Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (19)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das blonde Gift vom Rio Conchos, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция
ganinka (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джек Слейд. Опасната блондинка от Рио Кончос

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1993

Редактор: Стефка Димитрова

Коректор: Мая Арсенова

ISBN: 954-8070-84-7

История

  1. — Добавяне

1.

Ласитър беше яздил толкова отдалеко и толкова дълго, че пъстротата и оживлението в дъсчения градец сега му правеха впечатление. Поспря до коня си пред хотела и се загледа след момичетата и жените, които си бъбреха из околните улички. Джийзъс, Мария и Джоузеф. Колко дълго не беше виждал такова нещо — една от друга по-хубави и всичките весело му се усмихваха.

Кафявият му кон го бутна в кръста. На вярното животно не му беше до тези красоти. Беше гладно и жадно и искаше най-после да спре и да почине, нищо повече. Две къдрокоси главици, хубави като картинки, се извърнаха към Ласитър и му хвърлиха прелъстителни погледи, като се надяваха да тръгне след тях.

И Ласитър наистина беше готов да тръгне след тях, но преди това трябваше да се погрижи за коня.

След толкова езда храбрецът имаше право на това.

Върза коня пред яслата, усмихна се на момичетата и влезе в хотела.

Старомодно същество в черна престилка с копринена якичка стоеше на рецепцията. И то беше в приповдигнато настроение.

— Искам стая — каза Ласитър и свали шапката си. — Що за ден е днес? Целият град е на крак и всички са се изтупали като за празник.

— Избираме най-хубавата крава — отговори старият.

— Най-хубавата крава? — Ласитър сбърчи чело. — Пък аз мислех…

— Да, най-хубавата крава. Този път само кравите на Хърфорд имат шанс.

Ласитър беше разочарован.

— Най-хубавата крава? И за това ли е цялата патърдия? По-скоро си мислех, че избирате най-хубавото момиче в района.

— То беше вчера, момче. Е, да, тук празниците край нямат. Утре пък ще избираме най-силния мъж и после продължаваме с телетата. Много си падаме по тия работи — старият огледа фигурата на Ласитър. — Може би имате шанс. Всеки мъж може да участва. Все едно откъде идва и накъде отива. Стая. Ще ви дам седма. Носи щастие.

— Конят ми е пред вратата — Ласитър подхвърли ключовете във въздуха и пак ги хвана. — Да го нахранят и да ми занесат вързопа в седма.

— Веднага — увери го старият.

Ласитър взе три стъпала наведнъж. Обхващаше го добро настроение. Искаше да използва шанса си. В състезанието не му се щеше да участва, но в празника… При толкова хубави момичета! И без друго искаше да си почине един ден. Стаята беше доста оскъдно обзаведена и тясна, но все пак с изглед към улицата. Ласитър дръпна пердето настрана и отвори прозореца. Шумът отдолу веднага нахлу в стаята. Усмихвайки се в очакване, Ласитър наблюдаваше тук отвисоко радостното оживление. На вратата се почука. Беше администраторът. Беше разседлал и назобил коня и сега му носеше багажа в стаята.

— Мога ли да се изкъпя? — попита Ласитър, докато търсеше един сребърен долар.

— Може, господине — отвърна момчето хитро. — Банята е там в дъното. Ще поръчам да я приготвят.

Ласитър бутна монетата в ръката му:

— Действай.

Ласитър не даваше повече от шестнадесет-седемнадесет години на момчето, но за негова изненада то рече:

— Имам хубава сестра. Ако искате… Тя не само ще ви изкъпе и подсуши, господине. Но не е евтина.

Ласитър се подсмихна и отказа. С проститутки не спеше. Но имаше и изключения, които само потвърждаваха правилото. Например, ако не знаеше предварително, че са такива. После вече нямаше и как да се поправи грешката.

— Както обичате, господине. Ще наредя да ви приготвят банята. След около десет минути ще е готова.

— Благодаря.

Администраторът се спря още веднъж на вратата:

— Сестра ми наистина е много хубава, господине. Трябва поне да я видите.

— Престани да ми пробутваш сестра си, че ще те наритам в задника. Изчезвай!

Момчето се изчерви, врътна се и изчезна. Ласитър извади риза и бельо от вързопа си. Окачи на закачалка кафявия си, скроен по последна мода костюм. Когато ровеше за кърпа и сапун, пак се почука.

— Отворено е. Влез — извика той, като предполагаше, че е администраторът.

Обаче не беше той.

Вместо младежа на прага застана едър, широкоплещест мъж с револвер в ръка.

Ласитър извърна неволно глава и застина. Юначагата не беше друг, а Пакстън. Ван Пакстън, братът на Коли Пакстън, когото окачи в Денвър на бесилото. Предупреждаваха го, че Ван Пакстън е един от най-страшните и прославени майстори на револвера, които си изкарват прехраната от премии и награди, обявени за главата на някой престъпник. Сигурно трябваше да е отмъстителен и скандалджия този кучи син. Хората в Денвър смятаха, че той вижда убиеца на брат си не в палача, а единствено в Ласитър и че затова щял да го гони и преследва, докато му падне да го убие.

Беше яздил дълго и надалеч. Но ето, оказа се, че не е било достатъчно дълго и достатъчно надалеч. Колко далеко беше Денвър от тази дупка тук, че го беше намерило това дворянско копеле! Но сега това не беше най-важното. Ван Пакстън беше се клел да го убие и ето — сега държеше револвера си, готов за стрелба. Влезе в стаята и затвори вратата.

Ласитър вече беше си свалил колана с револвера, пък и ловната пушка не лежеше наблизо. В ръката си не държеше нищо друго, освен кърпата за баня. При това стоеше полуобърнат с гръб към опасния гост. Честно казано, на ловеца на премии това и през ум не беше му минавало. За него само едно беше важно: да хване човека, когото искаше и когото преследваше.

Ласитър го познаваше само от ужасно лошите илюстрации във вестниците.

Но цялото положение, пък и револверът в ръката на този тип и погледът, с който го гледаше, бяха достатъчни да разбере кой е той.

Но и Ван Пакстън знаеше кого има пред себе си, макар че никога не бяха се срещали и портретът на Ласитър не беше отпечатван във вестниците на Денвър. Абсолютно сигурно бе, че приятелите на Коли бяха го описали съвсем точно.

С това играта беше започнала. Беше въпрос на живот или смърт, а Ласитър имаше най-лошите карти: един пешкир срещу револвер 45-ти калибър.

В продължение на един дълъг миг Ласитър чувстваше сърцето си да пулсира в гърлото.

Но тук прославеният преследвач направи грешка. Доближи се до Ласитър и той се изправи от наведеното положение.

— Знаеш кой съм — изръмжа Ван Пакстън носово на тексаския си диалект, като опря дулото на револвера в гърдите на Ласитър.

— Разбира се. Ван Пакстън, мъжът от Тексас — отговори той. Беше чувал, че обича да го наричат мъжа от Тексас.

— Тогава знаеш защо и заради кого ще те затрия.

— Смешен род — отвърна Ласитър. — Единият брат е на страната на закона, във всеки случай — понякога, а другият — изпечен престъпник. Всеки знаеше, че Коли трябва да увисне на бесилото, ако го спипаш. И той беше спипан.

— Да, от теб. И затова сега е мъртъв — изхриптя Ван Пакстън.

Като преследвач, това аристократично копеле беше безмилостно. За него се разправяше навсякъде край лагерните огньове, из баровете и по бардаците. Ван Пакстън безжалостно преследваше търсени престъпници, за да спечели премията. Дали бедните дяволи после ще отидат на бесилото или не, никога не го беше интересувало. Обаче момчето, за което тук ставаше дума, беше негов брат. Очите му се наляха със сълзи.

За Ласитър това беше последният миг. У такъв тип мъката не трае дълго. Това бяха в повечето случаи само части от секундата. Ласитър реагира светкавично. С лявата ръка изби колта от ръката на Ван Пакстън, а с дясната така зашлеви пешкира в лицето му, че той залитна назад.

Абсолютно сигурно бе, че Ван Пакстън никога не бе нападан от човек, на когото е опрял револвера в гърдите. Това му се случваше за пръв път. Освен това Ласитър реагира невероятно бързо. Докато преследвачът се опомни, лявата ръка на Ласитър се стовари върху носа му и Пакстън отново се озова на пода.

Но още не се даваше. Очите му блестяха яростно срещу Ласитър и в тях преливаше омраза. Превъртя се и понечи да скочи на крака. Ласитър беше предвидил това. Замахна с левия си крак и така довърши прославения майстор на револвера и ловец на премии. Той се тресна във вратата.

До вратата беше отлетял и револверът му, но Ван Пакстън не го видя и посегна към тежкия нож за хвърляне, затъкнат в ботуша му, с който умееше да си служи, както се казва, по-майсторски и от циркаджиите.

Тежкият нож за хвърляне бе дълъг обикновено към един фут, но неговият, наточен и от двете страни като бръснач, беше точно два фута. Знаеше се, че с него се бръсне. Но не беше и единственият, който притежаваше такова ножище.

То си беше истински ловджийски нож. Пакстън го измъкна и искаше да го забие в гърдите на Ласитър.

Но той вече беше до масата при багажа си и грабна ловната пушка „Паркър“, без да я измъква от калъфа. Като се извърна с нея, закачи и колана с кобура и револвера.

Двуцевката легна в ръцете му добре балансирана. Предишният й притежател беше поръчал да скъсят двете цеви с около педя, за да се разпръскват сачмите по-нашироко. Като че ли беше предвидил подобен случай. Ласитър дръпна и двата ударника. Пламъците блеснаха на един фут разстояние. Дим и сачми бълваха и двете цеви. Димът светкавично се отдалечи на облак, в който бързо изчезна мъжът пред вратата. Все пак Ласитър видя преди това големия нож, който той беше хвърлил и който беше в полет, насред път да отлита обратно и мъжът да се преобръща под градушката от сачми. И той, и ножът бяха буквално увлечени от сачмите. Дрехите му пламнаха и подпушиха. Беше мъртъв.

Ласитър се изправи, извади двуцевката от калъфа, сложи колана с револверите обратно на масата и отвори паркъра. Пусна горещите димящи гилзи да паднат на пода, вкара два нови патрона в цевите, затвори отново оръжието и застина.

Ван Пакстън беше мъртъв. Пламъците по дрехите му бяха загаснали, само дупките още димяха. На някои места сачмите бяха разкъсали дрехите му и те висяха на парцали. Тишина цареше в голямата къща, но спокойствието продължи само мигове. Трясъкът от изстрела беше чут в цялата сграда. Екнаха викове и крясъци. Врати се отваряха и затваряха. Чу се и тропот на ботуши.

Ласитър пристъпи към вратата, изтегли мъртвия ловец на награди настрани и отвори.

Ако не беше застреляният, би грабнал кърпата и сапуна и би отишъл в банята. Ей така. Обаче този лежеше тъкмо пред краката му, а в коридора се събираха първите любопитни. Келнерът на етажа пръв се промъкна в стаята, после собственикът на хотела и най-после — шерифът.

Ласитър се престори, че нищо не знае. Може този тип да е бил хотелски крадец: нали той, Ласитър, имал няколкостотин долара — веднага им ги показа.

Това направи впечатление на шерифа.

— Осемстотин долара? — той изгледа Ласитър недоверчиво. — Откъде ги имате? Да не сте получили наследство?

Ласитър беше ходил и с повече пари в джоба. Но шерифът имаше право да го подозира, като се имаше предвид, че един каубой трябваше да натиска седлото за своя фермер цял месец, ако иска да спечели двадесет долара.

— Знаете ли кой е този? — попита шерифът и посочи мъртвия стрелец. — Знаете ли как се казва?

Ласитър отново прибра пачката банкноти в джоба на якето си и поклати отрицателно глава.

— Ван Пакстън — рече шерифът и натърти гласните направо мъчително.

Ласитър спокойно издържа погледа му, стана и отново поклати глава: никога не бил чувал за него.

— Ловец на награди за главите на бандити — каза шерифът. — Вие откъде идвате? Кой сте? Да не е бил по следите ви?

— Името ми е Ласитър. На път съм. Откъде идвам ли? Кажете някое място, все ще е вярно.

— Хора като Ван Пакстън не живеят от кражби по хотелите — каза строго шерифът.

— Нито пък аз — отвърна Ласитър раздразнен. — Какво искате всъщност? Това е моята стая, а там до вратата лежат револверът и тежкият ловджийски нож на този преследвач.

— И той е мъртъв — възрази шерифът.

— Понеже ме нападна — обясни Ласитър.

Очите на шерифа бяха се присвили.

— Да не е искал да ви залови? Имал ли е намерение да ви отведе някъде, защото ви търси полицията и защото е обявена голяма награда за залавянето ви?

Ласитър мълчеше насреща му. По чия заръка беше окачил на бесилото брата на мъжа от Тексас?

За Бригада Седем и без друго не биваше да разказва на шерифа, на този Тома Неверни. Как можеше да му обясни подробностите? Значи да върви по дяволите този въпрос.

Един помощник-шериф чакаше с няколко души на вратата. Шерифът му заповяда да отнесат мъртвия и после напусна стаята. Управителят на хотела повика прислугата и една камериерка да подредят всичко. Най-после Ласитър можеше да помисли за банята.

С пешкир и сапун в ръце той си проби път през тълпата любопитни към стълбището. Както предполагаше, пред вратата на банята чакаше една от камериерките. Тя стоеше там като поръчана и се усмихваше кокетно и мамещо. Беше убеден, че това е сестрата на прислужника. Не каза нито дума. Само й отвърна с усмивка. Но хлапакът имаше право: беше хубава като картинка, мургавата й красота беше подлудяваща. Въпреки това затвори вратата след себе си.

Помещението беше изпълнено с пара.