Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (8)

Седма глава

На следващата сутрин времето се промени. Влажното спокойствие на предишния следобед бе отстъпило мястото си на яростна буря, която обвиваше хоризонта в сива пелена и караше планините да се извисяват заплашително сред обгърналата ги мъгла, а обикновено спокойните води на залива Лорн се пенеха буйно.

Камила, настанена заедно с Люси и Филип в уютния хотел „Балагейч“, на петнадесет мили от Крийгнеч, се събуди стреснато от неспокойния си сън, все още виждайки ясно пред очите си ужасната сцена от предишния следобед. Отново и отново в съзнанието й се връщаше гледката — като безкрайно повтарящ се епизод върху телевизионен екран, и всеки път сърцето й се преобръщаше, сякаш беше в асансьор, който внезапно е полетял надолу.

Когато Люси и Филип се бяха върнали, за да я вземат от това, което те си мислеха, че е приятна среща с Едит, бяха я намерили трепереща на широките парадни стълби, неспособна да контролира конвулсиите, които разтърсваха тялото й.

— Исусе! Изглеждаш позеленяла! — безцеремонно възкликна Люси. Беше се преоблякла в удобни панталони и широка риза и когато се измъкна от колата, изглеждаше по-закръглена и по-грижовна от всякога. — Какво се е случило?

— Добре ли си? — притеснено добави Филип.

Камила бързо им разказа какво е открила.

— Каквото и да правите, не ходете в задния двор — предупреди ги тя.

— Трябва да повикаме полицията! — възкликна Люси.

Филип разтърка врата си и огледа затворените прозорци.

— Никого ли няма?

Камила поклати глава.

— Къщата е безлюдна. Мисля, че Едит е заминала, но Дорис, прислужницата, която се грижи за кучетата, трябва да е тук.

Люси я погледна остро:

— Нали не смяташ, че са умрели от глад?

— Имам чувството, че са отровени. Всъщност сигурна съм — за момент затвори очи, за да потисне гаденето, което се надигаше в гърлото й.

Люси решително сложи ръка на рамото й.

— Изглеждаш съсипана, скъпа! Трябва да ти донесем чаша вода. Филип! — тя погледна сина си. — Мислиш ли, че би могъл…

Той кимна бързо.

— Това означава да влезем в къщата с взлом.

— Няма нищо — каза Камила, като изправи рамене и пое дълбоко дъх. — Все едно, трябва да го направим — дори само за да се обадим на полицията.

— Добре — когато той тръгна към дясната пристройка, от него се излъчваше увереността на човек, който знае какво прави. Камила му бе казала, че в гаража има врата, която води към кухнята на долния етаж на къщата.

— Той ще намери пътя — успокоително каза Люси. — Радвам се, че е тук. Много е полезен в екстрени ситуации. Ако не успее да влезе в къщата, просто ще се качим в колата и ще отидем до полицейския участък.

Бе открила, че Ардачи се намира само на пет минути път.

Когато стъпките на Филип заглъхнаха, двете бяха обгърнати от невидимата пелена на тежка тишина, която изпълваше въздуха с напрежение. От високите дървета, които опасваха алеята, не се носеше птича песен и дори ленивото бръмчене на пчела не нарушаваше ужасяващата застиналост.

Внезапно Люси си пое остро въздух.

— Нали не мислиш?… — в очите й блесна безпокойство.

— Че нещо се е случило с Едит? — довърши вместо нея Камила. — Точно за това си мислех, но къде тогава са останалите? Градинарите, прислугата? Дорис?

— Може всички да са били освободени — вметна Люси. — Трябва да има някакво разумно обяснение.

— Но кой би могъл да убие тези красиви създания? Това е варварство! Само да ги беше видяла, Люси… — тя поклати глава с отвращение. — Това щеше да разбие сърцето ти.

— Много се радвам, че не ги видях — бързо отвърна Люси. — Никой не може да ме обвини, че съм мекушава, но когато се отнася за животни, винаги много се разстройвам. Но, от друга страна, Камила, не трябва да правим прибързани заключения. Може да са умрели от чума, от някакъв вирус или нещо подобно.

— Изглеждаха така, сякаш са умрели в агония — мрачно каза Камила.

В този момент входната врата се отвори и тя стреснато се извърна към стълбите. Беше Филип — с изцапани панталони и разрошена коса.

Той се усмихна глупаво.

— Трябваше да се изкача по тръбата, за да се вмъкна през капандурата — обясни, докато изтърсваше коленете си с ръце. След това съвсем излишно добави: — Наоколо няма жива душа. Разбрах какво имаш предвид относно кучетата. Гледката е ужасна.

— Да позвъним в полицията.

Камила сковано се изправи, влезе в къщата и се огледа. Беше забравила колко красиво е антрето с облицовани стени и излъскан до блясък под, застлан с килим. Малкълм беше купил по-голямата част от обзавеждането на предишния собственик, когато се сдоби с Крийгнеч, и по извитите маси, столове и ракли блестеше патината на стотици години. Върху решетката на голямата каменна камина бяха подредени дърва, а през един от високите прозорци на отсрещната стена се откриваше гледка към залива Лорн, зад който в далечината се открояваха планините.

Пребледняла, Камила се обърна към Филип:

— Провери ли в някоя от стаите?

— Надникнах в една-две — той посочи всекидневната и библиотеката. — Всичко си изглежда на мястото. Великолепна къща, нали?

— Къде е телефонът? — попита Люси.

— Мисля, че има един в библиотеката и друг в кухнята. Аз ще погледна горе.

— Сигурна ли си, че го искаш? — притеснено я попита приятелката й. — Защо не седнеш и не оставиш Филип да свърши това, докато аз се обадя в полицията?

— Добре съм — запротестира Камила.

— Ще дойда с теб — настоя Филип.

Двамата се заизкачваха по стълбите. Камила се облягаше на парапета, защото независимо от това, което бе казала, се чувстваше много слаба, а краката й сякаш бяха от олово.

— Откъде ще започнем? — запита той, щом се изкачиха най-горе. По цялата дължина на къщата се простираше застлан коридор с множество врати.

— Да започнем от стаята на Едит и татко — отвърна тя и сграбчи дръжката на вратата пред тях. — Чувствам се като натрапница, но нямам друг избор. Хайде да свършваме.

Отвори вратата и пред тях се разкри просторна стая с изглед към залива Лорн. Беше суетно мебелирана, с щамповани драпирани завеси и тоалетна масичка с набрано перденце. Не беше по вкуса на Камила, нито по този на Малкълм, но тя си спомняше, че Едит обожаваше женствената обстановка и имаше слабост към розовите стени и фините мебели от розово дърво. Но когато застана по средата й, Камила усети, че нещо не е наред.

Филип я погледна.

— Какво има?

— Не съм сигурна — бавно отговори тя. След това огледа стаята по-подробно и забеляза, че в нея липсват каквито и да било лични вещи. Нямаше четки за коса, гримове, нито малки шишенца с парфюм. В отвореното горно чекмедже на скрина липсваха бижутата и другите украшения. Камила се приближи до старомодния гардероб и отвори вратите. — Всичко е изчезнало! — задъха се. — Всичките дрехи на Едит… обувките, всичко — объркана, тя се втурна към съседната стая. — Татко държеше нещата си тук. Питам се дали те също не липсват!

Стаята на Малкълм беше по-малка, с единично легло в единия ъгъл, което — тя беше сигурна — никога не бе използвал. До прозореца бе поставен войнишки сандък, а на стената имаше вграден шкаф. Много бавно започна да разтваря вратите една по една и пред погледа й се разкриха безупречно излъскани обувки, наредени в стройна редица, подредени върху закачалки сака от туид и грижливо изгладени панталони. Върху един рафт бе сложена купчина ризи, които изглеждаха така, сякаш току-що бяха прибрани от пералнята. Горещи сълзи изпълниха очите й, когато долови аромата на любимия му лосион след бръснене. Протегна ръка и прокара пръсти през пуловерите. Върху ръкава на един светлосин имаше закачено стръкче пирен. Много внимателно го издърпа и започна да го мачка между пръстите си, докато то се разпадна.

— Толкова съжалявам — чу се гласът на Филип. Чакаше я до вратата, доловил, че може би тя иска да остане за малко сама в стаята на баща си.

Камила вдигна поглед изненадана. За момент беше забравила, че и той е там. Изтри търкалящите се по бузите си сълзи с ръка и леко се усмихна.

— Благодаря. Тази стая изведнъж ме върна назад във времето, а аз не бях подготвена.

— Разбирам. Виж, защо не слезеш долу при мама? Накарай я да ти приготви чай или нещо друго. Аз ще поогледам останалата част на къщата, въпреки че не мисля, че ще открием нещо.

— Благодаря — отново каза тя. — На този етаж само спални и бани. Татко никога не използваше таванските помещения. Смятам, че няма нужда да ги проверяваш.

— Все пак ще ги огледам.

Когато Камила се спусна по стълбите към долния етаж, Люси тъкмо излизаше от библиотеката. Щом забеляза разплаканото лице на приятелката си, тя заговори с преднамерена веселост:

— Тук не разполагат с отряд за бързо реагиране, но все пак ще ни изпратят някого след няколко минути. Без съмнение той ще пристигне и ще каже: „Здрасти, здрасти, и к’во си имаме тук?“

Камила се усмихна тъжно на опита на приятелката си да имитира характерния за кокни акцент.

— Може би той ще е шотландец?

Люси започна да имитира съвършено шотландския говор:

— Охо! ’Начи вий си имате ня’къв мъничък проблем, а?

Те все още се смееха, опасно люшкайки се на ръба на истерията, когато Филип се появи отново. Той с безпокойство гледаше ту едната, ту другата.

— Всичко наред ли е?

Люси притихна за момент, изгледа го, след това отново тихо се разсмя. Като се смееше и плачеше едновременно, Камила изтри очите си и се опита да се съвземе.

— Полицията е на път — обясни тя с неуверен глас.

— Много добре. Горе нещата изглеждат наред — каза той. — Огледах всичко, но не открих нищо. Има ли някакви килери, които трябва да проверя?

— Да. Татко държи… Исках да кажа — поправи се тя, — че татко държеше виното си в един килер. В кухнята има врата, която води към него. Но смяташ ли, че е необходимо да го претърсваш?

— Сигурно не, но искам да се уверя, че вътре всичко е наред, дори ако навън не е — той кимна към градината. След това излезе в антрето и се отправи към килера.

— Хайде да пийнем нещо — предложи Люси. — Нямам предвид чай, а нещо по-силно.

— Трябва да има малко бренди в трапезарията. Ще го донеса.

Когато след няколко минути се върна, Камила носеше сребърен поднос, върху който бяха сложени три чаши за бренди и пълна до половината стъклена гарафа, която баща й много харесваше.

— Чудесно! — отбеляза Люси със задоволство. — Струва ми се, че всички имаме нужда от това. Толкова се страхувах, че двамата с Филип ще откриете горе труп или нещо подобно.

— Аз също — призна Камила.

В този момент той се върна.

— Всичко е чисто — съобщи Филип. — Впрочем баща ти притежава изключителна колекция от вино.

— Знам. Беше голям любител. Мога ли да ти предложа малко бренди?

— Да, благодаря. И така, какво ще правим? — той потъна в едно кресло, сякаш внезапно бе повален от умора. — Изглежда, доведената ти майка си е събрала багажа и е заминала, нали?

— Предполагам — със съмнение в гласа отвърна Камила. — Вероятно е освободила и цялата прислуга.

— Но тя със сигурност не би изоставила кучетата си, нали? — вметна Люси.

— Не, това е немислимо — призна Камила. Като придържаше внимателно чашата си, тя седна на дивана, изхлузи обувките си и подви крака под себе си. — Знаете ли какво се е случило според мен? Мисля, че тя е слязла долу една сутрин, вероятно преди няколко дни… Ние не знаем от колко време кучетата са мъртви, нали така? — неволно затвори очи, опитвайки се да изтласка навън от съзнанието си картината, която представляваха всички онези създания с изпружени крака — двадесет, тридесет, може би четиридесет, нападали едно върху друго, и огромните зелени мухи, които яростно бръмчаха над тях. Бързо отпи голяма глътка бренди и започна отново: — Смятам, че щом Едит е видяла какво се е случило, е решила да се отърве от прислугата, да си стегне багажа и да замине. Припомнете си, че не за първи път кучетата й се тровят! Мисля, че е искала просто да се махне… да обърне гръб на тази ужасяваща гледка!

— Горката жена — меко каза Люси. — Какъв ли шок е било това за нея, особено толкова скоро след смъртта на Малкълм.

— Според мен станало е точно така — предпазливо каза Камила.

— Това би обяснило всичко: заключената къща, изчезването на дрехите й и че наоколо няма жива душа — съгласи се Филип. — Но има още нещо. Защо не ти е съобщила, че има намерение да заминава?

— Ние никога не сме били много близки, Филип. Аз я харесвах и мисля, че тя също ме харесваше, но не бяхме близки. Вероятно е смятала, че сега, когато татко е мъртъв, кучетата са си нейна отговорност и не е искала да ме тревожи. Уверена съм, че все още е в шок от смъртта на татко.

— Разбира се — вметна Люси, — тя може да се е опитвала да се свърже с теб през последните двадесет и четири часа, но не е успяла. Защо нямаш мобифон в колата си?

— Колата ми е единственото място, където не съм принудена да водя телефонни разговори — отвърна Камила. — Знам, че колегите ми смятат това за безумие и ме увещават да сложа, но на мен действително никак не ми се иска.

— Трябва да кажа, че според мен мобифонът е един от кошмарите на нашето време — съгласи се Филип.

— Ще позвъня на Джийн в офиса и ще я попитам… О, по дяволите! — възкликна Камила, внезапно припомнила си нещо. — Предполагам, че сте разтоварили целия багаж? Къде ще отседнем?

— В хотел „Балагейч“, намиращ се на едно място, наречено Кининвър, на около петнадесетина мили оттук. Това е най-добрият хотел, в който успяхме да намерим свободни стаи. Защо? Какво ти трябва? Филип винаги би могъл да отскочи и да ти го донесе, нали, миличък? — Люси се обърна към сина си с такава увереност, че Камила се зачуди как ли, за Бога, би реагирала Попи, ако я помолеше да измине петнадесет мили само за да донесе нещо на някого.

— Може да почака — твърдо каза Камила. — Бележникът ми с телефоните е в куфара, а там съм записала номера на сестрата на Едит в Съсека. По-късно ще й позвъня, за да я попитам дали Едит не е отишла да живее при нея.

— Твърде възможно е — съгласи се Люси. — При дадените обстоятелства няма нищо по-естествено от това да заключи къщата и да замине при сестра си, нали така?

— Не ми е приятно да споменавам това — каза Филип, — но какво ще правим с кучетата? Искам да кажа, че не вярвам полицията да… ъъъ…

— Да ги зарови? — направо каза майка му.

— Точно така.

Камила се изправи, обу отново обувките си и тръгна към антрето.

— Къде отиваш? — притеснено я попита Люси.

— Искам да проведа един телефонен разговор — отвърна тя и забърза към библиотеката. Върху красивото бюро на Малкълм имаше телефон. Точно щеше да позвъни на справки, когато забеляза подпряния на месинговата настолна лампа картон, изписан със спретнатия почерк на баща й. Прониза я познатата болка, както когато бе открила всичките му дрехи, но този път не я завари неподготвена. Прегледа бързо номерата, които той бе записал, и между „водопроводчика“ и „газостанцията“ намери онзи, който й трябваше.

„Хектор Рос — ветеринарен лекар“

На позвъняването отговори мъж.

— Ветеринарна клиника. Мога ли да ви помогна? — той имаше интелигентен глас с характерната за шотландците интонация.

— Мога ли да разговарям с мистър Рос, моля?

— Мистър Рос отсъства. Обажда се синът му, Аластър. Мога ли да ви бъда полезен?

— Обажда се Камила Итън — дъщерята на Малкълм Елиът.

Последва кратка пауза, след което Аластър заговори съчувствено:

— О, мисис Итън, позволете ми да ви изкажа най-искрените си съболезнования. Това, което се случи с баща ви, е истинска трагедия. На всички тук той ще липсва много. Беше прекрасен човек.

— Благодаря ви — отвърна Камила трогната. — Знам, че баща ви е бил много любезен с него и той истински оценяваше това.

— Беше нещо естествено — възрази Аластър. — Всички тук много го харесвахме. Просто се опитвахме да бъдем добри съседи.

— Въпреки това съм ви много благодарна. Чудя се дали баща ви би могъл да ме посети?

Гласът му прозвуча изненадано:

— О, не съм сигурен, че ще е възможно. Искам да кажа, че сигурно много би желал, но той никога не ходи в Лондон. Прекалено е зает с работата си тук и мрази града.

Камила бързо обясни, че се намира в Крийгнеч.

— Вие сте в Крийгнеч? В този момент? — слисано запита той.

— Да. Дойдох да посетя втората си майка, но тя, изглежда, е заминала. Но тук се е случило нещо ужасно. Налага се спешно да се видя с баща ви.

— Какво точно се е случило?

За момент тя се поколеба, припомняйки си какво й бе казал баща й за невъзможността да разговаря по телефона и подозрението, че той се подслушва. Много вероятно беше човекът, отровил кучетата, да слуша разговора й с Аластър Рос в този момент.

— Не мога да говоря за това сега — каза тя, — но ще ви бъда много благодарна, ако съобщите на баща си, че съм в Крийгнеч и искам да го видя колкото може по-скоро.

— Разбира се, мисис Итън, но не знам кога ще се върне. Отиде до една отдалечена ферма, за да се погрижи за някаква болна крава.

Камила премисляше бързо. Не искаше да си губи времето, в случай че на ветеринаря щеше да му бъде необходимо много време, преди да дойде в Крийгнеч.

— Бихте ли го помолили да ми позвъни в хотел „Балагейч“ веднага щом се върне, ако обичате? — каза тя. — Отседнала съм там с неколцина приятели и бих могла да му обясня всичко.

— Добре. Но междувременно не бих ли могъл да направя нещо за вас? — Аластър, изглежда, изгаряше от желание да й помогне. — Нашата къща е на другия край на селото.

— И вие ли сте ветеринарен лекар?

Той се изсмя:

— Уви, не. Боя се, че в това отношение от мен няма да имате никаква полза.

Когато Камила му благодари и затвори телефона, входната врата изхлопа силно и трясъкът отекна в празното антре. Полицията беше пристигнала.

 

 

Попи стана, преди да съмне, и настоя да направи на Дени чаша чай, преди той да тръгне към телевизионното студио. По това време в кухнята на къщата нямаше никого и тя бе доволна, че разполага с няколко минути, за да може да анализира чувствата си. Дени се бе отнесъл отвратително с нея предишната вечер, имитирайки изискания й говор пред неколцина свои приятели, след което бе добавил, че независимо как говори, тя никога не е наясно какво точно иска да каже. Дълбоко оскърбена, тя се бе разплакала, ала после той я бе замъкнал в дома си и я бе любил с неочаквана нежност, което напълно я бе объркало. Обичаше ли я или не? Тази мисъл я бе тормозила през цялата нощ и я бе държала будна дълго след като той бе заспал. Начинът, по който той се разгорещяваше и охладняваше, мил в един момент и груб в следващия, я нараняваше дълбоко и засилваше желанието й да му угажда. Когато бяха сами, той беше толкова внимателен с нея. Защо не можеше да бъде такъв и пред хората? „Той трябва да ме обича, отново и отново си повтаряше тя, докато чайникът засвири. Трябва! Трябва! Ще умра, ако не ме обича.“ Ала в смътно осветената кухня не успяваше да намери отговор на въпроса си. Всичко, което искаше, бе да му доставя удоволствие и се надяваше, че обичта му към нея непрекъснато ще расте.

Водата завря. Тя направи две големи чаши силен чай и го подслади с три лъжички захар, както той го обичаше. След това внимателно ги понесе по стълбите към стаята му.

Дени бе поканен да участва в едно популярно утринно шоу, наречено „Първото нещо“. Организаторът на предаването му се беше обадил преди два дни и му бе казал, че като водач на движението „Борци против класите“ би желал да му предложи участие в дискусията „Съществуват ли все още класи във Великобритания?“. Дени се бе вкопчил във възможността да изложи възгледите си пред петнадесет милиона зрители и гледаше на това като на великолепна възможност да популяризира каузата.

Попи оценяваше събитието различно. За нея това бе началото на една бляскава кариера за Дени. Медиите щяха да го обикнат, защото той говореше интелигентно и ясно, а публиката щеше да го обожава заради неустоимия му чар. Жените щяха да го сметнат за много сексапилен, което винаги помагаше в политиката, а мъжете щяха да му се възхищават заради целите, които преследваше. С неговите черни кожени дрехи и руса коса популярността му сред масите щеше непрекъснато да расте.

Оставяйки се на фантазиите си, които, винаги включваха и нея самата редом с Дани, тя влезе в стаята и го видя, вече облечен, да очаква колата, която щяха да му изпратят от студиото.

— Изглеждаш великолепно — отбеляза Попи и му подаде едната чаша.

Той сякаш не я забеляза.

— Къде е шибаната кола? — нервно погледна през прозореца Дени. Студеното утро се спускаше над безлюдните улици, притихнали в този час, като се изключат случайните излайвания на някое куче. Отново погледна часовника си, въпреки че бяха изминали само тридесет секунди, откакто го бе сторил за последен път.

— Скоро ще дойде — успокоително каза Попи. — Нервен ли си?

Той злобно се обърна към нея:

— И защо, дявол да те вземе, трябва да съм нервен? Неколцина телевизионни паразити не могат да ме уплашат! Скъпоплатени безделници, ето какво са те! Скъпоплатени свръхпривилегировани копелета!

Попи наблюдаваше как се самонавива преди първото си появяване по телевизията и си спомни за момчето, което четеше Татлър поради същата причина. Сякаш без да забелязва присъствието й, Дени продължаваше пледоарията си пред въображаемата публика и очите му придобиха стъклен блясък.

— Почакай, докато им кажа в какво се състои истинският живот, който изобщо не се състои в това да стоиш зад камерите и да заработваш по триста хиляди лири на година, като някои от тези…

Точките, които Дени печелеше като добър оратор, помисли си Попи, самият той губеше поради неспособността си да артикулира правилно гласните. Произнасянето на думата „лири“ придаваше на речта му особена злоба.

— … те получават цяло състояние, за да седят на тлъстите си задници — продължаваше той — и да задават шибани, тъпи въпроси, на които всеки би могъл да отговори. На които аз бих могъл да отговоря! Но дали биха платили триста хиляди лири на година на някой като мен? Ще го направят другия път, защото според тях аз не произхождам от подходяща класа! Щото съм ходил в някакво шибано, неподходящо училище! Време е в тази страна да се възцари равенство. Да се даде възможност на всички да се захванат с по-добра работа и да си създадат по-добро положение в обществото!

— Прав си, разбира се, но не е необходимо да се ядосваш — помоли го Попи меко и това още повече го разгневи.

— Да се ядосвам! — повтори той. — Да се ядосвам! Та аз съм вбесен от начина, по който се управлява тази страна! Класа! Класа! Класа! Всичко опира до това! Ако ти си от „подходяща“ класа…

— Знам — въпреки че многократно бе ставала свидетел на това, тя все още мразеше, когато той ставаше агресивен. — Ще изглеждаш чудесно на екрана, Дени. Ще се прибереш ли веднага след това?

— Откъде да знам!

Усмивката й стана по-широка и тя потупа леглото, на което беше седнала:

— Ще те чакам. Точно тук.

Сексът беше станал като наркотик за Попи и въпреки че понякога го правеха няколко пъти, тялото й продължаваше да копнее за докосването на Дени, независимо от това колко лошо се отнасяше той с нея. Като наркоман тя бе завладяна от онова, което желаеше повече от всичко, и веднъж задоволена, у нея отново се надигаше неудовлетворим копнеж. Сякаш никога нямаше да се насити на Дени. Ден и нощ мислеше за него, броеше минутите, след които отново щяха да бъдат заедно, тормозена от нетърпението да бъде задоволена, и веднага щом го постигнеше, пламваше от ново желание. Често, дори когато правеха любов, тя крещеше: „Бихме могли да започнем отново след няколко минути, нали, Дени? Трябва да го направим пак!“

Най-сетне, изтощени, те заспиваха в прегръдките си, но първото нещо, което минаваше през съзнанието й, щом се събудеше, бе, че отново трябва да се любят, така че малките й длани се протягаха към него и в очите й се надигаше зле прикрита похот.

— Чудесна малка мръсница — я наричаше той, когато беше в добро настроение. Но когато беше ядосан, я обсипваше с обиди, наричаше я с всякакви имена и я нараняваше дълбоко, което само усилваше желанието й.

В този момент Дени, все още застанал до прозореца, възкликна доволно:

— Най-после! Закъсняха! — обърна се и тръгна към вратата, като пътьом взе якето си и го преметна през рамо.

Неочаквано спря, върна се до нея, грабна я в прегръдките си и страстно я целуна по устните. Вкопчвайки се в него, тя отвърна на целувката му. Когато я пусна, той излезе от стаята, без да погледне назад. Спусна се тежко по тясното, незастлано стълбище, отвори пътната врата и яростно я затръшна след себе си.

Някъде от долния етаж гласът с ямайски акцент изрева:

— Я стига с тоя шибан шум, човече! Тук има хора, дет искат да спят, знайш ли!?

Попи включи телевизора, намали звука и се върна в леглото. Нямаше търпение да види телевизионния дебют на Дени.

 

 

В момента, в който Джефри вдигна слушалката, за да позвъни в Министерството на отбраната заради статията за балистичните ракети, която пишеше, си спомни, че Камила трябва да е пристигнала в Крийгнеч предишния ден. Но какво го бе накарало внезапно да се сети за нея? Трябваше да си признае, че бе обезпокоен, когато тя му бе съобщила, че има намерение да замине, защото се опасяваше, че пътуването ще е много потискащо за нея. Прекалено скоро бе да посети Шотландия след смъртта на баща си. Срещата с втората й майка щеше да й навее много горчиви спомени и вълнения и за стотен път той си пожела да бе заминал с нея, вместо да стои в града, да прави справки за „Лойд“ и да пише за онова, което може би щеше да се окаже най-голямата загуба на застрахователи от стотици години насам.

Може би трябваше да й се обади още сега, просто да се убеди, че е добре? Мисълта, че Люси е с нея, беше успокоителна, но въпреки това му се искаше да не бе тръгвала. Взе номера й от справки, но когато позвъни, единственото, което чу, бе продължителният сигнал, който му показваше, че телефонът е изключен.

— Дявол да го вземе! — изруга тихо. Ама че неподходящо време за подобна неизправност! Без съмнение, с присъщата си деловитост, Камила щеше да поправи нещата за ден-два.

Мисълта за нея го накара да осъзнае, че тя му липсва. Кога точно се бе влюбил? Не можеше да бъде сигурен, защото това бе станало постепенно. Винаги й се бе възхищавал, докато в един момент осъзна, че я обича и тази любов бе прераснала в желание. В неговите очи тя бе съвършената жена. Сърдечна, остроумна, интелигентна и невероятно красива. Искаше му се да бе направил нещо по този въпрос по-рано, но чувстваше, че тя не е готова. Смъртта на Дейвид я бе съкрушила, докато неговият собствен развод го караше да се чувства свободен. Ала сега нещо му подсказваше, че не след дълго щяха да бъдат заедно. Тя му бе казала, че мисли, че е влюбена и той се надяваше да е искрена. Господ му беше свидетел, че я обича с цялата си душа.

 

 

Първоначално хотел „Балагейч“ е бил построен като шотландски замък с архитектура, подобна на тази на Крийгнеч, но преди около петнадесет години е бил превърнат в хотел. Великолепно обзаведен, той предлагаше на гостите си уюта на добре поддържан дом. Дори през лятото в камините гореше огън, стаите бяха просторни и предлагаха спиращи дъха гледки към залива Лорн. Собствениците сами обслужваха клиентите си и им предлагаха обикновена, но чудесно приготвена храна. Предишната вечер менюто се състоеше от стриди, омари и риба, гарнирани със зеленчуци собствено производство, и плодове, включително аспержи и малини.

Когато на следващата сутрин Камила слезе във фоайето на хотела, тя завари Люси да чете Таймс и да пие кафе.

— Искаш ли малко, скъпа? — попита Люси, след като си размениха поздрави.

— Не, благодаря. Вече закусих в стаята си — отговори Камила, докато се настаняваше на дивана до нея.

В този час фоайето беше безлюдно и изцяло на разположение на младото момиче зад рецепцията, което разговаряше по телефона. То се смееше почти непрекъснато и Камила и Люси си размениха развеселени погледи.

— Очевидно разговаря с приятеля си — пошушна Люси, след това запита с обичайния си глас: — Как спа?

Камила се намръщи.

— Може да се каже добре, но малко неспокойно. Може би ще изпия още едно кафе. Надявам се да ме разбуди — тя стана, натисна звънеца до камината и каза: — Моля, повикайте сервитьора.

— Какви са плановете ти за днес? — попита Люси. — Трябва да ти кажа, че се чувствам недоволна от реакцията на полицията вчера. Изглеждаше така, сякаш вдигаме много шум за нищо, нали?

Камила кимна.

— Накараха ме да се чувствам като глупачка — призна тя. — Предполагам, че за тях не се е случило нищо подозрително. Това, че Едит е затворила къщата и е изчезнала, не изглежда странно, освен обстоятелството, че не ми е съобщила намеренията си.

— Най-много ме вбеси отношението им. Имам предвид безсърдечието им, мила. Винаги съм знаела, че шотландците са сурови хора, но този сержант, или какъвто там беше, наистина прекали. Останах с впечатлението, че той ни мисли за две истерички, които правят от мухата слон. Спомняш ли си начина, по който ни попита дали в къщата е влизано с взлом? И дали нещо е откраднато. И когато му казахме, че не е, освен дето Филип се вмъкна през капандурата, той ни изгледа, сякаш сме извънземни! — Люси нетърпеливо сгъна вестника.

— И не проявиха никакъв интерес към умрелите кучета, не мислиш ли?

— Нищо не разбирам — енергично продължи Люси. Ободрителният нощен сън явно бе възстановил обичайната й жизненост и тя очевидно кипеше от недоволство от реакцията на местните власти. — По мое мнение има нещо ужасно нередно, когато собственичката на къщата изчезва мистериозно, изоставяйки четиридесетте си мъртви кучета. Как биха могли да твърдят, че според тях няма нищо необичайно?

В този момент се приближи Филип, облечен в памучни панталони и разкопчана около врата риза в синьо и бяло. Изглеждаше освежен и отпочинал, когато поздрави майка си и Камила, преди да седне на близкостоящия стол.

— Как сте тази сутрин? — весело се осведоми той. — Какво ще правим днес?

— Трябва да проведа няколко телефонни разговора — съобщи Камила. — Искам да проверя дали няма някакви проблеми в службата и отново да се опитам да се свържа със сестрата на Едит, след като не успях снощи. Без съмнение всичко ще се изясни веднага щом поговоря с нея или с Едит, ако е отседнала там. Междувременно ще се обадя и на ветеринаря. Беше неучтиво от негова страна, че не ни позвъни миналата вечер.

— Защо не си уредим среща с него тази сутрин в Крийгнеч? — предложи Филип.

Камила се изправи рязко и грабна своя тефтер, който съдържаше всичките необходими й телефонни номера.

— Прав си. Ще се заема с това веднага.

Когато се отправи към телефонната кабина в най-отдалечения ъгъл на фоайето, Филип се обърна към Люси:

— Какво става според теб, мамо?

Люси изглеждаше замислена.

— Ако не познавах Камила толкова добре, бих казала, че това е буря в чаша вода, и че вероятно съществува логично обяснение за всичко, но честно казано не е в стила й, нито в този на Малкълм, да се оставят на въображението им да ги подвежда.

— И все пак полицаите омаловажиха всичко снощи, не мислиш ли? Казаха, че двамата градинари, наети от Малкълм, са уволнени и в момента не работят, което обяснява отсъствието им. Същото важи и за чистачката, която, както изглежда, живее в селото. Дотук нищо подозрително. Едит очевидно е решила да затвори къщата още преди две седмици. Що се отнася до прислужницата, която, се е грижела за кучетата… как й беше името?

— Дорис — подсказа му Люси.

— Точно така. Дорис. Според думите на полицията тя е от Глазгоу. Ако Едит я е уволнила, тя очевидно се е прибрала у дома си. Трябва да призная, че това изглежда съвсем правдоподобно.

— С изключение на кучетата.

— А, да, кучетата — съгласи се Филип. — Без съмнение ще разберем отговора, щом ветеринарят разгледа труповете.

Когато след няколко минути Камила се върна, изглеждаше обезпокоена.

— Какво има? — заинтересува се Люси.

— Разговарях с Хариет. Не е виждала Едит от няколко месеца насам.

— Какво?

— Каза, че Едит й поръчала да не идва на погребението на татко, защото на него ще присъстват само хора от тесен семеен кръг, и оттогава повече не й се е обаждала.

Люси и Филип стояха смълчани.

— Хариет няма представа къде може да се намира Едит — мрачно продължи Камила. — Обеща да позвъни на неколцина приятели и да ги попита дали не знаят нещо, но изглежда, двете сестри никога не са били особено близки. Хариет твърди, че винаги са се движили в различни среди и са имали различни интереси. Оставих й номерата тук и в Лондон и тя каза, че ще позвъни, ако открие нещо.

— Тогава кой беше онзи, който дойде на погребението с Едит? — попита Люси.

— Един Господ знае. Току-що попитах Хариет дали няма някаква представа кой може да е, но тя отговори отрицателно.

— Свърза ли се с ветеринаря? — попита Филип.

— Ще се срещнем с него по обяд — кимна Камила.

— Е, да благодарим на Бога и за това! — възкликна Люси. — Ще бъде една възможност да си изясним нещата.