Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (10)

Девета глава

Сърцето на Ардачи лежеше в малкото, но оживено пристанище, от което рибарските лодки излизаха в морето много преди първите лъчи на зората, когато студената луна се плъзгаше над извисяващите се наоколо планини, за да се завърнат много по-късно със скъпоценния си товар от скумрия и треска. Всички улички и пътечки извеждаха към стария кей, включително и тясната главна улица, която минаваше през цялото село и свързваше Обан с Минард Пойнт, следвайки извивките на брега. Тъй като бяха встрани от главния път, малцина туристи изобщо виждаха малките каменни хижи, единствената поща, която представляваше и универсален магазин, пекарната и дори странноприемницата, върху един от прозорците, на която стоеше прашна обява: „Легло и закуска“.

Заобиколено от малки ферми, в които се осигуряваха повечето от необходимите продукти, Ардачи беше отдалечено, изолирано и затворено в себе си селце.

Прекосявайки го по пътя си от хотела, Камила вече можеше да разбере негодуванието, което бе предизвикало пристигането на баща й. Крийгнеч, построен в най-отдалечения край на селото върху собствени земи, бе принадлежал на рода на предишния собственик в продължение на триста години. Без съмнение прадедите на последния леърд са притежавали цялото село, включително и рибарското пристанище. Маквейн беше знатен шотландски род и несъмнено Хамиш Маквейн се бе радвал на уважението на местните хора. И ето че изведнъж се бе появил Малкълм Елиът, преуспял пенсиониран лондонски банкер, със съпругата си англичанка и цял рояк кучета, чието лаене навярно бе смущавало спокойната атмосфера.

— Не е ли това мястото, където се предполага, че е била конфискувана кореспонденцията на баща ти? — попита Филип, докато минаваха покрай постройката, представляваща едновременно поща и универсален магазин, в който се продаваше всичко: от вестници и картофи до шампоани и парафин.

— Да. Изглежда съвсем идилично, нали? Като че ли единственото вълнуващо нещо, което би могло да се случи тук, е да им се свършат пощенските картички. Джефри твърди, че всички са много приятелски настроени и готови да помогнат — добави тя с напрегнат глас.

Беше й неимоверно трудно да се примири със сведенията, които беше получила. В един момент се видя готова да приеме идеята, че баща й си бе въобразил всичко, а в следващия се бе случило нещо, което несъмнено доказваше, че той бе казал самата истина. Нещо ставаше в Ардачи. Въпросът беше — какво?

— Смяташ ли, че и Едит е замесена? — запита Люси от задната седалка на мерцедеса. — В крайна сметка нали точно тя е поискала да се преместят да живеят тук? Не ми ли беше споменала, че още в мига, в който за първи път е видяла Крийгнеч, е пожелала баща ти да го купи?

— Така е — замислено отговори Камила, — но какви биха били мотивите й? Защо би докарала татко да живее тук, само за да бъде преследван от цялото село, а по-късно да бъдат изтровени кучетата й? Звучи ми нелогично.

Те все още се опитваха да осъзнаят ужасяващия резултат от аутопсията. Който и да бе отровил кучетата, бе го направил съвсем умишлено.

— При все това трябва да погледнеш в лицето и факта, че сега Едит е доста богата вдовица — отбеляза Филип. — Представи си, че е смятала, че Малкълм ще й остави Крийгнеч и ще се погрижи да я осигури богато?

— Той й остави правото да използва къщата, докато е жива, след което трябва да я наследим двете с Попи — обясни Камила. — Подсигури й също приличен доход, но в случай на смърт капиталът също трябва да се раздели между мен и Попи. Преди да се ожени повторно, той обмисли всичко много добре и смятам, че завещанието е справедливо.

Наближаваха входа на Крийгнеч и Филип намали скоростта.

— Какво ще правим сега? — запита той.

— Бих искала да прекарам тук малко повече време, за да открия какво, по дяволите, става — призна Камила.

— Аз също — присъедини се и Люси. — Би било истинска лудост да си тръгнем сега и да оставим толкова много въпроси без отговор. Ти нали не бързаш да се върнеш в Лондон, Филип?

Върху загорялото му лице се изписа очарователна усмивка.

— И да се лиша от компанията ви ли, мамо? Не, разбира се, че мога да остана.

В този момент погледът му улови този на Камила и той осъзна колко много желае да продължи това пътуване. Никога досега не бе срещал толкова вълнуваща жена и копнееше да разбере кое я прави толкова различна. Тя изглеждаше силна, но някак си уязвима, сърдечна, но в същото време и недосегаема. И винаги, винаги нейната интелигентност го предизвикваше да се опитва да достигне нивото й. Струваше му се, че под силната й външност се крие нещо, което жадува да бъде завоювано.

Мълчаливо измина алеята пред Крийгнеч, паркира колата пред дясната пристройка и изключи двигателя. После се обърна и открито погледна Камила, която седеше до него. Разрошената й от вятъра коса с цвят на мед се спускаше върху раменете, а пуловерът с цвят на праскова хвърляше меки отблясъци върху лицето й на слънчевата светлина.

— Откъде ще започнем? — тихо попита той.

— Хайде да влезем вътре и да си изработим план за действие — отвърна на погледа му тя с едва разтворени в усмивка устни.

Входната врата се отвори леко и откри облицования с каменни плочи вестибюл, който бе облян от светлина. Излъсканите месингови украшения и полираните мебели придаваха на обстановката особен блясък. Люси се огледа наоколо и възкликна:

— Колко различно изглежда всичко днес! Не ви ли се струва, че къщата сякаш е по-приветлива?

— Да, много по-добре е и доста по-уютно — съгласи се Камила. — Вероятно причината за това е, че кучетата ги няма вече отзад. Ужасяващата гледка бе в състояние да накара да изглежда мрачно дори най-съвършеното място.

Тя обходи квадратното фоайе и отвори вратите на библиотеката, гостната и трапезарията, от което то стана още по-светло.

— Филип, би ли отворил няколко прозореца, моля? Ще бъде много по-приятно, ако проветрим стаите.

Сега тя можеше да разбере защо баща й и Едит бяха обичали Крийгнеч толкова много. Той създаваше усещане за традиции, за история, за вечност. Вълнуваща бе мисълта, че къщата е била построена преди триста години, а внушителната гледка, която се откриваше от големия прозорец към величествените планини, извисяващи се над водите над залива Лорн, е непроменена от хилядолетия. „И аз бих могла да бъда щастлива тук“, помисли си тя и за момент почувства близостта на баща си по-силно от когато и да било преди.

— Камила?

Тя се извърна към Филип, който бе произнесъл името й. Той държеше в ръцете си нещо, което разглеждаше със странно смръщени вежди.

— Какво има?

— Една… една бележка… адресирана до теб. Току-що я забелязах в пощенската кутия — подаде й лист бяла хартия, върху която някой беше надраскал някакво съобщение, написано неграмотно и неразбираемо. Писано беше с неподострен молив върху лист от евтин джобен бележник.

Бавно, невярващо, Камила прочете съдържанието на останалите:

„Махайте се оттук и си вървете у дома. Нищо добро няма да видите, ако останете. Сигурно не искате да свършите като баща си и другите.

Доброжелател“

Настъпи моментна тишина, след това Люси заговори:

— Е! Какво ще кажете за това?

Камила не продума, а мислите се лутаха в съзнанието й.

— Кой знае, че сме тук? — най-накрая каза тя. — Само Хектор Рос и синът му Аластър!

— И Джок, помощникът на ветеринаря — напомни й Филип. — Той е много странен младеж. Почти не говори. Когато му предложих да му помогна, той отговори само: „Както искаш!“ Независимо от усилията ми, не успях да изтръгна нищо от него.

— Мисля, че трябва да направим три неща — решително заяви Камила и се насочи към библиотеката, където седна на стола зад бюрото на Малкълм. Люси я последва и за първи път видя в нейно лице президентката на компания „Итън и Итън“ — жената, която управлява преуспяващ бизнес, която харчи и печели огромни суми, която сякаш не се страхува от нищо.

— Какво ще правим? — запита тя.

— Първо, трябва да отидем до полицията и да им представим резултатите от аутопсията, както и да им покажем тази бележка. Второ, трябва да се обадим на Хектор Рос, за да го уведомим, че кучетата са били отровени. И трето, въпреки че не би било почтено да го правим в отсъствието на Едит, налага се да се поровим из това бюро и навсякъде, където татко е държал документите си. Може би ще намерим някакви анонимни писма или пък дневника му? Трябва да търсим нещо, което би могло да ни покаже пътя.

— Добра идея — съгласи се Филип. — Да отида ли в полицията вместо теб? Снощи открих, че най-близкият участък е в едно съседно село — Коулдеър. В Ардачи такъв няма. Бих могъл да отскоча сега и да им покажа бележката.

— Благодаря ти, Филип — тя се обърна към Люси. — Имаш ли нещо против да ти предоставя съмнителното удоволствие да се обадиш на Хектор Рос и да му съобщиш, че кучетата не са умрели от някакво заболяване?

— Скъпа, нямам търпение — тя отметна глава и се разсмя. — Непременно трябва да чуя какво ще ми отговори.

Филип скочи на крака.

— Да започваме тогава. Ще се върна след около час, Камила.

Тя му подаде надрасканата бележка.

— Ако успееш да намериш някъде копирна машина, няма да е зле да направиш няколко копия, преди да предадеш оригинала на полицаите. Вече стигнах до състоянието да не се доверявам на никого.

— Дори на полицията? — запита Люси шокирана.

— Мамо, ти забравяш колко дълго живяхме в Хонконг — засмяно й възрази Филип. — Това вече не е добрата стара страна, която познаваш. Нещата са доста променени.

— И къде научи това? На лекциите по Ренесансова архитектура в университета? — настойчиво попита тя.

Той се засмя по начина, по който караше сърцата на момичетата да се обръщат, и в очите му затанцуваха весели пламъчета.

— Имам и знания, които дължа единствено на уличното възпитание — подразни я той. След това помаха с ръка, прекоси антрето и слезе тичешком по стълбите. Миг по-късно го чуха да включва двигателя на колата и да потегля по чакълестата алея към изхода.

Люси въздъхна и погледна Камила.

— Имала ли си някога усещането, че между теб и Попи лежи огромната пропаст на възрастта? Понякога Филип ме кара да се чувствам толкова стара!

Камила се засмя.

— Попи и аз живеем на различни планети. Ние дори не говорим един и същи език!

— Както ти казах и преди, това е само преходен период. Сега тя изживява своята битническа или как беше там — пънкарска фаза. Виждаш ли? Филип ще умре от смях, ако ме чуе да казвам това — и тя поклати глава, без да губи доброто си настроение.

— Не смятам, че между вас двамата лежи пропастта на възрастта — отбеляза Камила. — Възприемам го като съвсем равен, може би защото е толкова разумен.

— Скъпа моя, той е същинско дете понякога. Изглежда разумен, защото е възприел маниерите на възрастните — увери я Люси. — А сега къде да намеря телефонния номер?

 

 

Час по-късно Камила все още се ровеше из чекмеджетата на бюрото на Малкълм. Въпреки че бе намерила множество педантично подредени разписки за различни неща — от осигурителни полици до фактури за храна на кучета, тя не бе открила нищо, което да й покаже пътя към разгадаването на странните събития, случили се в Крийгнеч през последните няколко месеца. Нямаше лични дневници, бележници, нито записки за неизплатени сметки за кучета, изчезнали по пощата. Липсваха писма, в които хората се оплакват, както и копия от изпратените от Едит и Малкълм извинителни отговори. И все пак имаше подробни описания на всички разходи, свързани с отглеждането на кучета.

Когато стигна до папката с надпис: „Разходи за ветеринарни услуги“ тя я разтвори с нетърпение. Може би от нея щеше да разбере дали приходите за професионалните услуги на Хектор Рос бяха се увеличили по времето, когато Малкълм твърдеше, че кученцата му са били отровени? Очите й бързо пробягваха по листовете, но нямаше начин да се разбере за какво точно са били заплащани парите. Биха могли да бъдат похарчени за всичко — от обезпаразитяване до трудно раждане, и не изглеждаха да са нараснали около датата на смъртта на кучетата.

Камила вдигна поглед от документите, които проучваше, към Люси, която разглеждаше някои от красивите, подвързани с кожа томове, подредени по лавиците на библиотеката. Част от тях Малкълм беше купил заедно с къщата, а други беше събирал сам години наред.

— В колко часа ще се прибере Хектор Рос? — попита тя.

— Синът му, или поне аз мисля, че той вдигна телефона, каза, че ще си бъде вкъщи около три часа — отвърна Люси.

— Ако Филип се върне скоро, защо да не се отбием до клиниката на път за хотела? Не мисля, че тук остана кой знае колко работа. Нека първо разберем какво е направил Филип.

— Добра идея.

В този момент дочуха приближаващия се шум от колата и Камила излезе да посрещне Филип.

— Е?

Младежът изглеждаше обезкуражен.

— Всичко е само фарс, Камила — отвърна той и в гласа му пролича объркване и гняв. — Те изобщо не проявиха интерес към това, което им разказах. Полицаите твърдят, че всичко е просто една шега.

Майка му го изгледа с отворена уста и разширени очи.

— Шега? Твърдят, че това е шега.

— Точно така. Полицаят ми каза, че някои от местните момчета са големи шегобийци, въпреки че той не употреби този израз, и се забавляват, като си правят неуместни шеги с хората.

— Тогава защо не сложат край на това? — настоя Камила. — Честно казано, тези провинциални полицаи нямат никаква представа какво става около тях. А какво каза за стрихнина? И това ли е било шега?

— Каза, че след като ветеринарят е унищожил всички трупове, нямаме доказателства…

— Кой ветеринар има предвид? Хектор Рос? — прекъсна го тя.

— Да. Той е единственият ветеринарен лекар наоколо и…

— Я да си разясним това — Камила седна на стола на Малкълм. След годините, прекарани в офиса, някак си не можеше да мисли трезво и логично, ако не седеше зад бюро. — Откъде би могъл да знае, че Хектор Рос е унищожил труповете на кучетата? Просто предполага или… или вече е разговарял с него?

— Не знам — каза Филип и се замисли. — Всъщност говореше така, сякаш вече знаеше.

— С изключение на двете тела, които закарахме на ветеринаря в Обан.

— Да.

— Беше ли шокиран, като разбра, че сме го направили без тяхно знание?

— Изглеждаше много изненадан — призна Филип. — А после се ядоса. Попита ме какво се опитваме да докажем. Обясних му, че не ни е задоволила теорията, че са умрели от някакво заболяване.

— И той какво каза? — намеси се Люси.

— Измърмори нещо за гражданите, които си нямат никаква представа от селската работа.

— Какво е искал да каже с това?

— Изнесе ми дълга лекция за блажната боя, която съдържа отрова, и че ако някой е достатъчно глупав да я използва за боядисване на огради, кучешки колиби или дори за заешки клетки и въпросното животно ближе или дъвче боядисаните повърхности, би могло да се отрови — мрачно каза той.

— Възможно ли е това? Може ли да е истина? — задъха се Люси. — Но защо тогава официалните власти позволяват да се продават подобни неща? — вдигна ужасено ръце към лицето си, когато през съзнанието й премина друга мисъл: — Ами ако някой боядиса с такава боя детската стая или бебешката кошарка? Господи, ужасно е!

— А също и най-абсурдното нещо, което някога съм чувала — сухо изкоментира Камила. — Днес следобед ще позвъня на Джийн и ще я помоля да направи справка дали наистина съществуват такива бои, но ми се струва, че това е само блъф.

— Но аз съм чувала за крави, които са умрели, защото са близали прясно боядисана ограда — забеляза Люси, докато Филип продължаваше да стои замислен.

— Това са небивалици, Люси — отсече Камила. — От години насам на всички производители на бои им е забранено да използват отровни вещества при производството им. Струва ми се, че някой просто се опитва да хвърли прах в очите ни.

Последва кратка пауза, преди Филип да заговори.

— И аз мисля така, Камила — погледна я открито той. — Струва ми се, че този полицай просто искаше да ме насочи по погрешна следа — след това се обърна към Люси: — Камила е права, мамо. Има нещо гнило в тази история.

 

 

Хектор Рос все още не се бе прибрал от обиколката си, когато те спряха пред дома му на другия край на Ардачи на път към хотела си.

— Ами той не си е дошъл още — отговори им привлекателното тъмнокосо момиче, което отвори вратата.

Преди известно време Малкълм бе казал на Камила, че Хектор Рос е вдовец, но не бе очаквала, че икономката му ще е толкова млада и красива. Точно щяха да си тръгнат, когато й хрумна една мисъл:

— Случайно Аластър да си е у дома?

Поведението на жената веднага се промени, лицето й сякаш се сви и тя стисна устни.

— Какво искате от него? — студено се осведоми тя. — Както знаете, той не е ветеринарен лекар.

Камила се отдръпна.

— Съвсем наясно съм с това, но преди няколко дни разговарях с него по телефона и бих… бих искала да се запозная с него.

— И той не си е вкъщи — акцентът й бе станал по-осезаем и тя непрекъснато поглеждаше през рамото си, сякаш се страхуваше, че всеки момент откъм притъмнените стаи на старата къща, която представляваше едновременно дом и клиника за Хектор, щеше да се появи някой.

— Е, добре — спокойно каза Камила. — Но ще му предадете, че съм го търсила, нали? Кажете на мистър Рос, че ще му позвъня по-късно.

За миг лицето като че ли се проясни, очите се разшириха и устата отново се отпусна, сякаш жената бе изпитала облекчение, но гласът й си остана рязък.

— Ще му предам.

— Благодаря ви — Камила се качи в колата, без да погледне назад.

— Тя се държа много странно, не намирате ли? — забеляза Люси, която бе наблюдавала всичко. — Като че ли се страхуваше от нещо.

— Сигурно е само, че не искаше да се срещна с Аластър Рос.

 

 

В хотела ги очакваха две съобщения. Едното беше за Камила, а другото за Люси.

— Моето сигурно е от Джийн — каза Камила. — Очаквам отговора на „Бруксби Билдинг“.

Нетърпеливо разтвори листа, който й бяха дали от рецепцията. Миг по-късно рязко си пое въздух.

— Какво има? — попита Филип.

— Погледни това — пребледняла, тя му подаде бележката.

Люси, погълната от собственото си писмо, вдигна поглед с безпокойство.

— Скъпа, трябва да се обадя на класната ръководителка на Шарлот. Надявам се да не е за нещо лошо!

Тя забърза към телефонната кабина през фоайето, без да забележи напрегнатия поглед, с който Филип наблюдаваше Камила.

— Ще направиш ли това, което искат? — попита той.

Тя стоеше неподвижно, смръщила вежди. Изглежда, нито го чуваше, нито бе забелязала, че Люси ги е оставила сами.

— Какво? — попита разсеяно.

— Ще направиш ли това, което искат?

Тя отметна глава и очите й блеснаха решително.

— Не, разбира се! Няма да се подчиня! На нищо, дори на това — посочи бележката. — Няма да ме принудят да си събера багажа и да се прибера у дома! Не и сега!

— Може да стане опасно — забеляза той. Очите му настойчиво проучваха лицето й, за да открият някаква следа от страх, но не забелязаха нищо такова.

— Дължа го на баща си — тя говореше без всякакъв драматизъм или вълнение. Точно както бе поела управлението на „Итън и Итън“ след смъртта на Дейвид — защото това й се бе сторило единственото правилно нещо — сега смяташе, че е длъжна да разкрие какво е причинило на баща й толкова страдания.

В това време Люси забързано се върна при тях, разтревожена от току-що чутата новина.

— Ще повярвате ли? Шарлот е паднала, докато е играела тенис, и си е счупила ръката. Класната й ръководителка ми каза, че трябва да бъде изпратена вкъщи, защото не може да се обслужва — обзета от чисто майчинско безпокойство, тя прокара нервно ръка през косата си. — Трябва веднага да се върна в Лондон, Камила. Скъпа, ужасно съжалявам, но нищо не мога да направя! Антъни е за риба, Хенриета е в Париж, пък и тя не би могла да бъде от кой знае каква полза за Шарлот. Трябва да тръгна веднага.

— Разбира се, че трябва да заминеш — съгласи се Камила. — Съжалявам. Сигурно много се притесняваш. Надявам се Шарлот да няма силни болки.

— Не говорих лично с нея, но те искат да я прибера утре сутринта — Люси се обърна към сина си: — Филип, би ли ме откарал до Стюърт Хол? Не е далеч и няма да ти отнеме много време.

Той я погледна извинително, но решително стисна зъби.

— Съжалявам, мамо, но няма да мога. Камила получи друго анонимно писмо и… ами… трябва да остана и да й помогна да разбере какво става.

Люси го погледна удивена. Камила беше учудена и трогната от предложението му, но веднага отсече:

— Не, Филип. Трябва да отидеш и да помогнеш на майка си да отведе Шарлот вкъщи.

— Но ти не можеш да останеш тук сама. Не знаеш дори какво те заплашва! — той подаде бележката на Люси. — Прочети това, мамо. То е доста по-заплашително отколкото онова, което намерихме в къщата.

Люси бързо зачете:

„Вече ви предупредих. Гледайте си вашата работа и не се бъркайте в това, което не ви засяга. Вървете си веднага и нищо лошо няма да ви се случи. Но ако решите да останете, не отговарям за последствията.“

— Мили Боже! Кой е изпратил това?

— Не знам. Момичето от рецепцията ме погледна много развеселено, докато ми го предаваше — обясни Камила. — Каза ми, че някаква жена се обадила и искала да разговаря с мен. Отначало помислих, че е била Джийн, но очевидно съм сбъркала.

— Виждаш, че Камила не би могла да остане тук сама, мамо!

— Разбира се, че не може да остане сама! — бързо отвърна Люси. — Тя не може изобщо да остава тук! Камила, истинска лудост е да продължаваш да се ровиш в тази история. Още тази вечер трябва да си тръгнеш с нас!

— Не, не мога. Трябва да остана. Длъжна съм да разбера какво става. Но не е необходимо Филип да остава с мен. Готова съм да продължа сама поне до края на идната седмица, когато ще се наложи да се върна на работа. Дотогава ще трябва да съм стигнала до дъното, до истината.

— Боже мой, отново започваш да се инатиш, сякаш си малко момиче — изстена Люси. — За бога, Камила, върни се в Лондон. Лудост е да оставаш тук!

— Вижте — намеси се Филип, — ако продължаваме така, можем да прекараме тук цялата нощ. Ако Камила иска да остане, тогава аз ще остана с нея. Но ако всички ще се връщаме в Лондон, най-добре ще е да тръгваме.

— Ето това е разумна приказка. Какво решаваш?

— Оставам — твърдо заяви Камила.

— Тогава и аз оставам — каза Филип.

— Е, добре — отстъпи Люси. — Останете, но бъдете внимателни. Не правете глупости.

Камила и Филип си размениха погледи, след което избухнаха в смях. Внезапно Камила отново се почувства смешно млада. Майчинските наставления на Люси й напомниха времето, когато беше момиче и замисляше някоя нова лудория, докато майка й й се караше.

— Струва ми се, че можем да се грижим за себе си, Люси.

— Но може да стане опасно. Вие дори не знаете в какво се забърквате.

— Ще се оправим, мамо — увери я Филип. — Ще отида да проверя какви полети има тази вечер. Защо вие двете не седнете да изпиете по един чай, докато аз се оправя с всичко?

— Добре, миличък — гласът й все още звучеше неубедително, но Камила вече сядаше на един диван пред камината и широко усмихната, направи знак на сервитьора.

— Ела, Люси — весело извика тя. — Това е единствената ми възможност да си поиграя на детектив. Само съжалявам, че не можеш да останеш с нас.

— Ще бъдете предпазливи, нали? — умолително запита Люси. — Щом тези хора са били способни да изтровят кучетата, те, изглежда, са готови на всичко.

— Знам — кимна Камила. — Ако предпочиташ, Филип би могъл да замине с теб.

— Разбира се, че трябва да остане. Ти не можеш да бъдеш сама!

Филип изглеждаше напълно доволен от себе си, когато се присъедини към тях след няколко минути.

— Всичко е уредено — съобщи той и се отпусна върху един фотьойл. — Запазих ти място в последния самолет за Хийтроу тази вечер. Отлита от Глазгоу в единадесет и петнадесет, така че ако тръгнем оттук в пет часа, ще разполагаш с достатъчно време.

— Благодаря ти, миличък. Така е много добре — Люси погледна часовника си. — Ще отида да приготвя багажа си, след като изпием чая.

Камила се наведе напред и каза заговорнически:

— Ние всички ще отидем да съберем багажа си след чая и ще освободим стаите си!

Люси и Филип я погледнаха неразбиращо.

— Защо?

— Нали двамата с теб няма да ходим никъде? — попита той.

— Точно така. Просто ще се престорим, че изпълняваме поисканото от тях в бележката. Аз също ще си тръгна оттук, ще отида до Глазгоу и по този начин ще накарам местните хора да си помислят, че всички сме се прибрали в Лондон.

— А в действителност?

— Ще ти разкрия плана си, когато се връщаме от летището.

 

 

Нощта беше толкова тъмна и непрогледна, че те почти не виждаха накъде се движат. Веднага щом приближиха Крийгнеч, Филип угаси всички светлини и сега караше колата бавно и безшумно, воден само от сиянието на обвитата в мъгла луна. За да остане завръщането им в тайна и да избегнат минаването през Ардачи, бяха принудени да тръгнат по дълъг заобиколен път. Когато Филип спря колата, Камила незабавно скочи и забърза към дясната пристройка. Отвори вратите на гаража, прикрепени към украсената с орнаменти арка, и той подкара мерцедеса сантиметър по сантиметър, докато сянката го погълна. Минута по-късно тя затвори вратите и вече започна да му помага за разтоварването на багажника.

— Имаме достатъчно храна за цяла армия — отбеляза Филип, докато вадеше големия кашон, пълен с консерви.

Тя се наведе за втория.

— Нямам намерение да гладуваме, а това трябва да ни стигне, докато се крием тук. Няма да имаме възможност да изтичаме и да си купим пакет масло.

Безшумно, като крадци, те пренесоха кашоните и множеството найлонови торби до задния вход на къщата, който не се виждаше от пътя. Докато Камила ровеше из чантата си за ключовете, Филип измърмори:

— Ей сега ще пренеса и куфарите.

Щом отключи вратата, Камила се вмъкна в кухнята и се увери, че дървените капаци са плътно затворени, преди да запали осветлението. Ако трябваше пребиваването им в Крийгнеч да остане в тайна, къщата не трябваше да дава никакви признаци за живот. Щяха да стоят вътре през деня и едва нощем можеха да се осмелят да слизат в селото с надеждата да се доберат до нещо, което да им обясни какво става.

Когато Филип се върна, помъкнал куфарите, изглеждаше развълнуван.

— Трябва да призная, че е много забавно, не мислиш ли? — ентусиазирано възкликна той. Сега, когато бяха в безопасност и никой не беше забелязал завръщането им, Камила най-сетне можеше да си отдъхне.

— Имам чувството, че сме се заели с нещо съвсем безнадеждно — усмихна се тя. — Искаш ли малко кафе?

— Да, ако обичаш. Да започвам ли да вадя всичко онова? — той посочи хранителните запаси. Бяха прекарали половин час в един от най-големите супермаркети на Глазгоу на път за летището и Камила много се бе забавлявала, докато избираше какво да купи. Тя се ровеше нагоре-надолу из рафтовете и вземаше всичко, което според нея щеше да им потрябва.

— Обикновено Мейтлънд се занимава с покупките — обясни тя на смаяната Люси. — За мен това е нещо съвсем ново.

— Ще стане нещо много повече от новост, когато видиш колко трябва да платиш — отвърна приятелката й.

Камила сложи чайника, след което помогна на Филип да подреди всичко в старомодния шкаф в кухнята.

Изпиха кафето си мълчаливо. Беше един след полунощ и едва сега Камила почувства колко е уморена.

— Най-добре ще е да използваме две от свободните стаи — прозя се тя. — Надявам се, че леглата са готови, защото не трябва да палим лампите, преди да проверя колко плътни са завесите.

— Затова ли накупи толкова свещи и кибрит, та и две джобни фенерчета? — попита той.

Камила кимна.

— Смяташ ли, че постъпваме правилно?

— Ако искаме да разберем какво става, правим единственото правилно нещо — отговори й той. — А пък ако те си мислят, че сме си заминали за Лондон, толкова по-добре. Това ще приспи бдителността им. А и ти ще имаш повече време да прегледаш по-подробно документите на баща ти.

Тя се изправи и се пресегна — стройна, добре сложена жена, облечена в тесни панталони и светлосин пуловер, с хваната на конска опашка коса, привързана с копринена панделка. Наблюдавайки я, Филип се чудеше на разликата с онази Камила, с която се бе запознал в Лондон. Тогава тя изглеждаше като елегантна дама — крехка, но малко студена. Той винаги я бе харесвал, но се страхуваше от самоувереността й. Сега, докато стоеше пред него, тя изглеждаше сърдечна и близка и той тайно се радваше, че майка му се бе върнала в града. Усещаше, че така щеше да има възможност да опознае жената, която се криеше зад обичайното делово изражение, личността, която майка му цял живот бе познавала, и от която винаги се бе възхищавала. Бе уверен, че у нея съществуват черти, които човек не би могъл да опознае с години.

— Иска ми се да мога да се свържа с Едит и да я уведомя, че ще отседна тук — говореше разтревожено тя. — В крайна сметка това е нейният дом и ми е много неудобно, че се разполагам в него. Тя може да побеснее, ако разбере.

— Може да побеснее само ако успееш да докажеш, че тя е лъгала и баща ти действително е страдал от старческо слабоумие. Но това сега изглежда малко вероятно, нали?

Камила поклати глава.

— Мисля, че бихме могли да изключим подобна възможност. Заплашителните писма, които получих, бяха достатъчно реални. Това, което преследваме, съвсем не е сянка, а нещо доста по-материално. Татко беше напълно с ума си, точно колкото ти или аз, и вярвам, че е открил нещо, заради което местните по всякакъв начин са се опитвали да го принудят да си отиде.

— И все пак не мога да разбера защо някой би желал да се отърве от кучетата. Какво биха могли да им сторят те?

— Предполагам, че поради изключително острия си слух те са пречели на това, което става тук. Къщата е в самия край на Ардачи, а прилежащите й земи достигат чак до кея. Шумът се е носел по водата. Една от причините, поради която настоях да отседнем тук, е възможността да наблюдаваме нощем. Не очаквам нещо необичайно да се случи през деня.

Филип повдигна вежди.

— Може би става въпрос за контрабанда? За наркотици, превозвани в рибарските лодки? — замълча, замислен над тази мисъл, след това изсумтя презрително: — В Ардачи? Изглежда съвсем невъзможно, нали?

Камила сви рамене.

— Не знам. Но това би обяснило доста неща.

Той отново се умълча. След малко погледна часовника си.

— Искаш ли да дежурим тази нощ?

Камила изстена.

— Господи, не! Не знам за теб, но аз съм скапана. Хайде да идем да си легнем. Вече е почти два. Можем да обсъдим това утре.

— Добре — все още изпълнен с енергия, той скочи на крака. — Ако чуя някакви подозрителни шумове през нощта, ще те събудя.

— Благодаря и… Филип… радвам се, че остана с мен. Бях готова да се справя и сама, но предполагам, че често щях да изпускам нервите си в най-решителния момент. Благодарна съм ти, че отдели от времето си за мен.

Неочаквано той се усмихна смутено и по загорелите му страни плъзна червенина. Наблюдавайки го, Камила бе поразена не само от красивата му външност, но и от неговата близост. Застанал само на две крачки от нея, той излъчваше неустоима сексуалност. За един кратък миг тя си припомни първата си среща с Дейвид: същата мускулеста фигура с широки рамене и силни крака, Филип изглеждаше мъжествен като Дейвид и тя почувства, че из тялото й се разлива желание. Беше минало толкова много време, а Дейвид беше толкова добър любовник!

Филип прекъсна мислите й:

— За нищо на света не бих пропуснал подобно приключение, Камила.