Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (21)

Двадесета глава

Камила се подвоуми, преди да вдигне слушалката. Искаше ли наистина да говори с Джефри? Когато Джийн и съобщи, че той чака на телефона, тя автоматично помоли да я свържат и едва след това се замисли какво ще му каже. От дълго време изпитваше угризения на съвестта заради начина, по който се бе отнесла с него. Все пак не би могла да го отбягва цял живот.

— Здравей, Джефри — весело каза тя, като вдигна слушалката. — Как си?

— Много добре. Обаждам се, за да ти кажа нещо. Ще се появи във вестниците утре. Все още го обработваме.

— Не е нещо за приятеля на Попи, нали? — разтревожено запита тя.

— О, не, не е за Дени Фокс. Той ще стои извън новините до процеса за убийството на полицая. Става въпрос за износа на оръжие от Ардачи.

— О! — възкликна Камила учудено. Откакто двамата с Филип се бяха върнали от Шотландия, върху главата й се бяха струпали толкова други проблеми, че бе забравила за тамошните си преживявания. Ала сега всичко се върна ясно в съзнанието й. — Какво е станало там, Джефри?

— Арестувани са няколко души, в това число и Хектор Рос. Изглежда, половината село е било замесено с изнасянето на оръжие за различни терористични групировки.

— Значи сме били прави — със задоволство отбеляза тя. — Точно това са правили. Джефри, ами убийството на татко? Ще открият ли кой го е извършил?

— Досега не съм чул властите да проявяват интерес към него. Носят се слухове за липса на доказателства.

— Не може да бъде! — смаяно извика тя. — О, Джефри, не бих искала просто да го подминат току-така. Ако съм искала нещо да бъде разкрито, то това е именно смъртта на татко!

— Разбирам какво изпитваш — съчувствено каза той. — Но може би те се надяват, че доказателствата, които имат за износа на оръжие към Ирландия, ще бъдат достатъчни да осъдят тези хора за доста продължително време.

— Смяташ ли, че ще ме извикат да давам показания?

— Съмнявам се, скъпа. Специалните служби за борба с тероризма отдавна следят дейността на ИРА и са наясно, че по западните брегове на Шотландия става нещо. И сега са в състояние да го докажат благодарение на теб и на Филип Хамилтън — гласът му беше безизразен и Камила можеше много ясно да си го представи, седнал зад бюрото, със сведени очи, да драска върху някакво листче, както правеше винаги когато говореше по телефона.

Внезапно тя пожела да бъдат отново приятели. Просто приятели. Това беше всичко, което искаше. Винаги го бе уважавала и дори за известно време мислеше, че е влюбена в него, но сега си мислеше колко хубаво би било да се срещат от време на време просто за да побъбрят.

— Много мило, че ми се обади да ми съобщиш — топло благодари тя. — Значи статията ще излезе утре?

— Да. Тази вечер ще го съобщят по новините по телевизията, но утре в Глоуб ще излезе всичко с подробности. Краткото пътуване до Ардачи, което направих заради теб, се оказа много полезно. Имах възможност да направя пълно описание на селото и дори разговарях по телефона с някои от хората, с които се запознах там. Всички, които не са забъркани в тази история, са поразени. Нямали са никаква представа какво става около тях.

Поговориха още известно време и Камила точно реши да му предложи да обядват заедно, когато Джефри вметна нещо, което я накара да промени решението си и да пламне от гняв.

— Е, а как е младият ти приятел?

— Ако имаш предвид Филип, много е добре — кратко отвърна тя.

— Е, радвам се — не успя да прикрие горчивината в гласа си. — А как го приема Попи? Харесва ли го?

— Попи е много добре, но аз съм страшно заета — Камила реши, че не иска да продължава разговора. Това не беше работа на Джефри. А и не искаше да му доверява, че Попи е напуснала дома си заради Филип. — Благодаря ти, че ми се обади да ми съобщиш последните новини от Ардачи.

— Не би искала да вечеряме заедно някоя вечер, нали? — попита той с надежда.

— Не мисля, че идеята ти е добра — откровено отговори тя.

— Значи наистина имаш връзка с Филип?

— Би могло и така да се каже — каза Камила и се зачуди защо изведнъж се почувства неудобно. — Трябва да свършваме, Джефри. Чакат ме на другия телефон.

— Ще ти се обадя пак. Пази се, Камила — в гласа му имаше искрена тревога и това още повече я раздразни. Защо той се отнасяше с нея като с дете, сякаш не можеше сама да се оправя в живота?

— Дочуване, Джефри — рязко каза тя.

Облегна се на стола си и се запита какво ли би станало между нея и Джефри, ако не се беше появил Филип? Може би сега вече щяха да живеят заедно, дори да са сгодени. Усмихна се на себе си — Джефри беше прекрасен човек, но не можеше да се сравни с Филип. Любовта й към Филип беше пламенна — като буен огън, от който черпеше топлина. Той беше като част от нея и само когато бяха заедно, тя се чувстваше цяла, завършена и задоволена. Никой друг мъж не би могъл да я накара да се чувства по този начин. Единствено с Филип можеше да изпита подлудяващата страст, която караше душата й да се издига нагоре, и на нея й се струваше, че не стъпва по земята. Благодарение на него разбра какво означава думата екстаз. Не, въпреки чара и добротата си, Джефри не би могъл да се сравни с Филип.

 

 

— В малкото шотландско селце Ардачи бяха извършени няколко ареста… — съобщаваше гласът на говорителя, докато върху екрана се нижеха кадри, заснети край малкото пристанище, което Камила познаваше толкова добре. Бяха съобщени и няколко имена, между които и това на Хектор Рос, описан като „местния ветеринарен лекар, който е прекарал целия си живот в селото“, но не бяха показани снимки на заподозрените, нито пък някакви подробности. От съображения за сигурност не бяха споменати и нейното име, и това на Филип. Още преди да свършат новините, Камила гледаше екрана с невиждащи очи и си припомняше цялата история. Ако баща й не се бе преместил да живее в Ардачи… Ако Едит не отглеждаше кучета-пазачи… Ако… Размишляваше тъжно колко по-различно биха се развили нещата за всички, ако Малкълм бе останал да живее в Лондон.

 

 

Докато помагаше на Люси да приготви вечерята в кухнята, Попи гледаше по портативния телевизор същите новини едновременно с вълнение и отвращение. Мислеше за майка си и Филип, които бяха поели риска на това опасно разследване, бяха се озовали сред необичайни обстоятелства и докато преследваха другите… постепенно се бяха влюбили. При тази мисъл стомахът й се сви от страх, защото тя й напомни за сцената на пода в гостната. Но дали това наистина беше страст? Каквото и да беше, то я караше да се разтреперва и тя си пожела изобщо да не бе ставала свидетел на онази гледка. Добрите майки оставаха верни на паметта на съпрузите си и си стояха вкъщи, за да се грижат за децата си. Попи продължаваше да гледа екрана, без да усеща, че Люси я наблюдава внимателно.

— През цялото време знаех, че ветеринарят е замесен — отбеляза Люси, докато режеше картофи в една купа. — Слава Богу, че са го арестували заедно с останалите.

— Наистина ли мислиш, че дядо е бил убит, защото е разбрал какво правят?

— Твърде вероятно е. Чудя се дали ще ги обвинят в убийство. Сигурно майка ти и Филип ще трябва да дадат показания.

Попи й хвърли ужасен поглед.

— О, не! Би било отвратително! Целият свят ще разбере за тях тогава — изглеждаше шокирана и бузите й порозовяха. — Господи, толкова е унизително! Как може да ми причинява такова нещо?

— Според мен тя изобщо не осъзнава, че те наранява — забеляза Люси. — Напоследък е толкова погълната от себе си, че не забелязва нищо наоколо. Но не се разстройвай, скъпа. Рано или късно Филип ще дойде на себе си.

— Искаш да кажеш, че ще я напусне?

Люси се поколеба, преди да й отговори.

— Мисля, че когато разликата във възрастта им започне да бие на очи, той ще разбере, че от тази връзка нищо няма да излезе. Това ще я съкруши. Би трябвало да я съжаляваме.

— Изобщо не я съжалявам — тросна се Попи. — Тя си го заслужава.

— Човек не трябва да съди прибързано — посъветва Люси. — Ами ти и твоят приятел?

— Беше съвсем различно — упорито каза Попи. — Младите хора имат право да се влюбват. То е съвсем естествено. Бих искала да не е женен, но това сега няма значение. Но не бих го направила, ако бях на годините на майка ми.

— … Единият от заподозрените се издирва вече доста време… Шейн О’Тайли е бил разпитан… — продължаваше съобщението, но никой не слушаше. Попи и Люси бяха прекалено заети да обсъждат връзката на Камила и Филип, за да обръщат внимание на новините.

 

 

Филип се прибра малко след шест и половина в лошо настроение.

— Знаеш ли, че пред къщата стои полицай?

Камила го погледна стреснато:

— Нямам представа. Попита ли го какво прави тук?

— Охрана — кратко обясни той. — Пази къщата. Поиска да види документите ми за самоличност, преди да ме пусне вътре.

— Поискал е документите ти? — повтори тя. — Ще отида да видя какво става… О, Боже! Знам защо е всичко това, но не мислех, че ще отидат толкова далеч!

— Какво има?

— Не си ли чул? Арестували са всички заподозрени в износ на оръжие в Ардачи. Днес Джефри ми се обади да ми каже, а и преди малко го съобщиха по новините.

Лицето на Филип засия от удоволствие.

— Значи са ги хванали? Ами Хектор Рос? Казаха ли нещо за него.

— Да, и той е арестуван.

— Страхотно! — изглеждаше толкова доволен, сякаш бе обезвредил терористичната група с голи ръце. Прегърна Камила и я притисна към себе си. — Трябва да го отпразнуваме.

Тя облегна глава на рамото му и каза тъжно:

— Не съм в настроение да празнувам. Радвам се, че са разкрити, но това няма да върне татко, нали? Нито пък онези красиви кучета.

— Така е — призна той, — но за нас е огромно облекчение, че всичко свърши, нали? Дали втората ти майка знае? Сега вече би могла да се прибере вкъщи. Очевидно е, че продължава да стои в чужбина, защото се страхува.

— При това с основание — съгласи се Камила. — След смъртта на татко нейният живот също е бил в опасност. Господи, представи си какво е да си принуден да напуснеш дома си от страх! Горката Едит! Какъв ли ужас преживява!

— Но няма начин да се свържеш с нея, нали?

Камила поклати глава.

— Нямам представа къде се намира. А сега ще отида да поговоря с полицая. Искам да знам колко ще продължи това. Мислиш ли, че ще охраняват и офиса ми по цял ден? Вече започвам да се чувствам като осъдена.

— Според мен полицията се опасява, че след арестите някой може да потърси отмъщение — каза Филип и в този момент телефонът иззвъня. След минута Мейтлънд влезе в стаята.

— Търсят ви от Специалните служби, мадам — съобщи той. — Искат да дойдат и да поговорят с вас — икономът също бе гледал новините по телевизията и изражението му беше мрачно.

— Благодаря ти — каза Камила. За нея това беше съвсем неочаквано и изобщо не й харесваше. Не че се страхуваше, но постоянната охрана щеше да спъва работата й и да изнервя клиентите. Това можеше да й коства доста загуби. Кой би желал да си има работа с някой, преследван от терористи?

— Бихме искали спешно да поговорим с вас — каза по телефона мъж с интелигентен глас. — Много е важно да ви зададем няколко въпроса във връзка с разследването, а освен това да ви кажем какво трябва да правите, за да осигурите безопасността на семейството си.

— Добре. Ще бъда тук цяла вечер — неохотно каза тя и добави: — Смятате ли, че тези предпазни мерки са необходими?

— Засега — да.

— Колко време ще продължат според вас?

— Не бих могъл да ви отговоря точно. Поне докато Специалните служби разнищят докрай историята в Ардачи. Разбира се, ще се постараем да не пречим на работата ви и да не се бъркаме в личния ви живот, но засега ще бъдете охранявана почти като Министерството на отбраната.

— Боже мой! — възкликна Камила и си представи как ще изглежда, следвана на всяка крачка от въоръжен полицай.

— Скоро ще дойдем при вас, мисис Итън. Впрочем казвам се Причърд.

След като затвори телефона и разказа на Филип какво й бяха казали, тя съобрази, че не бе поискала нито телефона, нито адреса на службата. Нямаше начин да провери дали действително е от Специалните служби.

— Каква глупачка съм! — извика тя. — Как мога да бъда толкова доверчива?

— Мисля, че можеш да му вярваш. А пък и онзи приятел отвън ще го провери, преди да го пусне.

 

 

Разговорът се въртеше предимно около предпазните мерки, които трябваше да бъдат взети. Инспектор Джордж Причърд, придружен от сержант Артър Дънкан, обясняваха на Камила и Филип близо час, че ще им осигурят полицейска охрана, докато Специалните служби за борба с тероризма преценят, че вече няма опасност.

— Вече беше направен опит за покушение срещу вас с бомбата, която бе изпратена в офиса ви — продължи Причърд. — Това е предупреждение, че терористичната организация в Ардачи знае за показанията, които сте дали. След като бяха извършени толкова арести, те биха могли да се опитат да отмъстят… а това е риск, който ние не бихме могли да поемем. Така че ще се наложи да бъдете охранявани денем и нощем, особено вие, мисис Итън. Нямаме информация, че мистър Хамилтън или някой друг от семейството ви е в черния им списък, но ви съветвам да бъдете предпазливи.

— Имате ли представа колко ще продължи това?

Причърд поклати глава.

— Никаква. Междувременно искам да поговоря с цялата прислуга в къщата. Утре ще се срещна с всички служители в компанията ви.

Камила изви очи към небето и си помисли колко много това ще разстрои работата. Щеше да бъде истински кошмар и за десетките куриери, които непрекъснато сновяха навътре и навън около сградата на Апър Гросвентър Стрийт, разнасяйки различни рекламни проекти, документи и хиляди подобни неща, свързани с работата на известна рекламна агенция. Всички те ли щяха да бъдат претърсвани? Нима всяко писмо или пратка щяха да бъдат проверявани, преди да бъдат отваряни? Причърд искаше да поговори и с Ферис. Като шофьор на Камила той бе длъжен всеки ден да оглежда колата, особено отдолу, преди да я използва.

Камила извика шофьора си, който пиеше чай в кухнята със семейство Мейтлънд. Той влезе в стаята с почти маршова стъпка и сковано се изправи пред двамата служители на Специалните служби. Тъй като бе служил в армията като шофьор, държеше се пред лицето на властта като истински войник. Камила нямаше да се учуди, ако бе козирувал.

Причърд се обърна първо към нея:

— Карате ли някога колата сама, мисис Итън?

— Много рядко, само когато ходя някъде през почивните дни или през отпуските си. Из Лондон ме вози Ферис, а когато не мога да се движа с колата поради проблеми с паркирането, вземам такси.

— Но имате гараж, нали?

Камила и Ферис кимнаха едновременно.

— Всяка вечер я прибирам в него, сър — обясни Ферис. — Живея в апартамент над самия гараж, нали разбирате, така че никой не би могъл да проникне в него, без да разбера.

— Къде се намира гаражът?

— Зад тази къща, сър, в пристройките.

— Те първоначално са били конюшни, които вървят със собствеността — допълни Камила. — Преустроени са за гаражи със стаи отгоре преди около петдесет години.

— И са много удобни — сухо вметна Причърд, като повдигна вежди и стисна тънките си устни.

— Дъщеря ми също ли е в опасност? — внезапно запита Камила.

— Нямаме причини да мислим така — отговори Причърд. — Защо питате? Всеки, който живее в тази къща, се намира в потенциална опасност.

Камила като че ли се поуспокои.

— Значи всичко е наред. Тя не е при нас в момента.

Веждите на инспектора се свиха още повече.

— Къде живее тя? Надявам се, не в Шотландия? Ще се наложи да й осигурим специална охрана, в случай че се намира някъде в района на Ардачи!

— Не, в Лондон е. Отседнала е у едни приятели. Всъщност живее при родителите на мистър Хамилтън. Мисис Хамилтън беше с нас в Шотландия, когато разкрихме какво става.

— Но само вие двамата дадохте показания в полицията, нали?

Камила и Филип кимнаха.

— Тогава не смятам, че има основания за тревога — каза Причърд. — Освен ако, разбира се, дъщеря ви не забележи нещо подозрително, за което трябва веднага да ни уведоми.

Скоро след това двамата си тръгнаха, като казаха, че ще я посетят на другия ден в офиса.

— Необходимо ли е пред сградата да стои униформен полицай — нервно попита Камила. — Това ще навреди на бизнеса ми.

Инспекторът й отправи стоманен поглед.

— За мен вашият живот и животът на служителите ви е много по-важен от бизнеса ви, мисис Итън — каза той с леден тон.

Камила пламна и изпита омраза към него, задето бе допуснал, че за нея бизнесът е по-важен от безопасността на колегите й.

— Разбира се — бързо каза тя, — но не искам хората да се чувстват така, сякаш всеки миг ще избухне бомба.

След като си отидоха, Камила се обърна към Филип.

— Не знам какво да мисля за всичко това — раздразнено каза тя. — Наистина ли нещо ни заплашва или не?

Филип обви раменете й с ръка и я дръпна към себе си.

— Мисля, че е техен дълг да ни предупредят какво може да се случи и са длъжни на първо време да ни осигурят охрана. Колкото до това дали сме в някаква опасност, нищо не може да се каже със сигурност. Всичко зависи от развитието на нещата оттук нататък.

— Искаш да кажеш, когато случаят влезе в съда?

— Да.

— Но това може да стане след няколко месеца.

— Знам.

— Господи, Филип, това ще ме подлуди!

— Но нищо не можем да променим, мила.

— Почти ми се иска никога да не бяхме ходили в Шотландия. Наистина исках да знам какво, по дяволите, става там, но сега се чувствам като осъдена! Честна дума, смятам, че неприятностите ни започнаха от момента, в който съобщихме в полицията на Глазгоу какво сме открили. Когато днес Джефри ми каза, че са извършени масови арести, бях облекчена и доволна. Надявах се, че след като са заловени, не могат да ни сторят нищо лошо. Никога не съм мислила, че ще попадна в черния списък на ИРА, а ти?

— И аз — поклати глава той.

Камила въздъхна тежко. Филип я притисна по-плътно към себе си, целуна я и шепнешком започна да я успокоява.

— Имам намерение да си взема душ преди вечеря — каза накрая той. — Защо не дойдеш и ти?

Камила вдигна очи към него и както винаги, когато срещнеше погледа му, сърцето й трепна. Той й се усмихваше с познатата странна усмивка, която й подсказваше, че я желае, и като обви ръце около врата му, почувства, че я обзема слабост от неговата близост.

— Ще помоля Мейтлънд да отложи вечерята с половин час — дрезгаво каза тя.

Когато влезе в стаята си след няколко минути, Филип лежеше на леглото и я чакаше. Беше съвсем гол й при вида на стройното му тяло, вече възбудено от мисълта за нея, тя усети болезнен копнеж.

— Ела тук — нежно нареди той. Очите им отново се срещнаха и като в някакъв сън тя пристъпи към леглото, осъзнавайки, че никога няма да се насити на този мъж, когото така дълбоко обичаше. Отпусна се на колене до него, хвана лицето му и го целуна нежно, докато той плъзгаше длани под полата й, обзет от страст, която усещаше като физическа болка. Коприната на роклята й с шумолене се разстла около него, когато тя седна отгоре му с разтворени крака. После бавно и чувствено започна да се движи нагоре-надолу, докато ръцете му се обвиваха около гърдите й и той шепнеше думите, които се лутаха из мислите и на двама им:

— Желая те… желая те… желая те…

Притиснати силно един към друг, те се движеха ритмично, дишаха като един човек, сърцата им пулсираха в синхрон и когато тя се вкопчи в него още по-здраво, той й дари любовта, живота, сърцето и душата си. Тогава тя се разхлипа, сякаш духът напускаше тялото й, разтърсвано от тръпки, и той я обгърна здраво с ръце, като че ли се страхуваше да не я изгуби.

— Филип… Мили Боже… Обичам те — извика най-накрая тя и се отпусна върху гърдите му със затворени очи и мокри страни. Той се задъха и с едно последно рязко движение проникна в нея, давайки й всичко, което можеше да й дари.

Двамата се отпуснаха изтощени, по-близки от когато и да било, обвити от такава хармония, че думите просто бяха излишни. Бяха станали като един човек и тя осъзна, че никога преди не беше обичала така.

 

 

На следващата сутрин новината се появи на първа страница на вестника. За нейно огромно облекчение, имената им не бяха споменати, но смъртта на елзаските овчарки бе описана най-подробно, както и изявлението на ветеринарния лекар от Обан, на когото Филип беше занесъл двете тела, което доказваше неоспоримо, че кучетата са били отровени.

„Голямо количество карабини, пистолети, пластични експлозиви и други оръжия са били намерени в камион, пътуващ от Клайд към Ардачи. Камионът е бил проследен до пристигането му на пристанището в Ардачи. След като половината от съдържанието е било натоварено в две рибарски лодки, специален отряд от командоси е извършил масови арести и е конфискувал оръжието.“

— Звучи почти като журналистическа измислица — отбеляза Камила, докато четеше вестника в офиса си. — И не споменават името на татко. Изглежда, тепърва ще се заемат с неговото участие в историята и убийството му.

— Питам се след колко ли време ще започне делото — намеси се Джийн.

Камила вече й бе разказала за мерките, които бяха предприети за безопасността й.

— Нямам представа, Джийн, но колкото по-бързо свърши, толкова по-добре. Мога да започна да страдам от параноя при мисълта, че има лица, които желаят смъртта ми. Освен това е ужасно за хората около мен.

Джийн кимна и за първи път Камила видя секретарката си, която обикновено беше делова и спокойна, да трепери. Когато вдигна един вестник, ръцете й се тресяха, а лицето й беше пребледняло.

— Те не се интересуват от теб, Джийн — меко каза Камила. — Няма от какво да се страхуваш.

— Но както сама казахте, мисис Итън, всеки, който е свързан с вас, се намира в опасност. Нима Ферис не е разтревожен?

Камила се усмихна.

— Лично аз не смятам, че нещо би могло да разтревожи Ферис, а ти? Той не престава да говори за участието си във Втората световна война, така че се съмнявам, че организация като ИРА би могла да го уплаши.

Джийн сви рамене.

— Все пак често се случва нечия кола да се взриви. Мисля, че той рискува много всеки път, когато включва двигателя.

— Той беше подробно инструктиран какво трябва да прави — обясни Камила. — Въпреки това… — гласът й заглъхна и тя се намръщи нервно. — Ще поговоря с него пак. Не бих искала да го принуждавам да работи за мен, ако това го разстройва.

Джийн не каза нищо, но от неспокойното й поведение през останалата част на деня беше очевидно, че тя е много притеснена от присъствието на полицейската охрана в сградата.

В четири часа се оплака от главоболие.

— Най-добре си върви вкъщи — посъветва я Камила. — Легни си по-рано. Имаме бизнес закуска с директора на „Даймънд Конфедерейшън“, нали? Ако успеем да ги привлечем към нас, ще установим международни контакти и това ще бъде най-успешната ни сделка.

— Знам, мисис Итън — Джийн сложи ръце на слепоочията си и леко ги притисна. — Оставила съм необходимите документи на бюрото си. Всичко е уредено.

Камила я погледна тревожно:

— Ти ще дойдеш, нали? След като ми помогна толкова много да уредя тази сделка, никой не знае нещата така подробно, освен мен, разбира се. Известно ти е, че те се опитват да разширят пазара си, а след като Северна Африка произвежда диаманти повече от всякога, цените им ще бъдат достъпни за всяка жена. Утрешният ден е наистина много важен за нас, Джийн.

— Знам, мисис Итън — тихо каза секретарката. След това се обърна и мълчаливо напусна стаята. Камила свърши с подписването на писмата и ги остави в една папка да бъдат изпратени. Джийн никога не я бе подвеждала. Беше сигурна, че никакъв кошмар не можеше да я спре да дойде на работа на следващия ден.

 

 

— Люси, ще отскоча до „Уилсън Кресънт“, за да си взема някои неща — каза Попи следващата събота. — Имам нужда от тенис ракетата си, от някои учебници за училище и малко дрехи.

— Добре, миличка. Да те закарам ли с колата? Трябва да отида до Хароудс да направя няколко покупки, така че нищо няма да ми коства.

— Не, не се тревожи. Ще изчакам да мине обяд, за да съм сигурна, че няма да налетя на мама. Тя винаги излиза по магазините в събота следобед — въпреки че живееше у Хамилтънови само няколко дни, лицето й бе понапълняло и бузите й бяха поруменели. Дори косата й, измита и сресана, като че ли се спускаше върху раменете й по-гъста.

— Попи, какви дрехи ще си взимаш? — започна Люси с обичайния си поучителен тон. — Докато си при нас, не искам да носиш онези дрипи, с които се обличаше преди, нито пък да се гримираш толкова силно. Това изобщо не ти отива. И така си достатъчно хубава.

Люси очакваше, че момичето ще избухне гневно, но вместо това, то се усмихна весело.

— Носех ги преди всичко да вбесявам мама, въпреки че Дени ги харесваше. Съмнявам се дали изобщо би ме погледнал, ако ме беше видял, облечена така — Попи огледа късите си панталони, които бяха принадлежали на Хенриета, и подходящата копринена риза. След това внезапно се разсмя. — Божичко, кажи ми, че не започвам да приличам на Слоун Рейнджър!

Люси също се разсмя.

— Никога не съм виждала човек, който по-малко да прилича на нея! Изглеждаш великолепно, Попи. Не се притеснявай. Трябва наистина да си имаш свой собствен стил, но това не означава, че е необходимо да се правиш на плашило! — въпреки острите думи, в гласа й имаше разбиране и топлота.

— Сигурно си права — отвърна Попи, без да се обижда. — Така ми беше писнало от опитите на мама да ме превърне в свое подобие. Тя умираше да ме гледа в малки спретнати костюмчета и роклички от „Шанел“! Можеш ли да си представиш нещо по-отвратително?

— Честно казано, бих умряла от щастие, ако някой ми предложи да се обличам от „Шанел“ — призна Люси. — Но това само доказва каква огромна пропаст лежи между поколенията — лицето й изведнъж се промени. — Точно затова не мога да приема връзката на Камила с Филип. След време това ще ни донесе много неприятности.

— И колкото по-скоро, толкова по-добре — рязко каза Попи.

След като обядваха със зеленчуци, тъй като Люси опитваше някаква нова диета, Попи се отправи към „Уилсън Кресънт“. По средата на пътя се сети, че вече няма ключ. Беше го оставила в квартирата на Дени. Е, няма значение, помисли си тя, докато се качваше в автобус номер девет на спирката на Хайд Парк Корнър. Мейтлънд щеше да й отвори.

Първото нещо, което забеляза, докато се движеше по елегантната улица, беше полицаят пред прага на собствения й дом. Застанал с разкрачени крака и наблюдаващ всичко наоколо, той създаваше впечатлението, че стои така от часове. После бавно обиколи къщата и отново се върна на мястото си.

Когато Попи се приближи, той я забеляза, свали предавателя, закачен през рамото му, и бързо започна да говори по него. Тя спря примряла и по гръбнака й преминаха тръпки от страх. Очевидно къщата сега се охраняваше заради кражбата на среброто. За сетен път беше предадена! Никога нямаше да прости това на майка си. Проклета да е — помисли си Попи и горещи сълзи опариха очите й. Проклета да е заради болката, която й причиняваше… заради жестокостта си… Извърна се и хлипайки, тичешком пое по пътя, по който беше дошла. Ако полицаят я бе разпознал, а без съмнение Камила бе дала описанието й, сигурно щеше да я последва. Хвърли бърз поглед през рамо. Той все още говореше по предавателя, застанал на стълбището пред къщата. Заля я вълна от паника. Разбира се, че нямаше да тръгне след нея. Щеше да извика патрулната кола, която да я прибере от автобусната спирка… или пък когато влиза в метрото… или докато върви по тротоара.

Сякаш да потвърди подозренията й, от далечината се разнесе вой на полицейска сирена. Не можеше да се мотае наоколо повече. Трябваше да избяга, да отиде някъде, където нямаше да могат да я намерят. В този момент откъм Найтбридж се зададе свободно такси. Размахала яростно ръка, защото сирените се чуваха все по-близо, тя скочи в колата в мига, в който спря, отпусна се на задната седалка и задигна тежко.

— Накъде, мис?

— Към Уайт Чапъл Роуд — успя да каже. — Номер седемдесет и две.

 

 

Към седем и половина Люси все още не се притесняваше за Попи. В края на краищата предполагаше се, че момичето е в собствения си дом, за да си вземе някакви дрехи. Може дори да е решила да се види с Камила. Но към осем реши да позвъни на „Уилсън Кресънт“.

— Обажда се мисис Хамилтън — каза тя веднага щом чу гласа на Мейтлънд. — Мис Попи още ли е там?

Настъпи мълчание.

— Мис Попи? — чу се най-после гласът на Мейтлънд. — Не сме я виждали днес.

— Но тя каза, че ще се прибере да си вземе някои неща.

— В колко часа беше това, мадам?

— Рано следобед… точно след обяда. Сигурен ли сте, че не се е промъкнала в къщата, без никой да я забележи?

— Това е абсолютно невъзможно, мадам. Всеки, който се приближи до къщата, се претърсва и проверява от полицията. Сигурен съм, че не биха пуснали никого, дори и да има ключ, без да ме попитат дали го познавам.

— Полицията ли? — учудено попита Люси. — Какво, за Бога, прави там полицията?

— Не сте ли чули новините за арестите в Ардачи, мадам?

— Чух ги, разбира се.

— Изглежда, възможно е някой да се опита да отмъсти на мисис Итън и Специалните служби осигуриха постоянна охрана на къщата и сградата на компанията „Итън и Итън“. Мисис Итън е охранявана денем и нощем — почти като Министерството на отбраната! — важно завърши той.

— Какво? — уплашено извика Люси. Първата й мисъл беше за Филип. Ако Камила беше в опасност, то същото се отнасяше и за него. Ами ако нещо му се случи? Съжаление след съжаление се надигаха у нея като морски прилив. Съжаление, че бе посетила Камила след завръщането си от Хонконг, съжаление, задето бе предложила на Филип да ги придружи до Шотландия. Защо не беше отишла сама?

Люси не слушаше обясненията на Мейтлънд за случилото се.

— Искате ли да поговорите с мисис Итън? Иди може би с мистър Хамилтън? — най-накрая попита той.

— Мисля, че е по-добре да поговоря със сина си — отвърна Люси. — Много е спешно, Мейтлънд. Бихте ли го извикали, моля?

— Веднага, мадам.

Миг по-късно Филип беше на телефона.

— Ало? — студено каза той.

— Току-що научих за онази ужасна история с черния списък — започна Люси. — Но това е страшно, Филип! Нямах представа, че нещо те заплашва. Смятам, че не трябва да оставаш в Лондон.

— Нищо не ме заплашва — спокойно отвърна той.

Пренебрегвайки думите му, Люси продължи:

— Мисля, че би могъл да заминеш за Съединените щати за известно време. Би могъл да изучаваш архитектура и в Ню Йорк…

— Ей, чакай малко! — сряза я Филип. — Много добре разбирам какво искаш да направиш, само че няма да стане. С ИРА или без ИРА, нямам намерение да напускам Англия.

— Но не разбираш ли колко сериозно е положението? Знаеш какво може да се случи. Според мен ужасно е, че млад човек като теб е замесен в тази опасна работа…

— Мамо! Ще престанеш ли? Няма да избягам и да оставя Камила да посрещне сама онова, което я очаква. Ясно ли е? Полицията само взема предпазни мерки. Не очакват някакъв опит за отмъщение.

— Продължавам да смятам, че трябва да напуснеш страната, преди нещо да се е случило — гласът й издаваше, че е на ръба на истерията. — А сега ми кажи какво става с Попи?

— Какво искаш да кажеш? Та нали Попи е при теб?

— Не, не е. Искам да кажа, че наистина живее тук, но отиде до „Уилсън Кресънт“ да си вземе някои неща, а Мейтлънд каза, че изобщо не е ходила. Притеснявам се за нея, Филип, особено след като разбрах тази история с ИРА.

— Почакай малко. Ще попитам Камила дали я е виждала.

Люси чакаше нетърпеливо. Беше решила да се обади в полицията. Беше почти осем и половина. Никой не беше виждал Попи повече от седем часа. През това време би могло да й се случи всичко.

— Люси? — чу тя гласа на Камила. — Какво искаш да кажеш с това, че Попи е тръгнала за насам днес следобед? Никой от нас не я е виждал, откакто дойде да живее при теб.

— Но това като че ли не те притеснява много — изстреля Люси. След това за трети път повтори какво бе решила да направи Попи днес. — Оттогава никой не я е виждал.

— Каза ли ти къде има намерение да ходи?

— Каза, че ще дойде да си вземе някакви учебници и дрехи от вас и предположих, че веднага след това ще се върне тук.

— Боже мой, надявам се, че не е отишла да посети някого от участниците в метежа — гласът на Камила преливаше от безпокойство. След това добави с надежда: — Може би, след като скоро ще тръгне на училище, е отишла да посети някоя от съученичките си?

— Ами тази история с ИРА?

— Знам със сигурност, че тя не е в черния списък, тъй като изрично попитах.

Поговориха още няколко минути, след което Люси затвори телефона и погледна стенния часовник. Докато Попи живееше в дома й, тя бе отговорна за нея. Ако не се върнеше до десет часа, щеше да се обади в полицията. Не даваше пукната пара за това, което си мислеше Камила.