Джек Слейд
Триото от Монтана (11)

11.

Тя го измъкна от водата, спаси оръжието му от сала и го завлече всред гъстите храсти, където бе оставил кафявия си жребец.

Ласитър установи това, когато отвори очи и учудено се огледа наоколо. Тогава си спомни, че още преди да изпадне в безсъзнание, си бе мислил, че ако въобще отново се събуди, ще се намира в рая или в ада.

На пръв поглед всичко като че ли повече приличаше на рая. Само на два метра от него стоеше чернокосата красива жена. Косата бе прилепнала на главата й и придаваше на лицето й почти класически черти. Водата по кожата й все още не бе напълно изсъхнала. Тук-там по прелестното й, голо тяло проблясваше някоя капчица. Високите й, стегнати гърди се повдигаха и смъкваха от тежкото дишане. В дясната ръка държеше ремингтона му. Когато Ласитър погледна по-нагоре, втренчи очи в черното дуло. Ако на лицето й не беше тази пленителна, почти неземна усмивка, той щеше да се чувства в опасност.

— Ако бях оная, за която ме смяташ, Ласитър, тогава щеше да си мъртъв, нали?

Плъзна поглед от главата до петите й. Беше точно жената, за която я мислеше.

Съвсем сигурен ли бе?

По дяволите, никога преди това не я бе срещал, а и не разполагаше с точно описание на жената, изпратила лейтенанта в ада.

— Сигурно си права — отговори Ласитър с натежал глас.

Малко по-късно, когато видя разтворените бели пакетчета наоколо, които докторът от Клиърдаун му бе дал за из път, разбра защо гласът му звучеше така. Тя не само го бе извлякла на сушата, но и му беше дала от болкоуспокоителното.

Дявол знаеше какво се бе случило между нея и лейтенанта в хотела. Може би офицерът, който все пак бе предател, я беше нападнал. Може би тя го бе застреляла при неизбежна самоотбрана. Може би.

Ласитър прогони мислите си от главата. Не искаше да знае. Тя беше красива жена, която бе измъкнал в последния момент от лапите на Гарваните. Жена, която малко след това му спаси живота.

Тя бе и си оставаше за него това, докато не се появеше някой тук и не потвърдеше противното, което естествено можеше да докаже.

Изправи се седнал. Бе свалила изцапаната му и прогизнала от кръв превръзка и я бе хвърлила в храстите. В торбите на седлото имаше чиста превръзка с дезинфекциращ мехлем. Поне докторът твърдеше, че вонящият мехлем дезинфекцирал рани и че го е забъркал по стара индианска рецепта.

Раната на хълбока му наистина изглеждаше зле. Куршумът на Търнбоул беше откъснал парче месо. Краищата на дупката бяха подути и огненочервени. Понеже чернокосата го бе натъпкала с всичкото лекарство, Ласитър не усещаше нищо. Но сигурно това състояние нямаше да продължи дълго. Половин, вероятно даже цял ден, но не повече. Най-късно дотогава трябваше да го прегледа отново лекар. В Клиърдаун, защото това бе най-близкият град. А и там, в лицето на Сюзън Тейлър, имаше отлична медицинска сестра.

Бе поставила ремингтона вдясно до крака му. Сега Линда се приближи с чистата превръзка и с вонящия мехлем в ръце. Клекна встрани до него и се наведе напред, за да може да огледа по-добре раната. Твърдите зърна на гърдите й докоснаха ръката на Ласитър.

— Не изглежда добре — каза тя тихо, сякаш се страхуваше да не би наблизо да има някой, който да ги подслушва. — Седни изправен.

Ласитър направи каквото искаше чернокосата от него. Потръпна, когато пръстите й опипаха хълбока. Тя почисти първо с влажна кърпа краищата на раната.

— Боли ли те?

Той поклати глава.

— Още не си ме питал за името ми. Не ме попита и откъде знам твоето, Ласитър.

Мъжът от Бригада Седем се усмихна леко.

— Аз съм от хората, които задават малко въпроси.

С друга кърпа Линда намаза равномерно раната с вонящия мехлем. Нанесе слой, дебел почти колкото пръст, използвайки цялото лекарство. Ласитър имаше чувството, че му слагат леден блок на хълбока.

— Дръж здраво, Ласитър.

Имаше предвид компреса, който бе поставила на раната му. Той затисна с два пръста парчето плат, докато Линда го хвана от другата страна, при което твърдите зърна на гърдите й отново докоснаха тялото му. Сигурно неумишлено, защото чернокосата се наведе над него, за да може да постави превръзката.

Но не би ли могла след банята в езерото да се пооблече?

— Ще стегна превръзката толкова, колкото позволява — каза на ухото му. — Не е приятно, но по тоя начин идните часове раната няма да се отвори отново. Окей?

— Окей.

Чернокосата жена работеше мълчаливо. Горната част на тялото й постоянно променяше положението си. Ту едната, ту другата гърда се озоваваше пред лицето му. Главата й бе наведена и тя виждаше накъде точно се помръдват твърдите зърна. Замръзна на място, когато върхът на дясната й гърда докосна устните му. Наведе се още напред и изстена сладострастно, когато Ласитър обхвана с устни зърното и го целуна. За няколко мига остана неподвижна, а после внимателно се отмести назад.

— Още не съм готова — каза тя. — Дръж единия възел, за да мога с другия да закрепя добре превръзката.

Ласитър се подчини. Никога досега не бе изпитвал подобно чувство на раздвоение, което в момента го обзе. От една страна, чернокосата го привличаше и с пищните си форми възбуждаше мъжествеността му. От друга страна, му бе ясно, че с нея не бива да започва нищо. Нито тук и сега, нито пък по-късно, когато се установи самоличността й.

— Жалко.

Линда прибра влажната коса на тила си, изправи се и отиде при кафявия жребец, за да вземе от дрехите на Ласитър и да ги облече. Една риза, която й бе твърде голяма, панталон, през чиито гайки трябваше да прекара въже, за да не й пада. Наложи се да навие и крачолите.

— Имам само един чифт ботуши — каза той.

Линда се обърна към него. По красивото й лице пробягна леко меланхолична усмивка.

— Мисля си, че е проклет каприз на съдбата да срещаш истинските мъже винаги едва тогава, когато е станало твърде късно — промълви чернокосата.

— Как така твърде късно?

Тя сви рамене.

— Във всяко едно отношение. Нямаме време да се опознаем по-отблизо. Ти трябва да тръгнеш на изток. Вероятно на половин миля зад нас, едва ли разстоянието сега да е по-голямо, язди група сини куртки, предвождана от червенокос сержант.

Ласитър се изправи и облече внимателно мокрите си дрехи. Чувстваше се като новороден. А може би беше така.

— Сините куртки?

Линда кимна и посочи към кафявия жребец.

— С удоволствие бих купила коня ти, Ласитър, но не знам с какво да го платя.

— Може би след време ще се видим някъде — каза мъжът от Бригада Седем дрезгаво. — Тогава ще ми платиш.

— Ще бъда в Ловел, Уайоминг. В кръчмата „Райзинг сон“. Тя е собственост на един мой познат, който веднъж, преди две години ми обеща, че по всяко време ще мога да се подслоня при него.

Ласитър преглътна, защото гърлото му бе пресъхнало. В далечината вече се чуваха копитата на конете на сините куртки.

— Дано си спомни думите си — каза той.

Чернокосата се засмя тихо, откачи кожения калъф и торбите от седлото, после се замисли за миг, взе отново уинчестъра със себе си и се метна на коня.

— Ще ти върна уинчестъра, когато дойдеш в Ловел.

— Кръчмата „Райзинг сон“?

— Да, правилно.

Обърна кафявия жребец и сама се извърна още веднъж на седлото.

— Знам, че това е моят последен шанс, Ласитър — извика му. — Няма да го забравя. Искаше ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства и…

Внезапно млъкна, заби голи пети в хълбоците на коня и препусна напред.

Ласитър я изпрати с поглед, докато чернокосата изчезна зад първия хълм. Бе поела навътре в земите на Гарваните, за да бъде сигурна, че няма да пресече пътя на сините куртки. Мъжът от Бригада Седем изтри потта от челото. Не искаше да мисли дали бе постъпил правилно или не, пускайки чернокосата да замине. Ако наистина беше същата жена, тя щеше да го остави да умре насред езерото, където бе загубил съзнание. Вдигна ремингтона и даде изстрел във въздуха, за да привлече вниманието на сините куртки върху себе си.

Първо видя огромния, червенокос сержант, който изскочи от храстите с готов за стрелба револвер. Вляво и вдясно от него се появиха останалите войници. Новобранци по преценка на Ласитър. Вероятно това бе първата им акция.

— Запазете спокойствие, хора — каза Макдъглас с гърмящ глас. Скочи от седлото и тръгна към Ласитър. — Ако не се лъжа, ти си Ласитър, за когото ми говори дебелият шериф, нали?

Мъжът от Бригада Седем кимна.

— Не изглеждаш много добре — посочи към превръзката му. — Чернокосата, която току-що видях да се отдалечава, препускайки като луда, е била медицинската сестра, нали?

Ласитър кимна отново.

— Да — изръмжа Макдъглас. — Спомням си, че майка ми казваше за жените, които могат да церят раните на мъжете, че са добри съпруги. А добрите съпруги не стрелят по някой лейтенант, нали?

Червенокосият сержант беше запознат с нещата. Изглежда, Бърнинг му бе изпял всичко. Ласитър забеляза, че Макдъглас е мъдър човек. Ирландецът задаваше въпроси и веднага парираше положителния отговор.

— Имаш право, сержанте — каза мъжът от Бригада Седем. — Добрите съпруги не стрелят по лейтенант, който носи синя униформа. Само ако им се наложи да бранят честта си.

— Да, това е основателен довод. Минавайки покрай мен, чернокосата ми изглеждаше като жена, която има доста какво да брани. — Протегна ръка към Ласитър. — Аз съм Кевин Макдъглас. Наредих на двама от хората ми да пообиколят далеч напред. Току-що те отново се натъкнаха на нас. Колата с чергилото се намира на десет мили от тук на някакво проклето плато. Гарваните го обкръжават. Дебелият шериф също е на път с част от войниците ми. Но се страхувам, че ще направи твърде голям завой, ще препусне назад доста късно и няма да пристигне навреме на платото. Така че, Ласитър, трябва да побързаме.

„Десет мили“ — помисли си Ласитър. След лудешката езда преди няколко часа това му се струваше като приятна разходка. Не само приятна, но и безопасна, защото на Гарваните въобще нямаше да им хрумне да се бият с кавалерията.

— Хей, Томпсън — каза Макдъглас.

Едно бледо момче, на чието лице бе изписано силно изтощение, се обади, отдавайки чест.

— Сър?

— Ти ще останеш тук на пост, Томпсън, и ще осигуряваш гърба ни. Окопай се с достатъчно муниции и стреляй по всичко, което прилича на Гарван или Шайен. Мястото тук е добро и те няма да могат да те изненадат. Ще се справиш ли, Томпсън?

— Разбира се, сър.

— Джентълменът е преотстъпил коня си на една дама, така че ще използва твоя жребец.

— Разбира се, сър.

— Останалите отново на седлата и напред. Бавно! Ласитър и аз ще ви последваме. Дръжте очите си отворени на четири.

Макдъглас изчака, докато Томпсън намери подходящо място и започна да се окопава.

— В състояние ли си въобще да яздиш, Ласитър? — попита го сержантът.

— Дошъл съм дотук, сержанте…

— Старши сержант, Ласитър. Е, добре. Остават десет мили. После ще те върнем обратно в Клиърдаун, за да се погрижи някой доктор и вероятно някоя друга сестра за теб. Всичко наред ли е?

— Напълно наред, старши сержант.

— Можеш да ме наричаш Макдъглас, Ласитър.

 

 

На пръв поглед Бруно Търнбоул сякаш бе изгубил разсъдъка си.

Заедно с новобранците на Макдъглас Ласитър бе стигнал до платото, където се намираше колата с жените. Два пъти бяха срещали по пътя Гарвани. Точно, както бяха предположили Макдъглас и Ласитър, войните се бяха сдържали да ги нападат. Бяха мятали само копия да ги сплашат и после бяха изчезвали.

Така стояха нещата от тази страна на платото. От другата, откъдето по някое време трябваше да се появи шериф Бърнинг, нещата можеха да изглеждат съвсем различно. От мястото, което бяха заели Макдъглас и Ласитър, нямаше добра видимост до там.

Това, което видяха, беше Търнбоул, размахващ един уинчестър над главата си и танцуващ като полудял по платото. Сякаш искаше да се присъедини към Гарваните и за всеки случай се упражняваше в танците им.

Вдясно до колата лежеше голата блондинка, извърнала се настрани. Очите й бяха широко отворени. Въпреки че гледаше натам, където стояха Ласитър и сержантът, Мария Ървинг не виждаше спасителите си.

Отзад за колата бе завързана червенокосата ирландка, Анабела Маккибин. Търнбоул танцуваше около нея. На тялото си нямаше нито една дреха. Изведнъж се закова на място, после направи полукръг, вдигна високо уинчестъра и стреля в противоположна посока. Пронизителният вик на негодника се смеси с трясъка от експлозията.

— Те са още тук и проклетият кучи син знае къде се намират — изпъшка Макдъглас. — Нещо ги занася, разиграва им номера и се опитва да се отърве един по един от тях.

За това говореше поведението на Търнбоул. Но видът на блондинката показваше, че той явно има още нещо наум. На Ласитър му бе ясно, че негодникът от триото от Монтана знае, че скоро ще умре и иска да се наслаждава докрай на последните си часове заедно с двете жени. Търнбоул в никакъв случай не беше побъркан, както се опитваше да се представи, защото Гарваните, подобно на повечето други племена, не закачаха лудите и слабоумните. Ласитър допусна, че той по-скоро бе пиян до козирката.

— И сега? — попита Макдъглас. — Твърде опасно е, ако ние…

— Няма да се втурваме през платото — каза мъжът от Бригада Седем, който бе огледал всичко много добре и вече бе открил път, по който можеше да се приближи незабелязан непосредствено до колата с чергилото. С малко късмет и ако Търнбоул не станеше подозрителен и не насочеше очи в тази посока. — Задръж новобранците тук. Те трябва да съсредоточат вниманието си върху Гарваните, които негодникът от триото от Монтана не вижда.

— Хей, цивилен, не можеш да нареждаш на старши сержант…

Ласитър не даде ухо на тирадата, която Макдъглас се канеше да му държи. Плъзна се леко назад, запълзя по склона и след малко се насочи към колата, намираща се на обраслото с мъх плато.

— Видя ли какво стана между блондинката и мен? — попита Търнбоул.

Ласитър се опъна зад един скален блок. Чу негодникът, но не можеше да го види, защото бе от другата страна на колата и в момента разговаряше с червенокосата ирландка, която седеше на земята, вързана за колата отзад.

— Убих четирима от ония дяволи, Анабела. А сега ще видя сметката и на другите, защото те са любопитни като малки деца и ще излязат от прикритието си, ако ние двамата…

— Не трябваше да пушиш опиум, Търнбоул — каза червенокосата. — Предупредих те, че ще те смачка физически и ще те накара да повярваш, че си господар на света.

Той се засмя гръмко.

— Аз съм. Господар съм на теб, на блондинката и на живота на проклетите Гарвани. Мога да ги унищожа…

— Ще ги виждаш двойни и тройни и въобще няма да ги улучиш.

Вероятно червенокосата ирландка беше права. От сегашното си място Ласитър не можеше да прецени. Пропълзя около камъка, където току-що бе потърсил прикритие и продължи да се промъква напред към колата.

Мария Ървинг се бе обърнала на другата страна. Забеляза го, трепна и отвори уста да извика. В последния момент закри с ръце устата си и нарочно погледна в противоположната посока, за да не издаде Ласитър. Тя не познаваше мъжа от Бригада Седем, но й беше ясно, че човек, появил се от тази страна, може да идва само заради тях.

Ласитър го деляха два метра от колата, когато Търнбоул изникна до Анабела Маккибин и клекна до нея. Острието на ножа му проблесна на слънчевите лъчи. Бандитът преряза въжетата, с които бе завързал червенокосата отзад за колата.

Мъжът от Бригада Седем притаи дъх и продължи да пълзи. Измина останалите два метра и залегна под колата. Видя как Търнбоул притисна Анабела Маккибин на земята. Видя и двамата Гарвани, които използваха благоприятния момент, че вниманието на негодника бе заето с жената, и се опитаха да се приближат до колата.

Търнбоул държеше ножа в ръка. Беше сложил уинчестъра на земята до червенокосата, както беше направил вече при Мария Ървинг. Острието беше толкова близо до шията на Анабела, че Ласитър не биваше да стреля по Гарваните. Макдъглас и войниците му също трябваше да не предприемат нищо. Още при първия изстрел Търнбоул щеше да се стресне и да нарани смъртоносно червенокосата.

Мъжът от Бригада Седем пусна уинчестъра на новобранеца Томпсън, за да бъдат ръцете му свободни, и продължи да пълзи напред. Беше толкова близо до Анабела Маккибин, че чуваше учестеното й дишане.

Мария виждаше всичко това. По дяволите, защо не реагираше? Беше в състояние да…

— Внимавай, Търнбоул — извика блондинката предупредително, точно когато тия мисли минаха през ума на Ласитър. Започна да се търкаля към края на платото, където междувременно се беше появил Макдъглас.

Търнбоул се наведе светкавично към уинчестъра, вдигна го високо от земята и се обърна. Двамата Гарвани, които мъжът от Бригада Седем беше забелязал, се бяха втурнали на платото, последвани от около още дузина войни.

Сержантът и хората му не биваше да откриват огън, докато Анабела лежеше беззащитна до колата. Не бе възможно да убият наведнъж всички Гарвани. Някой от индианците можеше да нападне червенокосата и тогава тя беше загубена.

Ласитър протегна ръце към глезените на красивата ирландка. Нямаше значение какво става пред и зад колата. Поне засега. Първо трябваше да успее да издърпа Анабела под колата до себе си, където щеше да се намира на що-годе сигурно място. А когато го направеше, Макдъглас можеше да нападне с новобранците си и да сложи край на тая дяволска история.

Червенокосата изкрещя. Не знаеше кой я бе хванал за краката и се мъчи да я придърпа към колата. Първо си помисли за някой Гарван и започна да рита и маха с ръце, опитвайки се да се хване за колата.

Ласитър опря крака на земята за по-здрава опора. Трябваше да използва цялата си сила, за да изтегли с едно рязко движение съпротивляващата се ирландка под колата. Пусна я и веднага посегна към уинчестъра. Там, където току-що бе лежала Анабела, изникна един Гарван с боядисано в черно лице и се опита да се мушне след нея под колата.

Ласитър натисна спусъка на уинчестъра, без да се цели. Войнът беше толкова близо, че не можеше да не го улучи. Мъжът от Бригада Седем видя как индианецът отхвръкна назад, сякаш някой го бе цапардосал силно с юмрук, и се срути на земята. В този момент на платото около колата настана същински ад. Беше невъзможно да се преброи от колко оръжия бе открит огън срещу Гарваните. Като че ли се стреляше и от отсрещната страна на платото, откъдето трябваше да дойде Бърнинг с останалите новобранци на Макдъглас.

Анабела все още не разбираше напълно какво става. Продължаваше да рита и маха с ръце. Заби крак в ранения хълбок на Ласитър. Той нададе пронизителен вик. Имаше чувството, че някой разкъсваше тялото му на малки части.

— О, господи!

Впери поглед в ужасеното лице на червенокосата, която едва сега осъзна, че мъжът до нея й беше спасил живота от връхлитащите Гарвани, издърпвайки я бързо под колата.

— Боже Господи!

Анабела се отпусна напред, покри го почти целия с голото си тяло и притисна обляното си в сълзи лице към бузата му.

Както внезапно бе започнало да се стреля, така и внезапно огънят секна. Наоколо ехтеше заповедническият глас на Макдъглас. Чуваха се виковете на дебелия Пийт Бърнинг, който действително бе стигнал до платото почти едновременно с червенокосия сержант и Ласитър.

— Къде е Ласитър? — изкрещя шерифът.

— Под колата.

— По дяволите…

— Не е сам. Заедно с хубавата ирландка — изрева сержантът. — Търнбоул е промушен с три копия. Някой трябва да ги извади от тялото му, иначе ще са ни нужни два дена, за да изкопаем достатъчно голяма дупка…

Ласитър погледна надясно. Дебелият Бърнинг беше залегнал пред колата и мушна глава под нея. И да искаше при неговите килограми не можеше да направи повече.

— Не е възможно — изръмжа шерифът. — За втори път през тия двадесет и четири часа те спипвам с гола жена, Ласитър…

— Затваряй си устата, шерифе — извика Макдъглас, който също се бе проснал на земята, подаде ръка на червенокосата си сънародничка и я измъкна първа изпод колата. — Накарай да изпразнят колата, за да натоварим вътре Ласитър и да го закараме в Клиърдаун. Губи много кръв…

Сержантът бе сграбчил крака на мъжа от Бригада Седем и предпазливо го издърпа.

— Всичко е окей — помъчи се Ласитър да прикрие наистина тежкото си състояние. — Мога да се върна сам на кон в Клиърдаун и…

Краката му се подкосиха и щеше да се срути на земята, ако Макдъглас не го бе подхванал съобразително.

 

 

Най-напред Ласитър чу трополенето на колата с чергило, където лежеше. Под него бяха разстлани толкова много одеяла, че силното друсане почти не се усещаше.

От двете си страни забеляза смътно червенокосата и блондинката. Когато повдигна леко глава, видя огромния кръст на Бърнинг, който седеше на капрата и караше проклетата кола, създала им толкова неприятности.

Но честно казано, Ласитър не се интересуваше от широкия кръст на шерифа.

— Дръпни още няколко пъти, Ласитър — Мария Ървинг му подаде лулата. По вкуса, който имаше в устата си, разбра, че вече бе пушил. — От опиума може да ти се доповръща, но поне няма да те боли.

— Ще се погрижим за теб, Ласитър — обеща му Анабела Маккибин, която се наведе от другата страна към него и леко надигна главата му, за да може да дръпне от лулата, която Мария вече бе мушнала между устните му.

— Не се притеснявай, Ласитър — каза блондинката. — Когато стигнем в Клиърдаун, нищо няма да ти липсва. Ще те излекуваме заедно. Много бавно, за да бъдеш по-дълго с нас.

Анабела тихо се засмя и погали лицето му.

Ласитър усети, че постепенно отново се унася в дрямка. Искаше да каже на двете красавици, че в Клиърдаун има още една медицинска сестра, която се чувства отговорна за него. Но не успя. Двете жени трябваше сами да го разберат.