Джек Слейд
Спирка „Последна надежда“ (1)

1.

Ласитър беше толкова ядосан, че не можеше да си намери място. Чернокожата хубавица с гореща кръв, която седеше на седлото зад него, притисната към гърба му, беше причината за голямото му закъснение. Тази жена с неутолима страст, чувствено извити устни и твърди гърди го беше възбудила до такава степен, че той беше забравил всичко около себе си. Екстазът трая цяла нощ. Нищо чудно, че бяха проспали тръгването.

Така му се пада! Ето че бандитите бяха изчезнали. Слава богу, че бяха оставили някоя и друга следа.

Ласитър тихо изруга. Не го успокояваше дори близостта на Синтия, така притискаща се към гърба му, че усещаше натиска на твърдите й гърди.

— Какво търсим тук? — попита сънено тя. Слънцето беше в зенита си, а тази черна палавница беше още уморена! Но след такава нощ това не бе никак чудно.

— Лошото е, че нищо не се вижда.

— Защо тогава тръгнахме толкова рано? — гласът й едва се чуваше и Ласитър беше сигурен, че е затворила очи.

— За да се уверим, че тук няма какво да се види! — изръмжа гневно той.

Тя обаче не го чу. Само топлият й дъх галеше тила му.

— Не заспивай, че ще паднеш! Чу ли?

Лявата й ръка безсилно се отпусна. Ласитър изруга, откачи ласото си от седлото, прехвърли го през дясното си рамо, после зад гърба на Синтия и го измъкна под лявата й ръка. Върза хлабаво възела и цъкна с език, за да подкани коня си. След още две крачки обаче дръпна юздата и спря.

От голямата гора, която се простираше на изток, излезе мъж на кон. По стойката му върху седлото Ласитър разбра, че това е Джон де Салдо. Беше срещнал този човек преди няколко дни в Еджмънт, малко градче на Чейен Крийк. Двамата бяха играли покер. Тип с непроницаемо лице, дълъг и мършав, приличащ на аскет. Не ядеше почти нищо и мразеше всякакво месо. Въпреки че не употребяваше парфюм, както разказаха на Ласитър в хотела, около него се носеше, макар и едва доловим, сладникав аромат. В Еджмънт Ласитър беше видял този човек за пръв път в живота си, но беше убеден, че работата му не е чиста. Не се знаеше откъде е дошъл, а той упорито избягваше да говори за себе си.

В този момент ездачът промени посоката и се насочи право към тях. Затова Ласитър също побутна коня си и тръгна да го посрещне.

Джон де Салдо имаше черна като катран коса и тъмнокафяви очи, които му помагаха да има успех сред жените. Но когато спря коня и се засмя, в очите му не се изписа никакво чувство. Те оставаха студени и неподвижни, както винаги. Човек не можеше да разбере приятел ли е този човек или враг.

— Ласитър! — Джон де Салдо вдигна ръка за поздрав.

Ласитър кимна в отговор.

— Накъде си тръгнал? — попита той.

Но Джон де Салдо не отговори, само посочи мрачно спящото момиче.

— Казаха ми, че предпочиташ да закачиш на седлото си някоя кукла, вместо обичайния чувал с провизии. Но никой не ми каза, че си падаш по черните.

Ласитър уморено се усмихна.

— По-добре я погледни!

— Нямам желание — сви презрително устни де Салдо. — Прекалено е черна за мен!

Вярно беше. Чаровната Синтия имаше не кафеникава, а черна като катран кожа. Косата й блестеше като абанос. Но в представите на белия мъж тя беше красавица. Чертите на лицето й бяха правилни, а тялото й — направо великолепно. Затова на Ласитър му беше безразлично черна ли е или не…

Но сега в никакъв случай не беше време за спор. Мъж, който се отказва от подобно момиче само защото е с черна кожа, беше според него истински глупак.

— Медисънови са лагерували тук — смени темата де Салдо.

Ласитър се стресна. Този тип май знаеше повече от самия него!

— Познаваш ли ги? — попита предпазливо той.

Джон де Салдо се ухили и попита наивно:

— Защо, ти не ги ли познаваш?

— Е, да, но не и по име.

— Името не значи нищо.

Ласитър сви рамене.

Джон де Салдо упорито гледаше Синтия. При това се мръщеше така, сякаш напразно се опитваше да открие нещо у нея.

— Май не си такъв, за какъвто те смятах — изръмжа той след известно време и се обърна настрани.

— Лошо ли е това? — усмихна се Ласитър. — Искам да кажа, за мен?

— Зависи…

— От какво?

— Медисънови ще направят голям удар — отговори направо Джон де Салдо. — А щом аз казвам голям удар, значи наистина е така. Бях си въобразил, че двамата с теб бихме могли да им измъкнем плячката от лапите, но май съм се лъгал…

— Така ли? — направи се на изненадан Ласитър.

— Но ти не можеш да се отделиш от твоята негърка.

Ласитър преследваше същите престъпници по поръчение на Бригада Седем. Едва сега узна, че се казваха Медисън. Бандата се беше промъкнала в Блек Хилс и беше отвлякла една „скоу“ — дъщеря или съпруга на шамана. Със заплахата, че ще я убият, Медисънови изнудваха червенокожите, за да ги принудят да им предадат златните си съкровища. Никой бял не беше виждал тези легендарни богатства, но славата им се носеше по всички лагерни огньове от Канада до Тексас.

Ласитър се замисли. Може би беше добре да се съюзи с този Джон де Салдо. Явно той знаеше много неща за бандата.

— Ако искаш, направи си още веднъж удоволствието с тази чернилка и после я махни оттук — предложи Джон де Салдо. — Ще те чакам в гората.

— Защо в гората? — попита Ласитър. — Нали Медисънови са тръгнали на запад. Ясно се вижда по следите.

— Само така изглежда — отговори уверено Джон де Салдо.

Ласитър сви устни.

— Как мислиш, колко е плячката?

— Не знам, колкото злато могат да носят двама души и два коня. Цялата плячка сигурно е доста по-голяма. Но в момента можем да разчитаме само на една част.

Ласитър нямаше и понятие коя е отвлечената индианка. Но явно бандитите добре се бяха ориентирали, защото червенокожите не реагираха по обичайния за тях начин. Командирът на форт Крауфорд го беше уверил, че при всеки друг случай червенокожите веднага биха се спуснали да преследват бандитите, да нападат и да опожаряват съседните ферми. Странно беше, че изчакваха, още повече, че този път белите бяха осквернили свещената земя на индианските племена — тайнствените черни хълмове.

— Ще оставя момичето някъде по пътя — отговори предпазливо Ласитър. Много му се искаше да узнае коя е отвлечената индианка.

— До следващото населено място има три дни път! — озъби се Джон де Салдо. — Омбре, толкова ли си хлътнал по нея, или не можеш да издържиш нито ден без жена?

— Не мога да я оставя ей така. Не виждаш ли следите от индианци? Нима не знаеш, че не се церемонят много с чернокожите? За тях те са по-омразни дори и от белите…

— Всички жени са еднакви. Но щом държиш повече на нея, отколкото на цял товар злато… Никога не съм срещал такова похотливо копеле!

Той пришпори коня си и тръгна обратно към гората. Ласитър тихо изруга и го последва.

— Джон де Салдо, почакай!

— Чакам те в гората. Само десет минути! — отговори де Салдо, без да се обърне.

Ласитър препусна в галоп и го настигна. Мъжът дръпна юздите и спря коня си.

— Не искам жени наблизо, Ласитър! На всичкото отгоре негърка. Ако идем в Шедрън, ще хвърлят камъни подире ни! Без мен! Предложението ми не важи.

Той отново пришпори коня си и изчезна в гората.

Какъв фанатик! На юг ги имаше много такива. Сигурно и той беше южняк. Ласитър реши да тръгне наляво и да следва дирята на бандитите.

Медисънови се бяха опитали да заличат следите си, но това не беше достатъчно, за да създаде проблеми на човек като Ласитър. Обаче трябваше да има предвид, че червените съгледвачи са някъде наблизо. Затова той непрекъснато беше нащрек. Очите му шареха във всички посоки. Въпреки това го изненадаха.

По едно време насреща му се изправиха четирима индиански воини от племето сиукси — оглала с копия и томахавки в ръце, неподвижно изправени върху гривестите си мустанги. Разстоянието до тях беше не повече от 400 ярда.

Ласитър спря коня си и внимателно посегна към своя „Паркър-Гън“, който висеше на кожен ремък на колана му. Това беше едрокалибрена двуцевка, дулата на която бяха скъсени до една педя, за да се увеличи силата на разпръскване на сачмите. При добре премерено разстояние с тази пушка Ласитър беше свалял наведнъж четирима мъже от седлата им. Трябваше само да се натиснат двата спусъка. Най-доброто разстояние за стрелба беше около 30 стъпки или десет големи крачки.

— Нищо не искам от вас! — извика високо и ясно Ласитър, за да го разберат индианците. — Не ми пречете да си вървя по пътя, мучачос! Аз ще завия вляво, а вие стойте по местата си!

Но думите му не помогнаха. Преди да успее да обърне коня си, индианците нададоха дивия си боен вик, пришпориха мустангите си насреща му и размахаха томахавките и копията си, заплашвайки да разцепят черепа му и да прободат гърдите му. Ласитър размаха двуцевката. Той не успя да се придвижи нито крачка напред. Мустангите се носеха насреща му в луд галоп. При буйния тропот на неподкованите им копита спящата Синтия се стресна и уплашено изпищя. Понечи да скочи от коня и да хукне нанякъде, но беше вързана с ласото. Затова се замята в примката като луда, мъчейки се да се освободи.

Индианските воини бързо се приближаваха. Когато разстоянието стана десет крачки, Ласитър натисна двата спусъка. В същия миг червенокожите вдигнаха ръце, за да хвърлят копията и томахавките си. От двете дула на двуцевката избухна пламък. Оловните сачми излетяха със свистене и разкъсаха примитивните седла на мустангите.

Дивите коне се разделиха. Двата профучаха отляво, а другите два отдясно на коня на Ласитър. Изглежда бяха обхванати от паника.

Ездачите им обаче се търкаляха в тревата.

Вече нямаше как да им се помогне. Само единият показваше признаци на живот. Ласитър отвърза ласото и бързо скочи от коня си, но когато се отпусна на колене до индианеца, видя, че и той е предал богу дух.

Ласитър тихо изруга. Не искаше да убива когото и да било, но пък не можеше да се остави да го насекат на парчета.

Синтия се свиваше уплашено на седлото и гледаше ужасено четиримата мъртви воини. Памучната й блузка беше мокра от пот и острите връхчета на гърдите й ясно се очертаваха под тънкия плат. Имаше голям бюст, но иначе нямаше и грам тлъстина по тялото си. Беше гъвкава като котка и в леглото проявяваше такава артистичност, че на Ласитър просто му се завиваше свят. Как да остави тази жена сама в гората! Джон де Салдо явно не беше съвсем в ред…

Тя скочи от коня и се впусна право в обятията му. Беше се уплашила до смърт и цялата трепереше. Ласитър я притисна силно до себе си и зарови лице в косата й. Как ухаеше само! Той погали полекичка къдриците й и впи ръце в стегнатия й задник. Тя веднага се притисна до него и понечи да откопчее колана му.

— Достатъчно е широк! — произнесе подигравателно някой зад Ласитър. Двамата застинаха на място.

Медисънови! Ласитър ги позна веднага, макар че досега не знаеше името им, което узна едва от Джон де Салдо.

Всичко беше ясно. Със Синтия бяха попаднали между два фронта.

Той предпазливо обърна глава. Зад тях не беше цялата банда, а само двама мъже. Затова червенокожите се бяха осмелили да приближат. Бандитите бяха Червенокосия и Дебелака. Ласитър дълго беше наблюдавал шайката и добре познаваше членовете й. Дебелият наистина постоянно се тъпчеше като прасе!

Двамата стояха един до друг пред храсталака, в който се бяха крили досега. Уинчестърите им бяха насочени срещу Ласитър и неговата чернокожа спътница.

— Хелоу! — усмихна се широко той и окачи двуцевката на колана си. — Червенокожите май търсеха вас, а не мене.

— Нищо нямаше да ти се случи — отговори Червенокосия. — Нали бяхме наблизо! Ти обаче беше по-бърз и реагира мълниеносно. Откъде идваш и къде отиваш с тая чернилка?

Ласитър сложи ръка на рамото на Синтия.

— Тръгнали сме към форт Крауфорд.

— Много добре — отговори червенокосият бандит. — Ти можеш да си вървиш, но тя ще остане тук!

— Тук ли? — изненада се Ласитър.

— Да, тук. Ще я вземем с нас. Ще попадне в добро общество.

Синтия ужасено се притисна до Ласитър. Той окуражително я погали по гърба. С незабележимо движение беше успял отново да зареди паркъра. Нямаше нужда дори да го изважда от колана си. Достатъчно беше да натисне надолу приклада от обковано с желязо дърво. Така двойната цев се вдигаше нагоре и на него оставаше само да натисне спусъка.

— Няма защо да се плаши от нас! — ухили се дебелият. — Не искаме да й отнемем живота. По-скоро ще й направим още един — и той грозно се изсмя.

В този миг изгърмяха два изстрела. Дебелият и приятелят му паднаха подкосени на земята.

Ласитър светкавично посегна към двуцевката си.

От храстите излезе Джон де Салдо с револвери в двете си ръце.

— Здрасти, Ласитър! — ухили се той, но отново не стана ясно дали е приятел или враг. — Хайде, остави най-после черното маце! Тръгвай с мен!

— Джон де Салдо, върви по дяволите!

— Значи не искаш да се откажеш от тази чернилка?

— Не веднага — отговори спокойно Ласитър. Той пристъпи към двамата мъртъвци. Те бяха търсени от закона престъпници, за чиито глави имаше обявени награди. Това беше всичко, което Ласитър знаеше за тях. Въпреки това обаче не одобряваше постъпката на де Салдо, който направо ги беше застрелял в гръб.

Джон де Салдо също се приближи, като продължаваше да стиска револверите в двете си ръце.

— Двама бандити по-малко — отбеляза невъзмутимо той. — Този, червенокосият, е Лари Медисън. Голям глупак беше! Виж, дебелият беше друго нещо. Слава богу, че вече няма да ни се пречка.

— И той ли е Медисън?

— Девети братовчед! Всички го наричаха Дебелака. Най-после се наплюска веднъж завинаги.

Ласитър се метна на седлото, подаде ръка на Синтия и й помогна да се качи. Тя се настани зад него и го обгърна с ръце.

— Понеже пръв премахнах двама от тях, останалите също са мои — каза студено Джон де Салдо. Коварна усмивка играеше по тънките му устни. — Но ти не си ми никакъв конкурент. Забавлявай се на воля!

Той вдигна ръка за поздрав, обърна се рязко и потъна в гъстия храсталак. Ласитър подкара жребеца си.

— Този мъж не ми харесва — пошушна зад гърба му Синтия. — Кой е той?

— Срещнах го в Еджмънд. Забрави го!

Тя въздъхна и замълча. Ласитър помисли, че е заспала, но се лъжеше.

— Ей, той върви след нас! — побутна го уплашено Синтия след няколко минути.

Ласитър се огледа, но не забеляза нищо.

— Кой? — попита той.

— Мъжът, когото трябва да забравя.

Ласитър спря и обърна коня си. На около 500 ярда изпод сянката на големите дървета се показа Джон де Салдо и се понесе в галоп към тях.

— Какво става? — извика Ласитър. — Индианци ли идват?

Мършавият омбре спря рязко коня си и отговори:

— Ти вървиш по следите им!

— Вече дни наред не правя нищо друго.

— Затова си мислех, че ще работим заедно, но не искам да имам нищо общо с тази жена! Ако не се разделиш с нея, с теб ставаме смъртни врагове! Аз съм старо куче, ти също. Но все пак не можеш да се мериш с мен. Няма да деля с никого. Още по-малко пък с хора, които не понасям.

Той втренчено изгледа Синтия и се отдалечи в галоп.

Ласитър мълчаливо погледна подире му.

— Този човек ме плаши — каза тихо тя.

— Ами!

— Така е. Ако можеше, би ме убил с поглед.

— Въобразяваш си, миличка. Много е недодялан, но не би посегнал на жена.

Тя се притисна до него и облегна къдравата си глава на рамото му. Ласитър насочи коня към широката клисура, чиито стръмни скалисти стени бяха покрити със зелени ели. Учудваше се, че не вижда пред себе си Джон де Салдо, но беше сигурен, че този тип препуска напред в тъмната сянка на огромните дървета. Той самият следваше примера му.

— Колко време още ще яздим? — поиска да узнае Синтия.

— Какво има? Умори ли се?

Вместо да отговори, тя леко го целуна по тила. После мушна тънките си ръце под ризата му и погали с пръсти косматите му гърди. Нежността й веднага събуди у него съответната реакция. Всъщност тя точно това целеше.

Той пусна коня в галоп и Синтия трябваше да се залови здраво за него, за да не падне. Макар че изпищя пронизително, тя се подчини на волята му.

След половин миля конят отново тръгна в тръс. Виждаше се краят на клисурата. Ласитър продължаваше да се движи в сянката на дърветата и бързо се скри в гъстия храсталак, когато забеляза пред себе си бандитите. На около миля пред него те бяха спрели край един поток да напоят конете си.

Той присви очи и напрегнато се огледа. Търсеше да открие Джон де Салдо. Беше убеден, че негодникът се е скрил някъде наблизо и също наблюдава бандитите.

Ездачите бяха осем на брой. Но от това разстояние не можеше да се разбере дали индианката е с тях.

Все пак къде, по дяволите, беше този Джон де Салдо?

Ласитър скочи на земята и бързо смъкна Синтия до себе си. После измъкна уинчестъра си от калъфа на седлото. Беше свикнал винаги да бъде нащрек. Синтия също се огледа. Внезапно тя трепна и стисна с ръка рамото му. Ласитър обърна глава и моментално се сви зад един храст.

Пак бяха попаднали между два фронта! В клисурата влизаха червенокожите воини. Те също се движеха в сянката на дърветата. Явно вървяха по определена следа. Бяха поне две дузини. Ако не се лъжеше, бяха от племето блек фийт, но това не беше толкова важно. Ако индианските воини влязат в открит бой с бандитите и освободят съплеменницата си, неговата мисия щеше да приключи.

Ласитър отново се метна на седлото и сложи Синтия пред себе си. Чернокожата хубавица страхливо поглеждаше през рамото му. Той умело преведе жребеца си през гъстите храсти, като с лявата ръка разтваряше клоните и се движеше плътно до скалите. Насочи се на север с твърдото намерение да не се намесва. Смяташе да наблюдава битката отдалеч.

Ласитър беше убеден, че Джон де Салдо ще последва примера му и също ще се оттегли. Ако индианските воини освободят своята скоу, той спокойно щеше да продължи пътя си към Еджмънд. Индианците нямаше да допуснат тя да им бъде отнета втори път. Още по-малко пък от един-единствен бял човек. Дали този негодник щеше да се примири толкова лесно? Дали щеше доброволно да изпусне такова богатство? Ласитър можеше само да се надява…

Хората от блек фийт вървяха по петите на бандата! Но те не нападнаха похитителите на това място. Напротив, изчакаха ги да напоят конете си и отново потеглиха след тях, криейки се в сянката на грамадните ели. Явно имаха други намерения.

Ласитър се убеди със собствените си очи, че червенокожите воини са поели нещата в свои ръце. Те явно нямаха намерение да седят спокойно в селата си и да чакат, докато бандитите предявят своите искания. Още по-малко пък смятаха безропотно да платят със своето злато.

Затова Ласитър реши да приключи преследването за днес и да устрои някъде лагера си. Откри удобна ниша в скалите и разседла коня си, докато чернокожото момиче приготвяше яденето и се грижеше за постелята.

Слънцето отдавна беше залязло и мракът бързо се спускаше над клисурата. Навсякъде цареше тишина.

Ласитър се погрижи за коня си и се отпусна до Синтия. Двамата вечеряха със студено месо и хляб и изпиха по чаша вино. Не биваше да палят огън, макар че пощенският път не беше далеч и се охраняваше от кавалерия. Но Ласитър трябваше да се пази от червенокожите, които на всяка цена искаха да освободят своята скоу.

Спалният чувал беше доста тесен, но грамадният мъж и тъничката африканка нямаха нужда от много място. Двамата прекараха нощта прегърнати. Любовната игра ги опияняваше. Сякаш двете им тела се сливаха в едно. Ласитър отново и отново се възбуждаше, усещайки ответната страст на Синтия. Помежду им сякаш бушуваше буря, пораждаща удоволствието, което ги заливаше на огромни талази. Двамата се мятаха в тясната скална ниша. Отдавна беше минало полунощ, когато те заспаха изтощени. Телата им лепнеха от пот. Чернокожото момиче, дало всичко от себе си, въздъхна дълбоко и се отпусна в прегръдките на Ласитър. Той се вслуша в равномерното й дишане и след секунда заспа.