Джек Слейд
Триото от Монтана (10)

10.

Само с много усилие двата изтощени коня изтеглиха нагоре по склона тежката кола с чергилото. Местността ставаше все по-стръмна и скалиста. Възвишението се бе изпречило внезапно пред Бруно Търнбоул като бариера. За него нямаше друг път, освен по нагорнището. В противен случай трябваше да се върне там, откъдето беше дошъл.

Наоколо се простираше широко, покрито със зеленина плато. От тук добре можеше да се види, че надясно то се спускаше стръмно надолу към брега на Биг Хорн Лейк. Наляво граничеше с издигащ се във висините скалист връх. Ако се продължеше напред, надолу се спускаше същият стръмен път като този, изкачващ се нагоре към платото.

Беше излязъл вятър. Халтаво завързаното чергило плющеше. Иначе се чуваше само пръхтенето на изтощените коне и тихите уплашени гласове на Мария Ървинг и Анабела Маккибин, разговарящи вероятно за съдбата, която ги очаква.

Търнбоул скочи от капрата и обиколи с огромни крачки колата. После се покатери на покрива както преди малко и опита от там късмета си. Но и от това място погледът му не стигна много по-далече.

Потръпна. След провала в Клиърдаун за първи път изпитваше страх, истински страх от смъртта. Бе преживял стотици подобни опасни ситуации, но въобще не бе изпитвал такова чувство.

Но, по дяволите, никога досега не бе обкръжаван от банда диви Гарвани, които като мескалеро бяха истински майстори, когато трябваше да измъчват безкрайно дълго човек, докато смъртта накрая не го избави от страданията.

За момент Търнбоул остана да лежи на покрива. През цепката на чергилото погледна вътре в колата. Мария и Анабела се бяха приближили една до друга толкова, колкото позволяваха въжетата. Наблюдаваше красивите жени, за които бе имал специални планове. Мислеше си и за парите на армията, които бяха в двете торби, сместени между сандъците в колата. Имаше чувството, че няма да се радва нито на жените, нито на парите. Нямаше да успее да стигне до източния бряг в свещената земя на Гарваните и най-сетне да намери спокойствие.

От тук до целта оставаше още половин ден езда. Но между платото, където сега се намираше колата, и свещената земя кръстосваха орди Гарвани, които знаеха какво се приближава към тях. Междувременно сигурно вече бяха разбрали, че той е сам. С изключение на двете жени, които за индианците не бяха противници, а плячка.

— Търнбоул — извика Мария Ървинг. — Какво става? Клопка ли има? По дяволите, не можеш да ни…

Той скочи от покрива на земята, отиде отзад и се метна в колата. Застана пред Мария Ървинг, погледна я враждебно и с бързо движение разряза въжетата.

— Вън! — извика й.

Тя се изправи, разтърка китките си и стисна зъби, когато кръвта болезнено нахлу в дланите и пръстите й.

— Вън! — повтори Търнбоул.

Когато мина покрай него, в гърба й се стовари силен удар, който я запокити извън колата. Тя падна на мъха и тревата, покриващи каменистото плато. Опита се да се вкопчи с пръсти в земята, но не успя. Претърколи се няколко пъти. Докато се въртеше, забеляза Гарваните, събрали се на около двеста метра в края на платото.

Търнбоул изруга и Мария разбра, че той също бе открил индианците. Негодникът от триото от Монтана скочи до нея, дръпна я рязко и я изправи. Тя залитна и се хвана здраво за него. Търнбоул я блъсна силно настрани и блондинката отново падна на земята. Този път остана да лежи замаяна и забрави за опасността, която я заобикаляше.

Негодникът се обърна. Беше отвързал и Анабела Маккибин. В този момент я видя да се появява отзад до колата.

В ръце червенокосата държеше един от уинчестърите, които Монтгомери продаваше.

Търнбоул присви очи и избухна в звучен смях. С палец посочи през рамо към Гарваните.

— Ако стреляш и ме проснеш безжизнен в колата, те ще дойдат, Анабела — каза й с приглушен глас. — Смешно е, но те не вярват, че бяла скуау може да убие Гарван.

— Ще им докажа противното — отвърна решително Анабела Маккибин.

— Може би двама, трима ще паднат от конете. Но това няма да спре останалите. Ще препуснат като дяволите и ще бъдат при теб, преди да успееш да заредиш отново. На всичкото отгоре стреляш много лошо.

Червенокосата потрепери, когато негодникът от триото от Монтана тръгна към нея, сякаш не го заплашваше с уинчестъра. Сложи пръст на спусъка, но не го натисна. Отстъпи няколко крачки надясно, но не беше нужно, защото Търнбоул просто мина покрай нея и изчезна в колата. Чу го, че отваря сандъците.

— Къде е сложил проклетия динамит?

Мария Ървинг седна на земята и разтърси главата си. При падането се бе ударила в един камък. От дясната страна дългата й, руса коса се оцвети в червено от кръвта. Не обръщаше внимание на Анабела Маккибин. Не я интересуваше и че Търнбоул вилнееше в колата. Беше вперила уплашен поглед в Гарваните, които не се бяха помръднали от мястото си. Сякаш знаеха със сигурност, че никой не ги застрашава, ако запазят това разстояние.

Анабела Маккибин отпусна уинчестъра надолу и тръгна обратно към колата.

— Динамитът — викаше Търнбоул. — Брадатият каза, че наред с другите неща има и динамит.

Намираше се в края на колата и протегна ръка към червенокосата, сякаш искаше да й помогне да се качи. Тя се хвана на въдицата. Бе забравила за опита си с мъжете. Твърде късно забеляза лукавите искрици в тъмните му очи. Търнбоул сграбчи ръката й и рязко я издърпа до ръба на колата. С рамо Анабела се блъсна силно в една от напречните греди, нададе пронизителен вик и изпусна уинчестъра. Когато той я пусна, червенокосата ирландка рухна на земята. Негодникът скочи от колата, вдигна уинчестъра и пристъпи страшно разгневен към голата Анабела. Въпреки че бе замаяна, тя успя да се претърколи настрани и да избегне ботуша му.

Търнбоул изруга и понечи да ритне отново червенокосата. Но в този миг настъпи раздвижване в групата на Гарваните. Двама войни пришпориха мустангите напред.

Негодникът коленичи на покритата с мъх земя. Изчака, докато двамата Гарвани се отдалечат на около петдесет метра от другите. Тогава вдигна уинчестъра до рамото си, прицели се във война отляво и с един-единствен куршум го събори от коня. Преди другият да успее да обърне мустанга и да се върне при групата, Търнбоул улучи и него. Гарванът все още се търкаляше на земята, когато останалите индианци препуснаха в галоп обратно. След няколко минути не се виждаше вече никой. Негодникът се изправи.

Мария стоеше на две-три крачки от него. С широко отворени очи бе проследила действията му. Сега гледаше бандита и в светлосините й очи проблесна надежда. Беше й напълно ясно, че след като бе убил двама, той можеше да се отърве и от другите Гарвани. Значи бяха в състояние да се защитават тук горе на платото, докато дойде помощ.

Помощ?

Изведнъж се опомни. Хората, които можеха да помогнат на нея и Анабела, бяха врагове на Търнбоул. Той щеше да се бие и с тях както с Гарваните. Страхът отново се прокрадна в нея, но тя успя да не го покаже. Кимна на бандита, отиде при червенокосата и седна до нея на земята. Прегърна я през рамо и я придърпа към себе си.

— Можех да го застрелям — каза Анабела Маккибин тихо. — По дяволите, бях се прицелила в него. Можех да го застрелям, но…

— Тогава Гарваните щяха сега да са ни хванали — прекъсна я Мария. — Други хора идват насам да ни спасят. Чувствам го. Трябва да печелим време. Време, Анабела, това е единственото нещо, което може да ни спаси. Независимо какво ще стане. В никакъв случай не предприемай нищо срещу Търнбоул. Той борави с уинчестъра по-добре от нас и може да ни отърве за известно време от Гарваните.

Анабела я погледна и кимна. Разбира се, че Мария бе права. Блондинката се изправи и се протегна. Негодникът я наблюдаваше с присвити очи, когато тя бавно се запъти към него. С предизвикателната походка на жена, която иска на всяка цена да прелъсти някой мъж. Хълбоците й се поклащаха грациозно, стегнатите й гърди се полюшваха.

Търнбоул се разтрепери. Мария забеляза това. Дори сега, когато смъртта дебнеше непосредствено около тях, той я желаеше силно.

— Върви в колата и донеси въжетата — каза й, преди да успее да се приближи много до него.

Мария спря, погледна го, после се обърна и отиде до колата. Покатери се вътре и след малко се върна с няколко въжета.

— Тук никъде няма дърво, където сам да се обесиш, Търнбоул — каза му злобно, макар, че не искаше.

Той се приближи до нея, взе въжетата и отиде с тях при Анабела, сграбчи червенокосата ирландка за ръката и я задърпа към колата. Върза китките й, а краищата на въжетата захвана за напречната греда на колата. Тя можеше да се движи само половин метър надясно и толкова наляво, което означаваше, че няма никакъв шанс да се скрие от погледите на Гарваните. А те сигурно скоро щяха да се появят отново. После Търнбоул се извърна към Мария, която гледаше с широко отворени очи.

— Ела тук — каза й грубо. — Тук до колата. Анабела трябва да види, както и проклетите Гарвани. Вероятно ще полудеят, като видят как те обладавам. Може би ще се приближат повече и тогава с малко късмет ще убия няколко индианци. По дяволите, ела насам!

Изминаха две-три секунди. Мария не можеше да се помръдне от мястото си. Беше се втренчила в Търнбоул, който бе оставил уинчестъра на земята и събличаше ризата си. Вече разкопчаваше колана на панталона, когато тя се съвзе от вцепенението и животът отново се върна в тялото й.

Сама беше казала на Анабела, че в никакъв случай не бива да предприемат нещо срещу него, защото може да ги пази от Гарваните. По дяволите, не бе казала нищо невярно. Желанието на Търнбоул беше отвратително. Но пък по тоя начин двете с Анабела печелеха време, от което така много се нуждаеха. Може би и планът на бандита да привлече няколко Гарвана и да ги извади от играта, щеше да успее. Треперейки, спря на половин метър пред него. За миг се дръпна, когато той протегна ръка към нея и докосна гърдите й. После се отпусна и затвори очи.

— Не се опитвай — процеди през зъби Бруно Търнбоул, — да правиш нещо, което да ме разгневи, Мария.

Тя въобще не отвори клепачи, когато се отпусна на колене и после се опъна върху зеления мек мъх на скалистото плато.