Джек Слейд
Триото от Монтана (8)

8.

Щом първите лъчи окъпаха с огненочервена светлина гористите хълмове около езерото, Търнбоул пое на път. Беше прекарал спокойно нощта. След като двете жени се позабавляваха във водите на Биг Хорн Лейк, и след като взе решение да не се поддава на прелестите им, докато не бъде в безопасност, ги върза отново отзад в колата. Въпреки протестите им, беше се полюбувал и опипвал голите им тела, после бе метнал няколко одеяла отгоре им и бе легнал да спи. С уинчестъра в ръка. Нищо не се беше случило, което да смути съня му.

Бе се събудил сам с първите лъчи на слънцето, после оседла конете и пое на път. Без да пие кафе и закусва, въпреки че стомахът му куркаше и беше гладен като мечка.

— Какво става, Търнбоул?

Търнбоул, седнал на капрата и стиснал здраво юздите на двата коня в ръце, обърна глава и хвърли поглед в колата. Мария Ървинг, блондинката, се бе надигнала. Одеялата се бяха плъзнали от тялото й и паднали върху Анабела Мак-кибин, опъната между сандъците. Тя, изглежда, спеше дълбоко и не бе разбрала, че отново са на път. Може би бе така, а може би не. За Търнбоул нямаше никакво значение.

— Какво искаш? — попита грубо той, докато погледът му трескаво опипваше снежнобялото тяло на красивата блондинка, която седеше чисто гола и можеше да се помръдва едва-едва, тъй като въжетата не й позволяваха повече.

— Сами ли сме? — попита Мария Ървинг.

Търнбоул естествено разбра какво искаше да каже тя. Огледа се още веднъж. Около езерото беше спокойно като в рая, сякаш тримата бяха единствените живи същества на този свят. Но той нито за миг не вярваше в това. Гарваните бяха тук. Може би само двамата войни от през нощта, а може би те бяха успели да отидат при съплеменниците си и сега ги водеха насам. Индианците бяха наоколо, но не се виждаха.

Търнбоул ги нарече наум невидими дяволи.

— Да — отвърна той, обръщайки се отново към Мария Ървинг, след като вече се бе уверил, че не се налага да направлява проклетите кранти. Пътят, минаващ през едно малко възвишение, отдалечен на около двеста метра от езерото, беше достатъчно широк, така че животните въобще не можеха да се отклонят настрани. И без друго товарните коне бяха свикнали да се движат без кочияш, а ако пътят беше като този тук, въобще не съществуваше опасност да се отдалечат от него. Освен това в последно време брадатият Монтгомери и двете жени невинаги бяха седели на капрата, за да подкарват и направляват конете.

— Смяташ ли, че вече са убили Монтгомери?

Търнбоул още не беше мислил за това. Сега, когато Мария го попита, беше убеден, че е така. Брадатият беше полупиян. Вероятно бе поел по погрешен път и вместо към Уайоминг бе препуснал направо към Клиърдаун. По дяволите, какво го засягаше това! Дори и да беше така, благодарение на двете заложнички от Клиърдаун не го застрашаваше никаква опасност. В банката бяха убити хора. Едва ли отново щеше да се предприеме нещо, което да донесе нови жертви. Опасността идваше от Гарваните, които не се виждаха, но все пак бяха наблизо.

— Сигурно — каза Търнбоул. — Сигурно вече са хванали Монтгомери.

Мария дишаше тежко. Белите й, пищни гърди се повдигаха и спускаха възбуждащо.

Негодникът се ухили.

— Не си прави погрешни илюзии, Мария — каза й. — Никой няма да тръгне заради вас към земите на Гарваните и да рискува живота си. Лудите по този свят измряха.

— Може би има още един, двама — отговори блондинката.

Търнбоул се засмя гръмко. Кимвайки с глава, посочи към одеялата, под които лежеше Анабела Маккибин.

— Мъртва ли е, или?

Мария се изплаши. Протегна крак, успя да го мушне под одеялата и рязко ги отметна настрани. Естествено Анабела не беше мъртва. До този момент наистина бе спала дълбоко. Беше свикнала да се примирява с обстоятелствата и да не се вълнува излишно дотогава, докато не я заплаши непосредствена опасност. В този случай не бе така. Червенокосата не подозираше какво става. Но й бе ясно, че Търнбоул беше достатъчно зает със себе си и трябваше да внимава за други неща, вместо да се занимава с тях.

— Какво има? — попита ирландката сънливо и потърка със завързани ръце очите и лицето си.

— Нищо — изръмжа Търнбоул.

— Бихме могли да закусим, преди да тръгнем — каза Анабела. — Има достатъчно провизии в колата. Също и жени, като Мария и мен, които изглеждат много добре и могат да направят за всеки мъж наред с другите неща и отлична закуска, Търнбоул. Защо не опита поне това, след като се отказа от другото?

Той не отговори и погледна отново гневно напред. Беше му ясно, че искаха да го подразнят и изнервят. Те го мразеха, това бе разбираемо, и търсеха възможност да му избягат. За всичко, което му причиняваха сега, по-късно, на източния бряг, в свещената земя на Гарваните, щяха горчиво да се каят. Тогава щеше да им покаже какъв бе в действителност. Буен и необуздан, без да се интересува от живота и здравето на другия човек. По дяволите, щяха горчиво да се каят и…

Чуха свистенето, което им се стори много познато. В следващата секунда дълга стрела, украсена с пера, се заби в страничната летва на старата каруца, където Мария Ървинг и Анабела Маккибин можеха да видят.

Търнбоул изруга. Двете жени започнаха да крещят, но след малко спряха, защото разбраха, че писъците им няма да помогнат.

Негодникът посегна към уинчестъра, облегна се до него на капрата, пусна юздите и ги върза на ръчната спирачка. Метна се с бързо и гъвкаво движение на чергилото. Оттук имаше отлична видимост. Залегна по корем и когато извърна очи наляво, забеляза Гарваните.

Около десетина. В никакъв случай повече. Бяха на такова разстояние, че никой от войните не би могъл да забие стрелата в колата.

Вътре Мария Ървинг нададе пронизителен вик. Търнбоул не можеше да види какво се бе случило, но можеше да се сети. Някой се бе приближил изотзад, след като той се беше качил на покрива. Негодникът се превъртя върху чергилото, където само на половин метър от него зееше дълга цепка, през която можеше да погледне във вътрешността на колата.

Видя Гарвана, който бе успял да се покатери отзад в колата. Лицето му бе оцветено с катраненочерна, а тялото — с бяла боя. Индианецът размахваше томахавка. На черното лице очите му блестяха. Явно беше хвърлил мерник на Мария Ървинг.

Търнбоул мушна цевта на уинчестъра през чергилото. Стреля и уцели Гарвана, още преди той да се бе приближил достатъчно до блондинката, за да може да я убие с томахавката. Боядисаното в бяло тяло се преметна от колата навън.

Негодникът запълзя назад. Мислеше си за другите войни, които също щяха да се опитат да влязат в колата.

Но след тях яздеше само един. Индианец на петнист мустанг. Той дръпна силно дългата грива на коня в момента, когато Гарванът, по когото стреля Търнбоул, изхвърча със салто от колата и се претърколи няколко пъти, преди да спре неподвижен на пътя.

Търнбоул вдигна уинчестъра. Войнът Гарван се сви върху мустанга и се опита да се плъзне вдясно на коня. Ако бе имал работа с по-лош стрелец от Търнбоул, вероятно щеше да успее да се спаси. Бледоликият го уцели с първия изстрел. Видя го как отхвръкна от коня и изчезна зад склона, водещ към брега на езерото. Ловък като маймуна, негодникът се метна изотзад в колата, след като бързо се бе огледал още веднъж наоколо и установил, че освен двамата индианци, които беше убил, сред Гарваните нямаше други смелчаци.

Мария се бе свила и облегнала на ритлите. Беше сгънала крака и сложила глава на коленете си. Тялото й се тресеше от истеричен плач. Когато погледна нагоре, по лицето й нямаше сълзи, но от него се излъчваше панически страх. Анабела Маккибин бе седнала и се мъчеше да пропълзи, колкото се може по-близо до Мария. Но въжетата бяха много къси, за да стигне до приятелката си.

— Бяха двама — каза Търнбоул с доста спокоен глас. — Изпратили са ги напред, за да разберат колко човека сме и дали ще бъде лесно да нападнат колата. Никой от двамата няма да се върне при останалите. А това означава, че на първо време индианците ще стоят настрана.

Докато говореше, пропълзя напред и отново седна на капрата.

Знаеше, че действително бе така. Не лъжеше жените. Гарваните бяха изпратили двама войни на разузнаване. Сега, след като те бяха мъртви, останалите щяха да се въздържат да атакуват.

Опасността беше отминала. Но не за дълго. Още сега в Търнбоул се породиха съмнения дали ще успее да стигне до източния бряг, а по тоя начин и до свещената земя на Гарваните.

— Ще ни убият — каза зад него Мария Ървинг.

Той кимна, без да се оглежда.

— Поне ще опитат.

— Искам да мога да се отбранявам, Търнбоул.

— Все още не се налага. Когато му дойде времето, може би ще ти дам шанс да го сториш, Мария.

Отново се разнесе хлипането й. После се възцари тишина. Чуваше се само тропотът на копита и скърцането на високите колела. Търнбоул извади стрелата от летвата на колата и гневно я хвърли навън.

 

 

Шумът около нея й подсказа, че бе спала твърде дълго и дълбоко. Импулсивно понечи да отвори очи и да скочи права.

Но Линда Лагранж се овладя. Остана да лежи със затворени очи и се помъчи да диша спокойно. Но с всеки следващ миг разбираше, че и тази тактика няма да й помогне.

Усети някакъв остър предмет на гърдите си там, където свършваше одеялото, метнато върху нея. Последва рязко дръпване и сивото одеяло изчезна.

Когато отвори очи, го видя да виси на върха на едно копие. Някакъв войн Гарван го развяваше насам-натам като скъпоценен трофей. Линда Лагранж се обърна леко настрани. До индианеца с копието откри още трима войни. Докато Гарваните оглеждаха почти голата си плячка, очите им искряха на боядисаните в черно лица.

Червенокожите се бяха появили с първите лъчи на слънцето, известно време я бяха наблюдавали и сега естествено бяха напълно уверени, че тя е сама и че няма защо да бързат със започването на ужасната игра с нея. Игра, която щеше да завърши със смъртта й. Красивата, чернокоса жена не си правеше никакви илюзии.

Докато Гарваните си разговаряха с гърлени звуци, от които Линда Лагранж не разбираше нито дума, тя си мислеше за шесткалибровия револвер, който през нощта беше мушнала под одеялото, близо до главата. Пулсът й се ускори. Слепоочията й туптяха.

Четирима индианци бяха твърде много за сама жена. Ако имаше късмет, и то много късмет, в който всъщност, след случилото се през последните дни, вече не вярваше, вероятно щеше да успее да извади двама Гарвани от играта, преди другите двама да отнемат оръжието й.

Светкавично прецени до какви отрицателни последици можеше да доведе това. През следващите няколко секунди самата тя не разбираше защо въобще си задава такъв безсмислен въпрос.

Индианците искаха нейната смърт. Смърт, каквато никой цивилизован човек не би пожелал дори на най-големия си враг. Ако успееше да застреля един-двама от Гарваните, това не би променило нищо. След като започнеха да я измъчват, после вече нямаше да могат да й причинят нещо по-лошо.

Краткият разговор на червенокожите бе приключил. Дявол знаеше какво бяха решили и какви ужасии бяха обсъждали. Войнът, който бе издърпал одеялото от тялото й, се приближи първи до бледоликата и спря на крачка пред нея. Наведе върха на копието, което блестеше на утринните лъчи, към корема й и одраска кожата й. От малката раничка се отрониха няколко капки кръв. Гарванът се засмя. Останалите се присъединиха към него.

Линда не се помръдна. Овладя се дори когато върхът на копието се плъзна надолу по корема й към ръба на черните й плитки пликчета, които бяха единствената дреха по тялото й. Чернокосата жена погледна война с копието. Най-дръзкия. Другите се задоволяваха с ролята на наблюдатели. Вероятно той бе предводителят, което бе напълно възможно, защото, за разлика от останалите трима войни, които имаха по едно перо в косите си, неговата глава бе украсена с две орлови пера, клюмнали леко надолу.

Линда Лагранж се усмихна. Това, изглежда, стресна толкова много предводителя на Гарваните, че той отстъпи крачка назад. Пръстите му стиснаха още по-силно дръжката на копието. Мускулите и сухожилията на ръката му изпъкнаха като дебели въжета. Той не можеше да проумее, че бялата жена, попаднала жива в ръцете им, все още имаше сили да се усмихва. Това събуди недоверието му и бе знак за опасност, която до този момент не съществуваше. Линда Лагранж спусна ръце покрай закръглените си хълбоци. Без да изпуска за миг от очи предводителя на Гарваните, повдигна ханш и събу пликчетата си.

Единствената й мисъл сега беше насочена към оръжието, намиращо се под одеялото, което бе постлала под себе си на земята. Когато издърпаха сивото одеяло от тялото й, другото под нея остана на мястото си, така че войните не забелязаха оръжието.

Тя седна и, за да завърши със събличането, задържа за миг пликчетата в ръка и после ги хвърли към предводителя на Гарваните. Той нададе изненадан вик и направи крачка назад. С ъгълчето на очите Линда видя, че и другите войни отстъпиха, сякаш непременно трябваше да извършват същите движения като предводителя си.

— Проклета банда — каза бялата жена. — Всичко би трябвало да се развие по съвсем друг начин…

Отпусна се по гръб на одеялото. Действаше бързо, твърде бързо и никой не успя да й попречи да измъкне шесткалибровия револвер изпод одеялото, да се претърколи настрани и да открие огън най-напред по предводителя, стреляйки два пъти в него. После пак се завъртя и потърси следващата си жертва. Но никой от Гарваните не беше вече на мястото, където бе стоял преди изстрелите. Двама от тях бяха скочили надясно, отдалечавайки се един от друг, за да не бъдат лесно уцелени. Третия се канеше да отнеме оръжието й, затова Линда искаше да го вземе на мушка. Но той не бе в обсега на полезрението й, тъй като вниманието й бе твърде много заето с останалите двама, които в момента бяха ударили на бяг.

Когато осъзна грозящата я опасност, беше вече доста късно. Наистина успя да стреля още веднъж, но не улучи. Гарванът, намиращ се встрани от бледоликата, се хвърли върху нея и я затисна под тялото си. Линда се опита с рязко движение да освободи ръката си, с която държеше шесткалибровия револвер. Но в този момент нещо тежко се стовари на главата й и тя загуби съзнание.

 

 

Когато двата изстрела прокънтяха в близката далечина и ехото им се понесе като гръмотевица над околността, Ласитър лежеше зад прикритието на един огромен камък от същата страна на скалистия бряг.

Беше почти чудо, че той първи забеляза Гарваните, а не те него, както би трябвало да се очаква. На едно малко възвишение, на около триста метра от това място, бе видял първо само главите им и полюшващите се орлови пера в черните им коси. Късметът беше на страната на мъжа от Бригада Седем, защото войните му бяха обърнали гръб и гледаха в противоположна посока, откъдето бе дошло ехото от двата изстрела.

Ласитър беше оставил кафявия жребец в една падина, слязъл от седлото и затиснал муцуната на коня, за да не изцвили и да ги издаде. Животното бързо се бе успокоило отново. Той го беше завързал за един храст, измъкнал уинчестъра от кожения калъф и пропълзял напред като змия между скалите.

Сега, залегнал зад огромния камък, отново можеше да види Гарваните, които се намираха на не повече от двеста метра от него. Междувременно двама от тях бяха възседнали мустангите си. Третият все още стоеше до своя мустанг. Ръкомахайки диво, индианците разговаряха. Ласитър нищо не разбираше, но можеше да предположи, че войните бяха станали неспокойни от изстрелите, но явно им бе трудно да се споразумеят какво да правят по-нататък.

Изминаха няколко секунди. Мъжът от Бригада Седем дишаше учестено. Пръстите му се бяха вкопчили в дръжката на уинчестъра. Възможно бе жената пред него да беше открила огън, за да държи на разстояние другите Гарвани. Но след като след тия два изстрела, не последваха други на Ласитър му беше ясно като бял ден, че жената или е мъртва или е попаднала в ръцете на войните.

Тримата индианци при мустангите, изглежда вече бяха взели решение. Единият от Гарваните, които бяха на конете, издаде няколко гърлени звука, после обърна пъстрия мустанг и другият го последва. Войнът, който беше стоял до коня си, остана там. Той изпрати с поглед отдалечаващите се, докато изчезнаха. Поклати глава ядно и недоволно, поне така изглеждаше, и се метна на кафявия си мустанг.

Сега Ласитър вече бе убеден, че Гарванът няма да тръгне след двамата, а ще наблюдава зорко местността и може би даже щеше да се върне малко назад в посоката, откъдето беше дошъл мъжът от Бригада Седем.

Войнът носеше копие украсено с пера, а в препаската — типичната за индианците томахавка, с която боравеха превъзходно. Изминаха няколко секунди, тогава Гарванът сграбчи мустанга за гривата и го обърна. Боядисаното в черно лице се озова срещу Ласитър. Но, по дяволите, дори да имаше очи на сокол не можеше да открие мъжът от Бригада Седем, притиснал се зад камъка плътно към земята.

С потръпващи хълбоци мустангът спря на място. Войнът се бе изпънал като струна на седлото. Плъзна поглед наоколо и му се стори, че наблизо няма никакъв враг. Но също съзнаваше, че позицията му бе крайно неизгодна. Трябваше да потърси по-високо място, за да има по-добра видимост над набраздената с пропасти местност.

Ласитър се надяваше, че Гарванът ще стигне до това заключение. Ако станеше така, имаше малък шанс. Тогава войнът с черното лице щеше да мине съвсем близо, на три-четири метра от прикритието на мъжа от Бригада Седем.

Ласитър пусна до себе си уинчестъра, обърна се настрани и с крак придърпа един от лежащите наоколо камъни. За миг се наложи да изпусне война от очи. Сега вече можеше да сграбчи камъка с ръка и отново се обърна така, че да вижда Гарвана, който се беше приближил на десет метра от него. Главата му се полюшваше бавно наляво-надясно. Зад черната боя не можеше да се отгатне изражението на индианеца. Но той бе достатъчно близо, за да забележи Ласитър искрящите му очи. Това накара мъжът от Бригада Седем да застане нащрек.

Ако Гарванът още не го беше открил, а така изглеждаше, поне го бе подушил и предчувстваше, че в непосредствена близост го дебне опасност. Ласитър изчака. С уинчестъра до него бързо щеше да приключи всичко. Но не можеше да си го позволи. Първо, щеше да привлече върху себе си вниманието на останалите индианци и второ, щеше да сведе шансовете на жената пред себе си, в случай че все още бе жива, до нула. Не му оставаше нищо друго, освен да извади Гарвана тихомълком от играта.

Ласитър притаи дъх. На около три метра от камъка, зад който лежеше, войнът дръпна рязко юздите и се изпъна като струна на седлото. Нямаше съмнение, нещо беше привлякло вниманието на Гарвана.

Изминаха няколко секунди. Тялото на индианеца отново се отпусна и леко се приведе. Мъжът от Бригада Седем чу пръхтенето на кон зад себе си от посоката, откъдето беше дошъл. На кафявия жребец му беше станало твърде скучно, бе се отвързал от храста и тръгнал да дири своя ездач.

Гарванът бе наострил уши. Притисна по-силно бедра около корема на мустанга, премести копието в лявата ръка, а с дясната измъкна томахавката от кожената препаска. Гърдите му се издуваха и снишаваха от дълбокото дишане. Заби голата си пета в слабините на коня и дребното животно направи огромен скок напред. Медното лице на индианеца се изкриви. Той отвори широко уста. На черния фон се откроиха две редици здрави, жълти зъби. Войнът понечи да нададе боен вик и да предупреди другарите си, които не бяха много далеч от тук.

Ласитър скочи. Инстинктивно бе избрал най-подходящия момент, когато Гарванът беше само на метър разстояние от камъка, зад който се бе скрил. Десницата му се стрелна назад и след миг отново се изпъна рязко напред.

Индианецът го забеляза. Вместо да се приведе пред лицето на опасността ниско над гривата на мустанга, той остана изправен. Камъкът, който Ласитър запрати срещу него, уцели главата му като куршум и го хвърли от коня.

Мъжът от Бригада Седем се втурна към война, проснал се замаян на скалистата земя. Не повече от четири метра го деляха от индианеца. Работа за няколко секунди, но те се сториха на Ласитър като цяла вечност. Имаше чувството, че никога няма да стигне до там. Не откъсваше поглед от война, по чието лице се стичаше кръв и се смесваше с черната боя.

Бе направил три крачки, когато изведнъж животът отново се върна в тялото на Гарвана и той се изправи на крака все още въоръжен с томахавката. Беше загубил копието при падането си. Сега то лежеше съвсем близо пред Ласитър.

Без да се замисли дори и за секунда, мъжът от Бригада Седем се засили и скочи, извъртайки леко тялото си. Но не към война, както бе възнамерявал първоначално, а към копието, което лежеше между два камъка. Приземи се до него. Усети силна, пробождаща болка в хълбока и без малко да загуби съзнание.

Пред очите му се завъртяха пъстри кръгове, но вече бе вкопчил пръсти в дръжката на копието. С отчаяно движение, почти в безсъзнание, Ласитър го вдигна и замахна напред. Нищо не виждаше. Усети само отпор и силно блъсване, когато прониза Гарвана със собственото му копие. Мъжът от Бригада Седем не можеше да държи повече копието и го пусна. Опита се да се обърне настрани и преди да успее, тялото на индианеца го притисна силно към осеяната с остри камъни земя.

Загуби съзнание само за няколко секунди. Когато вдигна клепачи, Гарванът все още лежеше върху него. Ласитър погледна обляното с кръв черно лице с изцъклени, отворени очи. Изстена, изблъска мъртвия войн от себе си и изчака още няколко секунди, преди да се опита да седне. От болката, която проряза тялото му, пред него отново се извъртяха пъстри кръгове. Очите му пареха, защото капчици пот се бяха стекли вътре.

Не можеше да остане легнал, трябваше да се изправи и да продължи нататък. Недалеко от това място Гарваните бяха изненадали някаква жена. Вероятно убийцата на лейтенант Уонъмейкър. Но в момента този факт нямаше никакво значение. Тя беше преди всичко жена и човек, нуждаещ се от помощ, който не биваше да бъде оставен просто така на ужасната му съдба. А още по-нататък пред Ласитър, насред земите на Гарваните, се движеше каруца с две невинни жени. Търнбоул нямаше да достигне целта, която си бе поставил, ако войните го бяха забелязали. Не знаеше защо, но мъжът от Бригада Седем бе сигурен, че точно така беше станало.

Животът на три жени може би зависеше от него. Трябваше да се изправи. Успя. Олюлявайки се на краката си, хвърли кратък, последен поглед на младия войн, прободен от собственото му копие, и с несигурна стъпка тръгна назад към камъка, където се беше скрил. Кафевият му жребец бе там. Уинчестърът му лежеше на земята.

Ласитър стигна до камъка, облегна се на него и щракна с език, за да накара коня си да се приближи. Животното се подчини. Ласитър успя да хване юздите и да обърне така кафявия жребец, че да се добере до торбите на седлото, където беше мушнал лекарствата на доктора от Клиърдаун. Няколко пакетчета с морфин. Познаваше леко упойващото действие на това лекарство, но не му оставаше нищо друго, освен да го глътне, за да изчезнат болките.

Взе шишето с вода и го отвори с треперещи пръсти. Отпи една глътка, защото устата му бе пресъхнала. После изсипа сивия прах от двете пакетчета върху дланта си и го облиза с език. Лекарството бе горчиво като жлъчка и предизвика гадене. Ласитър се овладя да не повърне и вдигна шишето с вода към устните си, сякаш бе умрял от жажда.

Отпусна се на земята пред скалата, облегна се с гръб на нея и затвори очи. Тялото му спазматично потръпваше. Коремът му се свиваше, мъчейки се да се освободи от съдържанието.

Ласитър се съвзе. Мислеше за жените, които се намираха някъде по пътя пред него.

Какво, по дяволите, представляваха болките и сегашните му страдания в сравнение с това, което очакваше жените, ако попаднеха в ръцете на Гарваните.