Джек Слейд
Триото от Монтана (7)

7.

Когато индианците изникнаха пред нея, Линда Лагранж не беше предполагала, че Гарваните ще се осмелят да се отдалечат толкова от селището си. Беше напуснала гористата местност и се бе насочила към десния бряг на Биг Хорн Лейк. Бе се надявала, че ще може да язди още около два часа в безопасност. Беше си дала почивка, за да поспи малко и да изчака мъжа на име Ласитър.

Очакваше само неговото появяване. Бърнинг, който бе върнал в Клиърдаун пъстрия жребец на Търнбоул, нямаше да тръгне веднага отново на път. Както в банката така и този път Ласитър щеше да поеме ролята на шерифа.

Но сметките й излязоха криви.

Когато мина през малката поляна и достигна леко хълмистия бряг, обрасъл с гъста растителност и трудно обозрим, откри първата сянка в храстите вдясно пред себе си.

Въпреки че красивата, чернокоса Линда не беше страхлива, толкова се изненада, че нададе тих, пронизителен вик. Той спаси живота й, защото от него войнът Гарван разбра, че си има работа с жена. Индианецът отпусна тетивата на лъка и бързо излезе пред храста, за да пресече пътя на ездачката. Червенокожият беше чувал най-различни неща за белите жени, но не и, че има такива, които могат да боравят така добре с оръжието както мъжете.

Шокът и страхът наистина сковаха Линда Лагранж, но за не повече от няколко секунди. После, както бе леко приведена, се изправи отвесно на седлото. Светкавично измъкна шесткалибровия револвер, изпъна ръка и стреля в движение.

В полумрака — луната пак почти се бе скрила зад облаците — Линда видя стройния силует на младия войн да полита настрани и да изчезва отново зад храстите, където я бе издебнал.

Не хранеше никакво съмнение, че куршумът й беше улучил смъртоносно индианеца. В този момент се сети, че Гарваните никога не се движат сами. Там, където се появеше един, означаваше, че има и други.

С лявата ръка държеше юздата, а с дясната шесткалибровия револвер. Заби шпори в хълбоците на едрия чер жребец. Животното се втурна с огромен скок напред. Точно срещу високата, стройна фигура на другия Гарван, който в този миг изникна зад един храст отляво. Той като че ли се помъчи да задържи с голи ръце препускащия кон. Но черният жребец не се уплаши, когато събори индианеца на земята. Червенокожият се претърколи няколко пъти и остана да лежи неподвижен.

Линда Лагранж не се озърна наоколо. Приведе се плътно към гривата на коня, така че да не може някой друг войн да се прицели лесно в нея. Ако имаше късмет, двамата Гарвани в храстите щяха да бъдат единствените, осмелили се да се отдалечат на такова голямо разстояние от селището си. Но красивата, чернокоса жена не разчиташе вече на късмета си, откакто в последно време нещастието вървеше по петите й подобно на нежелан обожател.

Беше вперила поглед напред и отпуснала юздите на черния жребец. Би било безумие да насочи коня в определена посока. Той препускаше лудешки през гъстия храсталак. Почти нищо не можеше да види. Клоните шибаха тялото й. Жребецът трябваше сам да дири път. Линда внимаваше само животното да не се отклони наляво и да се отдалечи от брега на Биг Хорн Лейк.

Нямаше представа колко бе продължило бясното препускане. Човек, когато бяга, изобщо не мисли за времето. Съсредоточава се само върху опасността, която може да изскочи всеки момент. Изведнъж черният жребец намали темпото, докато накрая ходът му стана почти бавен.

Линда Лагранж беше всичко друго, но не и жена на дивата пустош, ала познаваше нейните закони. Знаеше също, че в опасни ситуации за човека беше по-добре да разчита на инстинкта на животното, вместо на своя собствен или на разума си. Щом като черният жребец беше преминал изведнъж от див галоп в спокоен ход, тогава това означаваше, че повече не ги застрашава никаква опасност.

Чернокосата жена се изправи на седлото, тикна шесткалибровия револвер обратно в кобура и провери дали не бе изгубила нещо по време на бясното препускане. Но всичко си беше на мястото. Торбите на седлото, пълни с провизии, и други работи, бяха здраво завързани. Уинчестърът все още стоеше в кожения калъф.

Разбра, че се беше изпотила едва когато прокара гърба на дланта по челото си. Изпълнена с благодарност, потупа галено шията на черния жребец, за да го успокои. На този благосклонен жест конят отвърна с доволно пръхтене.

Линда се огледа във всички посоки. Нищо не се виждаше. Луната отново бе изплувала иззад застрашителните облаци и придаваше на водата от лявата страна на Биг Хорн Лейк вид на огромно, обляно от матова светлина огледало.

Пред нея се намираше една крайбрежна падина. От пръв поглед не можа да открие нищо по-добро. Нямаше смисъл да продължава да язди напред. Тогава преднината, която смяташе, че има пред Ласитър, щеше да стане много голяма и на него щеше да му е трудно да я догони, преди тя да стигне до опасната територия на Гарваните.

С леко притискане на бедрата подкара черния жребец надясно към недълбоката падина, опасана от гъст храсталак и предлагаща сигурна защита. Скочи от седлото. Когато усети твърда земя под себе си, забеляза, че коленете й треперят. За миг трябваше да се хване здраво за юздата, за да се задържи стабилно на крака. Погали още веднъж черния жребец по шията и меката муцуна, завърза го за един от храстите и му даде да яде. След това смъкна одеялото от седлото и го разстла на меката почва. Постави уинчестъра до себе си. За всеки случай измъкна и шесткалибровия револвер от кобура и го мушна под завивката там, където беше главата й.

За миг затвори очи. Замисли се, че е на двадесет и пет години, а всъщност не можеше да твърди за себе си, че е полезен член на обществото. В действителност никога не е била. Израсна в едно мизерно градче на границата между Северна и Южна Дакота. Баща й играеше на зарове и покер, а майка й печелеше парите, като си лягаше с окъсани каубои, авантюристи и всички мъже, които отделяха по няколко долара за удоволствието. Когато бе на четиринадесет години, убиха баща й. Той никога не играеше честно, но това продължи дотогава, докато се намери един, който го уби. Негодникът не се церемони много с възрастния човек. Незнайно защо, но в тая самотна нощ край Биг Хорн Лейк Линда Лагранж си спомни за детството си. Като че ли никога не бе тъгувала за стареца, когото въобще не бе уважавала, а само се бе страхувала от него.

Искаше да се откаже от този начин на живот и затова изчакваше някой много голям удар, с който да спечели достатъчно пари, за да може да започне някъде отново начисто. Проклетите пари на армията бяха дългоочакваната възможност. Стийнуик бе дочул за превозването им. Тя се навря в ръцете на лейтенанта, който ръководеше пренасянето на доларите. За няколко часа Джими Уонамейкър попадна в капана на нейния чар. Линда му действаше като наркотик и направи всичко, за да го дари с неземни радости.

Сега, когато си мислеше за това, съзнаваше, че всъщност е било дяволски лесно. Вероятно на Уонамейкър отдавна му е било писнало от армията и тя само му бе показала пътя, по който да скъса с войската, и то с куп пари в джоба.

Това трябваше да бъде за нея последният удар. Споходиха я съмнения само когато узна, че Пийт Бърнинг е шериф в Клиърдаун и Стийнуик и Търнбоул искат между другото да се справят и с него.

И после всичко стана по известния вече начин.

Линда бе събула ботушите и дръпнала високо нагоре полата и така нагази няколко крачки във водата, която беше студена. Тялото й потръпна. Мислите, които все още се въртяха в главата й, изведнъж изчезнаха. Нямаше смисъл да съжалява за миналото и пропуснатите шансове. Бе застреляла Джими Уонамейкър. Тогава внезапно я бе завладяло убеждението, че лейтенантът може да оплеска още повече цялата работа. И сега, вместо да престане, щеше да се наложи да продължи играта.

Търнбоул и парите бяха пред нея. Както и Гарваните, през чиито земи трябваше да мине, за да стигне до източния бряг, където чакаше Търнбоул.

Без лейтенанта щеше да бъде по-трудно да се добере с парите до сигурно място. По-трудно, но не и невъзможно. Щом като го направеше, всичко трябваше да се промени.

Линда Лагранж тръгна обратно към брега. Роклята й се бе намокрила. Съблече я и се уви в другото одеяло, което носеше със себе си, защото под роклята, с изключение на пликчетата, бе гола. Мразеше да носи много дрехи, тъй като имаше чувството, че я стягат.

Но тя искаше да няма нищо по себе си.

Отметна одеялото и огледа тялото си. Беше дяволски красива жена. Нищо чудно, че мъжете бяха луди по нея. Винаги се справяше превъзходно, ако решеше да върти някого на малкия си пръст, когато той би могъл да бъде полезен при нападенията на триото от Монтана.

Помисли си за Ласитър, когото не познаваше. Смъртта на Уонамейкър сигурно бе развълнувала духовете в Клиърдаун. Най-вероятно някой я бе видял, когато отива в хотелската стая на лейтенанта. Но по принцип хората не бяха много наблюдателни и след няколко часа вече не можеха да опишат добре определено лице.

И така красавицата заключи, че ако се срещнат, Ласитър в никакъв случай няма да бъде сигурен, че пред него стои убийцата на Уонамейкър. Тя беше в състояние да му разкаже стотици истории и да приспи недоверието му, като предложи прелестите си.

Ласитър беше мъж. И то какъв. Безумно смел, дързък и решителен. Не се страхуваше от опасността и рискуваше собствения си живот, ако можеше да спаси други хора. Освен това външността му лесно би я изкарала от равновесие. Ако се стигнеше до там, за което тя искрено се надяваше, нямаше да й се налага да имитира силно желание.

Линда Лагранж отново уви одеялото около великолепното си тяло и легна на другото, което бе постлала върху меката пръст.

В първия момент кафявият жребец се изплаши и заби копита в меката земя. После Ласитър чу тихо стенание, което идваше някъде от храстите пред него. От четири часа вече бе на път. На хоризонта беше започнало да се зазорява. Все още чувстваше лека умора в крайниците. Не беше сигурен, но вероятно за малко бе заспал на седлото. Но сега, когато кафявият жребец изведнъж спря и до слуха на Ласитър достигна стенанието на храстите, той бе напълно буден.

С един скок се озова на земята. От рязкото движение изпита силна болка в хълбока, която сякаш го проряза с нож. Но, след като се поразтъпка, болката поутихна. Докторът не само му бе направил нова, стегната превръзка, но и му беше дал съдържащо опиум прахче.

Ласитър приклекна. В храсталаците, вдясно пред себе си, видя да лежи индианец, без да се помръдва. Приближи се, пълзейки, и на няколко метра от храстите откри, че червенокожият бе от племето Гарвани и беше мъртъв.

Мускулите му се напрегнаха. Ясно бе доловил стенание. Нямаше халюцинации. Значи до мъртвия индианец имаше още някой, който го беше забелязал отдавна и затова се спотайваше. Предпазливо Ласитър залегна на меката земя с ремингтона в ръка и се превъртя настрани, където храстите бяха още по-гъсти. Беше абсолютно сигурен, че стенанието беше дошло от тази посока. Присви очи. Луната, която преди малко почти цялата бе изчезнала зад тежките, тъмни облаци, отново изплува.

Точно в подходящия момент, защото Гарванът се бе измъкнал като змия от прикритието си в храстите и се спотайваше встрани зад него. Лунната светлина, която се отрази в широкото острие на ножа, насочи вниманието на Ласитър към противника му. Инстинктивно мъжът от Бригада Седем се претърколи на другата страна. Видя сянката на война, който се бе изправил на крака и се помъчи с един скок да го достигне.

Ако Ласитър не беше реагирал бързо, Гарванът щеше да успее. Острието на ножа, което сега се заби в меката крайбрежна почва, щеше да прониже тялото на мъжа от Бригада Седем.

Гневът, предизвикан от несполучливия удар, болката от раната и отчаянието, че не бе успял да убие първия си бледолик, изтръгнаха от гърдите на индианеца страховит вик.

Ласитър се претърколи още няколко метра назад, после клекна и изпъна десницата с ремингтона напред. Прицели се в голата гръд на младия войн и тогава забеляза, че горната част на тялото на Гарвана бе обляна в кръв.

Човекът, убил другия червенокож, беше ранил тежко и тоя Гарван. Войнът се помъчи да се изправи. Беше извадил ножа от меката пръст и го стискаше с две ръце. Задържа се за миг прав и отново се срути на земята, където остана да лежи няколко секунди неподвижно. Ласитър не се хвана на въдицата. Продължи да стои клекнал на мястото си, отдалечен на около четири крачки от червенокожия, който отново изстена силно.

— Можеш ли да ме разбереш? — попита тихо мъжът от Бригада Седем.

Изминаха няколко секунди и тогава младият войн се изправи. Продължаваше да държи ножа с две ръце, но не направи друг опит да се нахвърли върху противника си.

Първо, нямаше никакъв шанс да се приближи до бледоликия и второ, бе останал без капка сила.

— Можеш ли да ме разбереш? — повтори въпроса си Ласитър.

— Ти ще умреш като всички други бледолики — измърмори индианецът. — Това ще бъде последната голяма война срещу сините куртки. Гарваните и Шайените се побратимиха. Ти ще умреш като всички други бледолики.

Гласът на младия войн ставаше все по-слаб и накрая почти не можеше да се разбере.

Ласитър кимна. Истина бе, че Гарваните и чайените се бяха обединили за уж последната война срещу сините куртки на Кастър. Трябваше да спечелят победа, която да ги направи отново свободни хора в собствената им земя. Това беше изконната им мечта. Но Ласитър знаеше, че тя никога нямаше да се сбъдне. Ако все пак индианците нанесяха поражение на армията на Кастър, което не вярваше да стане, нямаше да мине много време и щеше да дойде нова войска. Съдбата им бе решена. Но беше съвсем разбираемо, че те не искаха и не можеха да приемат толкова лесно тоя факт.

Ласитър пропълзя до умиращия войн и видя, че един куршум бе разкъсал гърдите му. От раната все още бликаше кръв, но не беше ясно дали от огнестрелната или от някаква друга рана, която Гарванът си бе причинил сам. При всяко положение не беше минало много време, откакто тук се бе разиграла кървавата драма.

— Мога ли да направя нещо за теб?

Червенокожият се втренчи в него като в някакъв призрак. Вдигна с две ръце ножа и насочи острието напред към Ласитър. Мъжът от Бригада Седем сви рамене. Явно Гарванът щеше да направи всичко, за да не му позволи да се приближи до него. По-скоро би умрял, отколкото да се възползва от помощта на един бледолик.

Отново от устните на индианеца се отрони дълбок стон и той изрече ужасно проклятие по адрес на Ласитър. Мъжът от Бригада Седем кимна, тикна стетсъна си на тила и мушна ремингтона обратно в кобура. Беше тръгнал по вярната следа. Всичко говореше в полза на това, че жената от триото от Монтана, убила Уонамейкър, се намираше пред него. И то наблизо. Или защото кафявият жребец, който си бе отпочинал добре, беше препускал много бързо, или защото тя искаше той да я догони.

Това бе въпросът.

Гарванът не представляваше вече опасност за него.

— Жена те застреля, нали?

По начина, по който войнът изкриви лице, стана ясно, че мъжът от Бригада Седем се бе догадил правилно.

— Жена, нали? — повтори Ласитър. — Можеш ли да ми я опишеш?

Както бе клекнал, индианецът се катурна настрани и се просна по цялата си дължина на земята. Пръстите му се разтвориха и пуснаха дръжката на ножа. Дланите му се свиха в юмруци, които той издигна към небето и след миг отпусна безсилно надолу.

Войнът бе мъртъв.

Ласитър се изправи и се протегна. С десница опипа хълбока си, който пак започваше да го боли. Кафевият жребец, отдалечил се на няколко крачки, сега се приближи бавно и спря до него. Мъжът от Бригада Седем усети меката муцуна, която животното потърка в рамото му, сякаш искаше да му каже, че не е добре да губят много време.

Ласитър хвърли последен поглед към мъртвия войн, после се метна внимателно на седлото и препусна нататък.

Следата, която жената бе оставила пред него, беше толкова ясна, че бе невъзможно човек да я изгуби от очи. Убийцата на Уонъмейкър, изглежда, беше пришпорвала бясно коня през храсталаците.