— Ами ти? Толкова се страхувах… О, Филип! — гласът й замря. Не беше в състояние да му опише всички мрачни мисли, които я бяха тормозили през цялото време.

Изражението му изведнъж стана напрегнато.

— Опитах се да им попреча да те последват, но единият успя да се изскубне и хукна след теб. Сигурна ли си, че си добре?

— Да.

Стояха така, лице в лице, и помежду им се прокрадна някакво напрежение. Погледите им се срещнаха и тя почувства, че не й достига въздух. Неспособна да го гледа повече, тя сведе лице и осъзна, че няма смисъл да се преструва. Не и пред него. Не и пред себе си. Безсмислено беше да продължава да се преструва, че двамата са само добри приятели, след като онова, което изпитваше към него, бе всепоглъщаща любов. Какъв смисъл имаше да прикрива чувствата, които вече не можеше да отрича?

Отново вдигна глава и в изражението й безпогрешно можеше да се прочете копнежът на влюбена жена, която бе живяла много дълго без любов.

Сякаш в отговор на нещо, което също не можеше да потиска повече, Филип безпомощно пристъпи към нея. После, с цялата сила на току-що откритата страст, обви ръце около нея и я притисна към себе си. Студената му буза се допря до нейната и миг по-късно тя усети ледените му устни върху своите. Камила го притегли към топлината на тялото си, галейки косите и врата му, докато целувките му ставаха все по-настойчиви и по-пламенни.

— Камила — прошепна той, — не смеех да се надявам, че и ти изпитваш същото.

Сега тя не се учуди на думите му, въпреки че по-рано те щяха да я изумят. Изпита странното усещане, че всичко това е било предопределено и по-нататъшната им връзка е неизбежна.

— Обичам те — простичко каза тя. — Струва ми се, че те обичам от много време насам.

Филип пак я целуна нежно, повтаряйки името й отново и отново, и тя се вкопчи в него, докато от дъното на душата й бликаше радост.

В този момент нечии ясни стъпки пред вратата на Крийгнеч ги стреснаха и ги накараха да се разделят.

— Какво става, по дяволите! — възкликна Филип.

Тя бързо му каза, че в крайна сметка е успяла да се обади в полицията:

— Не ги ли срещна на кея? Предполагаше се, че трябва да дойдат да ти помогнат.

Той поклати глава.

— Не им казвай повече от необходимото — бързо я предупреди Филип, когато някой силно потропа на вратата и из празната къща отекна звънецът.

Тя го погледна неразбиращо:

— Защо?

Филип заговори нетърпеливо:

— Мисля, че те са замесени в това, което става тук. Не можеш ли да им кажеш, че сме ги повикали, защото случайно сме срещнали група пияни и се е завързал бой?

— Какво? В два часа през нощта? — Камила поклати глава. — Никога няма да ми повярват.

— Какво им каза?

— Казах им… Боже мой, не мога да си спомня! Бях в такова състояние, когато разбрах, че Хектор Рос не е звънил в полицията! Ами с кого тогава разговарях от неговия телефон? — притисна ръка към устните си. — Който и да е бил, казах му къде да те търси. Казах още, че сме били нападнати и… Господи, Филип, не помня какво им казах.

Сега, когато знаеше, че той е в безопасност, всичките й предишни кошмари я връхлетяха отново и я изпълниха със страх. Колата на баща й, скрита в рибарския навес без капчица спирачна течност, смъртта на повече от четиридесетте кучета… заплашителните бележки. Ставаше нещо ужасно и единственото, което изглеждаше напълно ясно, беше, че те са в опасност.

— Трябва да отворим вратата — каза Филип, хвана я за ръка и я поведе към антрето. — Не забравяй: говори възможно по-малко. Преструвай се, че всичко е наред.

Камила кимна и стисна ръката му. След това изпъна рамене и вдигна глава. Това й напомни за времето малко след смъртта на Дейвид, когато трябваше да присъства на събрание на борда на директорите като новия президент.

Те бяха двама и стояха на най-горното стъпало пред вратата. Отправиха им продължителни погледи, след което се обърнаха към нея, пренебрегвайки Филип.

— Добре ли сте, мис? — полицаят имаше лукаво лице с лисичи черти и тя се запита дали не беше същият, с когото бе разговарял Филип, когато бе отишъл до Коулдеър, за да докладва, че кучетата на Едит са били отровени със стрихнин.

Камила му отправи една от най-очарователните си усмивки.

— Съжалявам, че ви накарах да дойдете дотук в такава ужасна нощ — извинително започна тя. — Както виждате, и двамата сме добре.

Полицаите я изгледаха подозрително, както й се стори.

— Вие не сте ли онази дама с кучетата?

— Моята втора майка има… ъъъ… имаше много кучета.

— Няма нищо нередно — нехайно се намеси Филип. — Наистина всичко е наред. Мисис Итън беше разтревожена, когато се заблудихме в тъмнината и попаднахме на неколцина пияни рибари край кея. Но както виждате, всичко е наред.

В този момент полицаят с лисичето лице като че ли позна Филип.

— Виждали сме се и преди, нали… сър? — паузата, преди да произнесе почтителното „сър“, беше почти обидна.

— Възможно е — отвърна Филип и обви ръка около раменете на Камила със защитен жест. Усмивката му не издаваше нищо. — Съжалявам, че ви обезпокоихме.

Лисичето лице се обърна отново към Камила:

— Разбрахме, че сте останали с впечатлението, че някой ни се е обаждал по-рано и ни е молил за помощ?

— Да… ами когато изгубих приятеля си в тъмнината, помолих някого да позвъни в полицията вместо мен… и се надявах, че са го сторили.

— И кого точно помолихте, мис?

Камила усети как ръката на Филип се стегна върху рамото й, сякаш искаше да я предупреди.

— Не знам. Не съм сигурна — опита се да се измъкне тя. — Беше някой от селото. В тъмнината не можах да видя ясно.

— Е, всичко е добре, когато свършва добре — каза Филип и отново се усмихна успокоително. — Извиняваме се още веднъж.

Почти неохотно двамата полицаи се върнаха при колата си, която бяха паркирали на алеята. След като хвърлиха последен подозрителен поглед към Камила и Филип, които стояха пред вратата, те влязоха в колата и потеглиха.

— Слава Богу! — облекчено въздъхна Камила. — Убедена съм, че не повярваха на нито една дума.

Филип потрепери и тя осъзна, че той все още е облечен в мокрите си дрехи.

— Трябва да свалиш тези неща — обърна се към него тя и го дръпна за ръката. Заизкачваха се по стълбите и той съблече мокрия пуловер.

— Иди в банята и хвърли тези дрехи във ваната при моите. Там има достатъчно хавлии. Ще ти донеса сухи дрехи от твоята стая — нареди Камила.

Докато той си вземаше душ, тя седеше на леглото и през затворената врата на банята му предаваше разговора си с Хектор Рос и твърдението, че някакъв рибар е купил колата на Малкълм, защото Едит вече нямала нужда от нея.

— А истина ли е, че не е можела да кара кола? — извиси глас Филип над нежното шумолене на течащата вода.

— Не знам — отговори Камила. — Звучи ми невероятно. Цял живот е живяла в провинцията и би следвало да може да шокира.

— Това ми изглежда съвсем логично — съгласи се той, спря крана и се уви с една голяма кърпа. Излизайки от банята, попита:

— Какво мислиш за Едит?

Докато говореше, Филип се настани на леглото до нея и улови ръката й с топлите си пръсти. Камила се замисли:

— Татко се е запознал с нея на някакво събиране у стари приятели в Глоусестършир, където тя е живеела. Била е вдовица, без деца, и кучетата са били смисълът на живота й.

— Знаеш ли — отбеляза Филип, — напълно е възможно и тя да е замесена в това.

— Но какви мотиви би могла да има, Филип? Какво би могла да спечели от случилото се? Изгуби съпруга си, кучетата…

— Изглежда, нещо се е объркало — вметна той.

Камила го погледна замислено:

— Струва ми се, че трябва да останем тук още няколко дни. Трябва да разберем какво се изнася от Ардачи! Не можем да оставим нещата дотук. Нужни са ни доказателства.

Филип въздъхна облекчено.

— Аз през цялото време настоявах да останем — припомни й той.

— Да, знам — уловила погледа му, тя се усмихна. Филип я наблюдаваше напрегнато и сърцето й се обърна. След това се наведе и нежно я целуна по устните.

— Страхувах се, че ако се върнем в Лондон, няма да искаш да ме виждаш повече. Страхувах се да не те загубя още преди… — заекна и страните му пламнаха. — Преди…

— Преди дори да си ме имал? — нежно попита тя. — О, Филип, аз настоявах да се върнем, защото се боях.

— От какво?

— Боях се да те обичам, да не бъда отблъсната, да не се окажа наранена и да не изглеждам като глупачка.

С друга целувка той я накара да замълчи.

— Не ти ли е минало през ума, че подобни мисли безпокояха и мен денем и нощем? Струва ми се, че се влюбих в теб още при първата ни среща, когато бяхме на вечеря у вас. Мама се опитваше да обърне вниманието ми към Попи, а ти изглеждаше много притеснена заради начина, по който тя беше облечена… — замълча и се засмя. — Още тогава си помислих, че ти си най-вълнуващата жена, която някога съм виждал.

Камила притисна ръката му между дланите си и погали силните му пръсти.

— А сега?

— Сега си мисля, че си най-вълнуващата и любвеобилна жена, която някога съм познавал.

Този път целувката му беше настойчива и тя обви ръце около врата му и се притисна към него, зашеметена за момент от аромата на косата и кожата му. Желанието, което я заля, беше толкова силно, че дъхът й секна. Вече нямаше нужда от думи. Съмненията от предишните няколко дни бяха изчезнали безследно.

Искрата, разпалена между тях, бе прераснала в пламък. Бавно, внимателно Филип положи Камила до себе си и тя му се отдаде с всичката страст на своята любов.

Спокойствието, което следваше всяка буря, настъпи на следващата сутрин с утихването на вятъра и из въздуха се разнесе острият вкус на водорасли и сол, който беше едновременно освежителен и пречистващ. Камила и Филип не бяха спали почти през цялата нощ и при първите отблясъци на зората върху сивия хоризонт станаха, за да си вземат душ, да се облекат и да закусят, без да им се налага да крият повече присъствието си в Крийгнеч.

— Вече реших — съобщи Камила — да прегледам нещата на Едит. Знам, че е непочтено и много бих желала първо да получа разрешението й, но не виждам какво друго бих могла да направя.

Филип кимна в знак на съгласие.

— А докато се занимаваш с това, аз ще се поразходя до селото, за да видя какво става. Освен това имаме нужда от хляб и масло.

— Ще бъдеш предпазлив, нали? — притеснено се обърна към него тя.

По лицето му се разля широка усмивка.

— Мисля, че съм в пълна безопасност посред бял ден. Ще се отбия в кръчмата веднага щом отвори, за да изпия чаша бира. Може да разбера нещо интересно, ако поговоря с рибарите. Този път поне няма да ми се налага да лъжа, че съм отседнал в хотел в някое съседно село, в случай че някой ме попита.

Тя го наблюдаваше как се отдалечава и почувства, че всеки неин нерв я подтиква да го последва, сякаш с нея го свързваха някакви невидими нишки, които излизаха от самото й сърце. Новата любов, която бе намерила в момент, когато си мислеше, че е приключила с тази страница от живота си, беше ужасяваща и възвишена, вълнуваща и плашеща. Знаеше, че е поела по път, който в един момент можеше да бъде обсипан с цветя, а в следващия да се окаже минно поле. Ала беше разбрала и нещо друго.

Какво от това, че Филип бе с двадесет години по-млад от нея? Подобни неща се случваха доста често в последно време. Никой нямаше да погледна на това с лоши очи. Ако хората я обвиняваха, че в негово лице си бе намерила играчка, това си беше техен проблем. Обичаше Филип с цялата си душа и това чувство я връщаше назад към младостта по начин, който тя бе смятала за невъзможен. Коя жена, освен ако не бе кръгла глупачка, би обърнала гръб на шанса да получи толкова много щастие?

След като изчисти масата след закуска, тя се качи в стаята на Едит, седна на един стол и започна да претърсва нещата й.

Филип крачеше бързо по краткия път, който отделяше Крийгнеч от Ардачи. Никога преди не се бе чувствал толкова щастлив и на душата му не е било толкова леко. Все още не можеше да повярва, че такава прекрасна жена като Камила отвръща на любовта му. Това го караше да се чувства десет стъпки по-висок. Много пъти през тази нощ тя му бе признавала, че го обича, шепнейки думите с дълбоко вълнение между две целувки. Това беше най-изумителното нещо, което му се беше случвало някога, и сега му се струваше, че предишните му връзки с момичета като Фиона, или дори екзотичната Лей-Лай от Китай, бяха само репетиция за истинската любов, която бе намерил в лицето на Камила. Оглеждайки се наоколо, реши, че днес обича целия свят. Всичко — и планините, и безоблачното небе, и блещукащата вода на залива, и малките спретнати къщички, — всичко му изглеждаше ново, особено и много по-красиво от предишните дни. Камила го обичаше и само това имаше значение. Предишната нощ му се бе отдала доверчиво и великодушно, позволила му бе да влиза в нея отново и отново и му бе доставила удоволствие, което дотогава не бе познавал.

Реши, че иска да й направи някакъв подарък. Нещо, което да й напомня винаги за времето, което двамата са прекарали тук. Ако успееше да намери в Ардачи магазин, в който да му предложат нещо подходящо, той би й го поднесъл като знак за своята любов.

Почти веднага забеляза малък антиквариат встрани от главната улица и от белия надпис върху малкото прозорче думата „вехтории“ се наби в съзнанието му много по-осезателно, отколкото думата „антики“. Все пак, разглеждайки витрината по-отблизо, той забеляза един поднос, върху който бяха подредени различни дребни украшения, и влезе. Възрастен мъж в избеляло сако и щръкнали мустаци се появи от сянката в дъното на помещението.

— Мога ли да ви бъда полезен? — любезно се осведоми той.

Филип бе спрял до подноса, загледан в нещо, поставено в малка бяла кутийка.

— Това е много красиво — отбеляза той и го вдигна. Върху коприната лежеше брошка. Беше изработена от сребро и имаше класическата семпла овална форма, но това, което я правеше по-различна, беше яркият жълт камък в средата, който блестеше на светлината.

— О, да, много хубава дреболия. Принадлежала е на семейството на леърда, което е живяло в голямата къща — обясни старецът, докато триеше стъклата на позлатените си очила в ръкава на сакото си.

— Какво? В Крийгнеч? — изненадано попита Филип.

— Да. Майката на леърда я е подарила на една от прислужничките си като сватбен подарък. Вероятно е станало преди около шестдесет години. Момичето се е казвало Флора. Тя почина преди няколко години и това, заедно с още някои от нещата й, ми беше продадено. Обичаше да казва, че то е принадлежало на пра-пра-прабабата на леърда. Брошката е стара семейна ценност. Не знам нищо повече за нея, но е много стара и е направена от чисто сребро.

— А какъв е камъкът? — Филип го вдигна към светлината и забеляза как се променя блясъкът му под различен ъгъл от бледожълто до наситения златист цвят на меда.

— Трябва да е жълт кварц. Намира се в планината Блу Кеърн. Много е популярен по тези места — осведомено обясни продавачът.

— Само в Шотландия ли се среща?

— О, да. Само в Кеърн.

Филип мигновено взе решение. Точно това му бе нужно — нещо специално, свързано с тези места и много красиво.

Старецът сложи кутийката в малка кафява торбичка и с удоволствие прие чека на Филип. Като пусна пакетчето в джоба си, младият мъж тръгна да направи останалите покупки, преди да отиде до пощата, за да купи новия вестник.

Едит е педантична личност, откри Камила, докато преглеждаше нещата й. Всичките й документи бяха прегледно подредени в различни папки. Сред тях имаше осигурителни полици, застраховки, квитанции за изплатени такси, кредитни карти. Всички те обаче не представляваха никакъв интерес. Датите на някои сочеха времето, преди да се омъжи за Малкълм, и имаха чисто битов характер.

Като се опитваше да не размества нищо, все още чувствайки неудобство, задето се рови из личната документация на втората си майка, Камила продължаваше изследването си.

Първият шок беше, когато в едно от чекмеджетата на бюрото намери шофьорската книжка на Едит. С бърз поглед се увери, че е все още валидна, което потвърждаваше недвусмислено подозрението й, че Хектор Рос лъжеше, като й бе казал, че Едит е продала колата на Малкълм, защото не умеела да кара.

Следващият удар, който я изпълни с ужас, беше едно ръчно написано писмо, носещо дата от предишната година.

„Скъпа Едит

Чудесно е, че сте решили да се преместите да живеете в Ардачи. Вече нямам търпение. Убеден съм, че двамата с вас бихме могли да постигнем много добри резултати.

Хектор Рос“

Сред книжата Камила откри един стар, недовършен дневник, няколко празни пощенски картички и тогава измежду страниците на една туристическа брошура изпадна лист, изписан с познатия почерк на Едит. Беше писмо до сестра й Хариет. Беше недовършено, изреченията свършваха по средата, но то разкри на Камила онова, което искаше да научи.

Филип остави на кухненската маса букет цветя. Камила, която в момента белеше домати за обяда, се обърна, забеляза ги и изтри в кърпата мокрите си ръце, за да ги вземе.

— Прекрасни са — каза тя, чудейки се защо ли той стои и я наблюдава с тази тайнствена усмивка. — Наистина ли ги набра специално за мен?

— Не. Помолих Кен Търнър да отлети до Лондон и да ми ги избере специално — подразни я той.

— Глупчо! — засмя се тя. Малкото букетче диви цветя беше най-хубавото нещо, което би могъл да й донесе. Тя се приближи до него и го целуна нежно по устните. — Благодаря ти, мили!

— Искаш ли да ти донеса някаква ваза или нещо друго, за да ги натопиш? — попита той и като я дръпна за носа, обви ръка около кръста й.

— Да, ще взема онази… О! — тя извика леко и се загледа в цветята, сякаш не можеше да повярва на очите си. — Филип! О, скъпи…

Тя внимателно свали брошката от стеблото на един див карамфил.

— Харесва ли ти?

— Великолепна е! — възкликна тя. — О, Филип, колко мило от твоя страна!

Трогната, тя я забоде на ревера на сакото, което носеше. Въпреки че беше старинно бижу, брошката се съчетаваше много добре с модните й дрехи и тя беше очарована. Обвивайки ръцете си около врата му, Камила го погледна с искрящи очи, знаейки, че този малък знак за неговата любов й е много по-скъп от всички скъпоценности, които притежаваше.

— Това е най-хубавият подарък, който можеше да ми направиш — нежно каза тя.

Вместо отговор той я целуна продължително и страстно, притискайки я до себе си, за да се наслади на стройното й тяло, на аромата на косата и кожата й, и усети, че го обзема страст, която повече не можеше да направлява. Тогава там, в кухнята, те се отпуснаха на пода и отново се превърнаха в едно, подчинявайки се на желанието, което повече не можеха да потискат. След като свършиха, останаха да лежат в прегръдките си и тя нежно прокара пръст през извивката на устните, скулите и веждите му.

— Толкова те обичам! — прошепна Камила и гласът й звучеше така, сякаш откритието я учудваше.

— Но не толкова, колкото аз теб — отвърна той, замаян от силата на своите чувства. — Господи, Камила, обичам те повече от живота си!

По-късно, докато приготвяха обяда си, тя му разказа за незавършеното писмо на Едит до сестра й.

— И какво пише в него? — запита той, докато режеше няколко домата на половинки като гарнитура към агнешките котлети, които бе донесъл.

Камила спря да подрежда масата и го погледна.

— Всичко е много по-сериозно, отколкото си мислехме.

— За какво става въпрос? За контрабанда? И какво изнасят? Наркотици?

Тя поклати глава.

— Не. Превозват оръжие за ИРА.

— Какво?

Той се извърна рязко и я загледа с разширени от изумление очи.

— Да. Някой от селото, но Едит не споменава името му, ръководи цялата организация, която купува оръжие от Чехословакия. Изглежда, крият ги между стоките за бита, после ги докарват в Ардачи и ги изнасят към Северна Ирландия с рибарски лодки.

— Значи това е превозвал камионът?

— Да — Камила погледна отново писмото на Едит. — Пише още, че има и тайна радиостанция.

Филип подсвирна.

— Всичко се оказа доста по-сериозно, отколкото предполагахме.

— Знам.

— Има само едно-единствено нещо, което ме озадачава — той се намръщи замислено. — Вече знаем, че баща ти е бил убит, защото е разбрал прекалено много, но защо са убити кучетата?

— Защото лаят им е смущавал тъмните им дела.

— Точно така. Но не разбирам защо хората в едно шотландско село биха подпомагали Ирландското национално движение за пълна независимост? Това ми изглежда нелогично.

— И все пак е така, защото Едит споменава в писмото си, че лидерът, който и да е той, е член на екстремистка шотландска националистическа организация, която симпатизира на ИРА.

— О! — разбиращо кимна Филип. — Малките политически групировки си създават собствена мрежа из целия свят. Те си помагат при извършването на терористични акции.

— Точно така.

— Трябва бързо да изчезваме оттук.

Камила го погледна притеснено.

— Мислиш ли, че са разбрали, че сме се добрали до истината? Питам се защо ли Едит не е довършила писмото? Според мен нещо я е обезпокоило, защото го е пъхнала набързо между страниците на туристическата брошура — тя сгъна писмото и го прибра в джоба си. — Чудя се къде ли е тя в момента? Много ми се иска да ми се обади, но подозирам, че се страхува да се върне тук.

— Междувременно ти предлагам да съберем багажа си, да заключим къщата и да си тръгваме — настоя Филип. — Нямаме време да се размотаваме наоколо.

Внезапно той се превърна в по-разумния от двамата и й нареди да събере останалата храна, която подреди до куфарите им в багажника. След това обходи къщата, провери всеки прозорец, заключи вратите и изключи бойлерите.

Благодарна, че по изключение някой друг се бе нагърбил с работата, Камила позвъни на Джийн, за да й съобщи, че напускат Крийгнеч.

— Е, да вървим — каза най-накрая Филип. — Колкото по-скоро си тръгнем, толкова по-добре за нас.

Полицейското управление в Глазгоу представляваше масивна голяма сграда, чиято конструкция напомняше къщичка от конструктор „Лего“ с равен покрив, симетрично подредени прозорци и бяла двойна врата на върха на малко каменно стълбище. От нея се излъчваше стабилност и сигурност, каквито порядъчните граждани търсеха в лицето на реда и закона, но не се полагаха на обикновените престъпници.

Камила и Филип паркираха мерцедеса на паркинга отпред и забързаха навътре. След петнадесет минути вече бяха в кабинета на началника, където даваха подробни показания.

Към следващата част или към съдържанието

Уна-Мери Паркър Забранени чувства (15)

Метаданни

Данни

Забранени чувства

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четиринадесета глава

Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (15)