Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Afterglow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и корекция
asayva (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Катрин Каултър. Озарена от любов

ИК „Арлекин-България“ ЕООД, София, 1995

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954–11–0296–4

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Рано или късно ще забравя тази вечер, мислеше си Челси и опитваше да е съсредоточи над вкусното „сол мение“ и варените картофи, поръсени с магданоз. Вечеряха в ресторанта на последния етаж на Банк ъф Америка. Както винаги изгледът към града бе великолепен, а обслужването — съвършено. Маргарет, която водеше в общи линии разговора, наложи толкова цивилизован тон, че Челси започна да се бои да не би когато си тръгнат от стискането на зъби да не може да разтвори челюстите си. А що се отнася до забележката на Марк, че е добре Дейвид да успокои Маргарет, тя се оказа напълно излишна — Маргарет бе най-спокойна от всички.

Едва когато привършиха с храната, Челси осъзна, че генералът, Бог да благослови добрата му душа, насочваше Маргарет към безопасни теми. За нещастие в този момент той помоли да бъде извинен за малко и напусна масата. Челси го изпрати с тъжен поглед и дори не усети ледените нотки в гласа на Маргарет при следващата й реплика:

— Нали разбирате, госпожице Латимър, колко са впечатлителни децата?

— Всички са така до осемнайсетата си година, доколкото знам — подхвърли небрежно Челси. — И тъкмо тогава като по чудо започват да разбират от всичко. Особено първата година в колежа — тя винаги се отличава с най-мощни умствени възможности.

— Ето защо е много важно да бъдат под подходящо влияние, не сте ли съгласна?

— Само на тази маса виждам достатъчно хора, които могат да осигурят благоприятно въздействие върху вашите деца.

— Вероятно — в гласа й се прокрадваха остри нотки. — Но Дейвид разбира какво искам да кажа.

— Това, което наистина разбирам, Маргарет, е, че светът е пълен с хора и деца, които чудесно се приспособяват към всякаква среда.

В този момент генералът се върна, но Маргарет не можеше да се спре. Чашката за кафе леко потреперваше в ръката й.

— Запознахме се случайно със семейство Латимър, родителите на Челси — рече тя, правейки се, че иска да поведе общ разговор.

— Маргарет — намеси се генералът спокойно и покри ръката й с длан, — Харолд и Мими са прекрасни хора.

— Той носи златни верижки и половината от изреченията на съпругата му са на гимназиален френски.

— О, не! — засмя се Челси. — Никога не го е знаела на такова ниво. Докато беше в Париж е попила няколко фрази. След посещението й във Виена през това лято ще го замести с немски. А що се отнася до баща ми — добави тя с известно напрежение в гласа, — той е от хората, които се радват на живота, а в това число — и на златните верижки, с което не пречи никому.

— Те са изключително грижовни родители — обади се Дейвид. — Запознахме се, когато Челси постъпи по спешност в болницата.

В очите на Маргарет проблесна странна искра и тя неочаквано обяви:

— Ще отида до тоалетната.

Генералът, истински кавалер, стана, за да дръпне стола й.

— Няма ли да дойдете с мен, госпожице Латимър? — попита тя от висотата на положението си.

Когато минаваше покрай стола на Дейвид, Челси се наведе и прошепна в ухото му:

— Сега вече ще извади тежкото въоръжение. Здравата ще се позабавлявам.

— Челси, бъди сериозна, моля те! — успя да промълви Дейвид.

Тя го изгледа продължително и преди да отмине, каза само:

— Надявам се, че сме над тези неща.

Дейвид тихичко изруга, допивайки кафето си. Келнерът се завъртя около масата, но Дейвид му даде знак, че нямат нужда от него.

— Челси е много чаровна жена — наруши мълчанието генералът. — Родителите й също. А когато не се чувства заплашена и успее да забрави навиците си на сноб, Маргарет може да бъде приятна. С течение на времето обаче все по-често го забравя…

— Сигурно сте прав. Приятно ли прекарахте в Хонолулу? — попита Дейвид в старанието си да бъде любезен.

Почувствал се бе засегнат и подразнен от поведението на Челси. По дяволите! Положението беше сериозно, а тя се държеше така, сякаш участва в забавен епизод на някой от романите си.

— Да, много. Разбирам, че никак не е лесно да промениш отдавна установени навици на общуване с даден човек. Да погледнеш живота от различен ъгъл. Възнамерявам да се оженя за Маргарет. Ще живеем във Вашингтон. Сигурен съм, че ще й хареса.

Дейвид впи тревожен поглед в лицето на генерала.

— А децата? — попита той и преглътна.

— Радвам се, че независимо от мотивите си, Маргарет ни остави за малко насаме. Не се безпокой за Челси. Тази млада жена ще се справи с Маргарет. Имам три големи деца, Дейвид и намирам, че твоите са чудесни. Не аз, а ти си техният баща. Ще успея да убедя Маргарет, че поне половината от свободното си време те трябва да прекарват с теб.

— Дано да имаш късмет — въздъхна Дейвид, впил поглед в остатъците от кафето на дъното на чашата си.

— Не мисля, че е въпрос на късмет. Струва ми се, че зает с работата си, така и не си успял да се научиш да постигаш при Маргарет онова, което ти е необходимо. А по-късно се е оказало, че вървите по различни пътища. Положително искаш да се виждаш по-често с децата си.

— Естествено — изстреля бързо Дейвид и тежко въздъхна. — Животът никак не е прост, нито пък лесен.

— Така е. Иначе щеше да е страшно отегчителен.

— Трябваше да участваш във Втората световна война. Много по-бързо щяхме да спечелим.

Генералът се засмя.

— Какъв хубав цвят е червилото ти! — казваше Челси в този момент на Маргарет.

Нарочно бе прекарала в кабинката повече от необходимото, за да не дразни излишно спътничката си, пък и да се овладее. По дяволите този Дейвид! Отново влезе в старата си кожа на скован консерватор! Не проявяваше никакво чувство за хумор!

Маргарет мълчеше и спокойно подчертаваше устни с червилото, на което Челси вероятно трябваше да се възхити.

— Господи! — въздъхна младата жена, погледнала случайно отражението си в огледалото. — По косата ми можеш да познаеш влажно ли е навън — направи отчаян опит да вчеше гъстите си къдри.

— Зная, че спиш с Дейвид — остро подхвърли Маргарет.

— Това е само един облог — отвърна Челси. — Става въпрос за научно изследване. За съжаление от твоето пристигане насам лабораторната ни работа сериозно пострада — след малко тъжно добави: — На практика тя беше прекратена — спомни си думите на Дейвид да бъде малко по-сериозна. Ама че проклетник! Когато я предупредят, знаеше как да се държи.

— Предполагам това ти доставя удоволствие.

В гласа на Маргарет не се долавяха нотки на лукавство и Челси смръщи вежди. Дали пък не прекали с язвителността и пренебрежителността си?

— Така е — отговори тя, неволно смекчавайки тона, когато срещна очите на Маргарет в огледалото. — Той е много сексапилен и приятен мъж.

— Дейвид, за разлика от повечето мъже — обади се Маргарет, след кратко мълчание — не си ляга с всяка срещната жена. Не ме напусна заради друга. И доколкото зная, ми остана верен до самия ни развод. Разделихме се просто защото вече не се интересувахме един от друг.

— Не мисля, че някога ще се омъжа — рече Челси, а сетне побърза да добави: — Не искам да критикувам никого, опазил ме Бог. Но отговорността е твърде голяма и аз, честно казано, не се чувствам склонна да се обвързвам с такъв ангажимент.

Маргарет й хвърли особен поглед, сетне упорито затърси нещо в чантата си и най-накрая извади пудриерата.

— Безпокоя се за децата си — каза тя след дълга пауза. — Не се съмнявам в думите ти, но трябва да знаеш, че ако Дейвид реши, че те иска, той непременно ще те спечели. Много силна воля има. Знаеш ли, че тази година той за първи път прекарва толкова време с децата?

— Подозирах.

— През последните две години на брака ни прекарваше все повече и повече време в болницата — избягваше мен, естествено. Но за съжаление това неизбежно означаваше и все по-кратки срещи с децата.

— Сигурно не ти е било лесно — обади се Челси.

— Дейвид постепенно се е променил — продължи бившата съпруга на доктор Уинтър и леко се намръщи. — Децата, естествено, не го усещат. Казват ми: татко каза това или онова и аз просто не мога да повярвам на ушите си. Вероятно промяната се дължи на въздействието на въздуха в Калифорния или по-скоро на познанството му с човек като теб — замълча за миг, сетне се обърна и погледна Челси в очите. — Държах се с теб отвратително, за което искам да се извиня. Децата много те харесват.

— Аз също ги харесвам — отговори Челси. — Ще се опитам да ги освободя малко от сковаността им, ако имам малко повече време с тях. Но съвсем не смятам, че това задължително означава опорочаване на съзнанието им.

— Сигурно си права. Тейлър ми показа дрехите си за ветроходство. Розовите маратонки са прекалено дръзки.

— Тейлър, а и Марк обещават да станат добри моряци.

— Радвам се. Много ми се иска децата да се забавляват. Мога ли да те наричам Челси? — след усмихнатото кимване на младата жена продължи: — Когато Дейвид ми каза с две думи какви романи пишеш, потреперих и изразих възмущението си, нещо, което той очакваше да направя. В интерес на истината, с голямо удоволствие чета исторически саги и съм чела няколко от твоите. Прехвърлят ме в съвсем друго време, със съвършено различни проблеми, карат ме да вярвам, че е възможно съществуването на идеални отношения между мъж и жена. Разбираш ли несвързаните ми мисли?

— Но, да, разбира се! И знаеш ли, Маргарет, доста време съм била сляпа. Веднъж доста разпалено обяснявах на Дейвид, че жените не желаят да четат за мъже като собствените им съпрузи — с бирата, шкембетата и всичко останало… Но това не е вярно. Или поне отчасти, по-скоро вярно е онова, което ти каза преди малко. Много трудно е да съхраниш романтиката, когато си натоварен с всекидневните грижи — работа, семейство, развалени кранове на чешми и какво ли още не. Прочитането на един роман или гледането на филм подхранват естествената нужда на всеки човек за нежност и придават очарование на живота. О, я ме спри! — засмя се неочаквано Челси. — Започна ли веднъж, не зная кога да спра.

— Напротив, много ми е интересно. За първи път срещам истински писател. Може би така нещата между нас се изясняват?

— Искрено се надявам да е така.

— Наистина ли не се любихте с Дейвид снощи?

— Спала съм като мъртва — засмя се Челси. — Той вероятно се е прибрал призори, и то съсипан от умора. Станала е голяма катастрофа на шосе номер 101. И в новините съобщиха. Имало е много пострадали — тя придаде на гласа си сериозност и деловитост, каквато вероятно Дейвид очакваше от нея. — Бях му казала, че ще остана при децата, докато се върне от болницата. Междувременно съм заспала. За нищо на света не бих се отдала на бурна и страстна любов, докато децата са в съседната стая.

Маргарет се засмя. Тя се изправи и приглади тъмносинята си прилепнала по тялото копринена рокля.

— Знаеш ли какво? — Челси вдигна глава. — Струва ми се, че тази вечер ще се отдам на бурна и страстна любов.

— Изобщо не се колебай, Маргарет!

 

 

— Странно — подхвърли Дейвид. — Имам чувството, че съм бил подложен на експеримент.

Маргарет заедно с генерала и децата бяха отишли в зоологическата градина и Дейвид седеше с Челси в една закусвалня за хамбургери на Маркет Стрийт. За да се чуят, трябваше почти да викат.

— Разбирам те, аз имам същото усещане — отговори Челси. — Но знаеш ли, според мен нещата се развиват в твоя полза. Същото важи и за Марк, и за Тейлър, и за Маргарет, и за генерала.

Дейвид отхапа от своя хамбургер.

— Когато Маргарет започна да се заяжда с теб, смятах, че вече всичко е загубено.

— Така или иначе не можехме да избегнем този обяд, да не говорим, че ни очаква още едно изпитание с майка ми и баща ми в „Хайят“.

— Ако толкова много харесват „Хайят“, защо не са отседнали в него?

— Прекалено е модерен — блеснаха закачливо очите на Челси. — Tres chic, naturellement, mais trop[1] — сви рамене с френски маниер.

— Звучи ужасно! — той се наведе напред през масата и улови ръцете й в своите. — Какъв чудесен човек си, Челс! А в колко часа трябва да се явим при родителите ти?

— След около три часа — отговори тя и изпробва един от съблазнителните си погледи и то не без резултат. Дейвид пое шумно въздух.

След двадесет минути бяха вече в жилището на доктор Уинтър, а след още три — в неговата спалня. Само дрехите, захвърлени на земята, показваха откъде са минали.

— Дейвид! — прошепна тя, озовала се по гръб на леглото, обгърнала кръста му с крака. — Позата никак не ми се струва научна!

Той прокарваше нежно ръце по тялото й. Челси се готвеше да каже още нещо, но в този миг усети как цялата се напряга от възбуда. Вплела пръсти в косата му, успя само да простене:

— Не мога да повярвам, че това се случва с мен…

В същия миг той потъна в нея и тя забрави всичко на света…

С невероятно усилие на волята Дейвид се въздържа и се отдръпна за малко. Доведе я до екстаз три пъти, наблюдавайки всеки път с огромно удоволствие изумлението, което се изписваше на лицето й. Топлината на тялото й го подлудяваше. Нищо вече не можеше да го спре. В мига, в който отново влезе в нея, усети, че целият се взривява. За Челси нямаше по-красива гледка от стегнатите му мускули и здраво стиснатите очи.

— Остана ли някаква сила в това нещастно мъжко тяло? — обади се тя, когато забеляза, че е дошъл на себе си.

— Никаква — промълви той и се взря в лицето й. — Челси, никога досега не съм изпитвал подобно нещо.

— Съжаляваш ли?

— Не, плаша се. Имаш ли представа колко страхотна беше този път?

Лицето й бързо се покри с гъста руменина.

— Успях ли най-сетне?

— Време ти беше. Наблюдавах те всеки от тези три пъти. Беше направо несравнима!

— Не ми се е случвало преди — забеляза тя смутена и изненадана. — Все си мислех, че такива неща стават само в романи като моите.

— Значи смяташ, че вече сме готови да публикуваме данните от нашето изследване? „Жена, която не устоява на Свръх любовник“, например. Или: „Една жена, която се отдава напълно“, „Една жена признава най-сетне, че страстта е реалност“.

— Добре! Съгласих се. Ти спечели. Но си мисля, че може би това е в резултат на дълги лишения.

— Чувстваш ли се лишена в момента?

— Ни най-малко. Чувствам се по-скоро на ръба на пресищането.

— Ама че израз!

Тя се опита да намери други думи, но той впи устни в нейните. Челси усети как пръстите му се плъзват към гърдите й и спират върху зърната. Тялото й потръпна в отговор.

После отново.

— А казваше, че си преситена! — промълви той.

Сенките в стаята се удължиха, полека-лека мракът изпълни и най-отдалечените кътчета.

— Боже мой! — възкликна Челси. — След трийсет минути трябва да сме в хотела!

Естествено, закъсняха.

— Бонбончето ми! — Харолд Латимър прегърна дъщеря си, задържа погледа си върху пламналото й лице и попита: — Значи затова закъсняхте? Мими, крайно време е да поговориш с дъщеря си!

Челси изстена, а Дейвид си направи труда да изглежда поне смутен.

Bonjour, Дейвид! — поздрави Мими и го целуна по бузата. — Седни и разкажи за белега на Челси. Между нас казано, разбира се.

— Мамо!

— Е, какво толкова? Животът е твърде кратък, за да се правиш на прекалено скромна. Какво ще пиеш? Искаш ли от това доста слабичко бяло вино? Келнер!

Дейвид наблюдаваше семейството и следеше подхвърлянето на шеги. Когато дойде и неговият ред, той съвсем сериозно обяви:

— Белегът е не по-голям от шест сантиметра. Ще може да носи бикини. Съвсем бегло го мярнах.

— Дейвид!

— Не бъди толкова сериозна, Бонбонче! — грейна Харолд Латимър. — Кога ще се взимате? Дейвид, трябва да знаеш, че вече си мислех, че няма да се намери мъж, който да подхожда на моето малко момиче. Очевидно ти добре й пасваш. Какво ще кажеш, Мими?

— Имам впечатление, че следи отблизо белега й. Поне се надявам да е така.

— Престанете, наистина! — задави се Челси с виното. — Вие, двамата, няма ли да отскочите до Хаваите? Станали сте нетърпими и съвсем сте се разпуснали. Защо не кажете нещо за отпуската си? Но с прилични думи.

Настъпи кратко мълчание, по време на което двамата Латимър размениха многозначителни погледи.

— Погледнете само асансьорите — обади се Челси. — Сякаш са произведени през двайсет и пети век, не мислите ли, че…

— Челси — прекъсна я Дейвид и улови ръката й в своята, — замълчи!

— О, небеса! — не се сдържа Харолд. — Тя наистина млъкна! Какво ще кажеш, Мими?

— Надявам се, че няма да забременее преди сватбата.

Ред бе на Дейвид да се задави с питието си. Нито той, нито Челси използваха каквито и да било предпазни мерки. Репликата на Мими му се стори като знак на съдбата. В същото време го обля чувство на задоволство и сигурност. Вдигна очи към Челси, но тя с безумен поглед търсеше келнера.

— Моля, донесете ми още една чаша бяло вино!

— Божичко! — възкликна само Мими.

— Чувствам се като пребита, смачкана и малтретирана по всякакъв начин — въздъхна Челси и се отпусна на седалката в колата на Дейвид.

— Не използвам нищо, Челси — рече той, като внимателно следеше движението, докато изкарваше колата от паркинга.

— Не си единствен — вметна Челси и прочете една молитва.

— Челси, не бихме ли могли…

— Моля ти се, Дейвид! Не знам. Не съм човек за тази работа, направо забрави! — тя се изхлузи надолу в седалката, докато не докосна таблото с колене. — Моля те, все едно, че не си чул приказките на родителите ми — те са вън от реалния живот. Бракът е напълно нелепа работа. Изключено!

Дейвид успя да се включи най-сетне в натовареното движение на Маркет Стрийт и без да откъсва очи от пътя, съвсем безпристрастно заяви:

— Много хора го правят.

— И също толкова много хора са нещастни в брака си.

— Права си — та тя съвсем отблизо видя какво означава един развод! Всъщност не бе чак толкова страшно. Но разбираше, че жената до него е изплашена и неустановена, направо не знаеше какво да й каже. Ами ако беше забременяла? Дейвид преглътна притеснено. Изведнъж същността му на изследовател изплува и той твърдо реши следващата седмица да размисли трезво и да поеме нещата в свои ръце.

И защо ли пък да не се оженят? В същия миг дори му се прииска да е забременяла.

Не, не беше честно. В този момент нищо не му се виждаше достатъчно честно. Завладя го желание да я люби, последвано от раздразнение. Какво, за Бога, искаше тази жена? Съвсем не бе толкова млада. А той не беше за изхвърляне, в края на краищата. Нито бе дебел, нито пък плешив, а и беше прекрасен любовник. По дяволите, коя жена не би го поискала?!

Ама че глупачка!

Бележки

[1] Tres chic, naturellement, mais trop. — Много шик, дори прекалено (фр.). — Б.р.