Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (9)

Осма глава

Хектор Рос имаше небрежен вид, устни, които се изкривяваха очарователно, когато се усмихваше, и доста сънливи очи, потънали в мрежа от ситни бръчки върху загорялата му кожа. Косата му представляваше безредна маса от бели къдрици, които се спускаха около главата му и създаваха впечатлението, че току-що е стоял, изложен на силен вятър. Облечен в костюм, прекалено тесен за него, и с яка, половин номер по-голяма, той крачеше откъм кучешките колиби към Крийгнеч, за да приветства Камила и останалите, които слизаха от колата. Камила погледна часовника си. Беше само десет и половина.

— Мисис Итън? — любезно каза той. Гласът му притежаваше тембъра на човек, който често си пийва уиски, и типичния шотландски акцент. — За мен е удоволствие да се запозная с вас. Много харесвах баща ви — кимна към колибите. — Много тъжна гледка!

Камила стисна ръката му и представи Люси и Филип.

— Надявам се, че не сме ви накарали да ни чакате? — учудено започна тя. — Мислех, че срещата ни е по обяд?

— О, да, да, така беше, но тази сутрин привърших работата си по-скоро, отколкото очаквах, и дойдох направо тук. Исках да хвърля един поглед на кучетата, преди да се върнете.

При споменаването на мъртвите елзасци лицето на Камила се сви от болка.

— Открихте ли от какво са умрели? — тихо попита тя.

— О, да. Умрели са от чума. Знаете ли, това е доста разпространено заболяване и напоследък често се среща по тези места — извади от джоба на сакото си лула, очука я о тока на ботуша си и започна да я пълни с тютюн от една кожена кесия, преди да я запали. Останалите го наблюдаваха мълчаливо. Заговори отново: — Почти свършихме с пренасянето им, така че няма за какво да се притеснявате повече. Но ако смятате отново да се заемете с отглеждането на кучета, трябва първо да дезинфекцирате колибите.

Камила го погледна стреснато.

— Вече сте ги пренесли? Господи, толкова бързо! — погледна скришом Люси. — И как точно ще ги откарате оттук, мистър Рос?

— Хектор, скъпа, Хектор — внимателно я поправи той и й се усмихна. — Моят асистент е отзад с един фургон. В момента точно ги товари. Съвсем скоро ще ви отървем от тях — в думите му нямаше повече чувство, отколкото ако бе говорил за чували с картофи, и на Камила й хрумна мисълта, че животът в провинцията прави хората безразлични към животните.

— А не смятате ли, че трябва да им се направят някои изследвания? — осведоми се тя. — Как можете да бъдете сигурен, че са умрели от чума?

Хектор Рос я погледна, леко обиден.

— Бих желал да ви уведомя, мисис Итън, че работя като ветеринарен лекар повече от четиридесет години — каза той с хладно достойнство. — Бих могъл да различа признаците на болестта, когато ги видя.

— Разбира се. Извинете ме. Защо да не влезем в къщата, докато помощникът ви… докато… Може би ще пийнете нещо?

Светлите му очи блеснаха и по лицето му се плъзна очарователната извивка на усмивката му.

— Би било чудесно.

— Да вървим тогава — предишната вечер Камила бе намерила резервната връзка ключове на Малкълм в библиотеката и сега забърза по стълбите, за да отключи вратата. — Люси, би ли отвела мистър Рос в гостната, докато ние с Филип приготвим напитките?

Люси я погледна изненадано:

— А защо аз не донеса питиетата, докато…

Камила стисна лакътя й и леко я избута напред.

— Не, всичко е наред — ведро каза тя. — Погрижи се за мистър Рос. Аз ще се върна след минута.

— О! Да, разбира се. Чудесно! — Люси тръгна към гостната, докато Камила, уловила погледа на Филип, кимна към вратата на трапезарията.

— Ще направиш ли нещо за мен? — прошепна тя, след като тихо затвори вратата след тях.

— Да, разбира се. Какво?

За момент тя закри устата си с ръка и в очите й блесна безпокойство.

— Не зная как да ти го кажа, но…

— Какво? — той стоеше пред нея и гледаше лицето й, а гласът му издаваше такова нетърпение да й помогне, че тя бе трогната. И все пак това, което искаше да го помоли, изискваше кураж.

Пое си дълбоко дъх.

— Филип, бих искала да вземеш два от труповете на кучетата — един на голямо куче и един на съвсем малко, и да ги заключиш в багажника на колата ми, без Хектор Рос и помощникът му да забележат.

— Добре. Но каква е целта?

Тя се облегна на един от столовете и усети стабилността на гладката, извита повърхност.

— Според мен Хектор Рос лъже — каза тя. — Не вярвам, че кучетата са умрели от някаква болест. Все още съм убедена, че са били отровени, но единственият начин, по който бихме могли да докажем това, е аутопсията, направена от друг ветеринар. Имаме нужда от мнението на неизкушен човек, а това е едничката възможност да го получим, без да будим подозрения — погледна го умолително: — Филип, знам, че това, което те карам да направиш, е много неприятно…

— Считай го за свършено — твърдо каза той. — Смятам, че имаш пълното право да поискаш някой друг да прегледа кучетата. А имаш ли… нещо…

Той се огледа наоколо, сякаш търсеше с поглед.

— Нещо?

— Нещо, в което бих могъл да ги увия? — неудобството го караше да говори напрегнато.

— Разбира се — тя бързо отиде до кухнята, спомняйки си за малката стаичка, съседна на нея. Знаеше, че там баща й държеше платнените чували, с които пренасяше дърва в къщата. — Това ще свърши ли работа?

— Аха.

— Иди да поканиш помощника на едно питие — предложи Камила. — Веднага щом влезе в къщата…

— Добре — той докосна рамото й с разбиране. — Не се тревожи за нищо.

— Благодаря ти, Филип. Наистина съм ти много благодарна и съжалявам, че трябва да те помоля да…

— Нали затова съм тук… за да бъда полезен — успокои я той и тя изведнъж хареса откритите му очи и лицето му, почувствала, че може да му се довери.

В гостната Люси слушаше дългата история на едно теле, което бе погълнало парче кабел, и веднага щом влезе в стаята, Камила забеляза, че приятелката й се отегчава до смърт.

— Искате ли малко уиски? — попита тя, като се насилваше гласът й да звучи весело.

— Много благодаря — той се бе настанил на ръба на дивана с лулата между зъбите си и из въздуха се носеха малки кълбета дим.

След като наля питиетата, Камила се настани до ветеринаря.

— Бих искала да ви благодаря за любезността, която сте засвидетелствали към баща ми — започна тя, — и сега, когато съм тук и можем да си поговорим, бихте ли ми казали какво става?

Хектор отпи преценяващо от питието си.

— Имате предвид изчезващата поща и това, че телефонът му е бил подслушван?

— Да — тя се наклони напред, нетърпелива да чуе думите му. — Той е бил заплашван, нали? И какво ще кажете за кученцата, които са били отровени?

Той я погледна умолително и й се усмихна с разбиране.

— Именно това ви кара да смятате, че кучетата отзад са били изтровени, нали?

— Разбира се — тя си помисли за Филип, който в този момент изпълняваше неприятната си задача. — Сигурен ли сте, че не са били отровени?

— Абсолютно — тихо отговори той.

— Но как може да сте толкова убеден? — настоя Люси.

Хектор Рос натъпка тютюна в лулата си с единия връх на кибритената кутия.

— Защото и онези кученца също умряха от чума. Не бяха отровени.

Камила трескаво мислеше. Точно това бе казано и на Джефри, но той беше разследващ журналист. А тя беше дъщеря на Малкълм. Едит й бе казала, че е излъгала Джефри, защото истината, ако излезе наяве, е щяла да ги постави в много опасно положение. Но на нейната дискретност би могло да се разчита.

— Можете да бъдете откровен е мен, мистър Рос. Знам, че нещо става. Можете да ми имате доверие, както и на дългогодишната ми приятелка, мисис Хамилтън. Искам да знам кой е изнудвал Едит и баща ми, и защо?

Той я погледна с изражение, което тя не можа да разтълкува напълно. Беше смесица от загриженост и съчувствие, сякаш имаше да й каже нещо ужасно, но не знаеше как ще го приеме тя.

— Ако предпочитате, бих могла да ви оставя насаме — предложи Люси и се надигна от стола си.

Ветеринарят махна с лулата си към нея.

— Няма нужда, мадам — запротестира той. — Няма никакви тайни и мистерии, нищо, за което да не може да се говори открито.

— Не ви разбирам — каза Камила.

— Няма нищо за разбиране. Вашият баща проявяваше всички признаци на сенилност, включително и параноя. Той смяташе, че всички го преследват — Хектор поклати глава.

— Но Едит ми каза, че татко е съвсем добре, и че е излъгала приятеля ми само за да го отклони от истината. Баща ми твърдеше, че вие сте негов приятел и мога да ви имам доверие — в гласа й сега се долавяха обвинение и болка.

Хектор се усмихна умолително.

— Аз бях негов приятел, мисис Итън. И направих всичко възможно, за да скрия от него истината за това, което става със съзнанието му. Когато пристигна тук за първи път беше съвсем здрав. Беше жизнерадостен и остроумен човек. Не след дълго обаче започна да си въобразява някои неща и първото от тях беше, че някой краде пощата му. Както знаете, тази болест се развива прогресивно. По отношение на физическото си състояние той се чувстваше отлично, но умът му… ами… — изпълненият със съжаление глас заглъхна. — Съзнанието му започна да си прави лоши шеги с него. Той вярваше, че някой го преследва. Смяташе, че във всяка сянка се крие опасност и зад всеки ъгъл нещо го застрашава. Беше ужасно да го гледам толкова объркан и изпълнен с неоснователни страхове.

Въпреки че го слушаше внимателно, на Камила й се струваше, че гласът му идва от много-много далеч и че говори за някакъв друг човек, а не за собствения й баща. Не и за Малкълм. Тя бе разговаряла с него малко преди катастрофата и бе в състояние да се закълне, че той беше толкова с ума си, колкото беше и тя. И все пак… дали Джефри не беше прав?

— Защо никой не ми е казал? — тихо попита тя.

— Такова беше желанието на съпругата му — отвърна Хектор. — Тя смяташе, че ако знаете, бихте могли да споменете нещо за това на баща си и аз мисля, че беше напълно права. Ако разбереше какво става с него, той щеше да се разстрои много. А така и не разбра, че е болен. И тогава от болницата в Обан съобщиха, че е катастрофирал по обратния път, което според мен беше най-добрият изход. Малкълм умря, без да заподозре, че нещо не е наред, скъпа.

Люси, която досега слушаше мълчаливо, неочаквано се наклони напред.

— Извинете ме, но не смятате ли, че сте действали малко на своя глава? Камила е единственото му дете, единствената му кръвна родственица. Не смятате ли, че при дадените обстоятелства тя е първата, която е трябвало да научи, че той е болен?

— Идеята беше на Едит, мадам — меко отбеляза той. — Аз съм само съсед. Не е моя работа да се меся в подобно нещо. Помагах им, когато смятах, че трябва да го направя. Възхищавах се от Малкълм Елиът и естествено не исках да го видя разстроен.

— А къде е Едит? — попита Камила. — Тази сутрин разговарях със сестра й, но тя няма представа къде би могла да се намира.

Хектор Рос сви рамене, стегнати в тесния му костюм.

— Боя се, че по този въпрос не бих могъл да ви бъда полезен. Бях много зает и не съм я виждал от няколко седмици.

Люси се намеси отново:

— В такъв случай кучетата не са били болни, нали? Щом тя не ви е помолила да дойдете да ги видите!

— Тази болест може да се появи неочаквано и да се разпространи като пожар — обясни Хектор. — Ако не е забелязала нищо в началните стадии, би могло да бъде твърде късно да бъдат спасени.

— И все пак става дума за човек, който е отглеждал елзаски овчарки през целия си живот, и за когото се предполага, че знае доста неща за тях — сухо отбеляза Люси.

— Нещо трябва да се е случило — повече на себе си каза Камила. Тя се чувстваше съвсем объркана, но по-нататъшният разговор бе прекъснат от появата на помощника на ветеринаря — едър, широкоплещест младеж с мрачно лице. Веднага след него се показа и Филип.

— Това е Джок. Извинете, че се забавихме толкова. Трябваше добре да се измием, след като… ъъъ… след като свършихме.

Камила се опитваше да отгатне дали Филип бе успял да скрие незабелязано труповете на кучетата, но той преднамерено гледаше встрани, докато наливаше уиски за себе си и за помощника, така че тя не успя да срещне погледа му.

— Значи вие сте му помагали? — учудено го попита Хектор Рос. — Много любезно от ваша страна.

— Помислих си, че ще се справим много по-бързо, ако работим двамата — простичко отвърна Филип.

Хектор пресуши чашата си.

— Пий бързо, момче! — изкомандва той към Джок. — Днес имаме още много работа.

Камила не го попита какво смята да прави с труповете на елзаските овчарки. Допускаше, че вече е уредил всичко с екарисажа, където щяха да бъдат унищожени. Мълчаливо, измъчвана от чувство на вина, задето не изпитва благодарност към този възрастен човек, който се бе отнасял приятелски и любезно с баща й, тя тръгна към изхода. Забеляза, че фургонът е докаран до алеята и е паркиран зад колата на ветеринаря, успоредно с нейната. Като се опитваше да не гледа нататък, тя се ръкува с Хектор Рос.

— Благодаря ви за всичко — каза Камила, изпълнена от желание да почувства топлота към този небрежно изглеждащ човек с неправилни черти на лицето. Но проблемът беше, че не можеше да си представи баща си редом с него. Какво общо биха могли да имат двамата? Влечението към уискито не би могло да бъде за Малкълм основателна причина да се сприятели със съседа си. Фактът, че Едит отглеждаше кучета, а той беше ветеринарен лекар, също не звучеше убедително. Произходът, интелектът и възпитанието поставяха Малкълм и Хектор на две противоположни страни в социалната стълбица и все пак Малкълм бе признал на Камила, че харесва Хектор и му се доверява.

— Колко дълго ще останете тук? — запита ветеринарят, докато се качваше в колата си.

— Няколко дни, предполагам. Ако случайно Едит ви се обади, бихте ли й казали, че съм отседнала в хотел „Балагейч“ — каза Камила.

— Разбира се, че ще й кажа. А сега — довиждане, мадам. И приятно пътуване към къщи.

Хектор и Джок потеглиха един след друг по алеята и веднага щом изминаха половината път до вратата, Камила се обърна въпросително към Филип.

— Да, успях — каза той, като посочи багажника на колата й. — Докато помагах на Джок, успях да прехвърля две в твоята кола.

— Две какво? — уплашено попита Люси.

— Ще те оставим да се досетиш сама — закачи я Камила. — Искам да им се направи незабавно аутопсия, защото, независимо от всичко, не вярвам на нито една дума, изречена от Хектор Рос.

 

 

Дени не се прибра през целия ден. След като бе гледала изявлението му по телевизията и бе оценила представянето му като блестящо, Попи бе заспала отново, щом предаването бе свършило, и се бе събудила към десет часа, премръзнала и съвсем сама. Изтъркулвайки се от леглото, тя нахлузи един от пуловерите на Дени и реши да слезе в кухнята и да си направи чаша силно кафе. Къщата беше притихнала. Онези, които работеха, бяха навън, а безработните бяха потънали в сън след различните таблетки, поети предишната вечер. Из площадката пред стаята на Дени се носеше сладникава миризма. Марк, момчето от съседната стая, си приготвяше своята доза наркотик в една картонена кутия, обвита в станиол, с помощта на оголен кабел, промушен през малък отвор. Понякога Попи се страхуваше, че кутията ще се запали, но Дени компетентно я успокоявайте, че това е невъзможно, тъй като е прекалено голяма.

От момента, в който бе приготвила чая за Дени, в кухнята сякаш бе минала вихрушка, оставяйки след себе си купчини мръсни чинии, тигани и разхвърляни навсякъде кофи, пълни с всевъзможни отпадъци. Като смръщи нос, за момент тя си пожела да се намира в кухнята на „Уилсън Кресънт“, която мисис Мейтлънд поддържаше толкова чиста, сякаш щеше да бъде снимана за списанието Хаус енд Гардън, и реши да се промъкне у дома за един душ и чисти дрехи. Мейтлънд мислеше, че тя прекарва уикенда си с приятели в Глоусестършир или поне тя така му бе казала, а дали той й вярваше или не — това си беше негов проблем. Беше на шестнадесет години и можеше да прави каквото си поиска.

Малко по-късно Попи остави бележка на Дени, в която му съобщаваше, че ще се върне, хвана метрото на Уайтчепъл и след като смени влака на Кингс Крос, пристигна на Хайд Парк в ранния следобед. Облечена в странните си дрехи, които включваха индийска туника и шапката, която си бе купила за погребението на Малкълм, тя представляваше доста ексцентрична фигура. По-възрастните дами се обръщаха да я огледат, а момичетата, излезли на покупки, подсвиркваха след нея. Кондукторът на автобус № 74 едва не изгуби равновесие, когато видя Попи да крачи, обута в плътно прилепналия си клин. Ала тя не забелязваше — толкова дълбоко бе погълната от собствените си мисли.

Щом стигна до „Уилсън Кресънт“, забърза към къщи. Изкачи тичешком мраморните стълби и влезе.

— Мейтлънд? — гласът й отекна из антрето.

Той забързано излезе от трапезарията, където полираше продълговатата маса.

— Добро утро, мис Попи.

— Върнах се от… Глоусестършир — в думите й ясно се долавяше наглият намек: „Тази къща е моя и аз мога да правя каквото си поискам“, но единственото, което Мейтлънд забелязваше, беше абсурдно изглеждащото, приличащо повече на безпризорно, момиче стиснало войнишката си раница, което се осмеляваше да го предизвиква.

— Надявам се, че сте прекарали приятно, мис Попи — осведоми се любезно той.

— Да, благодаря ти.

Изражението му ясно доказваше, че не й вярва. Попи се извърна и се заизкачва по стълбите.

— Ще останете ли за обяд, мис Попи? — запита той търпеливо.

Тя се поспря с ръка на парапета и задуши въздуха като котка, усетила миризмата на риба. Устата на Мейтлънд леко се изкриви. Мисис Мейтлънд приготвяше пържоли и пай и от кухнята в приземния етаж на къщата се носеше апетитният аромат на месо.

Попи сви рамене.

— След като така или иначе съм тук, предполагам, че бих могла да остана и за обяд — отвърна тя. Внезапно устата й се напълни със слюнка и Попи осъзна, че от няколко дни не бе хапвала прилично. Вегетарианската храна не се броеше. След това добави великодушно: — Смятам да си взема един душ преди това.

Нямаше нужда Дени да научава, че е яла месо, реши тя. А пък и всъщност тя никога не му бе обещавала, че няма да го прави…

— Много добре. Ще ви сервирам обяда върху поднос в библиотеката след няколко минути.

— Не се притеснявай, Мейтлънд — извика тя, докато тичаше по стълбите. — Предпочитам да ям в кухнята с теб и мисис Мейтлънд.

Два часа по-късно, добре нахранена, изкъпана и облечена в чисти, но не по-малко шокиращи дрехи, Попи се канеше да излезе и да отиде до Уайтчапъл, където Дени сигурно вече я чакаше, когато телефонът иззвъня. Мейтлънд вдигна слушалката и тя разбра, че разговаря с майка й.

— Да, мадам — чу го да казва. — Да, преди малко, точно навреме за обяда. Да, мадам. Ей сега ще ви я дам.

Попи, разбрала, че става дума за нея направи знак на иконома, че не желае да разговаря.

— Вече казах на мисис Итън, че сте тук — каза той с такава твърдост, че Попи застина. Понякога Мейтлънд проявяваше неподозирана решителност.

— Е, добре — отстъпи тя. — Но трябва да бързам.

— Как вървят нещата, миличка? — питаше Камила по телефона. — Добре ли прекара уикенда?

— Аха.

— Добре ли си?

— Аха.

Настъпи неловка пауза, но Попи нямаше желание да проявява общителност.

— Ние сме отседнали близо до къщата на дядо. Оставих телефонния номер на Джийн, а и Мейтлънд го знае. Да ти го дам ли и на теб, в случай че ти се наложи да се свържеш с мен?

— Мога да го взема от Мейтлънд — хладно отвърна Попи.

— Много добре. Люси ти изпраща цялата си любов.

— Хубаво.

— Не знам кога точно ще се прибера у дома, Попи. Едит я няма тук и всичко е малко объркано, но след няколко дни ще ти се обадя пак.

— Добре.

— Съгласна ли си, миличка?

— Аха.

— Пази се!

— Добре.

Тогава Камила произнесе фразата, с която винаги приключваше телефонните си разговори с Попи — още от времето, когато тя беше дете.

— Много те обичам.

— Хубаво. Айде! — тонът на Попи беше по-безразличен от всякога.

— Дочуване, сърчицето ми!

Майка и дъщеря прекъснаха разговора, разделяни от нещо много по-дълбоко от географското разстояние, но Попи нямаше намерение да хвърля мост над него.

— А сега излизам — извика тя от сутерена миг по-късно. Мейтлънд затягаше вратовръзката си, докато се спускаше по стълбите.

— Ще си дойдете ли за вечеря, мис Попи?

За един кратък миг мисълта за агнешките котлети, които беше забелязала в кухнята, изпечени в доматен сос и сервирани с картофено пюре, последвани от един от несравнимите кайсиеви сладкиши на мисис Мейтлънд, я накараха да се поколебае, ала си спомни за Дени и горещата вълна, която заля слабините й я убеди, че трябва да бъде с него.

— Не, благодаря. Ще вечерям с приятели — отвърна момичето с непривична за него любезност.

Забеляза разочарованието в очите на Мейтлънд, но единственото нещо, за което действително можеше да мисли, беше Дени и това как изглеждаше, когато беше възбуден. Погледна часовника си. Беше прекарала далеч от дома му повече от четири часа. И сега нямаше търпение да се върне.

Но Дени не беше там, за да я чака, както тя се бе надявала, и не се прибра до следващата сутрин. Самотна и уплашена, задето се намираше в дома на хора, които често ставаха агресивни, изпълнена с ревност и тревога за него, Попи прекара една безсънна нощ.

На другия ден, точно преди да съмне, той се втурна в стаята, все още облечен в кожените си дрехи, с които се бе появил по телевизията. За момент като че ли се изненада да я види легнала на същото място, където я беше оставил преди четиридесет и осем часа. След това избухна:

— Майната ти, Попи! Що се мотайш и си губиш времето в кревата, след като има толкова работа за вършене? Така ли не ти стига ума да разбереш, че имаме нужда от още пари? Трябваше сега да продаваш тениски, да раздаваш листовки, а не да се въргаляш в леглото през цялото време!

Попи, трескаво превъзбудена от тревогата и безсънието, избухна в сълзи.

— Аз… аз те чаках — ридаеше тя.

— Е, няма нужда да го правиш повече, щото пак излизам — изръмжа той.

— Не може ли да дойда с теб? — тя изтри страните си с ръка и размаза грима си, който не беше свалила предната вечер.

— Не! Майната ти, чупка! Имам среща! — докато говореше, той ровеше из гардероба, търсейки нещо.

— Но защо не мога да дойда с теб? — Попи стана от леглото, приглади измачканите си дрехи и прокара ръка през косата си, за да си придаде по-приличен вид.

— Защото не те искам! Изясни ли ти се? Махай се и прави нещо полезно, за Бога, вместо да се моташ около мен като разгонена кучка.

 

 

След като поговори с Попи по телефона, Камила проведе ежедневния си разговор с Джийн, за да изслуша съобщенията и да й даде някои необходими инструкции. За „Итън и Итън“ това беше един спокоен период от годината и не им бе нужно много време, за да приключат с деловите въпроси.

— Разполагам с няколко писма, които са пристигнали в дома ви — добави Джийн.

Едно от задълженията на Мейтлънд беше, когато Камила отсъства, да носи цялата й кореспонденция от „Уилсън Кресънт“ в офиса, където Джийн отваряше всичко, в това число и личните писма.

— Нещо интересно?

— Застрахователната компания отказва да удовлетвори иска ви да бъде заплатена цялата стойност на изчезналото сребро.

— Колко дават?

— Една трета от цената на изчезналите вещи. Към писмото има приложение, в което твърдят, че според полицията липсва нахлуване с взлом в къщата, което ги освобождава от задължението да удовлетворят молбата ви.

— Господи! Чудя се как ли се е случило? Трябва да си призная, че нямам никакво понятие по какъв начин е било откраднато. Не че парите ще компенсират изчезналото красиво семейно сребро на Дейвид — въздъхна тя.

— Има и писмо от втората ви майка — продължи Джийн.

— От Едит? И какво пише тя? — нетърпеливо запита Камила. — Слава Богу, че има някакви вести от нея. Къде е тя сега?

С привичната си енергичност Джийн прочете писмото по телефона. След като й благодари и затвори, Камила забърза, нетърпелива да разкаже за това на Люси и Филип.

Както обикновено, те се бяха разбрали да се срещнат във фоайето на хотела след закуска, така че като облече набързо дебел костюм, тъй като времето се беше застудило, тя забърза надолу, където намери Люси, заета с втората си чаша кафе.

— Единият от проблемите ни е разрешен — обяви тя, като седна до Филип, който се опитваше да прочете вестника, независимо от постоянното бърборене на майка си. Той мигновено остави Дейли Мейл и насочи вниманието си към Камила.

— Имаш предвид, че си получила резултатите от аутопсията на кучетата? — запита той. Предишния следобед бе ходил до Обан, за да остави труповете на младата кучка и тримесечното кученце при един известен с опита си ветеринар.

— Не. Ти ще позвъниш по-късно. Нали?

— Да. Но какво се е случило?

— Изглеждаш развълнувана. Какво има? — намеси се и Люси.

— Имам писмо от Едит.

— Е, и? Какво пише?

— Обяснява, че е решила да затвори къщата и да замине зад граница, докато превъзмогне шока от смъртта на татко. Разбира се, докато го е писала, нямала е представа, че възнамерявам да посетя Крийгнеч. Разказва за намеренията си да отиде във Венеция и Флоренция, но не споменава кога смята да се върне, а само, че се надява, че разбирам колко много желае да се махне оттук и как всичко болезнено й напомня за Малкълм. Боя се, че той ужасно й липсва.

— Горката жена. Колко жалко. Мога точно да си представя как се чувства — състрадателно каза Люси.

— И аз също. Точно това исках да сторя и аз след смъртта на Дейвид, но Попи, за която трябваше да се грижа и компанията ме лишиха от тази възможност.

— Но какво казва за кучетата? — осведоми се Филип. — Изобщо не споменава за тях.

— Това не е ли доста странно? Не са ли били те смисълът на живота й? Нали точно заради тях тя и баща ти са се преместили да живеят тук?

Камила кимна.

— Да, така е.

— В такъв случай знам какво се е случило — каза Люси. — Тя е оставила някой да се грижи за кучетата й и той или ги е пренебрегнал и те са умрели от глад, или пък ги е изтровил, за да се отърве от отговорността.

Филип погледна майка си със съмнение.

— Но какво ще се случи след завръщането на Едит? — след това се обърна към Камила: — Това вече е хрумване! Тя няма да разбере какво се е случило с тях, нали така? Оставила ли е адрес, на който бихме могли да я намерим?

— Не. Джийн каза, че е писала на съвсем обикновена хартия, защото е била на път. Няма начин да се свържа с нея.

— Господи! При завръщането й я очаква голям шок. Сега, след като труповете са преместени, искаш ли да изчистя двора и да дезинфекцирам изцяло всички колиби? — запита Филип.

— Дори не съм си и помислила да те карам да правиш подобно отвратително нещо! — възкликна Камила. — Ще наема един от бившите градинари на татко да свърши това. Междувременно би ли позвънил на ветеринаря в Обан?

Филип погледна часовника си.

— Да. Резултатите вече трябва да са готови — стана и тръгна към телефонната будка, изпълнен от желание да извърши нещо полезно. Кипящ от енергия, той мразеше да стои без работа.

Люси погледна Камила и се усмихна.

— Нямаш ли чувството, че действително направихме от мухата слон? Сега, след като дойдох тук, аз откровено вярвам, че ще ти се наложи да се примириш с факта, че баща ти е страдал от старческо слабоумие.

Камила изгледа най-дългогодишната си и скъпа приятелка, която винаги щеше да стои зад нея и на която знаеше, че може винаги да разчита, и все пак изпита болка.

— Наистина ли мислиш така, Люси? — нещастно запита тя.

— Наистина. Помисли си за това. Помисли си какво казаха Джефри и Хектор Рос. Ти може и да не харесваш ветеринаря, но това няма нищо общо. Защо би те лъгал? Размисли и за писмото, което току-що получи от Едит. Всичко води към единствения факт, че всички, които са обичали баща ти, са се опитвали да скрият от него, че е болен, защото не са искали да разстройват нито него, нито теб.

Камила се поколеба.

— Предполагам, че е така — със съмнение в гласа каза тя. — Но просто не мога да го приема.

— В това няма нищо срамно, скъпа — Люси се протегна и положи обсипаната си със златни пръстени ръка на рамото на Камила. — Старческото слабоумие вече не поражда този ужас, както преди.

Камила тръсна глава, сякаш искаше да освободи съзнанието си от мислите, които го затормозяваха.

— Знам, Люси. Знам. Но въпросът не е в това. Не мога да ти обясня… Двамата с татко бяхме толкова близки и мисълта, че не съм успяла да разбера, че той е страдал от старческо слабоумие, ме разстройва ужасно. От друга страна, чувствам се ужасно, когато трябва да подлагам на съмнение думите му. Я си представи, че всичко, което ми каза той, е истина? Ще бъде нечестно да отдадем всичко на параноята му, ако в действителност се е опитвал да ме предупреди за нещо!

Люси я погледна съчувствено.

— Мога да разбера чувствата ти.

В този момент Филип се върна. Двете жени го погледнаха въпросително.

— Всичко е точно както ти си мислеше — загадъчно се обърна той към Камила.

— Какво? Че не са умрели от насилствена смърт? — попита Люси.

— Не. Били са отровени с голяма доза стрихнин.