Джек Слейд
Триото от Монтана (3)

3.

Линда беше още в града заедно с лейтенанта, с когото се бе запознала в Билингз, беше го прелъстила и накрая направила от него предател. Но това въобще не можеше да помогне на Бруно Търнбоул, който сега бягаше от преследвачите си. Малко или много ги бяха изиграли: първо мнимият шериф, който бе отвлякъл вниманието им, а после старият мъж, който се бе скрил под едно от гишетата и бе застрелял Дейвид Стийнуик, партньора му.

Бруно Търнбоул изруга. Не беше фантазьор и преценяваше реално положението си.

В двата чувала, завързани за седлото на пъстрия жребец, имаше доста пари, заради които сините куртки щяха да тръгнат по дирите му. Вероятно лейтенантът можеше да направи нещо и да насочи войниците по погрешна следа. Вероятно. Но Бруно Търнбоул не биваше да се осланя на това. Трябваше да се опита възможно най-бързо да се измъкне от тази проклета местност.

Пътят водеше през земите на Шайените и Гарваните. Това бе най-сигурният път, макар и да се чуваше, че червенокожите се обединяват, за да натрият носа на кавалерията на Обединените щати, макар и сега индианците да преследваха всичко, което смърди на бледолик. Това пък означаваше, че кавалерията нямаше да може така лесно да се отправи по дирите му, защото същевременно щеше да бъде изложена на нападенията на червенокожите.

Доколкото бе успял да види, в банката имаше трима мъртви. Двама беше убил партньорът му Дейвид Стийнуик, а третия мъж, проклетия старец, бе прострелял той самият и със сигурност го беше улучил смъртоносно.

Значи наред с армията щяха да го търсят и от Клиърдаун. Начело с проклетия кучи син Пийт Бърнинг, който бе твърде страхлив или твърде хитър, за да дойде в банката. Или начело с мъжа, който си бе закачил значката на шерифа.

Общо три враждебни сили, от чиито път трябваше да се махне.

Ако всичко бе вървяло по план, Бърнинг трябваше да бъде убит, мнимият шериф нямаше да се намеси в работата им и при това щяха да вземат заложник от града, с когото щяха да държат на разстояние преследвачите.

Обирът в Клиърдаун бе така добре подготвен и подсигурен като всички останали, които се вписваха на тяхна сметка. На сметката на триото от Монтана, както хората ги наричаха. Досега бяха нападали, вземали плячка и изчезвали. Кажи-речи никога не оставаха следи и затова не ги познаваха. Дори не се знаеше със сигурност, че триото се състои от двама мъже и една жена. Предполагаше се, и то бе вярно, че са остатък от разбитата банда на Уестин, в чийто погром значително участие бе взел шериф Пийт Бърнинг.

Но това бе преди повече от две години и тогава Бърнинг все още беше много добър човек.

Сега Дейвид Стийнуик бе убит и, по дяволите, по всичко личеше, че се касае за живота на останалите трима от триото от Монтана. Само защото нещата веднъж не бяха останали така, както ги бяха замислили. Бруно Търнбоул си биеше главата чия бе вината. По принцип това бе без значение, защото нямаше да промени нищо в създалото се сега положение.

Бандитът направи голям завой на запад, за да заблуди възможните преследвачи и, за да не събуди подозрение, че в действителност е тръгнал към Биг Хорн Лейк.

Лейтенантът и Линда Лагранж, страстната чернокоса лейди, трябваше да отидат там. Не веднага, а след два-три дни, когато утихнеше голямата шумотевица.

Лейтенант Уонамейкър беше предложил Биг Хорн Лейк, защото голяма част от източния му бряг бе за Гарваните свещена земя, към която можеха да се отправят само определени хора от племето по точно определени поводи. Сега, след като Гарваните се бяха съюзили с Шайените за голямата война срещу сините куртки, Шайените също щяха да почитат свещената земя на Гарваните. В гористата и хълмиста местност имаше пещери. Преди нападението в Клиърдаун бандитите бяха заредили една от тях с припаси. Там Бруно Търнбоул и Дейвид Стийнуик бяха прекарали вече два дни, без да видят нито един червенокож.

Така че Търнбоул трябваше да се отправи натам, за да чака Линда Лагранж и лейтенанта предател Уонамейкър. А как щяха да се развият нататък нещата, щеше да се установи по-късно.

Бандитът мислеше за всичко това докато пресичаше гората и отново се канеше да продължи по хълмистата, но с добра видимост местност.

Обузда пъстрия жребец в гъсталака и с присвити очи се загледа в колата с чергило, която се движеше на около половин миля от края на гората по равното. Несъмнено каруцата бе поела пътя за Клиърдаун.

Бруно Търнбоул скочи от седлото, завърза юздата за един храст и се отдалечи на около двадесет крачки вдясно до отъпканата пътека, който водеше през средата на гората и по която трябваше да се насочи колата. Клекна в гъсталака, изтри потта от челото си и присви очи.

До този момент нещастието се бе лепнало по петите му като някоя пиявица. Но сега като че ли съдбата щеше да направи жадувания обрат.

Изминаха няколко минути и каруцата стигна до края на гората. Вече беше толкова близо, че Търнбоул можеше да различава подробностите. Забеляза стройното, русо момиче, което седеше на капрата и здраво държеше в ръце юздите на двата коня. Чергилото бе отметнато назад, така че той можеше да види и вътре в колата. Направи му впечатление брадатият мъж, седнал на някакъв сандък. Както и червенокосото момиче, свило се на пода пред сандъка. То, изглежда, спеше.

Но не беше така.

След малко червенокосата се надигна и се протегна. Дори от това разстояние Търнбоул можеше да забележи, че и тя и блондинката, бяха изключителни красавици. И двете бяха в средата на двадесетте. Брадатият, който в този момент стана от сандъка, отпуши едно шише и го поднесе до устните си, вероятно беше петдесетгодишен. На възраст би могъл да бъде баща на момичетата.

Търнбоул почеса замислено тъмната си коса и после разтърка очи. Нямаше никакво съмнение, че небето му изпращаше колата и момичетата, макар че той по-скоро вярваше в Дявола, отколкото в Бога. Господ си отплащаше за нещастието, споходило ги в Клиърдаун, двукратно, а може би даже трикратно. За Търнбоул се очертаваха съвсем нови перспективи и той изведнъж спря да се притеснява за предстоящото.

Сега колата не бе на повече от триста метра от тесния път, водещ през гората, червенокосата се бе настанила до блондинката на капрата. Двете разговаряха и се смееха. Естествено, бяха в добро настроение, защото не предполагаха какво ги очаква, когато стигнат пътеката в гората.

Търнбоул се ухили гадно и обходи с поглед околността. Наблизо нямаше никой. Земята тук бе много слабо населена. Колонистите се бяха установили около Билдингз и Хардинг, а отсреща — около Довел, щата Уайоминг.

Той посегна към уинчестъра и решително зареди първия патрон. Изпъна крайниците си, разтри напрегнатите мускули на тила и въпреки добрите шансове се опита да погледне трезво на цялата история. Защото, по дяволите, най-вече се касаеше за неговата собствена сигурност и за това да стигне до източния бряг на Биг Хорн Лейк. Търнбоул прогони всички други мисли.

Изминаха още около пет минути. По едно време блондинката, която държеше юздите, сякаш понечи да направи почивка, преди да стигнат до гората. Брадатият с шишето в ръка отиде до капрата, провря се между двете момичета и каза нещо, след което блондинката отново отпусна юздите на двата коня.

Търнбоул се изправи. Оттегли се навътре в гората и излезе от прикритието си, когато колата с чергилото бе навлязла около двадесет метра в гората.

Русото момиче дръпна юздите и след няколко метра каруцата спря. Бързо като невестулка брадатият се опита да скочи назад в колата. Но Търнбоул бе предвидил подобна реакция, която беше съвсем нормална, ако някой изведнъж застанеше на пътя ти с вдигнат уинчестър.

Не беше нужно да се цели добре. Вдигна цевта малко по-нагоре и дръпна спусъка. Куршумът изсвистя между блондинката и червенокосата и улучи брадатия в ръката. Той политна назад, спъна се в сандъка и в последния момент се хвана здраво за напречната летва и се задържа на крака.

— По дяволите — изръмжа брадатият, погледна простреляната си ръка и ядно поклати глава. — Исках да си взема само едно шише, за да отпразнувам срещата с първия цивилизован мъж от два дни насам. А сега се оказва, че ти си по-малко цивилизован и от червенокожите, човече.

— Слезте от колата — нареди Търнбоул.

Може би бе вярно това, което каза брадатият мъжага и вероятно наистина се радваше, че вижда отново бял човек. Но по този въпрос можеше по-късно да се поговори.

Блондинката скочи грациозно от капрата, пружинира с крака и доста небрежно се облегна на предното ляво колело на колата. Червенокосата беше по-несръчна. Може би съзнателно направи така, че полата й да се вдигне високо нагоре по голите й крака, за да му покаже част от прелестите си. Червената й блуза беше доста разтворена. Тя се наведе леко напред, за да оправи края на полата. Търнбоул успя да се наслади на великолепието на пищните й гърди. Едва тогава момичето се изправи и застана до по-сдържаната блондинка.

Брадатият скочи последен. Сега стана ясно, че куршумът бе улучил и пронизал лявата му ръка по ширина. Но той вече беше засмукал подобаващо количество алкохол от шишето, затова вероятно не усещаше толкова силно болките.

— Какво означава тая работа? — попита брадатият.

— Как се казваш?

— Монтгомери.

— И това ли е всичко? — поиска да знае Търнбоул.

— За мен — толкова — отвърна брадатият.

— Не желаеш ли да ми представиш симпатичните си спътнички, Монтгомери?

Брадатият посочи към стройната блондинка, която носеше доста изрязана пъстра рокля, така че човек можеше сам да се догади за закръглените й форми отдолу.

— Това е Мария Ървинг — каза Монтгомери. После посочи към червенокосата. — А тая чаровница се нарича Анабела Маккибин. По-малко заядлива е от Мария, затова пък издържа повече на пиене. Видях как в Билингз двама войници, здравата нафиркани, паднаха под масата, преди тя…

— Аз съм Бруно Търнбоул.

Блондинката присви светлите си очи и погледът й преценяващо пробягна по него.

— Не изглеждаш особено добре, а и не си много симпатичен — каза тя. — Освен това не ми се нрави, че ни принуди да спрем с оръжие в ръка.

Търнбоул се засмя тихо.

— А щеше ли да спреш, ако ти бях махнал?

— Естествено не — Мария Ървинг поклати глава и разтърси дългата си, руса коса.

Сега отблизо бандитът можеше добре да прецени, че блондинката бе с няколко години по-млада от червенокосата. Почти двадесетгодишна, докато рижата Анабела вече беше прехвърлила двадесетте с няколко години.

— За Клиърдаун ли пътувате?

Монтгомери кимна.

— Какво ще правите там?

— Някоя и друга сделка. Двете чаровници танцуват и вършат оная работа, която харесва на мъжете с долари в джобовете. Мария също може да пее прекрасно.

— Защо му разказваш всичко това? — поиска да знае блондинката.

— Защото се интересува от нас и защото е по-добре да кажеш всичко на оня, който държи уинчестър в ръка и те е взел на прицел.

— Най-добре го попитай какво иска, Монтгомери. По дяволите, трябваше да остана в Билингз, както възнамерявах.

Анабела Маккибин се ухили.

— Момчето не ставаше за нищо, а и не беше достатъчно богато, съкровище — каза тя на блондинката. Още сега на Търнбоул му бе ясно, че двете не бяха добри приятелки. Но за него това нямаше никакво значение.

— Е, и? — попита Монтгомери. — Какво искаш от нас?

Бандитът огледа двете жени и после се взря в подпухналото лице на брадатия. Дори и да не го беше видял с шишето в ръка, по лицето му щеше лесно да отгатне, че обича чашката.

Мислите на Търнбоул препускаха една след друга. Всъщност първоначално бе възнамерявал да прати брадатия в пъкъла и после да се отправи с жените към Биг Хорн Лейк. Те бяха две заложнички, с които можеше да държи на разстояние от себе си преследвачите. Но сега, докато гледаше поркания Монтгомери, му хрумна нещо по-добро. Нещо гениално, с което наистина можеше да заблуди хората, тръгнали подире му, и да не се притеснява повече, по дяволите, дали ще стигне до уговореното с Линда Лагранж и лейтенанта скривалище.

— Трябват ми колата и жените ти — каза Търнбоул, хвана с една ръка уинчестъра, а с другата се почеса по главата. — Това означава, че се налага да заема колата и двете дами и да…

С един скок Мария Ървинг се отдели от колелото на каруцата и се втурна към бандита. Той се предпази, като й нанесе удар в лицето и я запрати на земята. Тя остана да лежи замаяна.

Анабела Маккибин потръпна. Думите на този мъж, естествено, не й се понравиха. Но в сравнение с блондинката можеше да владее по-добре нервите си.

Търнбоул погледна надолу към Мария и видя дългите й, снежнобели крака, оголени от вдигналата се нагоре рокля на цветчета. При падането роклята се бе скъсала на раменете и той установи, че що се касае до чара, блондинката не отстъпваше по нищо на Анабела. Червенокосата беше само малко по-закръглена.

През цялото време на Монтгомери не му трепна окото.

— Не мога да си позволя да си навличам неприятности, Монтгомери — обясни Търнбоул. — Би трябвало да те застрелям и после да изчезна с колата и двете дами. Това е най-сигурният начин, защото не знам дали мога да ти се доверя, нали?

— Наистина няма откъде да знаеш — Брадатият бе пил доста, но мозъкът му още работеше. Беше му ясно като бял ден, че животът му виси на косъм.

— Привързан ли си към двете момичета, Монтгомери?

— Винаги са били добри и честни с мен и аз с тях — отвърна дипломатично брадатият. — Да, по дяволите, привързан съм към тях. Не бих желал да им се случи нещо лошо.

Търнбоул кимна.

Мария се изправи и притисна ръка към дясната си страна, където я беше ударил бандитът. Светлосините й очи бяха широко разтворени. Наистина направи опит да не се издава, но всеки лесно можеше да забележи по лицето й страха, който изпитваше.

— Двете вярват ли на думите ти?

— Вероятно — Монтгомери погледна първо Мария, после Анабела и накрая кимна. — Мисля, че ми вярват.

— Окей, Монтгомери. И ти сигурно ще ми повярваш, ако ти кажа нещо, нали?

Монтгомери се почеса по брадата.

— Давай — каза той. — Ще се опитам да бъда честен.

Търнбоул се ухили. Не знаеше защо, но брадатият му допадаше. Но това далеч не означаваше, че му вярва.

— Доста хора са по следите ми. Трябва да се отърва от тях и да ги пратя в погрешна посока. Необходима ми е близо ден преднина. Ти можеш да ми помогнеш, Монтгомери. Естествено няма да го вършиш без пари. Нали си търговец. Значи правя ти честно предложение и ти ще ми кажеш дали го приемаш. Аз ще изчезна с колата и двете жени в посоката, откъдето дойдохте, или в друга, все още не знам със сигурност. Ще получиш пъстрия ми жребец и пари за из път. После ще се метнеш на седлото, ще пришпориш коня и ще препуснеш към Ловел, Уайоминг, докато животното не падне мъртво на земята. Това означава да яздиш така, че проклетата банда, която е по петите ми, да не те настигне през идните двадесет и четири часа. Ще можеш да се справиш, нали?

— Не вярвам да ми е трудно — отговори Монтгомери. — Те познават ли те? Искам да кажа, че ако противно на очакванията ме настигнат до двадесет и четири часа, възможно ли е да ме сбъркат с теб и да ме застрелят или пък обесят на някой клон?

Търнбоул поклати глава.

— Определено не. Познават и мен и пъстрия ми жребец.

Брадатият се огледа.

— Конят е на няколко метра от тук, Монтгомери.

— А какво ще стане с колата и момичетата?

— Утре вечер ще им върна колата и те ще могат да отидат, където си поискат. Възнамерявахте да ходите в Клиърдаун, значи ще е най-добре, ако отидат там. И тогава ще можете да разкажете истината. А дотогава аз отдавна вече ще бъда на сигурно място. Що се отнася до дамите, те естествено също ще получат възнаграждението си.

Монтгомери се ухили накриво.

— Много хитър план, Търнбоул — каза той. — Близо ли са преследвачите ти?

— Нямам представа — отговори негодникът. — Може и въобще още да не са тръгнали на път. Но може и да имам само няколко часа преднина.

— Не бива да допускаш това — обади се отново Мария Ървинг. Гледаше втренчено Търнбоул и знаеше, че той няма да спази уговорката. Във всеки случай не и онази част от споразумението, отнасяща се до нея и Анабела.

Монтгомери сви рамене.

— Нямаме друг избор — каза той замислено. — Какво значение ще има за вас дали ще се оставя на този джентълмен да ме убие, или ще се опитам с коня му да водя за носа на преследвачите му? И в двата случая той ще ви вземе със себе си. Ако се наложи — дори насила. А ако се опитам да го измамя и да изпратя преследвачите му след нашата кола, той ще ви използва като заложници. И тогава вероятно ще се случи някое нещастие, което вие двете няма да преживеете.

Търнбоул мушна между устните си една цигара, облегна уинчестъра на едно дърво и я запали.

— Къде е пъстрият жребец? — попита Монтгомери.

Бандитът от триото от Монтана посочи надясно.

— Можеш да го доведеш тук, приятел — каза той. — Ще те наблюдавам и ако се опиташ да ме изпързаляш, ще ти изпратя един куршум в черепа. Разбрано?

Брадатият кимна. Цялата тази история въобще не му харесваше, но погледнато реално, не му оставаше нищо друго, освен да се хване за хорото. Не че особено държеше на Мария и Анабела, отношенията им бяха чисто делови. Ако беше поискал връзката им да придобие личен характер, тогава те щяха да отрежат квитанциите му. Сега най-напред трябваше да помисли за живота си. Той му беше по-скъп от всичко друго на света. Хвърли още един поглед към двете жени и тръгна в посоката, която му беше посочил Търнбоул. Негодникът отново взе при себе си уинчестъра и за да покаже на брадатия, че наистина го наблюдава, изстреля подире му един куршум.

— В случай че ти хрумне някоя глупава идея, Монтгомери — извика той.

Междувременно Анабела Маккибин все повече се убеждаваше, че Търнбоул се нуждае от тях единствено за да ги използва като заложнички и за свое собствено удоволствие. Обърна се. Беше имала работа с всякакви мъже и можеше да си съставя преценка за тях. От този тук нямаше да дойде нищо добро за нея и Мария.

— Не съм сигурна, че познаваш тази местност, мистър Търнбдул — каза Анабела. — Ако се върнем обратно по пътя, ще навлезем в земите на Гарваните. Наистина, досега не видяхме никого от тях, но те вече може да са се събрали около следите ни.

Бандитът кимна.

— Възможно е. Но Гарваните нямат нищо против мен. Не ме обичат шерифът и войската. Наистина няма да се бия с Гарваните, Анабела.

Червенокосата кимна. Преметна ръка около раменете на Мария. Блондинката, търсейки закрила, се притисна към нея. Мария трепереше от страх. Анабела трябваше да й попречи да изпадне в паника. Погледна я.

— Не се притеснявай — каза тя тихо.

Тези две думи, естествено, не бяха достатъчни да накарат блондинката да не се страхува. Червенокосата изчака, докато Търнбоул се отдалечи няколко крачки, за да пази Монтгомери, и тогава притисна Мария силно към себе си.

— Опасно е, Мария — каза Анабела. — Той няма да спази никакво обещание. Поне това, което се отнася до нас двете. Но сега не можем да му избягаме. Трябва да се държим добре и по време на пътуването да чакаме нашия шанс. Моля те. Ако в този момент изгубиш контрол върху себе си, положението ни ще стане още по-опасно.

Мария Ървинг сведе поглед. Но само за миг. После отново впери очи в Анабела.

— Никога не сме били истински приятелки, нали?

— Не — отвърна червенокосата и поклати глава.

— Но ще бъде по-добре, ако сега станем и се държим една за друга.

— И аз така мисля — прошепна Анабела облекчено. — Докато пътуваме, бъди недружелюбна с него и му показвай зъбите си. Той трябва да се занимава с мен. Аз по-добре ще се справя с него.

— Ще ни убие, Анабела.

— Да — каза червенокосата. — И аз така смятам, че ще направи, защото не са му нужни свидетели. Но няма да бъде веднага. Първо ще трябва да се скрие на сигурно място. А затова ще му е необходимо време. Дотогава ще ни хрумне нещо.

— Страх ме е.

— И мен — отвърна Анабела. — Ти, естествено, си права. Щеше да бъде по-добре, ако бяхме отрязали квитанциите на Монтгомери в Билингз, вместо да продължим да пътуваме с него. Но с нищо няма да ни помогне това, че съжаляваме за проиграните шансове.

Червенокосата понечи да каже още нещо, но Търнбоул отново се приближи, защото брадатият се появи с пъстрия жребец между дърветата.

— Отвържи двата чувала от седлото, Монтгомери — нареди бандитът от триото от Монтана.

Брадатият изпълни заповедта.

— Какво има в колата?

— Стока за търговия. Няколко уинчестъра, няколко колта, муниции, облекло и платове. Всичко, от което може да се изкарат пари. Освен това уиски, цигари и опиум, който ми дадоха китайците.

— Дадоха? — попита недоверчиво Търнбоул.

— Дадоха ми го. Малко или много — посмекчи брадатият. — Естествено, би могло да се каже и че съм им го отнел. Всъщност без да зная с какво се захващам. Мислех си, че не е вредно. Има хора, които са луди за тая работа. Аз самият още не съм го опитвал…

Търнбоул го прекъсна с рязко движение на ръката.

— Каква е стойността на всичко това?

— Нямам представа какво искаш да кажеш.

— Имам предвид конете, колата и всичко, което се намира вътре като стока, Монтгомери.

— Може би две хиляди долара — отговори брадатият, който никога досега не беше мислил за тия неща.

Търнбоул посочи към чувалите, които Монтгомери междувременно бе свалил на земята.

— Вземи три хиляди долара от чувала. Така няма да загубиш нищо, в случай че по някаква причина не ти върна колата.

Брадатият го погледна невярващо.

— Вземай парите от чувала, преди да съм променил решението си.

Монтгомери побърза да отброи три хиляди долара. При гледката на толкова много пари в единия от чувалите му се зави свят. Бяха повече от тридесет хиляди. Само в единия чувал. В другия сигурно имаше същата сума. Така че не беше никак чудно, че по петите на Търнбоул вървяха преследвачи.

Брадатият прибра парите.

— Не мислиш ли, че дамите струват същите пари, ако ти ги заема за един ден или за малко повече?

Монтгомери кимна.

— Двете заедно сигурно — каза той.

— Знаеш какво трябва да направиш?

— Ще препусна в посока Уайоминг и проклетата банда, която е по петите ти, няма да ме догони през идните двадесет и четири часа. А може би никога няма да го направи. После ще се върна в Клиърдаун и там ще чакам да пристигнат Мария и Анабела. Със, или без кола.

Търнбоул го погледна. Монтгомери беше долен плъх и нямаше да чака момичетата. На него му беше безразлично какво ще се случи с тях. Беше прибрал три хиляди долара и по този начин смяташе, че е добре обезщетен.

— По пътя може да ти хрумне някоя глупава идея при всичките тия пари в чувалите, Монтгомери. В края на краищата си просто човек. Но ако си достатъчно хитър, би трябвало да знаеш, че нямаш никакъв шанс да се докопаш до богатството.

— Това вече ми стана ясно.

— Окей. Тогава завържи красавиците на пода на колата така, че да не могат да избягат. Щом като се опознаем взаимно по-добре и видя, че мога да им се доверя, естествено, няма да ги държа вече вързани.

— Не — изкрещя Мария Ървинг. — Не…

Търнбоул вдигна уинчестъра и се прицели в нея.

— И Анабела ще ми е достатъчна, Мария — каза той с остър глас. — Сега трябва да решиш дали искаш да тръгнеш с мен и Анабела, или предпочиташ да останеш в гората, но мъртва.

Мария се обърна рязко и се качи в колата. Бандитът не биваше да вижда сълзите й. Червенокосата я последва. Монтгомери се покачи след момичетата.