Джек Слейд
Триото от Монтана (6)

6.

— Бандата на Уестин, триото от Монтана — изпъшка капитан Хенри Лемънт и поклати глава. — Какво ще ни помогне това, като знаем, че Стийнуик и Търнбоул са от останките на бандата на Уестин и заедно с още един мъж са образували триото от Монтана.

— Жена — каза Ласитър.

— Какво? — Лейтенант Лавингстоун бе получил от капитана служебна заповед да води разговора с Ласитър и шерифа. — Каква жена?

— Жената, която прелъсти вашия лейтенант Уонамейкър — каза Бърнинг раздразнено. — Още преди време, когато се борех като истински бунтовник срещу сините куртки, винаги съм имал чувството, че офицерите на Обединените щати с някои изключения не са много умни и имат капаци на очите. Или може би искаш да кажеш, че не е така и Уонамейкър не е издал на жената за превозването на парите, лейтенант Лавингстоун?

Лавингстоун скочи прав, тръгна към бюрото, зад което стоеше Бърнинг, и след две крачки спря, сякаш се блъсна в стената. Изведнъж шерифът вдигна шесткалибровия револвер над бюрото и го насочи в блестящите копчета на униформената куртка.

— Не съм някой от твоите новобранци, лейтенант — каза той спокойно. — На колегата ви са му били слаби ангелите. Дамата го е пленила с прелестите си. Може би вече не му е харесвало при вас и без друго е искал да изчезне незабелязано. Следователно е издал за превозването на парите срещу дял от плячката и няколко часа любов. Погрижил се е също парите да не бъдат доставени веднага във форта, а да престоят в трезора на банката в Клиърдаун. После е изпратил хората си обратно във форта и е останал сам в града, за да се позабавлява с дамата и да се увери, че двамата от триото от Монтана няма да имат проблеми да се доберат до парите на войската. По дяволите, може би искаш да кажеш, че не е било така Лавингстоун? Или че през последните две години съм си изпил мозъка?

Бавно и предпазливо, лейтенантът отстъпи назад и отново седна на стола до капитана.

— Шерифът е напълно прав — каза Ласитър. — Точно така е станало.

— И ако Ласитър не бе пристигнал в този момент в града и не бе действал смело, щях да бъда мъртъв и лейтенант Уонамейкър щеше да изчезне заедно с дамата, Търнбоул и Стийнуик — допълни Бърнинг.

— И сега? — искаше да знае капитан Лемънт.

— Сега Търнбоул прекосява земите на Гарваните с кола и две хубави жени като заложнички — каза мъжът от Бригада Седем. — Ако искате да върнете парите си и се интересувате от убийцата на лейтенант Уонамейкър, тогава изпратете хората си там и…

— Невъзможно — прекъсна го капитанът.

Бърнинг се наежи зад бюрото и рязко се изправи. Междувременно бе мушнал шесткалибровия револвер обратно в кобура.

— Кое е невъзможно? — попита той, леко задъхан.

— Да изпратим войници в земите на Гарваните със задача да хванат бандитите — отговори капитан Лемънт. — Заети сме с други неща. Гарваните и чайените ни създават проблеми. Генерал Кастър има други планове, а не да праща хората си да преследват престъпници. Това е работа на закона.

Шерифът отново седна. Посегна към шишето с уискито, премести го до себе си, погледна етикета, издърпа чекмеджето и сложи вътре бутилката. После с юмрук го затвори.

— Проклети сини куртки — изруга той.

— Генерал Кастър…

Ласитър махна с ръка, когато Бърнинг понечи да каже още нещо. Като стар офицер бунтовник шерифът не обичаше армията на Кастър. Дебелакът бе завладян от чувства, които беше по-добре да потисне дълбоко в себе си. Мъжът от Бригада Седем не приемаше така емоционално нещата. Щом като Кастър не искаше да изпрати никого от войниците си да преследват престъпниците, това си беше негов проблем. Сигурно си имаше причини. Околността бе станала толкова размирна, че генералът вероятно бе решил да хвърли в бой всичките си хора срещу Гарваните и Шайените, за да възцари по тези места отново спокойствието и добрите отношения.

— Знаехте ли нещо за плановете на Уонамейкър, капитане? — обърна се Ласитър към дълбоко замисления Лемънт. — Искам да кажа дали е ставал някакъв инцидент, който да подсказва, че лейтенантът желае да напусне армията?

— Лавигстоун? — попита капитанът сприхавия лейтенант, който естествено познаваше Уонамейкър много по-добре.

Лавингстоун стисна устни и поклати глава.

— Нищо — отговори той. — Освен това не вярвам, че е станало така, както…

Преглътна края на изречението, след като Лемънт му хвърли предупредителен поглед.

— Ако попитате мъжете от ескадрона на Уонамейкър, капитане, вероятно съществува възможността някой да е чул или видял нещо, което би могло да ни помогне. Тук, в града, се намира една жена, застреляла лейтенант. Има и един бандит, който се движи с кола през земите на Гарваните. При него са парите на армията и две невинни жени. Той трябва да се срещне на уговорено предварително място с непознатата за нас жена и вашия лейтенант, за да поделят парите и после да решат как най-бързо и сигурно да се измъкнат от опасната местност. Нужна ни е тази помощ, капитане.

Капитан Лемънт сви рамене.

— Вероятно ще минат дни, докато узнаем нещо от хората от ескадрона на Уонамейкър, естествено ако въобще има какво да се узнае — каза лейтенант Лавингстоун. — За себе си продължавам да бъда убеден, че ако Уонамейкър действително се е бил впуснал в тая работа, той е бил принуден да го направи.

— Да бъде принуден офицер от армията на янките да предаде армията? — попита Бърнинг.

Капитан Лемънт се изправи. Лейтенантът последва примера му.

— Ще обсъдим тази работа между нас — каза тогава Лемънт. — В случай че успеете да намерите парите и да хванете жената, застреляла лейтенанта, ще ни ги предадете. Не можем да направим нищо за вас. Вероятно брадатият, който е изоставил колата си и жените на бандита и е взел от него три хиляди долара, ще може да ви помогне. Това впрочем са пари на армията, шерифе. Прибрахте ли банкнотите на сигурно място?

Бърнинг се ухили накриво.

— Огледах парите — отвърна той. — На никоя банкнота не пишеше, че е предназначена за сините куртки. След като мистър Монтгомери ни разказа историята си и ние му повярвахме, той си получи парите обратно и отново бе пуснат на свобода. Така както се полага.

Лавингстоун отвори рязко вратата и даде път на капитана да напусне първи офиса. После се обърна още веднъж към Бърнинг и погледна с блестящи очи тлъстия шериф, бивш офицер бунтовник.

— Още тогава си бил на погрешната страна, шерифе — каза той застрашително. — Сега отново застана на погрешната страна.

— На правилната — поправи Ласитър. — На страната на закона. Негова лична работа си е, че не харесва сините униформи.

— И твоето лице ще запомня, Ласитър.

Лавингстоун тръшна вратата зад себе си. Бърнинг се отпусна на стола. Не беше слизал от седлото повече от дванадесет часа и бе страшно уморен.

— Ще тръгна на път — каза мъжът от Бригада Седем.

— По кой път?

— Знам къде Търнбоул е взел колата с жените, Бърнинг. После е тръгнал в обратна посока. Вероятно нагоре към Биг Хорн Лейк.

— За да може да бъде атакуван само от три страни — кимна шерифът. — На негово място щях да направя същото и да използвам езерото като флангова защита. Но къде, по дяволите, иска да отиде? Кое място за среща си е определило триото от Монтана, преди да докара нещастието в Клиърдаун?

— Нямам представа — сви Ласитър рамене.

— Ще поспя няколко часа. После ще взема два отпочинали коня и ще тръгна след теб, Ласитър — каза шерифът. — Няма да яздя по следите ти, а ще направя завой западно от езерото. Един от двама ни ще се натъкне на Търнбоул и жените, които той без съмнение ще използва като заложници. Дано намерим кучия му син, преди да са го убили Гарваните. Червенокожите не се интересуват от проклетите пари, но жените ще им харесат. Какво ще правим с дамата от триото от Монтана, застреляла лейтенант Уонамейкър?

— По-важни са Търнбоул и двете невинни жени, които са в ръцете му.

— Може би ще ги срещнем — каза Бърнинг. Изправи се зад бюрото и се протегна така, че ставите му изпукаха.

— Може би — отвърна Ласитър.

Шерифът му подаде месестата си ръка.

— Едно е сигурно — каза той тихо. — Няма да се върна в проклетия Клиърдаун без Търнбоул и двете жени. Благодаря ти, че не ме нарече в очите страхлив кучи син, Ласитър.

— Не обиждам хората, ако действително не заслужават, Пийт — отговори мъжът от Бригада Седем. — Заместникът ти офейка и всъщност ти отхвърли страшно много работа след обира в банката. След време никой вече няма да обели и дума, че точно в най-неподходящия момент си бил пиян и не си знаел какво вършиш.

— Окей, Ласитър. Надявам се, че ще имаме късмет и ще се върнем в Клиърдаун заедно с Търнбоул, дамата, двете невинни жени и проклетите пари на армията.

Мъжът от Бригада Седем пусна ръката му и кимна.

— Хей, какво става с драскотината на хълбока ти, Ласитър? Можеш ли изобщо…

— Докторът ще превърже отново раната и ще ми даде нещо, което да ме държи изправен на крака, ако положението стане напечено, Пийт.

— Сигурно ще го направи.

Мъжът от Бригада Седем затвори вратата зад себе си, спря за миг на тротоара и пое дълбоко свежия нощен въздух като дар божи. После тръгна надолу по Майн стрийт към хотела.

Кривогледият собственик на конюшнята под наем не се бе изкъпал. Вонеше така както преди няколко часа. Той прекоси бързо улицата, когато Ласитър се намираше успоредно на конюшнята, видя го и се ухили.

— Имаш същия вид като днес сутринта — каза Тони Алберти. — Като някой, който отново иска да се намеси в неща, които всъщност не го засягат. Така ли е?

Ласитър кимна.

— Ако тоя път стрелят по теб, може би няма да имаш толкова много късмет.

— Възможно е — каза мъжът от Бригада Седем. — Ще видим.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Подготви кафявия ми жребец. Надявам се, че си се грижил добре за него. Предстои ни дълъг път.

— Конят се чувства по-добре от теб, Ласитър. Можеш да бъдеш сигурен в това. Имаш ли малко пари?

Ласитър го погледна въпросително.

— За да мога да снабдя проклетия жребец с достатъчно провизии и други необходими неща. Вода, необходимите муниции за уинчестъра, няколко пръчки динамит. Почти с всичко, от което се нуждае човек, който иска да оцелее навън, в пущинака.

Ласитър му даде пари. Кривогледият беше напълно прав. Имаше нужда от нещата, които изброи Алберти.

— Ти си отличен организатор, Тони — каза Ласитър. — Снабди коня с всичко, което смяташ за необходимо. По-добре повече, отколкото по-малко. Окей?

— Ясно.

— Докторът ще се ядоса ли, ако го събудя по това време?

— Няма защо да го събуждаш. Той е в хотела с медицинската си чанта и с цялото си снаряжение. Двама смелчаци там налетели един на друг и се нуждаят от помощта му. Ще те прегледа и теб.

— Тогава ще се видим по-късно, когато взема кафявия жребец.

— Необходим ми е цял половин час, за да намеря всичко.

— Толкова време ми трябва и на мен, за да се сбогувам със Сюзан — каза Ласитър. Вече почти се беше обърнал, когато се сети за още нещо важно. — Ако пътуваше с кола и с две жени през земите на Гарваните…

— Не бих го сторил — Алберти поклати глава.

— Да предположим, че все пак би го направил, Тони. Да приемем, че си се уговорил да се срещнеш с други хора там, но те не могат да дойдат веднага. Казано иначе — попаднал си сред червенокожите и все пак искаш да си сигурен, че те няма да ти вземат скалпа. Кое място би избрал?

— Смешен въпрос — измънка Алберрти. — Ясно е като бял ден.

— А на мен не, Тони.

— Но е ясно за всеки, който познава местността около Биг Хорн Лейк, Ласитър. Има едно адски сигурно място, където можеш да си отпочинеш и да се опънеш на слънце, без да те е страх, че Гарваните ще ти пуснат някоя стрела. Горите и скалите на източния бряг са свещена земя за Гарваните. Там уж живеят някакви духове, които искат да не бъдат обезпокоявани от никого. Ако успееш да стигнеш дотам и имаш достатъчно провизии, можеш да се чувстваш в безопасност.

— Знаеш ли това място?

— Да — кимна Тони Алберти. — Но никога досега не ми се е налагало да се крия там и, естествено, кракът ми все още не е прекрачвал тази земя. Но тя не изглежда много по-различно от цялата местност около Биг Хорн Лейк.

— Можеш ли да ми начертаеш няколко пътя дотам и да ми запишеш някои ценни сведения за мястото, Тони?

— Ще ми трябва повече от половин час.

— Окей, един час — каза Ласитър.

— Заради Сюзан Тейлър ли?

— Заради нея и защото се нуждая от още малко почивка. А и докторът трябва да ме прегледа.

— Ще поставя всичко в торбите на седлото на кафявия жребец. Какво да правя с парите, които останат?

— За теб са, Тони.

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Тогава ще трябва да се сбогуваме още тук и сега, Ласитър — каза вонящият кривоглед собственик на конюшнята под наем. — Първо ще ти набавя нещата и после ще отида при една жена, която ме чака.

— С парите?

Алберти сви рамене.

— Когато човек изглежда като мен и освен това мирише твърде силно, тогава жените искат малък подарък. Разбираш, нали?

Ласитър кимна.

— Приятно прекарване с жената, която те очаква.

— Приятно прекарване с Гарваните, които също те очакват. Ти си странен, побъркан, кучи…

Клатейки глава, собственикът на конюшнята под наем се отдалечи.