Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ласитър (40)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geschwister des Satans, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция
ganinka (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джек Слейд. Побратими на сатаната

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1995

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Юлия Бързакова

История

  1. — Добавяне

1.

Бяла като сняг пара излетя със свистене през спирачните цилиндри на осемнайсеттонния локомотив, плъзна се между ездачите и ги обви като с було, от което всеки, невиждал такова стоманено чудовище, отскачаше с вик на ужас. Влакът се движеше с гръмотевичен трясък на изток към станцията. Зад тежките тендери[1] бяха закачени два вагона — пощенски и товарен, а останалите, които образуваха дълга редица след тях, бяха комфортно оборудвани. Влакът спря с ужасяващо скърцане и пухтене. Много жени и деца запушиха ушите си, а лицата им се изкривиха в гримаса.

Ласитър и шерифът на Огдън си подадоха ръце.

— Първият вагон след локомотива, Ласитър — каза дебеланкото, чиято шерифска значка беше голяма почти колкото огледало. — Почукваш три пъти, иначе няма да ти отворят. И да си кажеш името високо.

— Ще внимавам! — успокои го Ласитър и посегна към пътната си чанта. Можеше да се окаже продължително пътуване, почти до източното крайбрежие, но не трябваше да се стига чак до там. Искаше му се да направи всичко възможно, за да съкрати пътя.

— Мисля, че до Грийн Ривър бандитите няма да ви закачат — каза шерифът. — Но веднага след като влакът премине моста, Побратимите на сатаната ще ви ударят. Почти съм сигурен в това.

— Има да се чудят! — засмя се Ласитър и го тупна по гърба.

— До скоро, Джак! Бъдете внимателни и никаква милост към престъпниците!

Шерифът също се засмя и го мушна в ребрата.

— Пристигнахте в Огдън! — крещеше един мъж в синя униформа в мегафона си, като тичаше с хъс покрай влака, пробивайки си с мъка път през тълпата. — Огдън, Огдън! Моля, побързайте при слизането и качването! Влакът има само четири минути престой.

Ласитър закрачи към влака и се спря пред първия вагон. Машинистът и огнярят гледаха през прозореца, облегнали мускулестите си ръце на рамката. Когато ги поздрави, се ухилиха широко и му кимнаха.

Те и мъжете в първия вагон знаеха за Ласитър. Там се намираше калифорнийското злато, което трябваше да се достави в Голямата банка на източното крайбрежие на щата. Злато на стойност сто милиона щатски долара! Главозамайваща сума! Въпреки строгото пазене в тайна, информацията беше разсекретена. Престъпната банда, която беше наречена Побратими на сатаната, трябваше да остане на сухо. Затова в първия вагон не пътуваше само банков персонал, а и специална група на пълномощника на шерифа и на Ласитър, когото Бригада Седем беше изпратила за охрана.

Той удари силно три пъти по вратата и извика името си. Независимо от опасенията на дребничкия, но шкембест шериф, вратата се отвори веднага и двама приятелски усмихващи се железничари надникнаха навън. Железничари? Разбира се, бяха преоблечени хора от групата. Единият взе тапицираната чанта на Ласитър, после двамата се протегнаха и го издърпаха във вагона. Плъзгащата се врата се затвори след него. След силната слънчева светлина навън сега му се стори, че е в пълна тъмнина. Трудно беше да се разпознаят размитите, призрачни фигури. Той сне стетсъна[2] си и се усмихна приятелски на групата, но изведнъж бе обкръжен от много мъже, които го повалиха, хвърлиха се върху него и го заудряха и заритаха, където сварят.

Ласитър искаше да протестира и да обясни на тези скапаняци кой е, но в същия миг схвана, че се е качил не където трябва. Онези бандити, които шерифът очакваше след моста над Грийн Ривър, отдавна се бяха настанили във влака. Само дяволът можеше да знае къде бяха останали банковите служители и хората от специалната група.

Вместо да протестира, започна да се съпротивлява с юмруци, ритници и удари с глава. Удряше наляво и надясно с невиждана ярост. Мъжете проклинаха, отвръщаха, но бяха обречени. С един удар в главата той успя да се справи с едър мъжага, който се килна назад, блъсна се в стената на вагона, сгромоляса се на пода и не помръдна повече.

— Свършвайте с това копеле! — извика пронизително твърд глас.

Ласитър вече можеше да вижда в полумрака. Това не бяха Побратимите на сатаната. Явно шефовете на Бригада Седем отново се бяха хванали за вятърничави информатори като пияница за шише ракия. В последно време това се случваше все по-рядко. Беше си обещал, че следващия път, когато посети главната квартира на Бригада Седем, хубавичко ще им разкраси физиономиите.

В какви положения генералите около зелената маса го вкарваха постоянно! Това, на което трябваше да устои тук, не беше забавление. Беше борба на живот и смърт, борба за собствената му кожа. Съмняваше се, че във Вашингтон са съвсем наясно с това.

Удаде му се да повали още един. Мъжагата искаше да си върне, но си спечели само едно силно кроше, свлече се на колене и вдигна ръце високо, защото не му достигаше въздух, а после обърна очи като заклано теле.

Ласитър не му обърна повече внимание. С ритник нокаутира още един мъж, след това се надигна и погледна отвисоко като победител. Точно пред него от тъмнината се появи едно брадато лице. Ласитър го заудря с две ръце, но усети, че влакът потегля. Трябваше да успее да слезе, иначе с него беше свършено. На всяка цена, ако не искаше да пътува в дървен костюм. Божичко, Света Богородице! Двама го бяха притиснали и сякаш искаха да изкарат въздуха от белите му дробове. Момчетата си ги биваше, истински бойни петли. И отново тази брадясала физиономия пред него. Това копеле се реваншираше. Удряше като парен чук. Ласитър стенеше и се свиваше при всеки удар, който методично бе отправян винаги в корема. Този страхлив, миризлив скункс. Накрая не можеше повече да се защитава, защото двамата мъжаги го бяха хванали здраво и го държаха прав, иначе щеше да се свлече на колене.

В това време влакът беше набрал скорост. Изглежда, никой не знаеше какво става в този вагон, дори и момчетата в локомотива. Релсите завиха леко, така че колелата на влака простъргаха и издадоха жаловит тон.

Брадатият се озъби като дявол. При всеки удар извикваше нещо средно между „ах“ и „ох“. Изведнъж се наведе напред и изглеждаше, че със серията от юмруци, които отправи към него, иска да направи отвор в тялото на Ласитър, докато той не го ритна силно между краката. Крещейки, брадатият падна и Ласитър си върна с един мощен удар, който не му даде възможност да се измъкне към вратата. Мъжът от Бригада Седем се опитваше да се освободи. Пристъпваше наляво и надясно и удряше, като забиваше юмруци в ребрата на негодниците. Но след секунди всичко свърши. Внезапно увеличаване на скоростта повали всички на пода. Докато нападателите му се окопитят, Ласитър бързо се изправи на колене. Погледът му падна върху изискано облечен възрастен мъж, който беше мушнал ръце в джобовете на тъмносинята си дреха, модел принц Алберт, и наблюдаваше напрегнато бъркотията. Една широка златна верижка на джобен часовник — със сигурност струваше цяло състояние — украсяваше жилетката му. В блестящ кобур, който носеше по мъжки маниер ниско на бедрото, беше пъхнат ценен 45-калибров пистолет от платина, злато и сребро. Прикладът му беше покрит със слонова кост и украсен с резби, които изглеждаха като произведение на изкуството. Мършавото старческо лице беше гладко избръснато. Леко гърбавият, тесен нос и пронизващите очи му придаваха вид на хищна птица. Лешояд.

Сякаш пелена се вдигна от очите на Ласитър. Това не бяха Побратими на сатаната, а Стъпката на Лешояда!

Този толкова елегантен и изискан старомоден мъж се казваше Робърт Биндли и все още, въпреки възрастта си, беше най-опасният от бандата. Бе прекарал много години в различни затвори и четири пъти бе успявал да се измъкне. Вече го очакваха не пазачите в затвора, а палачът. Издирваха го единайсет щата. Искаха го жив или мъртъв и даваха няколкостотин долара награда. В списъците на всички ловци на глави името му стоеше най-отгоре. Досега никому не се беше удало да го пипне. Малцината, които успяха да го проследят, не се завърнаха. На Ласитър му стана ясно защо бандитите бяха във влака. Старите лешояди бяха погодили страшен номер на Побратими на сатаната, като ги бяха изпреварили. Лешояда сега държеше всички козове в ръцете си. Все още се биеше като младеж и по безцеремонност никой не можеше да се мери с него. Всички, които бяха му се изпречили, бяха мъртви.

Тези мисли преминаха за части от секундата през главата на Ласитър. Вече знаеше какво трябва да прави. Удари наляво и надясно, отскочи напред и увисна на шията на стареца, преди той да успее да се отдръпне назад. Някой беше извадил колта от коженото му яке, но никой не бе забелязал паркъра, който носеше от лявата си страна под якето. Докато стреляше по стария мъж, за да успее да застане с гръб към стената, извади старата си двуцевна кримка и я притисна под брадичката на мъжа. Лешояда мигновено изтегли скъпоценния си револвер, но от предпазливост го пусна с неохота на земята. Доста преди останалите беше схванал, че са вкарали във вагона човек с особени качества и бързо размисли какво би се получило, ако го включат в бандата си. Сега обаче лежеше на пода в ръцете на този кучи син, с дулото на отвратителната двуцевка под брадичката си. С това нещо едрият мъж без никакви проблеми можеше да му откъсне главата. За какво биха му послужили после заграбените милиони?

Той удари силно по пода:

— Предавам се! — изкрещя с прегракнал глас. — Всички да спрат! Аз съм в ръцете му.

Ласитър облегна гръб на стената, като продължаваше да притиска към себе си сухите кости на старчето, все едно че беше ухаещо на теменужки нежно създание. Натискаше дулото на паркъра в гърлото му и дебнеше мъжете, които един след друг се изправяха срещу му, ругаеха потиснато, разтъркваха кокалите си и разочаровани, разярени или огорчени пристъпваха от крак на крак. Създаваха отчайващо впечатление. Изглеждаха като мъжете от другата страна на вагона, които лежаха на пода един до друг като сардели. Във влака трябваше да бъдат банковите служители и хората от групата на Бригада Седем, а не бандити. Как са успели да се качат във вагона и да го превземат? Ласитър искаше да си изясни цялата тази бъркотия.

Извика да освободят пленените и старият Лешояд веднага заповяда на хората си. Много неща бяха минали през главата му, но, любопитен по природа, искаше да научи още, докато имаше време. Сега откри възможност да попълни житейския си опит. Току-що бе станал свидетел как сам човек, и то изненадан от хората му, се налага и се разпорежда с тях. Докато освобождаваха банковите служители и членовете на бригадата, той се обърна към Ласитър, като го гледаше в очите:

— Как се казвате, господине? Опасявам се, че ние двамата не сме избрали подходящ момент да се запознаем.

— Аз съм Ласитър! Но защо моментът да не е подходящ? Според мен е възможно най-добрият.

— Мога да ви платя, Ласитър! В състояние съм да ви покрия със злато от главата до петите и ще го направя, ако ми помогнете.

Ласитър се засмя.

— Да помогна на бандата ви?

— Да, на Стъпката на Лешояда. Аз съм Робърт Биндли, ако още не сте разбрали. Ще ви платя колкото поискате. Плячкосахме сто милиона долара. Искате ли половината? Само кажете! Готови сме да преговаряме с вас на всяка цена — обърна се към хората си и гневно изкрещя: — Спрете! Не ги освобождавайте! Завържете всички наново.

Изведнъж онемя, защото Ласитър тикна дулото на оръжието си в устата му. Но нямаше нужда. Хората на шерифа наблюдаваха всичко внимателно и имаха достатъчно време да сложат белезниците на бандитите. Един от командата, преоблечен като железничар, се приближи към тях.

— Аз съм Ел Моирс! — произнесе името си със специфичното гърлено тексаско произношение. — Вие сигурно сте Ласитър? — подаде му ръката си. — Още треперя. Дайте ми стария чувал насам! Хубаво ще го поразкрасим с окови — той вече бе протегнал ръка към красивия револвер на Лешояда. Изправи стареца на крака, за да го провери за други оръжия. Още двама от командата, също преоблечени като железничари, се приближиха към него, като през това време зяпаха Ласитър, сякаш беше рядка птица или змей горянин. Той се изправи и отупа праха от панталоните си. Някъде в полумрака на вагона имаше ръкопашен бой, защото изведнъж двама от бандитите се втурнаха към вратата, отвориха я и понечиха да скочат. Но само за секунди хората от специалния отряд овладяха положението. Старият Лешояд беше окован, така че можеше да прави съвсем малки крачки.

Ел Моирс, водачът на групата на шерифа, отново се обърна към Ласитър:

— Най-малко три пъти си помислих, че ще ви убият. Ранен ли сте? Имаме добър санитар.

— Не си прави труда, мистър Моирс. Всичко е наред.

— Знаете ли, че добре ги понатупахте! — гледаше го преценяващо. — Там отзад има още няколко, които чакат да бъдат обработени. Боже мой, трябва да благодарим на съдбата, че ви изпрати. Дева Марийо, щяха да духнат с всичкото злато, без да можем да обелим и дума. Доколкото успях да разбера — до Грийн Ривър. Там ги очакват още хора и каруци, готови да ги извозят. Хитро измислено! Влакът пристига там около полунощ и трябва да изчака половин час заради идващия. Така биха имали достатъчно време да натоварят. Видяхте ли вече златото? Елате с мен отзад!

Той хвана Ласитър за ръката и му посочи другия край на вагона. От пода до тавана бяха наредени сандъци, покриващи двете стени.

Ел Моирс удари по един сандък.

— Златен пясък, златен прах, парчета самородно злато колкото кокоши яйца, златни зърна и всичко взето заедно струва сто милиона долара.

Ласитър замря. Можеше да си представи колко тежи всеки един от сандъците.

— Как са смятали да го пренесат? — попита той замислен.

Шефът на отряда се усмихна:

— Проблемът им е решен. Вече няма да им бъде необходимо да пренасят каквото и да е. Ще бъдат изправени направо пред бесилката. След час спираме в Беър Ривър Сити. Там ще попитам по телеграфа къде трябва да предадем бандитите.

— Получих информация, че тук евентуално мога да срещна Побратимите на сатаната — обясни Ласитър. — Все още има вероятност да ни изненадат. През цялото време се питам как биха се качили във влака.

Моирс го изгледа смаян:

— Как така да се качат във влака? Че те вече бяха вътре! И ни посрещнаха както и вас. Но никой от нашите не притежава такава сила.

— Моля?

— Аз и хората ми все още не сме толкова изобретателни. Може би по телеграфа ще разберем как ще се уредят нещата. Представителите на банката и Лешоядите ще трябва да се скрият под един покрив. Иначе не би се получило.

— Вижте! — прекъсна го Ласитър. — Аз си блъскам главата как Побратимите на сатаната мислят да задвижат плана си или как биха желали да го направят.

— Побратимите на сатаната отдавна не са само двама — каза Моирс.

— Знам, но не са толкова много, колкото Лешоядите.

Шефът на бригадата отклони:

— Та те въобще не действат в тази област. Преди да наема този отряд, някой ми разказа, че Побратимите на сатаната ограбили банката в Ларами. Но това беше преди две години! Не — Моирс се изсмя. — Това вече е прекалено. Преди две години разбиха каса, като при това разстреляха касиера. Този път всичко се повтаря. Трябва да са плячкосали около сто хиляди долара. Двамата касиери са убити. Внимавайте, Ласитър. Имайте предвид жената. Във всеки случай тя е най-коварната. Не се спира пред нищо. Преминала е всякакви граници. Вместо да спира хората си, те я задържат да не разстрелва който й падне без каквато и да било причина, само защото стои на пътя й.

Ласитър се умисли. Не му потръгна със стоте милиона долара. Качи се в този проклет влак, за да може да пипне най-сетне Побратимите на сатаната. Вече цели три години ги преследваше. Дяволът довя тази мътилка! Вместо да нападнат влака, както бяха дочули разузнавачите на Бригада Седем, те са ограбили банката в Ларами.

Що за разузнавачи бяха назначили в специалния отряд? Щеше му се да разбере истината. Но винаги се изправяше пред един и същи въпрос — информацията на Бригада Седем ли не съответстваше на истината, или имаше предател в играта? Шпионинът, който трябваше да бъде заловен отдавна, изглежда, знаеше със сигурност, че ще бъде изпратен агент от Вашингтон. Вече доста често нещата се подреждаха така.

Трябваше ли да остане във влака до Ларами? Дори ако се насочеше към Беър Ривър Сити, той реши, че е по-добре да слезе, за да информира Бригада Седем във Вашингтон и да разбере дали имат нова информация за Побратимите на сатаната.

Ел Моирс напусна първи влака и забърза към телеграфа. След това трябваше да посети и шерифа. Заповяда на началник-влака да чака при всички обстоятелства. След десет минути се върна с шерифа и с неколцина въоръжени, които шерифът бе събрал набързо. Веднага беше заповядано престъпниците да бъдат свалени, за да отговарят пред съдията и палача на Беър Ривър Сити. Още преди години Лешоядите се бяха записали в историята на Беър Ривър Сити. В едно ранно утро нахлуха в града, застреляха шерифа и помощниците му, а после ограбиха банката. Накрая вилняха в кръчмата на градчето, като изпотрошиха всичко, което можеше да бъде счупено.

Жителите на Беър Ривър не ги бяха забравили, но най-вече съдията, палачът и новият шериф. Бандитите знаеха това със сигурност. Лицата им го показваха твърде ясно.

Ласитър стоеше на перона, когато бандитите бяха свалени под строга охрана, за да бъдат отведени в града. Старият Лешояд беше най-отпред. Блед и вглъбен в мислите си, той още от вагона се вгледа в Ласитър, но не каза нищо. Погледът му говореше достатъчно. Също и погледите на другите. Изведнъж му стана ясно: момчетата го смятаха виновен за провала си.

Да вървят по дяволите!

Последният мъж, съпротивлявайки се на пазачите си, пристъпи крачка към Ласитър и го погледна пронизващо в очите:

— И в ада ще трябва да се проклинаш, Ласитър! Всички сме се заклели да ти отмъстим. Един ден ще се освободим и ще те преследваме, докато те пипнем. Ако пък не се измъкнем, други ще свършат това вместо нас!

Охраната го подкара нататък. Той искаше да каже още нещо, но успя само да се изплюе в лицето на Ласитър, който направи кисела физиономия, дръпна кърпата от врата си, изтри лицето си и я захвърли на земята. Ел Моирс го потупа приятелски по рамото.

— Не го вземайте навътре, Ласитър! Всички ще бъдат утре в ада заедно с проклетите си желания.

Ласитър се усмихна вяло.

— Вече съм добре — каза той.

— След четвърт час потегляме! Ще дойдете ли с нас до Ларами? Онази уличница може да е там със своите побратими.

Ласитър сграбчи чантата си и се отправи с тежки стъпки към телеграфа. Обърна се и извика през рамо:

— Ако успея!

Моирс се усмихна приятелски и му кимна, после тръгна с големи крачки след задържаните.

Ласитър се свърза по телеграфа с Бригада Седем. Чакаше отвън на слънце, докато пристигне отговорът. През това време влакът отпътува. Както винаги телеграмата от главната квартира на Бригада Седем беше лаконична и язвителна. От скоро време в оперативното отделение зееше дяволски голяма дупка. Този случай само потвърди размера й.

„Вие нямате нищо против стоте милиона долара да бъдат прехвърлени, Ласитър. Имате задачата да арестувате бандитите от Побратими на сатаната. Чакаме рапорта ви.“

Ласитър изскърца със зъби от яд. Изчака листа да се откъсне, сграбчи го, смачка го и го захвърли на земята, въпреки строгите указания съобщения от този вид да се изгарят. Дори и надписът на документи от този вид бе секретна информация. Имаха и специален печат тези самомнителни копелета. Но в случай като този не важаха.

Той напусна сградата на телеграфа. Пред вратата стоеше просяк. Ласитър се спря и бръкна в джоба си, намери един сребърен долар и го хвърли в шапката му. След това продължи пътя си.

— Много ви благодаря, господине! — провикна се просякът подире му. — Мога да ви предскажа бъдещето.

Ласитър спря и се обърна.

— Искате да ми предскажете бъдещето?

Мъжът кимна. Той беше сляп. „Инвалид от войната“ гласеше табелката, която висеше на врата му.

— Сляп съм! Но зная как изглеждате. Вие сте едър мъж.

— Разписанието за следващия влак към Ларами стои някъде на табелата отпред — каза Ласитър. — Но може би ще ми кажете дали ще си намеря някое хубавичко агънце за през нощта.

— Искате да знаете къде, а, господине? — той направи една крачка.

— Всъщност не! Ако съдбата е предопределила това, щях вече да съм я срещнал. Или греша?

— Така и ще стане, господине, и заради нея ще изпуснете три пъти влака.

Ласитър се разсмя и хвърли още един сребърен долар в шапката му.

— Благодаря — каза просякът. — Оглеждайте се! Поели сте по опасен път.

— Така е — отговори Ласитър. — Затова държа очите си винаги отворени.

Той продължи бързо напред.

— Дебне ви близка опасност, господине.

Той вдигна ръка, за да покаже, че е разбрал, но в същия миг си спомни, че просякът не би могъл да види жеста.

— Добре, ще внимавам.

Бележки

[1] Вагон със специално устройство, в който има запас от въглища, вода и др. материали и се прикачва направо за локомотива. — Б.пр.

[2] Мъжка широкопола шапка. — Б.пр.