Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (20)

Деветнадесета глава

Люси подбираше думите си внимателно, защото не знаеше какво е известно на Попи.

— Защо не искаш да се прибереш вкъщи, нито да видиш майка си?

Обградена с възглавници, Попи белеше плодовете, които й бе донесла кръстницата й.

— Просто не мога — отвърна тя.

Въпреки собственото си огорчение, Люси знаеше, че не би могла да направи или да каже нещо, което можеше да отчужди Камила и дъщеря й още повече, но в същото време се безпокоеше за това младо момиче. Беше третият ден от престоя й в болницата и Люси бе поразена от вида й. И не само от синините и охлузванията, но и от слабостта й.

— Храниш ли се достатъчно?

— Да. Храната тук е сравнително добра.

— Къде живееше, преди да се случи това?

Попи огледа разсеяно стаята, сякаш търсеше подходящите думи.

— При приятели — най-сетне каза тя.

— И не искаш да се върнеш вкъщи? — повтори Люси.

— Не мога да се върна — тъжно поклати глава Попи и две едри сълзи се търколиха по бузите й.

— Какво има, миличка? — нежно запита кръстницата й. — Мога ли да направя нещо за теб?

— Никой не може да направи нищо по този въпрос. Бих желала да умра — Попи се разрида горчиво.

— Не бива да говориш така! — Люси бе поразена. — Пред теб е целият живот. Да не би да имаш проблеми с приятеля си?

Попи кимна.

— Отчасти — призна тя.

— Несподелена любов? — предположи Люси.

— Може и така да се каже.

— Няма ли начин да се съберете?

— Той е женен.

— О! В такъв случай не можеш да се върнеш при него. Ти знаеше ли, че е женен? — Люси изгаряше от нетърпение да стигне до дъното на историята.

— Не. Не допреди нощта на…

— Той е един от онези, нали? От борците против класите?

В изражението на Попи имаше някаква искрица гордост:

— Той е техният лидер.

— Боже мой! — в очите на Люси се появи ужас. — Мило дете, как си могла да се забъркаш с такъв мъж?

— Обичах го. Смятах, че е очарователен — говореше толкова тихо, че Люси едва я чуваше.

— Е, ще го преживееш, нали? На твоята възраст душевните рани се лекуват бързо — помисли си за Филип и за това колко се бе надявала двамата с Попи да се влюбят един в друг. Това беше, преди Камила да се вкопчи в него.

Люси стисна устни.

Сълзите се търкаляха по страните на Попи, капеха върху евтината й болнична нощница и мокреха ръцете й.

— Винаги ще обичам Дени. Мислех, че и той ме обича. Надявах се, че ще бъдем заедно винаги, но тогава разбрах за него и Голямата Марджи… — момичето хлипаше високо и няколко от по-възрастните пациентки се обърнаха към него.

— Тихо, миличка — Люси обви с ръка слабичките рамене. — Щом оздравееш, ще се почувстваш по-добре. Колко време ще те държат тук?

— Не знам — Попи се присегна за салфетка и издуха носа си. — Нямам представа къде ще отида.

— Това е абсурдно, мила. Трябва да се прибереш вкъщи. Искаш ли да поговоря с майка ти? — Люси нямаше представа какво би могла да каже на Камила при тези обстоятелства, но все нещо трябваше да се направи. Попи имаше нужда някой да се грижи за нея. В противен случай би могла да се върне към ужасния живот, който бе водила преди.

— Учудвам се, че изобщо говориш с майка ми — забеляза Попи с предишната си сприхавост.

— Какво искаш да кажеш? — с любопитство запита Люси.

— Ами… ти знаеш… тя и Филип…

Очите на Люси се разшириха:

— Ти знаеш?

— Дали знам? — повтори Попи. — Господи, та аз налетях на тях… те бяха… бяха в гостната… търкаляха се из пода. Дори Мейтлънд е наясно какво става.

Люси шумно въздъхна:

— Боже мой!

Сега Попи изглеждаше по-спокойна, сякаш след като бе споменала майка си и Филип, от раменете й бе паднал тежък товар.

— Как бих могла да се върна? Та той е достатъчно млад да й бъде син! Това е най-отвратителното нещо, което някога съм виждала — тя отчупи резенче грейпфрут, лапна го й го сдъвка с удоволствие.

Люси бе занемяла от тревога.

— Не искам да казвам нищо лошо за майка ти, защото тя е най-добрата ми приятелка. Сигурна съм, че не е искала да разбереш за връзката й по този начин.

Попи повдигна рамене:

— О, ще го преживея. Това е типично за нея! Тя си развяваше полите още докато татко беше жив, така че — нищо ново под слънцето! Разбира се, тогава беше по-дискретна, за да не може той да се досети, но си имаше цял рояк любовници.

Челюстта на Люси увисна и тя загледа Попи смаяно:

— О, не, Попи! Сигурна съм, че това не е истина. Майка ти беше вярна на баща ти. Никога не му е изневерявала.

— Не ме интересува дали ми вярваш или не, но това е самата истина — категорично заяви Попи. — Обзалагам се, че е съблазнила Филип.

Люси продължаваше да се взира в нея, без да знае какво да каже. Познаваше Камила много добре и нито за момент не повярва, че тя е изневерявала на съпруга си, но бе обезпокоена от това, че Попи мисли така. Или може би беше просто озлобена? Момичетата често се държаха странно, след като научаваха за любовните връзки на майките си, а без съмнение това, че бе видяла Камила и Филип заедно, бе разстроило Попи силно.

— Обзалагам се, че Филип е впечатлен от парите й — продължаваше Попи. — Хващам се на бас, че вече му е купила няколко костюма на Джорджо Армани и го е водила в бара на Хенри…

Люси пламна.

— Той не е жиголо — възрази тя. — Известно ми е, че Камила е много щедра, но Филип не е човек, който би могъл да се продаде.

— Не говоря за него. Но мама обича да се разпорежда — Попи се нахвърли върху плодовете, сякаш не беше яла дни наред.

— Хмм — измърмори кръстницата й. — Попи, имам една идея.

— И каква е тя?

— Не би ли искала да дойдеш у нас… в Кенсингтън? Хенриета е на курс по френски в Париж и стаята й е свободна. Какво ще кажеш? Лятната ваканция е към края си и скоро ще започне учебната година, нали така? Би могла да ходиш до Слоун Хаус с автобуса. Ще бъде прекрасно!

Попи обмисли предложението и реши, че няма голям избор. След като се бе уверила, че Дени не дава пукната пара за нея, не би могла да се върне в неговата квартира. Но не би могла и да живее в една къща с майка си и Филип. Сви леко рамене и се усмихна любезно:

— Благодаря ти. Ще бъде чудесно.

— Но и доста различно от живота в къщата на Уилсън Кресънт — предупреди Люси. — Ще очаквам от теб да ми помагаш в домакинството, да се храниш с нас, да поддържаш стаята чиста и да се прибираш в по-прилично време вечер. Освен това настоявам да скъсаш всички връзки с онези от организацията „Борци против класите“ — забелязала враждебното изражение върху лицето на момичето, Люси сложи ръка на рамото му. — Знам, че ти се струвам прекалено строга, мила, но честно казано, ако майка ти се бе държала по този начин, днес нямаше да се намираш в такава безизходица. Изглеждаш болна…

— Лекарят каза, че страдам от недохранване.

— Ето! Виждаш ли? Трябва някой да се погрижи за теб. Ще дойда и ще те отведа утре, ако ми разрешат — Люси засия от задоволство, че отново щеше да има върху кого да проявява майчинските си грижи.

— Какво според теб ще каже мама?

— Няма да каже нищо. Щом не е имала нищо против да живееш с женения лидер на някаква анархистична групировка, едва ли ще възрази, ако пожелаеш да живееш при мен.

Попи погледна изранените си ръце и внезапно се почувства доволна, че някой отново й дава напътствия. Като че ли пак беше дете. Люси не беше човек, който понася глупостите. Щеше да се наложи да се съобразява с това, което й бе казала. Облегна се на възглавниците и за първи път от много време насам се почувства сигурна.

— Благодаря ти — леко се усмихна тя, но тази слаба усмивка от страна на Попи изразяваше безграничната й благодарност.

— Значи всичко е решено. Не мислиш ли, че е по-добре аз да кажа на майка ти? — предложи Люси.

— Да, моля те.

Люси потупа ръката й.

— Скоро ще се оправиш — весело каза тя. — Ще си прекараме чудесно заедно. Ще ми бъдеш компания. Къщата е толкова тиха без Хети.

Малко по-късно тя си тръгна, като махна с ръка и обеща да се върне на другия ден. Не забеляза младежа с изтъркани дънки и яке, който влизаше в същия момент. Нито пък чу, когато той попита сестрата къде да намери Попи.

 

 

Камила стреснато стисна телефонната слушалка. Люси бе заявила, че Попи ще живее при тях, след като излезе от болницата.

— Как се осмеляваш да се намесваш така между нас? — разбесня се тя. Джийн, която седеше до нея, за да записва някакво писмо, вдигна глава изненадана. — Ти просто се опитваш да я настроиш против мен! Предполагам, че вече си й казала за мен и Филип, преди аз да съм имала тази възможност!

— Тя вече знаеше — кратко поясни Люси.

— Откъде би могла да знае? Откакто се прибрах от Шотландия, тя не се е прибирала у дома.

— Напротив. Прибрала се е и те е видяла да… да се въргаляш с Филип на пода на гостната!

— На пода на?… — последва пауза, след което Камила възкликна: — Боже мой…

— Точно така.

— Нямах представа. Това е ужасно.

— Изглежда, Мейтлънд също ви е видял.

— Какво? Господи!

— Попи каза още нещо. Нещо наистина ужасно и смятам, че е добре да ти го кажа.

— Какво?

— Каза, че си имала любовници още когато Дейвид е бил жив.

Последва дълго мълчание.

Най-накрая Камила избухна:

— Не вярвам! Как би могла да каже подобно нещо? О, Люси, нали не вярваш на тази глупост? Това е най-противното нещо, което би могла да каже за мен… При това изобщо не е вярно.

— Не, не вярвам, Камила, защото те познавам прекалено добре. Смятам също, че Попи се чувства много неудобно, задето го каза. Трябва да поговориш с нея.

— Опитах се. Бог ми е свидетел, че се опитах, но нищо не се получи — отвърна Камила. — Преместването й при теб ще направи пропастта между нас още по-дълбока.

Клеветата на Попи я бе наскърбила жестоко. Дъщеря й не би могла да си мисли, че е поглеждала към друг мъж, докато Дейвид беше жив!

— Ще се наложи да се откажеш от Филип, ако искаш дъщеря ти да се върне — говореше Люси. — Докато вие двамата сте заедно, Попи не иска да чуе за теб. А и не е честно спрямо Филип. Животът е все още пред него, а това би могло да попречи и на учението му.

Камила се опита да се защити:

— Мисля, че не си наясно колко много се обичаме, Люси. Нямаш представа колко е хубаво, след като си мислил, че радостта на живота е вече зад теб, отново да ти се даде шанс! Никога не съм предполагала, че мога да бъда толкова щастлива. Като че ли часовникът се е върнал назад и изведнъж си на осемнадесет години, и целият свят ти принадлежи! Филип ме кара отново да се чувствам млада! За нас възрастта няма значение.

— Като например това, че когато той стане на четиридесет и четири, ти отдавна ще си пенсионерка?

— Не ставай смешна! Ако знаеше колко се обичаме, никога не би помислила подобно нещо. Напротив, би се зарадвала на щастието ни.

— Господи, не знам какво става с теб!

— Какво искаш да кажеш? Какво може да става с мен?

— Показваш типичните признаци на критичната възраст, скъпа. Лебедовата ти песен, а? Възможност да докажеш на себе си за последен път, че си все още привлекателна…

Камила тресна слушалката и Джийн подскочи стреснато. Бе виждала шефката си в най-различни настроения през всичките тези години, но никога толкова бясна.

— Мога ли да направя нещо за вас? — нервно попита тя.

Камила се отпусна на стола си.

— Нищо, Джийн, благодаря. Хайде да се залавяме с отговорите на тези писма. Искам днес да си тръгна по-рано.

 

 

Попи изгледа младежа подозрително:

— Дени те е изпратил?

Той кимна и си взе парче грейпфрут.

— Чул, че си тук. Поиска да дойда, щот’ той не може. Казвам се Бен. Срещал съм те по събранията, пък и те видях оная вечер.

— Защо Дени не дойде сам?

— ’Щот е в пандиза, затуй. Окошариха го пред двореца. Шибан късмет!

— Той добре ли е? Не е ли ранен?

Бен поклати глава.

— Не и Дени! — след това въздъхна. — Ама май няма да е на линия доста време.

— Защо?

— Утрепа едно ченге. Преби го до смърт, след това насъска едно от кучетата да го довърши.

Попи закри лице с ръце и почувства, че й се повдига. Спомни си, че бе видяла Дени да размахва метален лост. В очите му през онази нощ тя бе видяла убиец.

— Ами?… — тя се поколеба и млъкна.

— К’во?

— Голямата Марджи?

— О, тя ли? И нея опандизиха — Бен се изкикоти. — Те двамата си бяха лика-прилика. Ама жалко за хлапето.

Попи почувства как някаква ледена ръка сграбчва сърцето й.

— Какво хлапе?

— Ами синът им де. Не знайш ли, че Дени има син? Трябва да е някъде около осем години. Май го гледат дядото и бабата.

Попи мълчеше. Дени все още я обичаше достатъчно, за да прати Бен да я посети в болницата. Но все пак беше женен и имаше дете. Едното някак си изключваше другото, но все пак, ако Дени беше свободен, не беше сигурна дали щеше да може да му устои. Доста дълго време той беше смисълът на живота й и единственият източник на щастие. Без него щеше да се чувства много самотна.

— Мога ли да го видя? Мога ли да го посетя в затвора?

Бен вдигна рамене:

— От’де да знам.

— Не можеш ли да разбереш? Наистина искам да го видя, независимо…

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи. Нямаше да има повече нощи, прекарани в прегръдките на Дени. Нямаше да има повече изпълнени със страст нощи, когато се бе чувствала свързана с него завинаги. Нямаше да бърза вече към квартирата му след посещенията си у дома, за да го намери, легнал на леглото, загледан в телевизора, винаги готов да я люби отново. Как щеше да живее без всичко това?

— Съмнявам се, че ще можеш да го видиш — каза Бен.

— Защо?

— Що ти трябва? — Бен се усмихна предразполагащо. — Нъли няма да си сама. Затуй ме прати Дени.

Попи се намръщи и изтри сълзите си:

— Какво искаш да кажеш?

— Дени знай, че ще е на топло няколко годинки. Затуй ме прати тук днес. Нъли разбираш, да ’зема неговото място. Дени смята, че мойш да ми харесаш. Ако вярвам на думите му, май си страшна в кревата. Можем да живейм…

— Махай се! — изкрещя Попи.

В стаята мигновено настъпи тишина. Сестрите престанаха да вършат работата си, а пациентките се надигнаха в леглата, за да разберат какво става.

— Изчезвай, копеле!

— Ей, ти на кого викаш копеле? — разяри се Бен. — Трябва да ми целуваш ръцете, дет’… — той се приведе, за да избегне летящата към него чаша с вода, която се разби с трясък на пода.

— Как се осмеляваш да ми говориш така? — Попи бе изпаднала в истерия и хлипаше шумно. — Аз обичах Дени! Принадлежах единствено на него и на никой друг. Изчезвай оттук! — една след друга две възглавници полетяха към него.

— Тъпа курва! — гневно изрева Бен и се отдръпна. — Не виждам к’во толкова е намерил Дени в теб!

— Той ме обичаше. Ние двамата се обичахме. И все още щяхме да сме заедно, ако не го бяха арестували! — тя се клатушкаше напред-назад в леглото като в някаква треска.

— Дени никогаж не е обичал никого, освен себе си — отвърна Бен. — Той ни казваше, че си си изгубила ума по него. Малка уличница, така те наричаше — Бен се обърна да си върви, целият пламнал. — Колкот’ до мен, мойш да ходиш да се чукаш!

Дежурната сестра бързаше към леглото на Попи.

— Какво става? — рязко запита тя. Очите й пламнаха, когато забеляза Бен. — Моля ви, напуснете. Тук има болни хора, а вие ги безпокоите.

— Отивам си — изръмжа той.

Попи все още хлипаше.

— Стига с тези глупости — каза сестрата, докато оправяше одеялото.

Бен вървеше към вратата с ръце в джобовете. Когато прекоси стаята, обърна се още веднъж към Попи.

— Малка разгонена кучка! — изрева и гласът му отекна из цялото помещение. — За Дени е по-хубаво да седи в пандиза, отколкото да се върне при такава като теб — миг след това вратата силно се затръшна след него.

— Какво ще правя? — изстена Попи. — Никога повече няма да видя Дени.

— Според мен, ако твоят приятел прилича дори малко на този младеж, май по-добре ще се оправяш без него. А сега избърши очите си и пийни малко вода.

Попи слушаше равния глас и изведнъж се успокои, както отдавна, в детството си, когато имаше бавачка, която по нещо приличаше на тази сестра. Тя бе използвала същия тон. Докато подреждаха отново възглавниците около нея, изтри сълзите си.

— Мъжете не заслужават да страдаме заради тях — сухо отбеляза сестрата.

Утре, мислеше си Попи, ще се преместя при Люси и нейното семейство и животът ще бъде по-различен от съжителството с Дени. Нямаше да има повече вълнения, щеше да изчезне магическото очарование. Но, от друга страна, разсъждаваше тя, за първи път от много време насам щеше да знае къде е. Люси приличаше на строга, но мила бавачка. А и всичко би било по-добро от перспективата да живее с майка си.

 

 

На следващия ден Камила пристигна в болницата, твърдо решена да поговори с Попи. Нещата не можеха да продължават така, с тази увеличаваща се пропаст помежду им. Някак си трябваше да убеди дъщеря си, че независимо от силната си любов към Филип, не бе престанала да обича и нея. Трябваше да я убеди да се прибере у дома. Колкото и любезно да бе от страна на Люси да я покани да живее с тях, това щеше да накърни техните отношения. Надяваше се, че след като бе скъсала с революционната организация, отношенията им щяха да се нормализират. Освен това трябваше да се помисли за нейното образование. Резултатите от изпитите през август бяха известни и Камила се тревожеше, че дъщеря й се е провалила заради връзката си с Дени Фокс.

Понесла пакетите, в които бяха сгънати ефирна нощница и бял вълнен шал, фин като паяжина, тя бързаше по коридорите на болницата. Преди да се срещне с Попи, искаше да поговори с дежурната сестра, за да я попита кога смятат да изпишат дъщеря й. У дома стаята й вече беше готова да я приеме, украсена със свежи цветя и нови списания. Беше й купила и няколко подаръка — красива кутия с гримове, чифт златни обеци и забавен малък ръчен часовник.

Оглеждайки се наоколо, тя забеляза сестрата, седнала зад бюрото си. Забързано се отправи към нея.

— Добър ден. Чудех се кога ще мога да отведа Попи у дома? Ще бъде ли възможно да напусне болницата утре?

Сестрата я изгледа любопитно:

— Вие сте майка й, нали?

— Да. Не исках да й давам напразни надежди, преди да съм поговорила с вас. Утре мога ли да я отведа? Или може би още днес?

Сестрата стана и я погледна сконфузено:

— Но тя вече напусна болницата. По-рано следобед.

— Напуснала е болницата? — Камила шумно си пое въздух. — Но как? Сама?

— Не, дойдоха да я вземат. Докторът сметна, че е достатъчно добре, за да…

— Кой дойде да я вземе? — нетърпеливо попита Камила. В мислите си виждаше дъщеря си, отведена от някой от онези ужасни хулигани, които бяха взели участие в бунта. — Защо я пуснахте? Аз съм нейната майка. Трябваше да се консултирате с мен, преди да й разрешите да напусне! Изобщо не трябваше да я пускате! — яростно се развика тя.

Сестрата изпъна тялото си и студено изгледа Камила. По изкърпената й престилка нямаше нито едно петънце.

— Мисис Итън, нямате право да разговаряте така с мен. Дъщеря ви си тръгна с кръстницата си днес следобед и двете изглеждаха много доволни. Не приемам обвинението ви, че съм достатъчно безотговорна да разреша на когото и да било от пациентите си да тръгне с първия срещнат.

— Кръстницата й ли? — Камила пламна от гняв и унижение. Вече знаеше какво се е случило. Без съмнение Люси бе взела Попи под крилото си, за да я предпази от нея и Филип. — Раз-з-бирам — заекна тя. — Да, разбира се. Бях забравила, че мисис Хамилтън ще дойде да я вземе.

Обърна се и бързо напусна болничната стая.

 

 

— Искам да се върна на „Уилсън Кресънт“ — нареди на Ферис веднага щом се качи в мерцедеса, все още стискайки подаръците за Попи.

— Добре, мадам — отвърна той, опитвайки се да прикрие учудването си от бързото й завръщане.

Изминаха обратния път в мълчание и когато се прибра, Камила веднага се затвори в стаята си. В съзнанието й цареше хаос. Филип щеше да се върне след около час и тя отчаяно се нуждаеше от някого, с когото да поговори. В такива случаи обикновено се обаждаше на баща си. За момент дори си помисли да позвъни на Джефри, но веднага си припомни колко лошо се бе отнесла към него. Не можеше просто така да вдигне телефона и да му поиска съвет какво да прави с дъщеря си.

Чувствайки се отчаяно самотна, влезе в стаята на Попи, която изглеждаше много приветлива поради множеството свежи цветя. Всичко беше приготвено за завръщането й. Но защо, по дяволите, бе предпочела да остане при Люси? Отговорът беше съвършено ясен. Ала въпреки всичко тя знаеше, че не би могла да се откаже от Филип. След време Попи щеше да я разбере. Младите винаги се примиряваха. Но след време.

 

 

— Попи е у нас — твърдо каза Люси, щом чу гласа на Камила. — Много е травматизирана, след като ви е видяла с Филип… е, ти знаеш — гласът й премина в шепот, сякаш се страхуваше някой да не я чуе.

— Все още настоявам да поговоря с нея — не по-малко решително отсече Камила. — Съгласна съм, че е било ужасно да ме завари в това положение с Филип, но не съм го направила умишлено, нали?

— Това не може да е извинение — заяви Люси. — Попи е наистина много разстроена, Камила, както и аз. Не мога да разбера как можеш да постъпваш така! Филип е мой син. Двамата с Антъни сме много притеснени от цялата тази история. Попи няма да се върне у вас, докато не сложите край на това.

Камила въздъхна тежко, разочарована от отношението на приятелката си, но твърдо решена да отстоява своето.

— Защо трябва да преставаме да се обичаме? — възрази тя. — Защо не поговориш и с Филип? Няма да преувелича, ако ти кажа, че той ме обича толкова, колкото и аз него, и сега, след като сме се открили, нищо не може да ни раздели. Немислимо е, Люси. Ти би ли се отказала от Антъни през първите години след като се запознахте, само защото някой те кара да го направиш?

Люси отвърна с леден тон:

— Това е нещо съвсем различно. Тогава и двамата бяхме на двадесет години и животът беше пред нас. Смешно е. Ще останеш без нито един приятел, ако продължаваш по този начин. Невероятно! Още повече като се има предвид, че двете бяхме като сестри. Ако Филип не иска да сложи край на тази връзка, то тогава трябва да го направиш ти. Не може да продължава така, Камила! Ще съсипеш живота му.

— Как можеш да говориш така? — разгорещи се Камила. — Та аз го обичам!

— Повече, отколкото собственото си дете?

— Не е честно! — гласът на Камила се изви до вик. — Разбира се, че обожавам Попи, но това е нещо съвсем различно.

— Очевидно — сухо отвърна Люси. — Нека ти кажа нещо, Камила. Ти си на път да разбиеш живота на двама млади хора, а според мен това е нещо повече от егоизъм. Момичето е много нещастно. Нима не усещаш? Ти си навън по цял ден. Не знаеш какво прави, нито с кого дружи. И като капак на всичко се впускаш във връзка, и то под самия й нос, с неин връстник. И това дори не те притеснява!

В съзнанието на Камила се прокрадна чувството за вина, но веднага след това си припомни, че Попи беше тази, която бе отворила широката пропаст между тях много преди Филип да се появи и я бе обвинила несправедливо в невярност към Дейвид.

— Попи не е толкова хрисима, колкото изглежда — предпазливо започна тя. — Ако имаше представа как категорично отказваше да споделя с мен, никога не би ме упрекнала, че не съм се грижила за нея. Разбира се, че се безпокоя, но тя изобщо не ме слуша. От доста дълго време насам е непоносима и аз наистина трябва да призная, че понякога не знам какво да правя. Но други хора с дъщери на нейната възраст ме уверяват, че това е временно и тя ще го израсте. Надявам се — за доброто на всички ни — това да е скоро.

Последва дълго мълчание, след това Люси въздъхна:

— Принудих я да си признае, че ме е излъгала за връзките ти с други мъже, докато Дейвид е бил жив, но въпросът е кое я е накарало да го направи? Както й да е, това не решава проблема, възникнал от връзката ти с Филип.

— Между мен и Филип няма никакъв проблем! Като се изключи твоето въображение. Нямам никакво намерение да скъсам с Филип. Не бих могла да го понеса. Прекалено много го обичам. За първи път от много години насам съм щастлива. Наистина щастлива.

— Ами Филип?

— Какво искаш да кажеш?

— Още колко време ще бъде щастлив той? Ако ти категорично отказваш да го освободиш, то тогава той… той се оказва в капан! Не е човек, който би причинил някому страдание. По-скоро би останал при теб, отколкото да те нарани, дори ако разбере, че вече не те обича.

Сърцето на Камила болезнено се сви, когато чу думите „че вече не те обича“. Мисълта, че това може да стане, бе непоносима. Животът без него нямаше да има никакъв смисъл. Не можеше ли Люси да разбере това? Той беше неин син. Нима тя не го обичаше, макар и по различен начин?

— Попи ще разбере след време — отчаяно каза тя. — Искам тя да си дойде у дома, Люси. Нямаш право да я задържаш у вас.

Последва нова болезнена пауза, преди Люси да отговори:

— Ще бъда честна с теб, Камила. Попи не иска да се върне у вас. Не мисли, че съм я довела тук насила. Не съм. Тя се отвращава от това, което става между теб и Филип, и откровено казано, не мога да я виня.

— Без съмнение даже я окуражаваш — горчиво каза Камила. — Иска ми се поне да се опиташ да разбереш.

— Как бих могла да разбера нещо толкова неразбираемо?

Изведнъж Камила се разгневи:

— Ти дори не се опитваш, Люси! Толкова си влюбена в скъпоценния си син, че не би одобрила нито една жена, с която има връзка. Искам Попи да се прибере вкъщи, и то веднага! — разтреперана от гняв, тя затръшна слушалката. В този момент Филип бавно влезе в гостната. От напрегнатото изражение на лицето му тя разбра, че е чул всичко.

 

 

Попи се събуди на следващата сутрин, отпочинала и ободрена. Стаята на Хенриета, в която бе настанена, не беше обзаведена като нейната у дома, но беше удобна и посвоему очарователна със синьо-белите си завеси и колекцията от порцеланови и дървени фигурки на животни, подредени на перваза на прозореца.

— Добро утро, миличка — весело поздрави Люси, когато влезе с чаша горещ чай. — Днес ще бъде прекрасен ден. Добре ли спа? — остави чая върху малкото нощно шкафче, прекоси стаята и дръпна завесите.

— Да, много добре — учудена отговори Попи. Това беше истина. Веднага щом бе положила глава на възглавницата, бе заспала дълбок сън, без сънища и сега наистина се чувстваше отпочинала.

— Ще закусим в кухнята след половин час — продължи Люси. — Помислих си, че двете с теб бихме могли да отскочим до Центъра по градинарство в Челси да понакупим някои неща. Предишните собственици на къщата ужасно са занемарили градината. Видя ли в какъв вид е?

Попи лежеше неподвижно и се чудеше как да реагира на предложението на Люси. Никога не бе проявявала интерес към градинарството, а и самата мисъл да се рови в пръстта я ужасяваше. Но след като размисли, осени я мисълта, че поне щеше да прави нещо. Дълго време дните й бяха минавали безсмислено. Досадните часове в стаята на Дени, очаквайки го да се върне. Е, той нямаше да се върне доста време, така че повече не се налагаше да го чака.

— Може би ще успеем да я пооправим? — говореше Люси, докато гледаше през стъклото. Както повечето английски дворове, градината имаше неправилна четириъгълна форма. Моравата беше неравна, а сред цветните лехи се мяркаха тук-там увехнали цветчета. — Антъни иска да направим пътека по средата и да сложим беседка в единия край, но аз бих предпочела езерце със златни рибки.

Заинтригувана против волята си, Попи се измъкна от леглото и също отиде до прозореца.

— Наистина изглежда доста зле — веднага се съгласи тя. — Какво ще купуваме?

— Розови храсти, ниски люлякови дръвчета и камелии. Иска ми се да посадя и малко орлови нокти. Докато живеех в Хонконг, си мечтаех за истинска английска градина. Ще ми помогнеш ли? — с крайчеца на окото си Люси наблюдаваше Попи и със задоволство забеляза нарастващия интерес на момичето.

— Аха. Няма проблеми.

Люси засия.

— Радвам се — извърна се да напусне стаята и додаде: — Искаш ли за закуска малко бекон и яйца?

Попи се засмя:

— Звучи чудесно.

— Ще бъде готова след половин час.

Попи нахлузи дънките и тениската на червено-бели райета, която Люси й бе дала предишната вечер заедно с някои други неща, доста поотеснели вече на Хенриета. След това среса косата си и я върза на опашка. Без грим, тъй като повечето от мазилата й бяха останали в квартирата на Дени, тя изглеждаше свежа и красива, въпреки слабостта си. Сините й очи тази сутрин бяха ясни и чисти и придаваха на лицето й някаква откритост, която обикновено се губеше сред плътната очна линия и тежките сенки. От зловещия й вид не бе останала нито следа. Развеселена от разликата във външния си вид, тя с облекчение осъзна, че вече не й е необходимо толкова време, за да се приготви. Тръгна към кухнята, водена от аромата на прясно кафе и миризмата на пържен бекон. Внезапно се почувства много гладна. Но осъзна и нещо друго. За първи път от много време насам с нетърпение очакваше започващия ден.

 

 

Към пет часа същия следобед, точно когато Люси и Попи бяха привършили саденето на цветята и прекопаването на градината, с бледо и притеснено изражение се появи Филип. Веднага щом се приближи към тях, Попи се извърна, сякаш не можеше да го понася.

— Здравейте — спокойно поздрави той, като местеше поглед от едната към другата.

Люси посрещна погледа му открито:

— Здравей, Филип.

— Реших да намина да видя как сте.

— Ще изпиеш ли чаша чай?

— Благодаря, мамо.

Люси се обърна към Попи, която стоеше, обърната с гръб:

— А ти, мила?

— Не, благодаря — в очите й блеснаха сълзи и изведнъж тя като че ли стана много уязвима. Без да каже нищо повече, забърза към къщата.

— Виждаш ли колко е разстроена? — каза Люси. — Можеш ли да си представиш, че се е прибрала точно когато вие с Камила…

Той кимна.

— Камила ми каза за тази неприятна случайност. Нямахме представа, че Попи е наблизо.

— Дори и така да е, Филип! Нали къщата е била пълна с прислужници? Ако продължавате по този начин, неминуемо ще се изложите. Наистина не знам как ги мислите тези неща! Камила като че ли те е омагьосала.

— Обичам я, мамо. Към никого досега не съм изпитвал подобни чувства! Това е най-прекрасното нещо, което някога ми се е случвало. Нито ти, нито който и да било друг може да ме накара да се откажа от нея — в гласа му имаше решителност, но и молба да бъде разбран.

Люси го погледна, опитвайки се да покаже някакво съчувствие. Филип беше любимото й дете й тя се опитваше да се убеди, че мисли само за неговото щастие. Но как би могъл да бъде щастлив с жена на нейната възраст? С някоя, която е на четиридесет и четири години, разумна и улегнала? Може би Камила смяташе, че мъжете на неговата възраст са впечатляващи? А той без съмнение бе привлечен от нейната власт и богатство, от колата с шофьор и прислугата, от скъпите ресторанти и нейния начин на живот.

— Нищо не е в състояние да ме убеди, че нещата са нормални — каза Люси след кратко мълчание. — Това положение може да ни навлече само неприятности.

Филип я погледна упорито:

— Не виждам защо?

— Разликата в годините ви е прекалено голяма, скъпи. След време, и то не след дълго, тя ще започне да личи от пръв поглед. А междувременно и двамата ще правите Попи нещастна. Мен и баща ти — също — сухо додаде тя.

Той поклати глава.

— Но аз изобщо не усещам, че тя е по-възрастна от мен. Камила също не чувства тази разлика. Защо тогава вдигаш този шум?

— Май ме смяташ за старомодна.

По лицето му пробяга глуповата усмивка.

— Е, малко.

— Знаеш, че не е така. Свидетелка съм на подобни случаи. Отначало всичко е розово, но после разликата си казва думата. Когато тя се превърне в старица, ти все още ще си мъж в разцвета на силите си. Как ще се чувстваш тогава?

— Мамо, как да те накарам да разбереш, че хората са такива, каквито са, и възрастта няма никакво значение? Камила ще си остане същата Камила дори и на осемдесет!

— Точно в това е проблемът, че няма да е същата! — гневно отсече Люси.

Филип пъхна ръце в джобовете на панталона си и разсеяно ритна буца пръст. Жестът напомни на майка му времето, когато той беше малко момче, решено на всяка цена да постигне своето.

— Сложи край на това, скъпи, за доброто на всички ни. Преди да е станало твърде късно.

— Няма да се откажа от нея.

— Ами Попи? Видя как реагира, когато ти се появи.

Той леко сви рамене:

— Камила първа ти каза, че Попи не е лесно дете. Тя винаги ще застава против майка си, независимо какво прави Камила. Нещата са стояли така дълго преди аз да се появя. Не мисли, че вината е единствено у майката.

Настъпи мълчание, след което Люси каза тихо:

— Знам, че съществува проблем, но детето има нужда от обичта на някой, който се интересува от него.

— Но Камила я обожава! — разпалено възрази Филип.

Люси поклати глава:

— Попи стана такава, защото майка й беше прекалено заета в „Итън и Итън“. Преди да се появиш ти, тя бе изцяло отдадена на компанията. Напускаше дома си рано сутрин, за да се върне късно вечерта и дори тогава беше прекалено ангажирана с вечерните приеми и служебни срещи. Къщата беше пълна с бизнес партньорите й дори през почивните дни! Как би могло да реагира момиче на възрастта на Попи? Баща й бе мъртъв, не след дълго почина и дядо й. Не й остана никой. Точно заради това се забърка с оня Дени еди-кой-си. Само Бог знае какво е намерила у него, но той очевидно й е давал нещо, което й е липсвало вкъщи.

— Секс, по мое мнение.

— Не бъди груб, Филип. Сексът не е най-важното нещо в живота, както знаеш. Бих желала да забравиш Камила, да се захванеш с учението си и да се замислиш за бъдещето.

— Невъзможно е, мамо.

Люси се загледа в него и разбра, че въпреки че споровете го разстройваха, в случая изобщо не намаляваха неговата решителност.

— И защо да е невъзможно, моля?

Той отговори простичко:

— Защото прекалено много я обичам. Ако не можеш да приемеш това, боя се, ще трябва да поемем по различни пътища.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да идвам да виждам теб и татко, докато не се примирите с положението. Май е много просто.

— Но, Филип! — Люси усети как сърцето й се сви. Прекалено много обичаше сина си. Не би могла да види семейството си разцепено. Каква ирония, помисли си. Точно най-добрата й приятелка отделяше от нея любимото й дете.

Той вдигна ръка, за да я накара да замълчи:

— Няма полза. Нищо от това, което ще кажеш, няма да ме накара да променя решението си. Надявам се, че с времето ще разбереш колко съм щастлив с Камила.

— Но Попи няма да се прибере у дома, докато ти си заедно с майка й — предупреди Люси. Твърде късно осъзна, че бе изстреляла халосен патрон, Филип не харесваше Попи и би бил доволен, ако тя не се мотаеше около него през цялото време.

— Това си е работа на Попи. А сега трябва да вървя — Филип тръгна през моравата пред къщата.

— Няма ли да останеш за чая?

Той поклати глава:

— Няма смисъл. Ние само се караме. Предай поздрави на татко.

— Филип… няма ли… — но наистина нямаше смисъл. Той бе излязъл и след миг тя чу хлопването на външната врата.

Застанала сама в средата на градината, Люси се чувстваше объркана. Това беше първото сериозно спречкване между нея и едно от децата й и тя беше тъжна и огорчена. Какво щеше да каже Антъни? Дали нямаше да се съгласи да поговори с Филип?

Следвайки бавно пътечката, по която Филип току-що бе минал, тя се отправи към къщата, изпълнена с разочарование. Нейният любим син се бе обърнал против нея. А винаги досега бяха толкова близки! Бяха толкова сплотено семейство! Сложи чайника да направи чай и чу стъпките на Попи.

— Отиде ли си? — тихо попита момичето.

Люси въздъхна тежко:

— Да, мила. Отиде си и се закле никога повече да не се връща тук.

— Заради… заради мама?

— Точно така.

— О, и аз никак не ти помагам, като отказвам да се прибера у дома, нали?

— Миличка, аз не мога да ти давам съвети. Камила е твоя майка, но ако тя се чувства толкова наранена, колкото аз съм в момента, бих те посъветвала да се върнеш — Люси механично вадеше чашките и чинийките и сложи няколко лъжички чай в китайския чайник.

Попи бавно поклати глава:

— Още преди това да се случи, ние с нея не се разбирахме много. А сега просто не бих могла да се видя с нея. Според мен това, което прави тя, е отвратително!

Люси се усмихна сухо:

— Малко силно казано, нали? Предполагам, че ти и твоят приятел не сте се държали само за ръцете през цялото време!

— Знаеш какво искам да кажа. Прекалено е стара за подобни неща.

— Тя е точно на моите години, Попи — възрази Люси.

— Само че има разлика. Антъни е твой съпруг и сте женени от много години. Пък и не допускам, че… — тя млъкна поруменяла.

— Разбира се, че го правим! Само че може би малко по-дискретно — усмихна се широко Люси.

— Точно така. Дори ние с Дени…

— Достатъчно — каза Люси, докато сипваше чая. — Ще трябва да поговоря отново с Камила. Нещата не могат да продължават така!

— Е, аз няма да се върна вкъщи при това положение — твърдо заяви Попи. — И нищо не е в състояние да ме принуди.