Джек Слейд
Триото от Монтана (5)

5.

Прахчето на доктора наистина бе замаяло Ласитър, но не го беше извадило от строя. Поради болките, възобновили се след любовното опиянение със Сюзан Тейлър, сънят му бе много лек и неспокоен.

Не можеше да каже със сигурност какво го беше уплашило. Обърна се настрани и плъзна ръка към мястото, където бе лежала Сюзан Тейлър, преди да заспи. Но там беше празно.

Почти в същата секунда, когато установи, че я няма, чу лек, приглушен вик, издаден от тъмнокосата жена. Ласитър отвори очи и се втренчи в посоката, откъдето дойде викът. Сюзан стоеше с гръб към затворената врата. Вдясно от нея в стаята се виждаше сянката на дребен, набит мъж. Десницата му беше изпъната напред. Въпреки че в този момент Ласитър не можеше още точно да различи подробностите, беше сигурен, че в ръката си непознатият държи шесткалибров револвер, насочен в голата Сюзан. Мъжът от Бригада Седем се изправи.

— Внимателно — каза набитият, чиято фигура, след като очите на Ласитър привикнаха със слабото осветление, придобиваше все по-ясни очертания. — Не искаш да се случи нещо лошо на красавицата, нали?

Чуваха се хълцанията на Сюзан. Тя понечи да се отдалечи от вратата и да се върне до леглото. С бързо поклащане на глава Ласитър й даде да разбере, че трябва да остане на мястото си.

— Не е нейна вината, гринго — обърна се непознатият мъжага, когото Ласитър оприличи на мексиканец. — Казах й, че съобщението е спешно и че не бива да те буди. Тя е добра жена и прави това, което й нареждат мъжете.

— Можех…

— Не, Сюзан — Ласитър прекъсна голата красавица. Мислеше трескаво и не бе в състояние да проумее идването на мексиканеца. Нямаше съмнение само, че набитият не бе дошъл с приятелски намерения. — Какво става, тукан^[1]?

Мъжът се сепна. Отмести се от стената до вратата, направи две бързи крачки навътре в стаята и после рязко спря. Вдигна шесткалибровия револвер и се прицели в лицето на Ласитър.

— Как ме нарече, гринго?

— Тукан — повтори мъжът от Бригада Седем. Трябваше и искаше да направи всичко, за да насочи цялото внимание на мексиканеца върху себе си. Може би тогава Сюзан за втори път този ден щеше да има шанс да избяга от съдбата. Трябваше само в подходящия момент да отвори бързо вратата, на която сигурно не беше поставила отново резето. Ако излезеше в коридора на хотела, беше спасена.

— Проклето копеле…

— Какво сведение трябва да ми предадеш? — прекъсна го Ласитър. — Или какво трябва да ме попиташ, преди да ме застреляш?

По реакцията на набития, мъжът от Бригада Седем разбра, че той трескаво размишлява. Мексиканецът имаше поръчение да го извади от играта, но преди това трябваше да уреди още нещо.

— Кой си ти в действителност, кучи сине? — попита негодникът.

Ласитър изкриви лице в неприятна усмивка. Светкавично се озърна в стаята, за да намери колана си с револвера, който преди малко не бе забелязал. Той висеше на облегалката на един стол, отдалечен на две крачки от леглото, встрани от прозореца.

Посещението на мексиканеца естествено бе свързано с появяването му като шериф в банката. Както Ласитър беше предполагал, двамата бандити имаха човек в града, който бе наблюдавал всичко.

— Кой иска да знае? — Мъжът от Бригада Седем седна. Това не му донесе никакво преимущество. Движеше се само за да не може мексиканецът да се чувства сигурен и да насочи вниманието си отново към Сюзан Тейлър, която все още стоеше облегната с гръб на затворената врата.

Револверът в ръката на набития мъж леко трепереше. Изглежда, бе смятал, че Ласитър ще падне умолително пред него на колене и че веднага ще отговори изчерпателно на всеки негов въпрос.

— По дяволите, искам да знам кой те изпрати, мексиканецо.

— По чие поръчение си в този град и кого следиш, гринго? Не ме разгневявай, иначе ще изгубя самообладание и ще те застрелям.

Ласитър поклати глава и отново се размърда на леглото.

— Познавам много куриери като теб — каза той спокойно. — Ако не се върнеш с исканата информация, няма да получиш и пари за трупа ми. Трябва да сключим споразумение, което ще помогне и на двама ни.

— Какво?

— Ти ще ми кажеш кой те е изпратил и къде ще се срещнеш с него, а аз ще ти платя двойно.

— Да не ме мислиш за глупав?

— Разбира се, ако не се съгласиш с това предложение — отговори Ласитър хладно.

Със свободната си ръка мексиканецът бръкна в джоба на панталона и извади от там една банкнота.

— На погрешен път си. Вече получих парите. За сведенията ще получа допълнително възнаграждение. Смятам, че е по-добре да се откажа от него.

Ласитър тихо се засмя. Вдигна внимателно ръка и посочи към банкнотата, която мексиканецът държеше високо.

— Това е по-малко, отколкото получава един мексикански селянин на ден, човече. Утроявям предложението.

С ъгълчетата на очите си мъжът от Бригада Седем видя, че голото тяло на Сюзан Тейлър се стегна. Тя вече бе мушнала ръка зад гърба си и в този момент опипваше за дръжката. Беше разбрала какъв шанс й предоставяше Ласитър, като отклонява вниманието на мексиканеца от нея.

— Сигурно няма да ти издам никаква тайна, ако ти кажа, че съм по следите на бандитите, нападнали банката — каза мъжът от Бригада Седем бързо. Нещо просветна в тъмните очи на набития. — Имаш ли въобще представа колко голяма е плячката?

Слисан, мексиканецът поклати глава.

Ласитър погледна вдясно от него към стената, където нямаше нищо интересно, ако не се смятаха няколко петна по тапетите.

Набитият мъж автоматично насочи очи в същата посока. В този момент вече не можеше да вижда Сюзан Тейлър дори и да беше по-кривоглед от Тони Алберти, собственика на конюшнята под наем. Ласитър също беше едва наполовина в полезрението му.

Би било безумие да се чака по-добър шанс. Със сигурност нямаше да има друг. Но в действителност и това не бе истински шанс. Болката пулсираше в хълбока му и от проклетото прахче за сън се чувстваше още по-зле. Така че съмненията му дали ще стигне с един скок до стола, където висеше колана с револвера, бяха повече от основателни. Все пак се опита.

Точно в този момент видя на прозореца на хотелската стая да се появява сянка. Сега беше твърде късно да мисли за нея. Ако това беше съучастник на мексиканеца, Ласитър щеше да умре и шансовете на Сюзан Тейлър да се измъкне от стаята, щяха да бъдат равни на нула.

Скачайки от леглото към стола, Ласитър нададе вик, за да отклони допълнително вниманието на набития мъж. Мексиканецът се извъртя към него, без да се интересува повече от Сюзан Тейлър. Това не убягна от погледа на Ласитър още преди да се приземи на пода на около метър от стола, където висеше колана му с револвера.

Заедно с експлозията от първия изстрел мъжът от Бригада Седем чу изскърцването на вратата, която тъмнокосата жена отвори измъквайки се от стаята, и издрънчаването на стъкло, когато човекът, чиято сянка току-що бе забелязал на прозореца, разби стъклото и скочи вътре.

Ласитър се обърна светкавично на другата страна.

Ако мексиканецът се бе прицелил по-добре, с втория изстрел трябваше да го улучи, тъй като първият куршум се бе забил в дюшека на леглото. Мъжът от Бригада Седем се протегна колкото можеше, с ръце напред. С пръсти успя да хване краката на стола, вкопчи се в тях и с рязко движение дръпна стола към себе си. Както се бе надявал, той се обърна и висящият върху него колан политна в ръцете му.

Всичко стана само за секунди, макар че на Ласитър му се стори, че е минала цяла вечност.

Едновременно изтрещяха два изстрела, които прозвучаха като един. На около педя от хълбока му един куршум се заби в дървения под. В този момент мъжът от Бригада Седем бе сграбчил ремингтона, дръпна с палец назад петлето и се завъртя по гръб.

Мексиканецът направи няколко крачки през стаята, олюлявайки се и размахвайки силно ръце. Шесткалибровият му револвер политна нагоре и се превъртя във въздуха. За миг тялото на набития негодник скри от погледа на Ласитър човека, който бе скочил вътре през прозореца. Краката на мексиканеца се подкосиха и той се срути на пода. Ремингтонът на мъжа от Бригада Седем се оказа насочен в дебелия корем на Пийт Бърнинг.

Шерифът стоеше с отпуснати ръце. Цевта на револвера му сочеше земята. Беше вперил очи в мексиканеца, който лежеше проснат на пода, без да се помръдва, и изруга.

— Когато съм трезв, не виждам много добре и като че ли тогава не улучвам това, което съм взел на мерник — каза Пийт Бърнинг и избърса с гърба на дланта влажното си чело. — По дяволите, целих се в рамото му.

— Може би се е помръднал — отвърна Ласитър. — Може би и ръката ти леко е трепнала от изтощението. Не е лесно с това тегло да се покатериш тук горе.

Шерифът кимна, вдигна малко нагоре револвера и го мушна в кобура. Навън на улицата се чуваха виковете на Сюзан Тейлър, която бе успяла да се измъкне от стаята на хотела. Пийт Бърнинг пристъпи към прозореца и се надвеси навън.

— Стига си крещяла — изрева той. — Всичко е наред.

Ласитър се надигна, отиде до леглото и седна. Придърпа белия чаршаф върху голото си тяло, макар че едва ли можеше да се допусне, че дебелият шериф ще обърне внимание на прелестите му. Постави ремингтона до себе си и протегна ръка към шишето с уиски, намиращо се на нощното шкафче. В последния момент се сети, че уискито бе смесено с приспивателно и обезболяващо.

— Слушай, Бърнинг, аз…

— Само да не ти хрумне да ми благодариш, че те спасих да не те застреля мексиканецът — изсумтя дебелакът. — От тази сутрин обикалям наоколо с нечиста съвест и не знам в кой ъгъл да се навра от срам. Така че да не ти хрумне да ми…

През отворената врата в стаята се втурна Сюзан Тейлър. Направи една крачка, спря и се огледа объркано. Тъмнокосата красавица не се притесняваше, че още бе гола. Почти всеки мъж от Клиърдаун знаеше от представленията й в кръчмата как изглежда по Евин костюм. Най-напред насочи очи към мъртвия мексиканец, после за миг към Ласитър и накрая се втренчи в мазния Пийт Бърнинг, сякаш бе някакъв зъл дух.

— Не искам да ти нареждам, красавице — каза шерифът, — но ще е по-добре, ако се пооблечеш, преди тук да са се появили повече мъже.

— Съвсем наблизо съм, в една друга стая — обърна се Сюзан към Ласитър, без да се интересува въобще от дебелака. — Не знам какви са ти намеренията, но аз не бих се доверила на този страхливец.

— Все пак тъкмо той…

— Само защото е трезв и изобщо не осъзнава какво върши — каза тя презрително и напусна стаята.

Бърнинг седна на един стол и започна да гледа изкосо шишето с уискито върху нощното шкафче.

— Не ти препоръчвам това питие, шерифе — обади се Ласитър. — Вътре има приспивателно.

— Можеш ли да се облечеш и да дойдеш в офиса ми? — попита Бърнинг. — Да, по дяволите, в моя офис. Все още съм шериф в този отвратителен град. Дотогава, докато официално ме сменят и ми съобщят за това. За в бъдеще ще им е трудно, защото няма да съм дълго тук.

Дебелакът се повдигна с усилие, на вратата погледна още веднъж към Ласитър и след малко изчезна.

Мъжът от Бригада Седем оправи смъкналата се превръзка, стегна я и усети, че болката отново поутихна. Без приспивателните и обезболяващите прахчета на доктора и без дозата секс, която получи преди няколко часа от Сюзан Тейлър. Нямаше капка представа за случилото се междувременно. Искаше да узнае всичко дори и да се наложеше да се добере с пълзене, до офиса на шерифа.

Най-напред на Ласитър направи впечатление пъстрия жребец, вързан в сянката на тротоара пред офиса на шерифа. На повечето хора конят сигурно не бе направил впечатление. Пъстрите жребци не бяха рядкост. Понякога на ден човек можеше да види десетина от тях, понякога само няколко и след това едни въобще да не ги срещне по пътя. Но на Ласитър, който имаше лош спомен от тия коне, естествено пъстрият жребец веднага се наби на очи.

Животното беше в окаяно състояние. Бе напълно изтощено и щеше да му е нужно поне един ден, за да си почине.

Ласитър влезе в офиса. Пред него се разкри почти същата гледка както сутринта.

Пийт Бърнинг седеше царствено като Буда зад бюрото си с вирнати нагоре крака. Пушеше пура, но не беше пиян. Затова сигурно изглеждаше толкова зле, че човек можеше да го съжали така, както би съжалил пъстрия жребец отвън пред вратата. Левият му клепач беше отпуснат леко надолу, а другият трепереше.

До бюрото бе облегнат уинчестър, който беше в такова състояние сякаш с дни бе лежал в калта. Дрехите на Бърнинг — в хотела Ласитър не им беше обърнал внимание — изглеждаха така, като че ли цяла седмица не ги бе смъквал от гърба си.

Мъжът от Бригада Седем затвори вратата.

Шерифът се надигна. Отнякъде бе изровил кафе. Напълни две ламаринени чаши и му подаде едната. Ласитър не можеше да каже нищо лошо за прясното, силно кафе. Освен това то бе толкова горчиво, че събуждаше жизнените сили на всеки човек! Бърнинг леко се ухили, когато мъжът от Бригада Седем изкриви лице, после изпразни на един дъх чашата и веднага я напълни отново.

— Окей — каза той. — Ти се превърна в герой в Клиърдаун. А аз си останах впиянчения, тлъст шериф и на всичкото отгоре си спечелих прозвището страхливец. Но това не ме интересува, Ласитър. Мога да си живея добре и по този начин. Никога не ме е засягало особено много какво си мислят другите за мен. Героите бързо се забравят, защото всеки ден се раждат нови. По дяволите! Кой си ти? Искам да кажа дали не си нещо по-специално от герой?

Усмихвайки се, Ласитър поклати глава.

— Въобще не съм герой, а по-скоро луд, който си завира носа в неща, които всъщност не го засягат.

— Във всеки случай се справи доста добре за човек, който минава така между другото през града — каза Пийт Бърнинг. Думите му не прозвучаха цинично, а и той не беше вложил такъв смисъл в тях. — Старият Малиган е убит и аз много съжалявам за него. Мисля, че ако бях отишъл вместо теб в банката, също нямаше да мога да предотвратя смъртта му.

— Сигурно — отвърна Ласитър. — И то, защото бандитите въобще нямаше да те пуснат да припариш вътре, а още на улицата щяха да те застрелят. Наистина ти бяха много ядосани.

Бърнинг махна с ръка. Изруга, запрати чашата в ъгъла и измъкна от бюрото шише уиски. Отпи подобаваща глътка и видът му моментално отново се пооправи.

— Наистина е ужасно, че двамата банкови чиновници са мъртви, но отчасти и те сами са си виновни. В никакъв случай нямаше да мога да предотвратя това. Застреляли са ги, преди да изпратят Даниел Белоу, фермера, да ме доведе.

— Вярно е — кимна Ласитър.

Мъжът от Бригада Седем виждаше, че дебелият шериф страда и отчаяно се мъчи да бъде наясно със себе си. Чувстваше се виновен, но не искаше да изнесе върху раменете си цялата вина на този свят. Ласитър го разбираше добре. Бърнинг бе пренебрегнал дълга си и не беше постъпил така, както би трябвало. Погледнато от тази страна, той не беше подходящ за шериф. Поне в състоянието, в което се намираше. Ласитър беше чувал, че преди няколко години Бърнинг е бил превъзходен човек. Но нещо го бе изкарало от релсите.

— Окей, Ласитър. Искам да ти кажа каква направих, след като приключи пукотевицата в банката.

Шерифът посочи към един стол и отново се настани зад бюрото. Мъжът от Бригада Седем придърпа с ботуша стола към себе си и също седна.

— Метнах се на коня и последвах негодника с пъстрия жребец. С моя кон, който вече не е в разцвета на силите си, нямах никакъв шанс да го догоня. Но, по дяволите, го познах. За момента това няма значение. После го изгубих от поглед. Когато понечих да поема обратно към Клиърдаун, изведнъж пъстрият жребец изникна отново. Първо си помислих, че имам халюцинации, защото по време на пътя утолявах жаждата си с текила, от която имам достатъчно в торбата на седлото. А това, което не мога да понасям, са глупави въпроси и топлата текила. Но нямах видение. Беше проклетият пъстър жребец, препускащ в посока Уайоминг. Познавам много добре местността и затова успях да му отрежа пътя и да го спра. И, по дяволите, тъкмо преди да застрелям негодника на седлото, забелязах навреме, че той не беше Бруно Търнбоул, а някакъв пропаднал тип с брада и по-голям фиркач от мен самия. Макар че смятах вече за невъзможно да има такива хора. Опитах се да разговарям с него, но той мълча като гроб. Накрая, за да не ми създава проблеми, го оставих да изпие всичката ми текила и после го завързах на коня. Сега се намира тук отзад в една килия и се прави, че не знае дори собственото си име. Но от опит ми е известно, че ми разиграва театър. След малко ще го разпитам и искам да присъстваш и ти, Ласитър. Дойдох в хотела, за да те взема. Чист късмет беше, че убих проклетия мексиканец, докато заплашваше Сюзан Тейлър, и проникнах по този начин в стаята ти. И честно казано, не знам точно как успях да стигна от покрива до прозореца — Бърнинг отпи още една голяма глътка от шишето.

Никак не беше чудно, че при тая дълга реч устата му отново бе пресъхнала.

— Ела с мен, герой на Клиърдаун.

Шерифът се надигна със стон, но след като още малко алкохол разреди кръвта му, пооправи походката си и изтощението вече не му личеше. Ласитър го последва. Бърнинг отвори вратата към отделението с килиите и спря пред една от решетките.

— Това тук е нашият приятел. Не знам как се казва — изръмжа шерифът и посочи към изглеждащия наистина много зле брадат мъж, чиито дрехи бяха в същото окаяно състояние, както и уинчестърът, който все още стоеше облегнат на бюрото на Бърнинг.

— Той ли яздеше пъстрия жребец на банковия обирджия?

— Да — каза шерифът. — Конят на Бруно Търнбоул. Негодникът с хлътналите страни, който изпрати стария Малиган в ада, беше Дейвид Стийнуик. Двамата са част от бандата на Уестин, унищожена преди две години заедно с още няколко други. Хей, човече!

Брадатият се бе свил на кълбо върху нара и втренчил поглед в стената. Не се виждаше дали очите му бяха отворени или затворени.

Бърнинг се засмя гръмогласно. Мушна цевта на уинчестъра през решетката и натисна спусъка. Куршумът се заби в меката мазилка на стената над главата на брадатия и остана там.

Нещастникът се отдръпна от стената и се изтърколи от нара с трясък на пода, където се превъртя още няколко пъти. Когато се спря, впери широко отворени очи в Ласитър и Бърнинг.

— Да не си луд, дебелако?

Шерифът премигна бързо с клепачи и тогава изтрещя следващият изстрел. Този път куршумът мина толкова близо край хълбока на брадатия, че сигурно ожули кожата му. Той нададе пронизителен вик и скочи на крака. Отстъпи бързо към задната стена на килията, облегна се на нея и кръстоса ръце пред лицето си.

— И двете — и луд и дебел — прокънтя гласът на Бърнинг. — Със следващия куршум ще откъсна ухото ти и…

— Шерифе!

Ласитър и Бърнинг се обърнаха почти едновременно. На отворената врата, водеща от офиса към килиите, стояха двама офицери в пълна униформа. Капитан и лейтенант, установи мъжът от Бригада Седем по пагона.

— Какво, по дяволите…? — попита лейтенантът.

Не можа да продължи по-нататък. Бърнинг вдигна оръжието и се прицели в корема на офицера.

— Това тук не е войнишки запой, човече! — изрева шерифът. — А аз съм алергичен към сините куртки, откакто се изправих срещу тях като бунтуващ се офицер. Излезте, почукайте и почакайте, докато не ви повикам!

Ласитър сметна за по-добре да стои настрана от всичко това. По дяволите, каквото и да си мислеха хората, Пийт Бърнинг все още носеше значката в този град и беше отговорен за реда и закона.

Лейтенантът понечи да каже нещо, но капитанът, с половин глава по-висок и малко по-широк в раменете, махна решително с ръка.

— Аз съм капитан Хенри Лемънт, а това е лейтенант Карл Лавингстоун — представи той. — Ние сме войската на Обединените щати и не сме свикнали да ни…

— Окей, Лемънт — прекъсна го Бърнинг. — Обърнете се кръгом, пийнете по едно питие и след половин час се върнете. Тогава ще ви изслушам и ще поговоря с вас за лейтенанта, когото една дама застреля с деринджър. Вместо да се забавлява с любовницата на бандитите, по дяволите, той трябваше да застане пред трезора на банката, където се намираха всичките ви парички. А сега изчезвайте! Говоря сериозно!

— По дяволите, недейте — изкрещя брадатият. — Сами виждате, че този човек е побъркан. Той ще ме убие.

— В това можеш да бъдеш сигурен — изръмжа Бърнинг.

— Вероятно ще е по-добре да оставите шерифа да си свърши първо работата — каза Ласитър, който не искаше да се стига до бой между офицерите и шерифа. По дяволите, досега още не беше чул, че има мъртъв лейтенант, който по всяка вероятност бе преспал с годеницата на някого от бандитите.

— Кой сте вие?

— Ласитър, героят на Клиърдаун, който се опита да спаси проклетите пари.

Лейтенант Лавингстоун изкриви лице в усмивка.

— Но, както изглежда, не много успешно.

Мъжът от Бригада Седем усети, че пребледнява. Пристъпи крачка към лейтенанта, облечен в хубава, чиста униформа.

— Шерифът има право — каза той тихо. — Вместо да се забавлява, и то с неподходяща жена, вашият лейтенант би трябвало да охранява трезора. Хей, Бърнинг. Наистина ли е спал с…?

— Беше гол-голеничък, по тялото му имаше още следи от червило и вонеше на парфюм като цял публичен дом. Ще се върнем към въпроса веднага, щом свършим тук с любезния, брадат джентълмен.

— Ще дойдем отново — каза капитанът спокойно, преди лейтенантът да успее да изрече някоя погрешна дума. — След половин час. Дано тогава да не сте пиян, шерифе.

Двамата се обърнаха, напуснаха отделението с килиите и след малко вратата на офиса се затвори с трясък след тях.

— Направи ми една услуга, Ласитър — помоли Бърнинг. — Сложи резето, за да не ни притесняват. Имам чувството, че не мога да се помръдна.

Ласитър изпълни желанието му. Първата представа, която си бе изградил за шерифа, отдавна вече беше забравена. След като Бърнинг първо бе пренебрегнал служебния си дълг, после беше направил много повече, отколкото се изискваше от него като шериф.

— Как се казваш? — попита Бърнинг брадатия, след като Ласитър се върна в отделението с килиите. — Мисля, че за всеки посетител на гробището ще е по-лесно, ако на кръста на гроба стои име. Ти искаш кръст, нали, господин никой?

— Монтгомери — изпъшка брадатият. — По дяволите, казвам се Монтгомери и, по дяволите, нямам нищо общо с тая отвратителна работа тук.

— Хубаво име — продължи шерифът. Облегна уинчестъра на стената и отново запали пурата, която междувременно беше изгаснала. — Е, поне сега дърводелецът в града, който изработва кръстове за гробовете, ще има с какво да започне. Тук почива Монтгомери…

С един скок брадатият се отдалечи от задната стена на килията и се приближи до решетката.

— Нямам нищо общо с това — повтори той.

— А нямаше ли три хиляди долара в джоба?

— Сигурно имах.

— Банкноти, които са от банката в града, Монтгомери. Хубави, нови долари. Няма да твърдиш, че си ги намерил, нали?

Брадатият мълчеше.

— Наистина трябва да си измислил много добра история, ако не искаш да свършиш на въжето — намеси се Ласитър. — При нападението на банката загинаха хора.

— Ако сега кажа нещо, вероятно ще умрат още двама човека — продума Монтгомери. — Две красиви жени. Наистина ли искате това да стане?

Бърнинг се сепна, отиде в офиса, отпи една глътка и се върна с ключовете от килиите.

— Не искаме да има други жертви — каза той, след като отключи килията. — Но все пак сега ще ни разправиш всичко, което се е случило. Как се сдоби с пъстрия жребец, кой ти даде парите и какво е станало с двете жени, които явно се намират в опасност. И ако не го сториш, Монтгомери, или ако ни излъжеш, тогава ще получиш още една глътка текила, преди да те пратя в ада. По дяволите, можеш да бъдеш сигурен в това. Никой и нищо няма да ми попречи да стрелям по бягащ бандит.

— Аз няма да бягам.

Ласитър се усмихна на брадатия. Добре знаеше, че Бърнинг нямаше да изпълни заканата си. Но беше за предпочитане Монтгомери да вярва на думите му.

— Ще отворя вратата на офиса — каза той. — После все някак си ще те измъкна през прага. И щом като си покажеш проклетия нос навън, вече ще бъдеш бягащ престъпник и шерифът ще ти прати един куршум. Така ще се разиграят нещата. Това са правилата, към които трябва да се придържаш.

Монтгомери сведе очи.

Бърнинг хвърли на мъжа от Бригада Седем благодарен поглед. Междувременно му бе станало ясно, че Ласитър не го счита за страхлив кучи син.

 

 

Планът с мексиканеца, който трябваше да извади от играта мъжа на име Ласитър, като преди това му зададе няколко въпроса, се бе провалил. Бърнинг се беше върнал и теглил черта през сметката им. Последното начинание на триото от Монтана стоеше под лоша звезда. Нищо не се получаваше, както трябва. Линда Лагранж беше всичко друго само не и суеверна. Но някак си бе убедена, че върволицата от нещастия нямаше да спре и вероятно нейният живот също щеше да бъде застрашен, ако не вземеше съдбата си в свои ръце.

Уонамейкър бе мъртъв, Стийнуик също. Търнбоул бе сам с всичките пари на път към източния бряг на Биг Хорн Лейк, свещената земя на Гарваните. Той бе мъж, на когото можеше да се разчита. И тъй като трябваше да се съобразява с факта, че войската бе по дирите му, на него не му оставаше нищо друго, освен да язди през земите на Гарваните, където червенокожите щяха да направят живота на преследвачите му точно толкова труден колкото и на него самия.

Някаква хитрост беше хрумнала на Търнбоул. Как иначе пияницата Бърнинг щеше да се върне с пъстрия жребец в града? Освен това на седлото на коня имаше завързан човек, който въобще не можеше да бъде сбъркан с партньора й.

За Линда Лагранж беше ясно, че трябва да последва Търнбоул. Ако след няколко дни не се явеше на уговореното място, той щеше да се оттегли от там. И тогава никога нямаше да получи плячката, на която бе турила око. Търнбоул нямаше представа, че междувременно бе убила лейтенант Уонамейкър. Значи щеше да я очаква.

Тия мисли се въртяха в главата на Линда Лангранж, когато тихомълком напусна Клиърдаун на огромен, чер жребец, който беше оставила специално под един стар навес, в случай че й се наложи да бяга. Носеше колан с шесткалибров револвер, с който можеше да борави така добре, както и с уинчестъра, мушнат в кожения калъф. Имаше провизии за няколко дни и достатъчно вода, макар че вероятно нямаше да й са нужни.

Тя не си правеше илюзии. Отлично знаеше, че като жена, и то сама, няма почти никакъв шанс да пресече територията на Гарваните и да се добере до свещената земя на източния бряг. Все още не бе наясно какво точно трябва да направи, за да успее. Но беше убедена, че все нещо щеше да й хрумне.