Катрин Каултър
Озарена от любов (5)

Пета глава

Защо си толкова нервна, глупачко? Челси се ухили на нямото си порицание. Обичаше да разговаря със себе си, сякаш бе героиня от исторически роман. Предполагаше, че вероятността Дейвид да започне да се държи свойски отново я изнервяше. Е, добре, реши тя. Този път ще бъда напълно сериозна.

За нейна изненада, когато стигнаха вратата на апартамента й, той я хвана внимателно за раменете, наведе се и леко я целуна. Дори не й даде възможност да демонстрира временната дълбочина на своята сериозност.

— Скоро ще можем да поговорим, Челси. Благодаря ти за чудесната вечер.

Махна й за сбогом и хлътна в колата си — черна ланчия на име Нанси. Върху табелата с регистрационния номер стоеше надпис: „Нанси У“. Когато по обратния път тази вечер Челси спомена иронично за този надпис, Дейвид заяви, че дори у хората от Източното крайбрежие се наблюдава склонност към дръзки прояви.

— Много интересно — рече на глас тя, докато прекрачваше прага на дневната си. Наистина не би имала нищо против да получи нещо повече от тази лека целувка. При звука на звънеца тя направо подскочи.

— Кой е? — попита, без да сваля веригата.

— Дейвид. Забрави си кесийката с остатъка от вечерята.

Челси примигна недоумяващо. Дали пък това не беше някакъв особен вид намек? Не, не беше възможно. Толкова бе сериозен! При това не по нейно желание поставиха остатъка от салатата й в тази кесийка. Увехналата маруля съвсем не бе апетитна гледка. Е, добре, щом е бил толкова любезен да се качи до горе само заради…

Челси широко отвори вратата и усмихвайки се, Дейвид пъхна пакетчето в ръката й.

— Лека нощ — подхвърли той и отново изчезна.

— Ама наистина много интересно! — с тези думи тя хвърли кесийката в коша за отпадъци. — Вярно е, че досега не съм познавала никого от Бостън. Възможно бе всички да са като него — непредвидими, чаровни и с неочаквани хрумвания.

Когато час по-късно тя се мушна между завивките в леглото си, бе твърдо убедена, че Дейвид е много изморен след дългите изнурителни часове в болницата, и естествено се нуждае от почивка.

Следващия път щеше да го изкуши да я целуне истински. Това бе последната мисъл, прекосила съзнанието й, преди да заспи.

 

 

За огромна нейна изненада на следващата сутрин иззвъняването на телефона я извади от събитията на 1850 година. И агентът, и издателят, и приятелите й чудесно знаеха, че времето между осем и дванайсет сутринта са само нейни.

— Да?

— Челси? Дейвид се обажда.

— А, здравей! — тя тутакси смени официалния тон. — Как си? Почакай само за миг да загася компютъра — Дейвид долови някакъв шум, след което отново долетя гласът на Челси: — Кажи сега.

— Заета ли си тази вечер?

— Ами, да ти кажа…

— Моля да ме извиниш, че ти се обаждам толкова късно, но едва преди малко успях да уредя да ме заместят.

— Няма нищо — успокои го тя. — Не съм заета. Ще ми се този път аз да те поканя на вечеря. Знам едно страхотно място, където… — оттатък настъпи мълчание. — Дейвид?

— Да, тук съм. В интерес на истината, искаше ми се да дойдеш на вечеря у дома. Аз ще приготвя всичко.

— Не знаех, че умееш да готвиш.

— Бързо усвоявам. Не се тревожи, няма да те отровя.

И така, с джинси, пуловер и нови висящи обеци Челси се носеше в колата си към центъра на града, където бе жилището на Дейвид. Вероятно ме кани, мислеше си тя, за да бъде необезпокояван, едновременно циничен и заинтересован. Но защо не в моя апартамент? На този въпрос така и не успя да си отговори.

Дейвид живееше на Телеграф Хил, недалеч от Коит Тауър и на Челси й бе необходим близо половин час, докато намери място за паркиране. Жилището му бе по-скоро надстройка на покрива на сграда, на всеки етаж, в която имаше по четири апартамента. Изгледът към града и Залива беше изумителен. Преди да й отвори, Дейвид бе поставил на скарата най-големите стекове, които Челси някога бе виждала.

— Сигурен ли си, че не искаш да ти дам малко пари назаем? — иронично подхвърли тя след кратка обиколка в луксозното му жилище. — Това, което виждам тук, докторе, е доста внушително. Започвам да мисля, че не съм подбрала най-добрата професия — мъжът кимна усмихнато и я въведе в кабинета си. — Я виж колко романи за Дивия Запад? — възкликна Челси. — А това там, в ъгълчето, да не е Пруст? Колекцията ти не е съвсем пълна, Дейвид. Знаеш ли, ще взема да ти подаря няколко от моите книги с автограф, та да има повече стил и вкус по рафтовете ти.

— С удоволствие, но нека първо купя няколко. Ти също ще получиш някакъв процент от това, нали?

— По трийсет и два цента на книга. Предчувствам, че от теб ще спечеля поне един долар!

По-добре малко, отколкото нищо, помисли Дейвид. Изобщо не бе забелязал колко специални бяха джинсите й. На всеки крак тя носеше поне по трийсет долара.

Не след дълго се настаниха от двете страни на масата в кухнята и Дейвид мислено застиска палци. Елиът подробно му бе обяснил колко време да пече стековете, какви зеленчуци да вземе, колко дълго да ги държи в микровълновата печка и какви подправки да сложи на салатите. Купил бе също и огромна бутилка бяло шабли, въпреки месото, което изискваше червено вино.

— Това е направо упадъчно — промълви Челси, обгръщайки с поглед грамадната чиния, отрупана с храна, пред себе си.

— Надявам се, че ядеш тези неща.

— Да, разбира се. Нищо не отказвам — взря се Челси в очите му с дяволит поглед. Честно казано, той й харесваше повече от вечерята. Косата му се бе разрошила от напрежението и вятъра на откритата тераса, където бе извадил скарата. Облечен бе с бяла риза с навити над лактите ръкави и джинси. Хубава комбинация, отбеляза мислено Челси. Силните изваяни мускули, които личаха под ризата, също й допадаха.

— Челси, яж, моля те — обади се Дейвид.

Тя отхапа парче месо и кимна одобрително.

— Изморяваш ли се много, Дейвид? — попита го, след като преглътна поредната хапка. Не беше страстна любителка на недопечените меса, но той с такъв трепет очакваше нейната реакция, че твърдо реши да погълне всичко, което бе в чинията й.

— Дали се изморявам? Не, защо питаш?

— Ами, работният ти ден е много дълъг. Елиът разказваше, че понякога ви се събират по осемнайсет часа!

Гледай го ти! Но защо, за Бога? Действително беше така, но това важеше за всички. В очите на Челси се четеше толкова мила загриженост, че се поколеба да й каже истината.

— Вярно е, но не се случва много често — уклончиво отвърна Дейвид. — Само от време на време.

— Ясно ми е, докторе. А пък аз водя толкова мързеливо съществувание, че често изпитвам чувство на вина.

— Но нали пишеш…

— Обикновено по не повече от пет часа дневно.

— Не се ли чувстваш самотна понякога?

— Случва се — призна тя и набоде с вилицата едно доста препечено парче зелен фасул. — Ала имам неколцина приятели — своите герои и само Всемогъщият знае колко време мозъкът ми се труди над техните проблеми.

— „Приятели“, „герои на книги“?

— На първо място са проблемите на образите от книгите. Приятелите ми чудесно се справят и без ценните ми съвети. Много трябва да внимавам със сюжета. Понякога се движа като в мъгла. За малко не ме сгазиха онзи ден на улицата, така се бях замислила.

— Трябва много да внимаваш, като излизаш — разтревожи се той не на шега.

— Само се пошегувах, Дейвид, не се безпокой.

— Още малко вино?

— Да, разбира се — отговори тя с блеснали очи. — Често се чудя дали пияницата не е заложена в мен генетично…

— По колко пиеш? — попита той и в гласа му отекнаха професионалните нотки на загрижен за пациента си лекар.

— О, стига, Дейвид — засмя се Челси. — Ще вземеш да ми изпратиш след време и сметка за специализирано медицинско обслужване.

— Не, това няма да се случи. Обещавам.

Този човек пипа с кадифени ръкавици, осъзна тя внезапно. Много необичайно, беше първата й мисъл след това. При предишната им среща бе задал десетки въпроси за родителите и за доходите й. Сякаш тя беше душевноболен пациент! Това я объркваше.

— Не мога да хапна нищо повече — въздъхна Челси и побутна чинията си назад. — Това беше кралска вечеря.

Дейвид понечи да я подкани да хапне още, но в последния миг се въздържа.

— Ще ти завия останалото в пакетче като в ресторант.

Сигурно се шегува, помисли си тя, но се усмихна и попита:

— Защо не ми покажеш снимки на децата си? Много бих искала да видя как изглеждат. На теб ли приличат?

— И да, и не. Тейлър прилича на мен.

Как съм могъл да помисля, че е празноглава и неприятна, мина му през ума петнайсет минути по-късно. Сърдечна и интелигентна, Челси задаваше смислени и изпълнени с интерес въпроси за децата. Докато прехвърляха снимките от ваканцията им на Бахамските острови преди три години, Дейвид не можеше да се освободи от чувството, че тя се държи така, сякаш той е ранен в главата войник, който се е върнал у дома от фронта. Необичайно наистина…

А Челси действително прояви жив интерес към снимките на Дейвид по плувни гащета, излегнал се на белия пясък в Насау и друга, на която беше изправен, и удивително й напомняше фигурите на нейните атлетични герои…

— Много са хубави — промълви тя.

— Какво? А, снимките ли? Все пак това са Бахамските острови.

— Не, имам предвид теб. Изглеждаш чудесно. Предполагам поддържаш формата си.

— Тичам и плувам — поясни Дейвид. — И гледам да не се тъпча често.

— Личи си. Едно от нещата, които ме вбесяват, е роман с главен герой бизнесмен, който не мръдва от бюрото си поне десет часа на ден, но е с най-съвършеното тяло, за което може да се сетиш. Не мога да си представя подобно тяло, без да се полагат някакви грижи за него — замълча и след малко добави: — Ти поне знаеш каква е причината.

— Само да не се връщаме на първа и втора категория.

— И дума да не става. Не искам отново да си помислиш, че съм безмозъчна глупачка.

— Виж какво — започна Дейвид, прокарвайки дългите пръсти през косата си. — Наистина съжалявам. Направо не знам какво ми стана тогава.

Припомнил си си подигравките на твоята съпруга за импотентността ти, помисли Челси.

— Не може да се отрече, че и аз съм доста хаплива. Е, простихме ли си взаимно? — той кимна в знак на съгласие и тя продължи: — Пред теб седи една напълно сериозна жена.

— Челси, моля те, не исках да кажа, че… Всъщност прави каквото ти харесва.

— Не бива да пия повече, защото след малко ще се наложи да шофирам… — внезапно замълча, съзирайки как погледът му помръкна. Горкият Дейвид! Та той наистина изглежда много самотен. Сетне съвсем неочаквано попита: — Не искаш ли да отидем някъде да потанцуваме?

— Да ти кажа честно, с най-голямо удоволствие. Пък и съм много добър в танците.

— А как си сега? — усмихна му се Челси закачливо.

— Във форма, госпожо! Да отидем до Юниън Стрийт. Там има чудесно заведение, само че е шумничко.

— Отиваме!

Двамата искрено се забавляваха до момента, в който апаратчето, което неизменно придружаваше Дейвид, запищя тревожно. Челси отиде с него до телефона, предчувствайки най-лошото.

— По дяволите! — измърмори той и се заслуша в гласа отсреща. — Идвам веднага. Позвънете на доктор Брейдсън и й кажете какво се е случило. Помолете я да отиде в болницата.

Дейвид остави слушалката и постоя за части от секундата загледан мълчаливо в нея, сякаш за първи път виждаше подобен уред. Защо точно тази вечер, мина му през ума.

— Много съжалявам — унило започна, — но има спешен случай, а колегата, който ме замества, е претоварен.

— Няма нищо. Ще взема такси до мястото, където оставих колата си.

— Колкото и да не ми се иска, ще се наложи да те оставя тук, Челси. Не може ли да те видя в края на седмицата? Събота, например? Ако времето е хубаво ще отидем да се разходим с платноходка.

— Чудесно! — съгласи се Челси и погледна устните му.

Той бързо се наведе и я целуна нежно. Прокара внимателно дългите си пръсти по извивката на лицето й, целуна връхчето на носа й и излезе.

— Настина танцуваш добре — извика тя след него.

Той се извърна за миг и се усмихна.

— Ти също, малката!

 

 

Сутринта бе слънчева и топла. Оставаше точно една седмица до Деня на благодарността. Като истинско дете на Калифорния, Челси не очакваше нещо друго. Тя се наведе да завърже отпусналата се връзка на маратонката си, разгря се за кратко и дълбоко пое свежия въздух, наситен с аромата на евкалиптовите дървета на парка Голдън Гейт. Чудесно би било, ако и Джорджи бе с нея сега. Само че приятелката й фотомодел бе заминала за Бостън да снима някаква реклама — първата след раждането на Алекс и нямаше да се върне по-рано от тази вечер. Е, хайде, мързелано, подкани се тя, тръгвай!

Само след няколко минути краката й сами влязоха в ритъм, а мислите отлетяха във времето на 1854 година, Сан Франциско — преди да е имало и следа от този парк. Тя се усмихна. Представи си, че тича сред пясъчните дюни й дробовете я болят от праха във въздуха.

Гласът, който обикновено ръководеше създаването на сюжетите й, вече се обаждаше: „Героят ни — Майкъл, прозвище Светецът. Обикни го!“. Трябва да намеря няколко книги за това какво са знаели и можели лекарите по онова време… А, да. Въведох го вече като умел разказвач, което значи, че спокойно може да изпъстри речта си с вицове от лекарската практика, стига да намеря такива. Джулс ще е от Моуи — по онова време прочуто място с ловците на китове…

До сами гъба си Челси чу шума на мотор. Върна се в настоящето и рязко се обърна. Твърде късно. Някакъв човек се бореше безуспешно с мотора си, който очевидно не можеше да овладее. За части от секундата през съзнанието на Челси минаха няколко откъслечни образа на сложните приспособления, закачени за кормилото на мотора. За повече нямаше време.

Моторът се заби в нея. Силна ледена болка прониза стомаха на Челси. Младата жена отхвърча встрани сред храст азалии. Главата й се удари в някакъв камък…

Дойде в съзнание с усещането, че се вози, и пронизителна свирка отеква в ушите й.

— Спокойно — продума някой внимателно и нечия ръка се отпусна леко върху рамото й: — Само лежете спокойно.

— Къде съм?

— В линейка. След минута-две ще бъдем в болницата.

— Какво стана? — собственият глас й се стори писклив и някак неуверен, почти като на дете. От пронизителния вой на сирената, главата й щеше да се пръсне.

— Един мотоциклет се блъсна във вас и ви събори. Онзи проклетник е бил пиян.

— Стомахът ми! — простена тя, като опита да вдигне ръце и да свие краката си, но ръцете я държаха здраво.

Гласът — спокоен, но нетърпящ възражение — настояваше да лежи неподвижно.

„Да, но не твоят стомах гори“, искаше й се да изкрещи, ала се въздържа. От болките нямаше дори сили.

Спомни си за своя лекар от 1854, Светецът. Ала в момента нищо не бе в състояние да я развесели.

— Бях встрани от пътя, на никого не пречех — обади се Челси, но бързо потъна в пламъка на болката.

— Зная — обади се човекът до нея. — Само не заспивайте.

Какво беше пък това с пияния мотоциклетист?

Тя простена отново, сълзите всеки миг щяха да рукнат. Неочаквано движението спря и Челси усети, че легнала по гръб, я возят нанякъде. Чуваха се гласове, непознати лица се мяркаха пред погледа й…

— Вкарайте я тук — долови тя спокоен женски глас.

Носилката с колелца, с която я возеха, спря.

— Чувате ли ме, госпожице? — попита някакъв мъж.

— Да — отвърна Челси, но преди това опита да навлажни пресъхналите си устни.

— Къде е болката?

— В стомаха.

Човекът се отдръпна и Челси усети, че започват да свалят дрехите й.

— Господи! Челси! — беше гласът на Дейвид, потресен и смаян. Лицето му се появи в полезрението й. — Какво се е случило?

— Пиян… — промълви тя. — Мотоциклетист.

Чу как предишният мъж обяснява нещо за корема и стомаха й. Неочаквано усети хладен въздух върху гърдите си. Всемогъщи Боже, та те я събличаха пред Дейвид!

— Престанете! Да не сте посмели да ми сваляте дрехите!

— Челси… — гласът на Дейвид — тих, сдържан и изключително твърд — й се строи най-противното нещо на света. — Трябва да те прегледам, а това е невъзможно, докато си облечена. Само стой спокойно и се отпусни. Разбра ли ме?

— Не! — извика тя и понечи да стане. Силни ръце, вече бяха на раменете й и я принудиха да легне назад. — Махай се от мен!

— Нищо лошо няма да ти сторя — обади се Дейвид, като я придържаше колкото се може по-здраво. По дяволите, трябваше да намери начин да я успокои. — Челси, моля те, лежи мирно!

От усилието болката бе станала направо нетърпима. Идваше й да крещи с цяло гърло и тя наистина извика:

— Махай се, Дейвид! Няма да ме гледаш гола! Излизай оттук!

Настъпи неколкосекундно неловко мълчание. Дейвид шумно пое въздух. Наведе се над нея и като обгърна лицето й с длани, я държа така, докато очите й волю-неволю гледаха неговите.

— Чуй ме сега! Веднага престани с твоите глупости! Чуваш ли? Тук аз съм лекар, а ти — пострадал пациент. Ако не престанеш да се мяташ, ще те завържа за леглото. Разбра ли ме?

— Не искам ти да ме преглеждаш!

— Пет пари не давам какво искаш. А сега лежи мирно и се дръж като възрастен човек.

— Мразя те!

— Добре. Стой мирна и не ми пречи — Дейвид въздъхна тежко и я пусна. — Коремът боли ли те?

— Да.

— Сега ще видя какво е положението. Не мърдай! — взе спринцовката от Елза, която стоеше до него. — Челси, ще усетиш леко бодване. Просто ще взема малко кръв.

Тя дори не усети бодването, а само някаква странна тежест.

— Коремът ми… — прошепна Челси. — Едновременно е изтръпнал и пари…

— Зная. Само не мърдай!

Долови откъслечни разговори за писане и количка. Усети как смъкват късите панталонки, а с тях и бикините й. Маратонките една по една тупнаха с глух звук на пода. Челси стисна очи. През целия си живот не бе изпитвала такова унижение и притеснение! А и как я болеше!

— Онзи идиот беше абсолютно пиян! — процеди тя през зъби. — Наистина, мислех за сюжета си, но не аз бях виновна. Движех се встрани от…

— Зная, не се тревожи — прекъсна я Дейвид, който видя локвичката кръв върху корема й, и направи бърз знак на Елза. Попи внимателно кръвта. Веднага видя мястото, което изглеждаше така, сякаш някой бе пробол Челси нарочно. Очевидно на кормилото на мотоциклета е бил монтиран някакъв остър предмет. Въпросът бе колко навътре бе влязъл. Отговорът бе от изключително значение.

— Челси? — обади се той. — Боли ли те?

— Да — простена тя и интуитивно се помести встрани от него и причиняващите болка негови пръсти.

Чу женски глас, който рече сухо:

— Кръвно налягане: сто и десет на осемдесет. Пулс: сто четирийсет и пет.

Забеляза, че главата на Дейвид се е приближила твърде близо до стомаха й.

— Отпусни се, Челси — промълви той, без да поглежда към нея. С огромно внимание докосна ръбовете на раната, за да провери може ли да открие дълбочината й. Искрено се надяваше жизненоважни органи да не са засегнати. — Сложете венокат.

Умът му трескаво работеше, докато вадеше слушалката от джоба си. Преслуша дробовете и сърцето. Неочаквано младата жена простена и той се стресна изплашен.

— Челси — обхвана той отново лицето й с ръце. — На мотоциклета е имало нещо, което се е забило в теб. Налага се да отворим коремната кухина, за да проверим има ли засегнати органи. Не можем да поемем такъв риск и да те оставим, без да видим какво е засегнато. След малко ще донесат документите, които трябва да подпишеш, че си съгласна да оперираме. След това ще ти направя инжекция и болката ще изчезне. Разбра ли ме?

— Боли… — промълви Челси. — Главата ми също… ще се пръсне…

— Сигурно, но ще се оправиш. Обещавам ти. А сега не мърдай, ще усетиш още едно боцване — той провери веноката и нареди да включат антибиотици.

— Всичко това никак не ми харесва — обади се Челси, която правеше отчаяни опити да не се разплаче. — Не искам да ме гледаш!

— Сега ще прегледам само главата ти — Челси усети, че я покриват с чаршаф. Доста време им трябваше да се сетят, помисли си гневно. — Колко пръсти виждаш?

— Четири.

— Добре. Сега следвай с поглед пръста ми.

Този път тя се подчини безропотно. Дейвид се залови да опипва главата й и когато докосна малката подутина зад лявото й ухо, тя трепна.

— Не мърдай! — строго нареди Дейвид. Тя усети как я чукна леко с нещо и левият й лакът подскочи, след това — и десният. — Кажи ми, ако усещаш това.

— Ох!

Дейвид леко прокара по ходилата й върха на една игла.

— А това, усети ли го?

— Да.

След малко той започна да се взира с някакъв смешен инструмент ту в едното, ту в другото й око.

— Сега вече със сигурност мога да кажа, че добре знаеш коя си ти и кой съм аз. Мозъкът ти е невредим. Тук всичко изглежда е наред.

— Не ми харесва да лежа така като парче месо — простена тя.

— На мен също. А сега ще разгледам всеки сантиметър от теб.

Внимателно я обърна по корем, от което болката стана нетърпима. Челси пъхна част от юмрука в устата си. Дейвид прокара пръсти по гърба й, спусна се надолу към ханша, след което мина към краката. Не откри никакви други наранявания или натъртвания. Мина с длан по ребрата й.

— Има ли болка?

Тя безмълвно поклати глава.

Внимателно я обърна отново по гръб и придърпа чаршафа отгоре й. Лицето й бе пребледняло от болка. Знаеше, че ще трябва да оперира и че е длъжен да изчака анестезиолога, ала трябваше да действа незабавно. Нареди тихо на Елза да донесе морфин.

Очите на Челси бяха затворени и миглите й само потрепнаха, когато я попита:

— Освен в корема, имаш ли болки и другаде?

— Нищо друго — процеди тя едва чуто. — Единствено проклетият корем!

— Добре, само малко ще те повдигна. Ето писалка. Подпиши тук.

— Какво е това? Завещанието ми ли? Искаш да ти оставя всичките си пари?

— Не, съгласяваш се на лапаротомия. Това е всичко.

Много й се искаше да попита какво означава това, но болката така я прободе, че всичките й пориви на любознателност се изпариха. Подписа и се отпусна.

— Много добре — обади се Дейвид. Вкара морфина във веноката и провери дали лепенката, която го придържаше към ръката й, държи здраво.

— Проклет развратник! — изсъска тя. — Да не си посмял да дърпаш отново чаршафа!

Стори й се, че дочува приглушен смях, ала не беше сигурна. Дейвид отново се наведе към нея.

— Дишай спокойно. Все още няма да заспиш, но болката ще стихне. Ще направя няколко красиви снимки на вътрешностите ти. А после следва ОЗ…

Какво ли значеше, по дяволите, това ОЗ? Може би операционна зала?

— Не! — изкрещя Челси и направи отчаян опит да седне. Всичко се въртеше пред очите й. Лицето на Дейвид ту се явяваше, ту изчезваше. — Да знаеш само колко си смешен с тази бяла престилка… — прошепна. Не успя да изрече нищо повече.

Постепенно губеше усещанията си, но поне болката беше притъпена.

— Свържете ме с доктор Корнинг. Искам той да направи операцията — чу тя гласа на Дейвид.

Взе ръката й в своята и за първи път, откакто я видя простряна на количката, той се усмихна.

— Ще се оправиш, Челс. А когато се събудиш, няма да имаш възможност дори да ми се разкрещиш, че съм те оперирал аз — доктор Корнинг бе най-добрият коремен хирург в болницата. Сетне поклати глава. Тя наистина го нарече развратник!

Доктор Корнинг започна да й задава въпроси, но Дейвид не пускаше ръката й.

— Какво значи дали взимам упойващи препарати? — с надебелял език и някак забавено попита Челси. — По-добре питайте онзи идиот с мотоциклета.

— Челси, става дума и за антибиотици, и за лекарства, които са ти били предписани.

— Не. Не съм взимала дори хапчета против забременяване.

Торп Корнинг се усмихна на Дейвид и лукаво подхвърли:

— Ето нещо, за което ще се наложи да се погрижите по-късно, докторе. А сега, госпожице Латимър, алергична ли сте към нещо? Пеницилин, например?

— Не. И млъкнете вече, ако обичате. Единственото ми прегрешение е бялото вино.

— Добре, добре — рече Торп. — А сега ето какво ще направим… — и макар да бе сигурен, че тя вече не чува нищо, обясни в какво ще се състои операцията.

— Моля те, бъди внимателен с нея, Торп.

— Бъди спокоен, внимателен съм с всички пациенти — ухили се доктор Корнинг и се изправи. — Но щом е твое протеже, ще й пея, докато слагам упойката. Сигурно затова не искаш да оперираш.

— Позна. Освен това Денис прави много красиви шевове…

 

 

Челси бе обзета от усещането за необятна белота. Смръщи вежди, след това пое въздух, за да изтърпи пулсиращата болка в корема.

До съзнанието й достигна нечий внимателен, но категоричен глас, който й нареди да не мърда.

— Челси, отвори си очите — чу и гласа на Дейвид.

Макар и трудно, тя успя да го стори. В началото образите бяха размазани, но постепенно успя да фокусира погледа си. Дейвид направи усилие да скрие тревогата от лицето си. Засега всичко вървеше добре. Операцията беше успешна.

Само че Челси изглеждаше толкова дребна и безпомощна, сякаш се губеше в болничната нощница, с лице, бяло като чаршафите. Къдравата черна коса бе разрошена, а по устните нямаше и следа от червилото с цвят на праскова. Струваше му се уязвима, загубена и страшно му се искаше вече да е настъпил утрешният ден. Въпреки болкоуспокояващите тя щеше да страда поне още осем часа. Забеляза, че прехапва долната си устна. Нежно улови ръката й.

— Челси — рече Дейвид. — Зная колко те боли, но по добре ще е за теб, ако се отпуснеш. Опитай се да дишаш по-повърхностно. Коремните операции са доста неприятни, но болката не трае дълго. След малко ще ти дам още нещо, което ще те успокои.

— Ти какво правиш тук? — промълви тя като замаяна. — В легло съм, но моята спалня съвсем не е толкова бяла като тази. Не съм те канила да спиш при мен, нали?

— Не, този път не. В болницата си. Спомняш ли си мотоциклета?

— Не съм нито глупава, нито слабоумна — клепачите й трепнаха в безпомощен опит да ги отвори при спомена за онази пронизваща нетърпима болка. Да, сега си спомни всичко.

Чу го да се смее приглушено.

— Нали обеща да не ме боли повече. Какво не е наред? — в гласа й се долавяше страх.

— Направиха ти операция — повтори онова, което бе казал преди малко. — Имала си голям късмет. Острият предмет не е засегнал жизненоважни органи. След около седмица ще си вече на крак.

Операция! Някой я е разрязал! Дейвид!

Челси не успя да събере сили, за да изрази възмущението си. Та той е нямал право, абсолютно никакво право да гледа вътрешностите й! Чувстваше се отвратително. Преглътна няколко пъти с надеждата, че пристъпите на болка, които неудържимо се надигаха, ще отминат и само извърна глава върху твърдата възглавница.

Дейвид се изправи и пусна ръката й. Разрезът бе малък, шевовете — фини и естетични. Когато бе казал на Торп Корнинг, че няма да му асистира, коремният хирург само му се бе усмихнал с разбиране. Докато траеше операцията, Дейвид се бе разхождал тревожно напред-назад в преддверието като разтревожен баща — изплашен до смърт и твърде неспокоен, за да асистира на Торп. Едва когато свърши, доктор Корнинг му показа резултатите.

Много му се искаше да намери подходящи думи да я успокои, но така и не успя. Знаеше, че е разстроена, че болката я измъчва, че все още е замаяна от упойката. Отметна няколко черни къдрици от челото й. Докосването му бе съвсем леко. Слава Богу, че когато я докараха, бе в спешното звено и се погрижи за нея.

— Ама че глупава жена! — нежно промълви той и се усмихна при спомена за гневното й обвинение: „Развратник!“. Сигурен беше, че сред персонала на болницата вече се носи слухът как за спешна операция е била приета приятелка на доктор Уинтър и как дълго е викала да не я събличат. Колко ли още щяха да го разнасят?

Виждайки, че лицето й е бяло като платно от болка, той вля нова малка доза морфин.

По уредбата чу, че го викат в приемната, и със съжаление тръгна към вратата. Повика сестра, която да седи при Челси.

Откъм тясното й болнично легло дочу приглушено ридание. Стисна за миг очи и излезе…