Джек Слейд
Триото от Монтана (2)

2.

Мъжът, когото бандитите бяха пуснали от банката, за да доведе Бърнинг, стоеше с отпуснати ръце в офиса. Зад бюрото се бе разплул истински дебелак с квадратен череп, широки рамене и огромен гръден кош.

Шериф Пийт Бърнинг.

Карираната му риза беше полуразкопчана. Бе сложил краката си, обути в ботуши на бюрото.

По мътния му поглед и зачервеното лице Ласитър веднага позна, че Бърнинг е пиян.

— Изчезвай оттук! — извика той, след като бегло огледа мъжа от Бригада Седем. — Това е служебно помещение. Офис на шериф, а не кръчма, в която да може да влиза и излиза всеки скитник.

Облеченият като фермер мъж се обърна към Ласитър.

— Бърнинг е пиян и въобще не мисли да предприема нещо срещу бандитите в банката, мистър.

— Прав е — каза шерифът с фъфлещ глас. — По дяволите, нямам намерение да се оставя да ме убият.

— Никой не иска да ви убива, шерифе — намеси се Ласитър.

Бърнинг изруга. Смъкна краката си от бюрото и се опита да се изправи, но залитна, хвана се здраво за бюрото и накрая отново се отпусна на стола. Поклати глава и дългата му, тъмна коса падна в безпорядък по лицето му.

— Какво, по дяволите, знаеш за това? — изрева той към Ласитър. — Така както Даниъл ми описа негодниците, явно са от бандата на Уестин. Те отдавна чакат удобен случай да ме изпратят на оня свят. Нямам намерение да заставам пред дулата на пушките им. Да изчезват с плячката. И без това не им остава много време. Скоро ще пристигнат сините куртки от форт Смит, за да приберат парите, които вчера депонираха тук. Тогава ще видим какво ще правим.

— Боже мой! — изстена Даниъл Белоу, фермерът. — Негодниците вече застреляха хладнокръвно двама души. Те не се шегуват и ще изпълнят заканата си. Ще посегнат на жените и децата.

Ласитър кимна сериозно. Той също бе останал с това впечатление.

— Трябва да направим нещо.

Шериф Пийт Бърнинг се засмя гръмко, свали значката от ризата си и я хвърли така, че Ласитър успя да я хване във въздуха.

— Тогава направете нещо, мистър. Току-що си подадох оставката и значката е във ваши ръце. По дяволите, направи нещо, като си такъв герой. Те не те познават, значи няма да имат нищо против теб. А мен ме оставете на мира.

Ласитър погледна значката в ръката си. Така както Бърнинг си представяше нещата, нямаше да стане. Не можеше значката да се даде на някой друг и той да се прави на шериф.

Фермерът пристъпи по-близо до Ласитър и впи воднисти очи в него.

— Жена ми и две от децата ми са също в банката. Ако знаете как могат да се освободят жените и децата, тогава трябва да направите нещо. Моля ви.

Пийт Бърнинг се засмя гръмко и посочи към шкафа с оръжието.

— Всичко е на твое разположение, шерифе — каза той на Ласитър. — Вземи това, което ти е необходимо. Заместник-шерифът вчера си подаде оставката. Ще бъдеш сам. Там, в чекмеджето, има още няколко от ламаринените значки. С тях можеш да накичиш нови заместници. Всички да вървят по дяволите!

Ласитър погледна дебелака, чиито очи се затваряха. Наистина, на този човек не можеше да разчита. Дори и трезв, Пийт Бърнинг едва ли щеше да му е от помощ. Градът не би могъл да назначи за шериф по-лош мъж от него.

Ласитър решително закачи значката и напусна офиса, без да се обръща към Пийт Бърнинг. Навън се бяха събрали доста хора, които обаче не смееха да се приближат до банката в Клиърдаун. Мъжът от Бригада Седем не познаваше никого, както и него, естествено, не го познаваха тук. Гражданите бяха вперили очи в него, без да проронят и дума, че сега той носи значката.

С дълги, тежки крачки Ласитър тръгна надолу към банката. Нямаше представа какво го очаква там и дали действително може да се направи нещо за заложниците, намиращи се заедно с бандитите в сградата.

— Хей, вие там! — извика той на десетина метра от входа на банката. Държеше уинчестъра с две ръце, притиснат до гърдите. Така значката можеше да се види още по-добре. — Искали сте да дойда. Ето ме, тук съм.

Отново се появи мъжът, който вече два пъти бе бълвал огън навън. Този път държеше пушката готова за стрелба и се прицели в Ласитър. Беше килнал широкополия стетсън ниско на тила и мъжът от Бригада Седем виждаше тясното му лице, приличащо на това на лешояд. Негодникът имаше тънки устни, приближени очи и хлътнали страни. Изглеждаше така, сякаш от доста време не бе слагал хапка в устата.

— Какво искаш?

— Не сте ли искали да видите шерифа? — попита Ласитър спокойно и се приближи още няколко крачки.

— Ти ли си шерифът?

— Не се ли вижда?

— Къде е Пийт Бърнинг?

Ласитър сви рамене.

— Вчера напусна града със заместник-шерифа. И аз не мога да си представя, че ще остана дълго в тази мизерна дупка. Ако искате парите, вземайте ги и изчезвайте.

Негодникът с лице на лешояд присви очи. На лицето му бе изписано недоверие.

— Сигурен ли си, че говориш истината, шерифе?

— Сигурен съм, че Пийт Бърнинг вчера напусна града заедно със заместника си. Не знам защо и къде са отишли. Не са се обадили на никого.

Цевта на пушката леко се надигна нагоре.

— Такова нещо никога не съм чувал — изръмжа бандитът.

— Честно казано, и аз — съгласи се с него Ласитър. — Освен това нямам никакво намерение да си създавам неприятности с вас. Не съм получил още първата си заплата…

— Приближи се!

Ласитър с облекчение си пое дъх, но, естествено, никой не забеляза. Фактът, че негодникът още не го бе застрелял, можеше да се счита за първа победа. Мъжът от Бригада Седем задържа уинчестъра, притиснат до гърдите си и се приближи с бавни, предпазливи крачки до счупеното стъкло, зад което стоеше бандитът.

За първи път имаше възможност да хвърли поглед в помещението с гишетата. Около десет души се бяха опънали на дървения под, който не беше преметен добре още от предния ден. Имаше три деца, които лежаха в ръцете на майките си. Двете от тях плачеха. Майките се опитваха да ги успокоят, но думите им не помагаха. Малките все още не проумяваха света, но все пак усещаха, че тук става нещо ужасно и опасно. Други три жени лежаха пред гишетата. Двете бяха изгубили всякакъв контрол над нервите си, крещяха и не можеха да се успокоят като децата. Но това бе съвсем разбираемо.

Малко по-встрани на пода бяха залегнали двама невъоръжени мъже. Фермери от околността, които през деня не носеха пушки със себе си.

Съучастникът на негодника, взел на мерник Ласитър, стоеше широко разкрачен до едно гише, без да помръдва. Вероятно следеше със зорко око как един от служителите в банката изваждаше парите на войската от трезора и пълнеше торбите.

Но Ласитър не можеше да види това.

— Оня плъх Бърнинг зарязал вчера града заедно със своя заместник — извика бандитът с пушката на партньора си.

— Кой каза?

— Новият шериф.

Другият негодник, който бе по-широк в раменете, по-пълен, но почти с една глава по-нисък от съучастника си с пушката, поклати глава.

— Това е долна лъжа. Вчера Бърнинг бе все още тук.

Ласитър кимна бързо.

— Ако вчера означава тази нощ, тогава имаш право. Нямам представа каква каша е забъркал Бърнинг тук, но през нощта изчезна тихомълком.

— Не е такъв човек — отбеляза по-едрият от двамата бандити, без да се обръща към Ласитър и съучастника си. — Освен това обича да си посръбва. След полунощ винаги е така пиян, че не може да се движи като хората.

— Тогава този път не е бил натряскан. Или пък е изчезнал преди полунощ. Във всеки случай вече не е тук. Днес сутринта ми предложиха значката и аз, идиотът, я приех. Само ако знаех какво става в този град…

Негодникът с пушката прекъсна Ласитър с мръсна ругатня. Толкова мръсна и обидна, че дори жените спряха да крещят.

— Докъде стигна, приятел? — попита по-едрият, който стоеше до гишето.

— Почти съм готов, сър — чу Ласитър да отговаря банковият чиновник.

— Какво става вън? — поиска да знае по-дебелият бандит.

— Нищо — отвърна съучастникът му. — Човек може да си помисли, че цялата проклета банда е потънала вдън земя. Във всеки случай никой не се опитва…

— Чакат сините куртки — намеси се Ласитър. — Някой каза, че щели да пристигнат от форт Смит по-рано от уговореното.

Отново пушката трепна в ръцете на бандата, а очите му се присвиха и заприличаха на тесни цепки.

— Чу ли, Бруно?

Едрият мъжага кимна.

— Копелето лъже — каза той. — Ние знаем по-добре.

— Това са всичките пари, сър — обади се банковият чиновник, който бе прехвърлил съдържанието на трезора в чувалите.

Ласитър започна да се облива в пот. Ако не успееше да убеди негодниците, че Бърнинг не е вече в града и че войниците ще пристигнат по-рано, тук сигурно щеше да стане доста напечено.

— Пусни уинчестъра, вдигни ръце на тила и влез вътре, шерифе — каза бандитът с хлътналите страни.

Ласитър пусна уинчестъра, вдигна ръце на тила и се промуши през счупеното стъкло в салона с гишетата. Бандитът с пушката започна да отстъпва назад, така че да може да държи мъжа от Бригада Седем на мушка. Спря, когато гърбът му опря в едно от гишетата, и махна на Ласитър да се приближи.

— Ела оттатък, в помещението с касата, шерифе.

Дявол знаеше какво си бяха наумили негодниците. На Ласитър му бе все едно. Щеше да направи всичко възможно, за да спаси живота на жените и децата.

С един скок той се озова от другата страна на едно от гишетата. За миг се възцари тишина. Ласитър долови лекото дишане на човек. Нямаше съмнение, че той се криеше точно зад него под някое от гишетата.

Мъжът от Бригада Седем не се издаде, че го е открил. Който и да беше, можеше да му е от полза, ако положението наистина станеше напечено.

— Върви до задната врата и я отвори — обърна се едрият бандит към банковия чиновник, прехвърлил парите от трезора в чувалите. — Внимателно и не се опитвай да офейкаш.

Ласитър не се помръдна от мястото си, а наблюдаваше по-възрастния и слаб чиновник, който стоеше все още, колебаейки се, до отворения трезор. За да стигне до вратата, водеща навън откъм задната страна, той трябваше да мине покрай единия от двамата убити.

— Какво чакаш още?

С всяка измината секунда положението в банката ставаше все по-напрегнато и взривоопасно.

— Тръгвай най-сетне и направи това, което се иска от теб — каза Ласитър остро. — Тези приятели тук държат по-добрите карти в ръцете си.

Бандитът с пушката се засмя нервно.

— За един жалък шериф в такава мизерна дупка като Клиърдаун тоя мъжага според мен има твърде много ум и доста здрави нерви — каза едрият негодник.

Вниманието му бе отвлечено от банковия чиновник, който се насочи към задната врата, без да откъсва очи от нея, и заобиколи мъртвия. Като стигна до вратата, си отдъхна облекчено и леко я открехна.

— Отвори я цялата!

Служителят се подчини. Навън се виждаха три коня, чиито юзди бяха преметнати небрежно на дървената греда.

— Окей — каза едрият негодник, продължавайки да стои широко разкрачен пред гишето. — Наистина ще е по-добре, ако изчезнем. Вземи една от жените, Дейвид. Избери по-хубава, че и ние да се облажим. Ако навън всичко е наред, щом ти дам знак, ме последвай с жената.

В салона с гишетата една жена започна да пищи. Тая, на която се бе спрял слабият бандит. През гишето той просто я блъсна в помещението с касата. За късмет тя падна на крака, хвърляйки към Ласитър умолителен поглед.

Мъжът от Бригада Седем не можеше да направи нищо за нея, но тъмнокосата красавица, която първоначално човек би взел за лека жена, спря непосредствено до него.

— Не се страхувай — каза й Ласитър в момента, когато бандитът с хлътналите страни също се преметна през плота на гишето и скочи в помещението с касата.

— Окей — извика едрият мъжага, прекосявайки стаята, без да се обърне нито веднъж. Двамата бандити, така поне изглеждаше, предварително бяха уговорили всичко. Якият негодник взе двата чувала, излезе навън и се огледа наоколо, преди да закачи торбите с парите за седлото на пъстрия жребец.

— Откопчей бързо колана и го пусни на земята, шерифе — каза слабият бандит, като сграбчи грубо тъмнокосата жена за ръката и я дръпна от Ласитър.

Мъжът от Бригада Седем внимателно откопча колана с оръжието и го пусна зад себе си. За човека, който лежеше зад него под гишето, нямаше да бъде никак трудно да се добере до ремингтона. И, за да го улесни още повече, Ласитър пристъпи крачка назад. По този начин, естествено, показваше на негодника с хлътналите страни, че от негова страна той не бива да очаква никакви проблеми.

Бандитът също схвана нещата така и се засмя доволен.

Отвън съучастникът му се метна на пъстрия жребец. Междувременно бе освободил юздите на другите два коня от гредата.

В салона с гишетата беше настъпила мъртва тишина. Негодникът бе преметнал свободната си ръка около ханша на тъмнокосата жена и я дърпаше към задната врата.

Ласитър притаи дъх. Това, което бе замислил, щеше да се окаже чисто самоубийство, ако непознатият под гишето не реагираше достатъчно бързо или пък не можеше да борави достатъчно добре с ремингтона.

Но беше длъжен поне да опита, тъй като рискуваше само собствения си живот. Срещу красивата брюнетка, която бе прегърнал, бандитът нямаше да предприеме нищо. Тя осигуряваше сигурното му оттегляне.

Ласитър изчака, докато негодникът почти стигна със заложницата до задния изход, и така пречеше на съучастника си да вижда към помещението с касата. Тогава нададе вик и скочи надясно, където нямаше никой, който да попадне на мушката на слабия бандит. Приземи се на дървения под и се превъртя настрани.

Негодникът с пушката изрева, пусна брюнетката и се обърна към Ласитър, който лежеше без всякакво прикритие на пода.

 

 

Коланът с оръжието му бе паднал точно до Джошуа Малиган. Още от самото начало старецът бе разбрал, че мнимият шериф знае, че той се крие под гишето, и само затова беше пуснал така колана. Сега с невероятна бързина и увереност Малиган пристъпи към действие.

Бандитът тъкмо бе насочил пушката към Ласитър, когато старият човек вече държеше ремингтона в ръка и стреля. Куршумът улучи негодника и той се свлече на пода. Ласитър се изправи бързо на крака и с няколко дълги скока се озова до брюнетката, която стоеше съвсем без прикритие до отворената врата, така че едрият мъжага върху пъстрия жребец можеше лесно да я уцели. Сграбчи тъмнокосото момиче за дългите крака и го дръпна на земята.

Джошуа Малиган стреля отново. В същия миг бандитът отвън натисна спусъка. Ако Ласитър не беше дръпнал брюнетката на пода, тя щеше да бъде следващата жертва. Куршумът нямаше да я пожали. Но оловото улучи мъжа от Бригада Седем, който не бе успял да промени толкова бързо позицията си.

Ласитър усети силен удар, който го оттласна доста от мястото му, и той се претърколи върху тъмнокосата красавица. Загуби съзнание и не успя да види, че старият Малиган се захвана за нещо, което можеше да му попречи да стане столетник.

След като вече бе очистил бандита с хлътналите страни, Малиган искаше да се превърне в герой и да попречи на другия негодник отвън да избяга. Вместо отново да се скрие на сигурно място под гишето, той скочи и се втурна през помещението с касата толкова бързо, колкото можеха да го носят краката му, към отворената задна врата.

Едрият бандит вече бе пришпорил жребеца си. Обърна се още веднъж на седлото и видя опасността в лицето на стария човек. Тъй като продължаваше да държи оръжието, беше по-бърз. Преди старецът да дръпне спусъка, той успя да стреля два пъти и да го улучи.

Джошуа Малиган издъхна на място.

 

 

Въпреки че на чернокосата красавица отново й се бе удало да го лиши от разсъдък и да го примами в леглото, Джими Уонамейкър реагира още при първия изстрел в банката. Както беше гол, младият лейтенант скочи към прозореца, отвори го рязко и се надвеси силно навън.

По Майн стрийт жадните за зрелища граждани се бяха изпокрили. Около входа на банката нямаше жив човек. В сградата проехтяха още два изстрела. После за миг се възцари тишина. След това се чу доста далечен тропот на копита.

В следващия момент от банката излязоха жените и децата. Вдясно от хотела тлъстият Пийт Бърнинг се измъкна от офиса си с олюляваща се походка. Краката му се подкосиха и той се свлече в пепелта на Майн стрийт, където остана да лежи.

— Изглежда, поне един от приятелите ти е предал богу дух — каза лейтенант Джими Уонамейкър, затвори прозореца и отново се обърна към чернокосата, която седеше на леглото.

През тялото му премина тръпка. Не можеше да повярва на очите си, когато видя двуцевния деринджър в ръката на красивата жена.

— Съжалявам, скъпи Джими — каза тя със студен глас. Тъмните й зеници блестяха като ледени парчета.

Уонамейкър стоеше до прозореца като ударен от гръм. Погледна втренчено за миг голата красавица и веднага отново сведе очи към деринджъра. Малко изящно оръжие, но от това малко разстояние то беше толкова опасно колкото шесткалибров револвер. Уонамейкър поклати глава.

— Не можеш да го направиш — каза й с треперещ глас.

— Защо не, скъпи Джими?

— Вероятно ще успеете да стигнете до Биг Хорн Лейк, Линда — отвърна й спокойно. — Но от там нататък ще трябва да пресечете земите на Гарваните и Шайените, а те са настръхнали като стършели и са се обединили за голямата война срещу сините куртки. Имаше уговорка да пусна напред един ескадрон и вие да тръгнете след него, за да стигнете необезпокоявани до целта.

Красивата чернокоса свъси чело.

— По дяволите, не разбираш ли, че успяхте да пресечете местността по пътя за Клийърдаун само защото яздихте под закрилата на моя ескадрон, който донесе парите от Билингз. По принцип…

Млъкна, когато красавицата изпъна ръката, в която държеше деринджъра.

— Не се тревожи за нас. Ние сме триото от Монтана. Ще се справим с всичко.

— Ти си откачила, Линда. Ако…

Уонамейкър не можа да продължи. Със светкавично движение Линда Джеферсън вдигна деринджъра и стреля в лейтенант Джими Уонамейкър. Двата изстрела се сляха с шума, идващ от Майн стрийт. Никой дори не чу, когато Уонамейкър се строполи мъртъв на пода.