира се. Според мен той просто недоумява защо съм зарязала сутрешното бягане.

В този момент влезе Елиът, понесъл поднос с напитки.

— Мислех си — изрече той през смях — да й направя нещо като скейтборд, с който да се придвижва, легнала по корем. Ще наблюдава какво става по тротоара достатъчно отвисоко.

— Страхотна идея! — подхвърли Челси.

Дейвид се умълча, потънал в съзерцание. Тези двамата действително бяха щастливо семейство. И Елиът нямаше да стане просто баща, а пълноценен родител. През последните десет месеца Дейвид бе осъзнал колко малко неща са му известни за собствените му две деца. Не съм лош баща, мислеше си той. Нали съм им осигурил всичко. Пропъди тези неприятни мисли и погледна Челси Латимър. Имаше чувството, че го е подложила на изпит, а той не е издържал. Е, предстоеше да прекарат заедно още няколко часа. Сигурно щеше да й направи по-добро впечатление.

— Как ти се струва бобът, докторе? — внезапно попита Джорджи и го лиши от възможността той да насочи разговора.

— Всъщност това е зелен фасул, Джорджи, с лукчета и бадеми — поясни Елиът.

— Очаквах да поднесете най-много кренвирши и пържени картофи.

След кратката пауза Челси внезапно смени темата:

— Какъв лекар сте вие всъщност?

— Преди всичко ръководя катедрата по травматология в университета. Останалото време прекарвам най-вече в залата за спешни случаи… или в операционната.

— Което означава — вметна Елиът, — че е превъзходен хирург, което пък не му пречи да бъде и талантлив организатор.

— Така ли било… — замислено рече Челси. Хората говореха за хирурзите като за досадно племе, главозамаяни от невероятната си дарба свише. Е, за една вечер можеше и да го изтърпи. И ще го остави да говори за себе си колкото пожелае! Така и времето щеше да мине по-бързо. Но отправената в този момент към нея усмивка съвсем не бе досадна и Челси неволно се усмихна.

— От Калифорния ли сте, госпожице Латимър? — попита Дейвид.

— От Санта Барбара съм. Родителите ми все още живеят там.

Тъй тъй, рече си Дейвид. Издънка на някой стар калифорнийски род, която би се подиграла с всичко и всекиго, който иде от псевдоинтелектуалния Източен бряг.

— Бащата на Челси е зъболекар — обади се Джорджи.

— А имате ли братя и сестри?

— Не, единствено дете съм. Предполагам, още щом са ме зърнали да се появявам на бял свят, са решили да не повтарят.

— Аз също съм единствено дете — рече Дейвид. — За жалост родителите ми не са могли да си позволят повече деца.

Съвпаденията се трупат, отбеляза наум Челси. Първите думи на първородния и единствен син трябва да са били „консервативен“ и „богат“… Колко жалко, че не са успели да изфабрикуват цял батальон!

— Естествено — произнесе Челси на глас.

Тази единствена дума накара Дейвид Уинтър да повдигне вежди въпросително. В този момент Елиът настоя за тяхното внимание и те се настаниха на масата.

— Все още не мога да си обясня — поде Джорджи, след като се увери, че на масата не липсва нищо — как Елиът успява да поднесе всичко топло.

— Напълно естествено мъжко превъзходство — отбеляза той. — Не си ли съгласен, Дейвид?

— Заплашителният поглед от страна на Челси ме кара да се въздържа от коментар.

— Аз пък смятах — раздразнено се намеси Челси, — че хирурзите винаги имат свое мнение, независимо дали ще го изкажат гласно, или не.

— Хирурзите са като всички останали мъже — вметна Дейвид.

— И жени — не се стърпя Челси.

Елиът хвърли тревожен поглед към приятеля си.

— Намираме се в обществото на жени със собствена професия, Дейвид. Най-добре ще е да внимаваме какво говорим.

— Все повече жени се насочват към лекарската професия — процеди Дейвид. — Макар че все още рядко се случва да опитат силите си в хирургията.

— И какво е вашето обяснение за този факт? — попита Челси.

Никога досега не му бе отправян подобен въпрос, още по-малко от страна на жена, с която току-що се е запознал. Какво си въобразяваше тя, в края на краищата? Май ще се окаже поредната глезла от Калифорния. В Сосолито живееха предимно заможни хора. Все пак щеше да бъде твърде нелюбезно от негова страна да я постави на мястото й. А и не смееше да пренебрегне доброто си възпитание, дело на неговите родители брамини, родом от Бостън.

— Или може би — продължи Челси — не им се дава подходяща възможност. В една статия миналата година прочетох, че процентът на самоубийствата сред жените хирурзи е възмутително висок.

— Трудно се издържа на темпото — отбеляза Дейвид, горд с удивителното търпение, което проявяваше. — А и добиването на опит отнема доста време. Смея да твърдя, че повечето жени предпочитат да запълнят петте години подготовка в института по съвсем друг начин.

— Искате да кажете, като раждат бебета?

— Ами… Да.

— Искаш ли още малко салата, Дейвид? — предложи Джорджи, като стрелна с поглед приятелката си. Как иначе да й намекне, че ще има достатъчно време да се заяжда, когато го опознае по-добре?

Гостът отказа.

— И според вас, докторе, изобщо ли не може да се направи компромис? — не мирясваше Челси.

— В медицината ли? И без това досега са направени дори повече компромиси от необходимото.

— Но ако жените не правеха компромиси, нямаше пък да се раждат мъже, които да решават дали да се правят компромиси, или не.

— Ако правилно съм разбрал, ти успя да изложиш тезата си, Челси — отбеляза Елиът, като намигна на жена си.

— Всеки достатъчно интелигентен и непредубеден представител на мъжкото съсловие би се съгласил с мен.

— Вероятно — опита се Дейвид да разсее напрежението — за жените по-голямо значение имат други неща. Семейството, децата…

— Мъжете не смятат, че на семейството и децата трябва да се отдава толкова голямо значение…

— Съвсем друго имах предвид! — ама че опака жена! Вече наистина съжаляваше, че не отиде да пийне с колегите си. Пък те и двамата бяха мъже. И умееха да си мълчат, когато бе необходимо.

Доловила страдалческото изражение на приятелката си, Челси направи опит да отстъпи. Само дето сърце не й даваше. Единственото й желание бе да заличи самодоволството от това красиво мъжко лице.

— Всичко е прекрасно, Елиът — рече тя, като му отправи сияйна усмивка.

Безобразна жена, гневеше се Дейвид. Сигурно не е работила нито ден през живота си, глезла с глезла. Какво разбираше тя от степенуване на важните неща в живота, какво знаеше за отговорността и необходимостта да напредваш в избраната професия?

Челси прие поредната чаша бяло вино. Вече усещаше, че омеква, а и се чувстваше виновна. Дейвид Уинтър й се струваше все така привлекателен, както и в първия миг, когато го зърна, но си беше надут пуяк, дяволите да го вземат! И все пак, продължаваше да разсъждава тя, бе оспорила твърденията му, беше го въвлякла в спор и бе станала причина за появилото се напрежение. Има време, ще отстъпя крачка, каза си накрая.

Когато приключиха с прекрасната вечеря, Джорджи помоли господата да ги извинят и поведе приятелката си на горния етаж. Щом вратата на спалнята се хлопна зад гърба им, тя не издържа:

— Държиш се ужасно, Челси, и сигурно го съзнаваш! Намразила си Дейвид по пътя насам, права ли съм?

— Надут пуяк! — защити се Челси.

— Донякъде имаш право, но нека ти обърна внимание, че го нападаш, сякаш е самият Хитлер! За Бога, дай на човека шанс да си отдъхне.

— Предлагаш да сменя тактиката, така ли?

— Познати са ти безброй варианти!

— Имаш право — призна Челси и добави с дяволита усмивка: — Ще се опитам да бъда нежна, женствена и безпомощна до края на вечерта. Надявам се това да пооправи настроението на нашия елегантно костюмиран лекар от Бостън. Навярно е свикнал да общува именно с такива жени.

— Все пак не прекалявай — предупреди я Джорджи, когато заслизаха по стълбите. — Дейвид съвсем не е глупав.

Чуха смеха на мъжете откъм дневната. След трите чаши вино Дейвид пиеше ирландско кафе и не се чувстваше обиден. Беше се разположил на пода пред камината и развеселен слушаше един от любимите вицове на Елиът.

Бяха му необходими цели десет минути, за да осъзнае, че Челси Латимър е престанала да ръси злобни забележки. Наистина ли му се бе сторила злобна и заядлива преди час? Сега вече не бе толкова сигурен. Та тя избухваше в смях при всеки виц, който той разказваше.

Със следващото ирландско кафе — по настояване на Джорджи — Челси разказа за злополучното си преживяване с някакъв декоратор, чиято страст била да запълва всяко свободно местенце с овчарки от дрезденски порцелан. Жени, заключи Дейвид наум, но този път без злоба. Интересуват се единствено от харчене на пари. Ала непознатата бе интересна жена, макар и леко замаяна от виното, но това като че ли подсилваше чара й. Наблюдаваше как искрят сините й очи, проследяващи някакво спречкване между съпрузите, и реши, че по всяка вероятност в леглото е доста темпераментна. Отдавна не беше имал връзка с жена.

Любезният домакин продължи да пълни чашите. Макар и замаяна от алкохола, Челси се придържаше към ролята на забавна сладурана. Всъщност само Джорджи правеше изключение — останалите трима отдавна чувстваха коленете си омекнали.

— Господи, погледнете кое време е! — внезапно се обади Челси, зяпнала часовника си. — Наближава един!

Както се бяха разположили на пода, Дейвид бе успял да се полюбува на краката на Челси — много, много хубави, изящно оформени…

— Наистина стана късно — съгласи се гостът. — Бих искал да ви придружа до вкъщи, Челси, стига да нямате нещо против естествено.

Беше си свалил сакото и вратовръзката и Челси с удоволствие оглеждаше мускулестите му ръце.

— Ами добре — рече тя. Щом си бе харесал ролята на закрилник, тя нямаше да се противи. Може пък и да не е толкова самомнителен, колкото й се стори в началото.

Трийсетина минути по-късно спряха пред нейното жилище. Челси се чувстваше напълно изтрезняла. Почуди се дали същото важи и за Дейвид, като го видя да излиза от своята кола и да приближава. Интересните му лешникови очи проблясваха загадъчно.

На някакви си десетина сантиметра от нея той спря и я прониза с поглед, който можеше да се нарече изпепеляващ.

— Ела — каза тихо и я привлече в обятията си.

О, небеса, помисли си Челси, никой от героите ми не би се справил по-добре!