Джек Слейд
Златна звезда за шерифа Ласитър (1)

1.

След като Черния Джак Стоунхарт спря да говори, всички останаха неподвижно по местата си и замълчаха. Мъжете се спогледаха с недоумение, а жените забиха поглед в земята. В дъното на салона „Гризли“, където в края на седмицата обикновено хората танцуваха и се смееха, сега цереше тишина като в параклиса на някое гробище.

— Междувременно изгубихме вече двама шерифи — продължи Черния Джак Стоунхарт. — Този град се превърна в град на беззаконието. Това не може да продължава така. Трябва с всички средства да се преборим с анархията. Само по такъв начин ще успеем да станем истински свободни хора.

Мъжът с черната брада отново направи многозначителна пауза. Погледът му сякаш пронизваше всеки отделен човек в залата. Това бе типично негов маниер. Хората го знаеха, но въпреки това се ужасяваха винаги, когато попаднеха пред очите му.

Мислеха за мистериозно загиналите шерифи. И двамата бяха обесени — както Джак Уолтърс, така и Дейвид Милър.

Бяха добри шерифи и правеха всичко според силите си, за да представляват закона. Нямаше дори и смътно подозрение, че имат врагове, тъй като никой никога не ги бе обиждал или дори заплашвал на публично място.

— Днес сутринта намерихме Дейвид Милър да виси на таванската греда в плевнята на Мери-Ан Хенеси — каза Черния Джак Стоунхарт. Все още само неговият глас нарушаваше тягостната тишина. — Няма съмнение, че е бил вдигнат нагоре за врата, докато умре. Дори не е бил обесен по обичайния начин, а са го удушили! Можеш да застреляш, да намушкаш или да пребиеш човек, но е свинщина да изпратиш някого на оня свят по такъв долен начин, както това се случи с нашите шерифи! Има ли някой сред вас, който да не е на същото мнение?

Отново погледна наоколо и хората отново сведоха погледи както преди малко.

Очите на Черния Джак Стоунхарт триумфално блестяха. Така беше винаги, когато държеше своите речи пред жителите на този град. Тук той бе Големия шеф и стига да желаеше нещо, достатъчно бе да помръдне само малкия си пръст, за да го получи.

Негова собственост бяха не само сребърните мини около Чарлтън Сити и не само най-голямото ранчо в този щат. Негов беше и целият град. Той притежаваше Дженеръл Стор^[1], хотела и всичките три салона, които имаше в Чарлтън Сити. Бе основал „Чарлтън Сити Банк“ и направи така, че почти всички граждани да му станат длъжници. Черния Джак Стоунхарт беше истински великан в очите на хората.

Но не бе невредим. Той добре знаеше това и се страхуваше.

Страхът невидимо се спотайваше в тила му, но никой от всички тези хора, които го познаваха, не подозираше за това. Имаше сведения, които освен него, знаеше само един-единствен човек — синът му Ричард, тъй като бащата и синът работеха рамо до рамо.

Черния Джак Стоунхарт насочи поглед към съдията Джоел Мак Уорън. Високият слаб мъж с червеникав мустак спокойно издържа въпросителния му поглед.

Джоел бе необикновена личност. Това бе човек, цялата външност на когото издаваше голяма самоувереност и дълбоко спокойствие.

— Не сте ли на същото мнение, сър? — попита Стоунхарт с лицемерно благ глас. — Не намирате ли, че е крайно време да спрат тези подли убийства? Двама мъртви шерифи за два месеца! Ако това продължи, някой ден ще ни нарекат „Градът на обесения шериф“. Но дотам в никакъв случай не бива да стигаме. Трябва да предприемем нещо, господин съдия!

Джоел Мак Уорън направи крачка напред. Лицето му не издаваше нищо от мислите, които го вълнуваха. Това бе лице на опитен играч на покер.

— Разбира се, че съм на едно мнение с вас, мистър Стоунхарт — спокойно каза той. — Това в никакъв случай не бива да продължава. Всички ние трябва да предприемем нещо, за да не стават повече такива подли и коварни убийства в нашия град.

Черния Джак Стоунхарт се усмихна. Хвърли бърз поглед към сина си Ричард. Това трая само част от секундата и със сигурност никой в залата, освен съдията, не го забеляза.

— Какво предлагате, сър? — попита той и отново погледна съдията. — Какво бихме могли да предприемем в тази ситуация, за да може нашият град да си възвърне почтеното име?

Съдията сви рамене.

— Има само една възможност — отвърна той. — Нуждаем се от нов шериф.

— Но засега нямаме кого да назначим на тази длъжност — каза Стоунхарт. — Едва ли някой изгаря от желание през някоя от следващите нощи да бъде обесен от някакъв си мерзавец.

— В това е големият ни проблем — отвърна Мак Уорън. — Може би трябва да изискаме някой маршал на САЩ. Вероятно само така би могло да ни се помогне. Какво мислите по този въпрос, мистър Стоунхарт?

Изведнъж Черния Джак заприлича на човек, хванат натясно. И отново никой, освен съдията, не забеляза това.

— Предложението не е лошо, господин съдия — каза той и гласът му прозвуча малко прегракнало. — Би трябвало да подготвите едно писмо.

Съдията се усмихна горчиво.

— Тъкмо се опитвах, мистър Стоунхарт. Още след смъртта на шерифа Уолтърс написах писмо и помолих за подкрепа…

Измъкна от вътрешния джоб на фланеления си жакет сгънат лист и го подаде на Черния Джак Стоунхарт. Жестът му бе красноречиво доказателство, че в този град Стоунхарт е нещо като некоронован цар.

Великанът прочете писмото със сбърчено чело. Изминаха няколко минути, преди отново да повдигне очи.

— Няма добри перспективи за града ни — каза той. — В момента правителството едва ли ще може да ни изпрати способен човек. Така, както аз виждам нещата, за известно време ще трябва да живеем в беззаконие и анархия.

Съдията кимна. Усмихна се, но дълбоко в душата си бе много сериозен, защото се терзаеше от тревоги. Поради тази причина бе написал и писмо до едно много специално място. До Вашингтон. Но за това никой, освен съдията и младия мъж от Уелс Фарго Депо, не знаеше нищо. Мъжът се казваше Мартин Уолтърс и беше брат на убития шериф Джак Уолтърс.

Съдията и младежът от Уелс Фарго мислеха малко по-различно от другите относно събитията в града.

Мартин Уолтърс стоеше на няколко крачки зад съдията. Вътрешно леко се усмихваше. Изведнъж обаче усмивката изчезна от лицето му, когато Черния Джак Стоунхарт каза:

— Е, добре. Нямаме друг избор. Никой от нас не желае да поеме значката, а и не бива да се надяваме на подкрепа от правителството. Тогава нека просто изчакаме. Може би ще успеем да поддържаме чист града си и без помощта на закона… — такива бяха думите на господаря на Чарлтън Сити.