Катрин Каултър
Озарена от любов (16)

Шестнадесета глава

Едва когато затегна колана си за обратния полет към Сан Франциско, Челси се сети.

— Дейвид?

— Кажи, скъпа.

— А как стигнахме до Лас Вегас?

Не беше сигурна, но й се стори, че той леко се изчервява. Не, това е глупаво. Може би просто е от хората, които стискат здраво дръжките на седалките, докато самолетът е във въздуха.

— Всъщност — мислите му бясно препускаха да открият най-подходящия отговор — ти толкова държеше час по-скоро да стигнем Невада, за да се оженим, че помолих един приятел с частен самолет да ни закара. Наистина ли не помниш?

Само юристите могат да го разберат в такъв момент. Толкова трудно е да се измъкнеш, без да излъжеш прекалено. Единственото спасение е да отговориш с въпрос. Челси му се стори замислена.

— Имам някакъв спомен за силен шум и люлеене. Предполагам това е бил моторът на самолета.

— Най-вероятно! — безгрижно подхвърли той. — И тъй като сме в първа класа, имаме право на безплатно шампанско. Искаш ли да опиташ нещо различно от любимото си бяло вино?

— Не, напротив.

— И знаеш ли какво можем да свършим по време на полета?

Тя му отправи съблазнителен поглед, на който той кимна отрицателно.

— Спри да мислиш еднопосочно. Добре е да обсъдим къде ще прекараме истинския си меден месец.

— На Хаваите — отсече тя. — Или по-точно на Мои. Никога не съм била там.

— Съгласен съм. Не съм бил на Хавайските острови.

— Често посещавам музея за хавайско изкуство, но не е същото.

— Надявам се там да не се заглеждаш по красивите местни жители.

— Вече нямам нито сили, нито време за подобни удоволствия — уточни тя, докато поемаше чашата с шампанско от стюардесата.

Двамата чукнаха чашите си.

— Кога ще си достатъчно свободна? Имам предвид между две книги?

— След няколко месеца. Завършвам последната книга на трилогията за Сан Франциско. И знаеш ли какво?

— Не.

— Главният герой е лекар, с прякор Светеца. Излишно е да ти казвам, че е чудесен.

— Герой първа или втора категория е?

— Определено втора — тя хитро се усмихна. — Може би има някои черти и от първа, но до два месеца няма да знам със сигурност.

— Добре, ще подредя и моята програма до тогава. Познаваш ли добър туристически агент?

Продължиха да бъбрят за обикновени неща. Сетне Челси неочаквано се умълча. Дейвид почака известно време и накрая попита:

— Какво става, любима? Да не ти изстинаха краката?

Тя го удостои с ослепителна усмивка и енергично поклати глава.

— О, не, скъпи съпруже! Замислих се за приятелите си писатели. Какво ли например би си помислила Дороти Гарлок за бягството ми в Лас Вегас? Да не говорим за Линда Хауърд, и Фейрин Престън, и Ан Максуел — истинското й име е Елизабет Лоуел. Ами Лора Паркър и Кенди Кемп, а Айрис…

— Господи, какъв списък! — прекъсна я той. — Колко телефонни разговора ще трябва да проведеш?

— За нищо на света не мога да забравя Мерилин Стагс и Джийн Уайзнър, те имат книжарница в Хюстън. Все пак — въздъхна тя — най-добре ще бъде да пусна съобщение за събитието. Няма да издържа да изслушам всички обвинения по телефона.

— Ето ти още един проблем, Челси — намеси се той. — Чий ще е този телефон.

Тя погледна неразбиращо.

— Което значи, къде ще живеем?

— Ами… — безпомощно вдигна тя рамене. — Бракът води след себе си толкова много последици, че бедният ми мозък не може да се справи.

— Пътят от Сосолито до болницата е само трийсет минути. Ако предпочиташ да не нарушаваш навиците си, аз нямам нищо против да се преместя при теб.

— Харесвам града, а и твоя апартамент също — Челси се замисли известно време, след което заяви категорично. — Няма по-лесно преносима професия от моята. Взимам си компютъра и това е всичко. Излишно е да пътуваш с кола по един час на ден.

— Искаш да кажеш, че има доста неща, които можем да свършим за този час, така ли?

— Позна — усмихна се тя. Ръката й се плъзна нагоре по бедрото му.

Той улови малката длан навреме.

— Ще си взема утре свободен ден и ще преместим нещата ти. Съгласна ли си?

Тя кимна.

Дейвид беше сигурен, че тази перспектива не я изпълва с кой знае какъв възторг.

— Смяташ ли да продадеш жилището си, или ще го дадеш под наем?

— По-скоро ще го продам. И защо тогава не купим къща в Сан Франциско? Например в Олд Викториън Хайтс или в Пасифик Хайтс, или Сий Клифс? Нямам много опит, честно казано.

— Аз също! — категорично заяви той.

— Ще обединим средствата си и ще видим какво ще се получи.

Вечерта от апартамента му проведоха най-неотложните телефонни разговори. Стана ясно, че бащата на Челси е много разочарован от този бърз и таен брак.

— Трябваше да се досетя — нервно стискаше тя ръце. — Дейвид? — възкликна Челси след кратък размисъл. — Ще имаш ли нещо против да се оженим отново, заради родителите ми?

Ако можеше, той щеше да се разкрещи от възторг. Та тя сама бе предложила решение на този толкова труден за него проблем. Имал бе намерение да говори с родителите й след две-три седмици и да им предложи официална церемония. Страшно се боеше от реакцията им. А ето, че сега решението идваше от само себе си.

Дейвид се спусна към Челси, вдигна я високо, завъртя я и възкликна:

— Нямаш дори представа колко си прекрасна!

— Вероятно — отвърна тя, загледана в усмихнатото му лице. — Напомняш ми чаршийски котарак. Смяташ ли, че наличието на две брачни свидетелства може да създаде някакъв проблем?

— Абсолютно никакъв! — спокойно отговори той, овладял бликналата радост и поприкрил изражението си на чаршийски котарак, макар да нямаше представа как трябва да изглежда такова животно.

— Пък и ти трябва да имаш брачна халка. Изобщо няма да те пусна навън без нея!

— Права си. Непрестанно ми се налага да отпъждам жени. Нищо чудно такава халка да ме предпази…

— Аха…

— Ела да си легнем за малко — предложи той, полюшвайки я в обятията си.

— Още един контролен експеримент в полза на науката, така ли?

— Точно така, но този път неконтролиран.

— В името на науката, нека чуем заключението — промълви Челси по-късно, останала съвсем без сили. — Мисля, че можем да публикуваме резултатите.

— Че жените са податливи точно толкова, колкото и мъжете ли?

— По-скоро, че ти, Дейвид Уинтър, си най-сексапилният, най-талантливият, стегнат… и щастлив мъж на този континент!

— Да пием за това — тържествено рече Дейвид и я притисна до себе си. — Най-добре да навием будилника за утре — промълви той след малко с натежала глава. — Ако искаме да свършим всичко, ще трябва да станем рано.

— Край на медения месец — простена Челси.

— Няма да е за дълго.

— Питам се само колко и какво е дълго?

— Пак мислиш само едно, госпожо!

 

 

Пренесоха вещите на Челси сравнително бързо на следващия ден. Привечер жилището на Дейвид приличаше на бойно поле. Той се огледа безпомощно. Винаги бе смятал, че има широк и просторен апартамент.

— Не искам да вярвам, че утре ще ме оставиш сам-сама с цялата тази бъркотия — въздъхна Челси, седнала върху първия й попаднал кашон.

— Нали си спомняш клетвата — „за добро и лошо“ — ухили се той и разроши гъстите черни къдри. — Никога вече няма да вършиш нищо сама — той вдигна телефона и поръча на другата сутрин да дойдат две здрави силни момчета. — Ти само ще ръководиш, скъпа.

Челси се справи с всичко удивително добре. Когато към пет часа следобед Дейвид се прибра у дома, завари всичко по местата си и един кабинет, който вече не беше негов.

Компютърът на Челси пасваше чудесно на стилното му бюро, а покрай стените бяха наредени библиотечни шкафове, пълни с книги.

Странно нещо е бракът, помисли си той. С нетърпение бе очаквал нанасянето на Челси в жилището му, но някак бе пропуснал вълшебните елементи на професията й.

Забелязала, че е доста стъписан от промяната, Челси се опита да го успокои.

— Подредила съм медицинските книги и списанията в килера. Много съжалявам, че заех толкова много място, но ти работиш в болницата, а аз у дома, и книгите трябва да са ми под ръка.

— Съвсем справедливо — отговори той и мислено се сбогува със скъпия спомен за добре подредения си кабинет, който се бе събрал сега в килера.

Не очакваше, че толкова приятно ще му стане, когато видя пликчетата и бельото й, внимателно подредени до неговото бельо. Взе бледовиолетовата нощница, докосна с нея бузата си и с въздишка отбеляза:

— Винаги ще имам най-нежни чувства към тази дреха.

Тя го прегърна и радостно отри нос в гърдите му.

— Толкова съм щастлива, че чак ме боли. Как по-рано не се сетих да те съблазня както в Лас Вегас?!

Чувството за вина отново го жегна.

— Колко ли време още ще мога да живея с тази мисъл — промълви Дейвид.

— Какво каза? С какво трябва да живееш?

Сепнат, той осъзна, че бе мислил на глас.

— Не зная още колко време — бързо импровизира той — ще издържа, без да те хвърля в леглото.

— Опитах се да приготвя нещо за ядене. Ще се престрашиш ли да го опиташ?

— Защо преди това не задоволим другите си апетити?

— Хамбургер Щастие, може би? Не мога да си представя докъде ще ни доведе всичко това? Добре че ме подсети. Трябва да говоря със Сара. Не съм сигурна дали ще се съгласи да изминава с кола целия път от Корт Мадейра до града.

— Предложи й да отиде до луната. Ако и това не мине, спомени за моето бедно тяло.

— Само това, не. Хамбургер Щастие, нали?

Дейвид се ухили и я последва в кухнята.

— Джорджи и Елиът ни канят на вечеря утре вечер — подхвърли през рамо Челси. — Поздравяват ни.

— Да, видях се с Елиът днес в басейна. Нещо много му беше весело — и имаше защо, помисли си Дейвид, усетил отново, за кой ли път, старата вина. Делбърт, Анджело и Морис му бяха позвънили един по един, за да разберат подробностите. Приличаха на стари бойни другари, които се радват на успешната атака на свой другар.

Опита Хамбургер Щастие, който никак не беше лош и добави:

— Колегите от болницата искат да организират тържество в наша чест.

— Известно време няма да ни е лесно.

— А твоите пишещи приятели?

— Най-добре е да пусна съобщение в някой вестник. Само дето нямам представа къде да бъде.

— Защо не се посъветваш с Джорджи?

— По-скоро ще позвъня на Неф. Тя сигурно ще знае. Ами да, тя живее тук някъде в града. Ще я поканя на гости и ще източа цялата й информация.

— Неф коя?

— Ами… Неф Ротър, известна също и като Лора Матюс, Елизабет Неф Уокър…

— Как успявате да си запомните имената?

— Това, съпруже, исках да попитам теб.

Дейвид се облегна назад в стола и скръсти ръце.

— Започвам да мисля, че този меден месец ще трае поне трийсет години.

— Щом успях да преживея всички грижи по отвличането в Лас Вегас, ще преживеем и това!

Усетил, че червенината на вина залива лицето му, Дейвид наведе глава.

— Дейвид?

— Може ли да получа още един от хамбургерите Щастие?

— Ама не ти липсва смелост, а?

— Как не? Смел съм като гъба.

 

 

През цялата следваща седмица той разиграваше мислено реакцията на Челси, когато узнае истината. И така, скъпа моя, щеше да й каже той, не сме формално женени, но това ще стане скоро или пък сега вече сме женени, ако си признаеше след церемонията. Каква е разликата? Направих го, защото те обичам и ти ме обичаш. Исках само да преодолееш твоя глупав страх, нищо повече. Нахалник! — ще извика тя. Превърна ме в истинска глупачка! Но, Дейвид, какво значение има! Обичам те! Правилно си постъпил! По дяволите!

Телефонни обаждания валяха от цялата страна. Една вечер случайно той вдигна телефона и първото, което чу беше:

— Вие ли сте този хитрец, който хвана най-накрая Челси натясно?

— Ами да — отвърна той и отсреща се разнесе весел смях.

— С огромно нетърпение чакам да прочета следващите й любовни сцени. Оттук нататък, човече, ти ще си суровият материал, обектът за изследване.

— Нека ви дам да говорите с Челси! — той хвърли слушалката и погледна измъчено жена си.

— Здравей, Барбара? Бет ли е на другия телефон? — попита Челси и замълча, за да чуе отговора. Широката усмивка не слизаше от лицето й. — О, да! Права си! Да, това съм аз. Позна, разбира се. Благодаря, че се обади.

— Е, скъпи мой — обърна се Челси към него, след като остави слушалката. — Получи своята втора доза писателско остроумие. Кийнън и Роуз не са писателки, но са в същия бизнес. Издават списание. Нали си спомняш Синтия Райт? Тя беше първата ти доза. Бива я нали?

— Думи нямам. Затова пък ти не пестиш своите.

— Така си е. Чакай само Том Хъф да те намери! Колко весело става всичко, нали?

Той не можа да измисли с какво да възрази. Децата му не бяха толкова словоохотливи. Само дето Марк попита дали баща му продължава да целува Челси и да я попипва по бедрата. Маргарет каза, че изобщо не се учудва, а генералът искрено ги поздрави. Родителите му изпратиха доста незаангажираща телеграма от Южна Франция.

Единственият конфликт се зароди седмица и половина по-късно, когато, връщайки се от болницата, Дейвид завари Челси да танцува из къщата с брой на „Егзаминър“ в ръка. Бяха публикували някаква статия за тях двамата. Той беше обявен за най-романтичният лекар в последно време. На дълго и широко се описваше техния роман и бягството им Лас Вегас.

— Кой е причината за всичко това — простена той.

— Мисля, че Барбара се е обадила на някакъв журналист и той ме потърси. Защо, Дейвид? Какво има? Не ти ли хареса? Има някои неточности, разбира се, но иначе всичко е точно.

— По дяволите, Челси, не съм съгласен! — изстреля той първото нещо, което му дойде на ум. — Аз съм лекар! И това нелепо изложение ще ме направи за смях пред колегите ми. Оттук излиза, че не съм нищо повече от един…

— Един, какво, Дейвид?

Усетил заплахата в гласа й Дейвид веднага смени тона.

— Много те моля, в бъдеще да ме питаш, когато става дума за подобно нещо.

— Какво по-точно да те питам? Може би се чувстваш прекалено издигнат над нас — обикновените смъртни, та да се появи името ти в пресата? Или да те питам при следващото ми интервю по телевизията редно ли е да говоря за нас?

— Не, по дяволите! Е, добре. Може би, да. Просто се чувствам, като изложен на парад. Това е всичко. И не ми е приятно да ме правят на глупак.

— Защо да си глупак? Защото избяга с мен в Лас Вегас ли? Или защото си се оженил за писателка, която пише от онези книги? Да не би да искаш да се прехвърля на уестърните? Или може би на научна фантастика? Защо пък не на книги на ужасите? Толкова по-мъжествено и порядъчно е, нали? Тъкмо и ти няма да се срамуваш от мен!

— Престани да цупиш тази своя уста!

— Обикновено се радваше на тази моя уста!

— Имах предвид острия ти език.

— Той особено много ти се нравеше!

— Защо, по дяволите, отклоняваш разговора?

— Защото изобщо разговор няма! Искрено съжалявам, че поисках да се омъжвам за теб. Пред очите ми се превръщаш в онзи скован консервативен бостончанин, от който толкова се боях.

— С теб изобщо не може да се говори!

— Точно така!

Челси скочи, грабна чантата си и избяга от стаята.

— Челси! — извика той, но чу само затръшването на вратата.

Не беше ли редно мъжът в една къща да тряска вратите. Шум от запалване на мотор и изсвирване на гуми долетя до ушите му.

За какво започнаха този спор? — попита се той докато отиваше към прозореца. В този мит погледът му попадна върху нещастната вестникарска статия. Консервативен и скован бил! Само защото не желаеше да се явява пред хората като някакво… Какво?

Като герой от реалния живот!

Да е съпруг на създателка на герои!

Да го използват като прототип!

Тъпак!

Сигурен бе, че е отишла в апартамента си в Сосолито.

Още не беше нает. Какво да направи? Телефонът беше прекъснат.

Готов бе да полети като прилеп до Сосолито, но в този миг телефонът иззвъня. Търсеше го болницата му, а не „жена му“. Някакъв спешен случай. Тихичко изруга. Нямаше изход. Прекара в операционната до два през нощта.

Когато излезе, на таблото видя съобщение, че го е търсила Челси. Беше си у дома. В техния дом. Слава Богу.

Когато се прибра за негово огромно облекчение, тя спеше. Така както бе уморен, едва ли щеше да намери най-подходящия тон, за да се извини.

На следващия ден излезе, преди тя да се е събудила. От болницата се обади да й изпратят червени рози.

— Нещо, което всеки уважаващ себе си герой би направил — подхвърли Челси вечерта, щом го видя на вратата. — Герой, който се чувства виновен, и не иска да говори повече за това. Герой първа категория, у когото мъжкото начало е по-силно от чувствителността му и е сигурен, че природните дарове ще бъдат по-силен аргумент в негова полза.

— Здравей, скъпа — рече само той и я прегърна. Изпита такова облекчение от близостта й. — Челси, много те моля, не си тръгвай друг път така. Нека се караме, докато останем съвсем без думи. Но не си тръгвай!

— Не исках да кажа точно това, което се изплъзна от устата ми. Нямам мярка на думите си. Ти изобщо не си първа категория, освен в леглото. Много съжалявам!

— Обичам тези взаимни извинения — рече той и лекичко вдигна лицето й. — Толкова си красива! Гордея се с теб и съм луд за теб!

— Горе-долу покри темите, които смятах да засегна и аз — изсумтя Челси. Прекарала бе един кошмарен ден в мълчаливо крачене нагоре-надолу, в самообвинения и преговор на всички съмнения.

— И ако искаш, може да закачим една бяла риза насред дневната. Всеки път, когато решиш, че прекалявам и ставам твърде консервативен, ще я сваляш и ще я хвърляш през прозореца.

— Добре — усмихна се тя вяло. — А аз ще внимавам за устата си.

— Предпочитам аз да внимавам за нея или да я запушвам, когато трябва.

— Още ли сме в меден месец, Дейвид?

— Вече не зная. Кога е сватбата?

— Следващата седмица в дома на Джорджи.

— Добре, тогава всичко ще започнем отначало.

— Дейвид?

— Кажи, скъпа.

— Церемонията ще бъде в съвсем тесен кръг.

— Ъхъ — успя да каже само той, зает с изследване на врата й.

— А приемът…

— Ъхъ.

— Ще е малко по-многолюден, отколкото се очакваше.

Дейвид се отдръпна леко и се взря в любимото лице, изразяващо вина и тревога.

— Не — меко, помоли той. — Не ми казвай — и сложи пръст пред устните й. — Не искам да знам. Единственото, което ме интересува в момента, си ти!

Познатата топлина плъзна по тялото й.

— Мога ли да откажа такова предложение?

— Не, не можеш — засмя се Дейвид и плъзна ръце по най-вълшебните бедра, които познаваше.