Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (18)

Седемнадесета глава

Люси пристигна точно в шест и половина със строго лице и изпълнена с решителност.

— Добър вечер, Мейтлънд — сковано поздрави тя, когато икономът я въведе в къщата. След това вирна нос, задуши въздуха и каза с критичен тон: — Каква силна миризма на парфюм!

Мейтлънд се усмихна любезно.

— Това е от лилиите, мадам. Ароматът им става по-силен вечер.

— От лилиите ли? — той я въведе в гостната и щом забеляза огромните букети, тя възкликна: — Колко много цветя? Да не би мисис Итън да дава някакъв прием?

— Не, поне доколкото ми е известно, мадам — спокойно отговори прислужникът. — Мисис Итън ще слезе след минута. Мога ли да ви предложа някакво питие?

— Благодаря. Бих изпила чаша шери.

Люси се настани на дивана и за първи път огледа обстановката с други очи. Представяше си колко силно е бил поразен Филип, когато я бе видял за първи път. Първото впечатление, което създава, разсъждаваше тя, бе за невероятно богатство. Картините, коприненият китайски килим, френските антики, без да се броят стотиците лилии, недвусмислено говореха, че Камила е богата жена, която е в състояние да задоволи всичките си капризи. Как е могла да купи толкова лилии! Какво вулгарно разхищение! Раздразнена, Люси стисна устни.

В този момент Камила влезе, сияеща, в стаята, с което още повече я вбеси. С разпуснати коси и съвсем лек грим, тя изглеждаше с няколко години по-млада. Очевидно бе имала време да се преоблече, след като се бе върнала от офиса, защото бе в свободна кремава кашмирена рокля и носеше перлен гердан и перлени обеци във формата на капки.

— Люси, скъпа! — тя се наведе да целуне приятелката си. — Съжалявам, че не бях тук, когато си пристигнала. Предложиха ли ти вече питие? След случилото се вчера днешният ден беше ужасен.

Камила отиде до подноса с напитки, който Мейтлънд беше оставил върху масата, и си наля джин с тоник.

Люси я наблюдаваше внимателно, чудейки се как успява да изглежда толкова млада и стройна.

— Надявам се, че ще бъдем сами — сковано отрони тя. — Трябва да поговорим.

— Филип ще си дойде в обичайното време, но дотогава разполагаме с цял час — меко отговори Камила. Настани се на другия край на дивана и отправи към приятелката си откровен поглед. — Не трябва да ме гледаш така, сякаш имам намерение да нараня Филип. Ако някой ще бъде наранен, по-вероятно е това да съм аз. Но междувременно ние сме много щастливи. Не можеш да си представиш колко го обичам!

Люси изглеждаше болезнено смутена.

— Според мен вашата връзка просто е неприлична. Какво си мислиш, за Бога? Как можеш да постъпваш така? Та той е малко по-голям от Попи! Спомняш ли си кога е роден? Тогава живеехме в Съри, точно преди да изпратят Алтъни в чужбина, и ти дойде да ме посетиш в болницата! — извиси глас: — Никога не съм мислила, че си способна на подобно нещо! Какво ще кажат хората?

— О! — неволно възкликна Камила. — Точно това те тревожи, нали? Че хората ще кажат, че Филип е бил прелъстен от една застаряваща жена? Или пък, че страда от Едипов комплекс?

Лицето на Люси пламна.

— Не ставай смешна!

— Честна дума, Люси, смешната не съм аз. Нямах намерение да се влюбвам отново и съвсем не съм давала повод на Филип да се увлече по мен. Аз също съм изумена от това, че той ме обича по начин, който преди ми се струваше невъзможен — вдигна ръка и посочи лилиите. — Погледни тези цветя!

— Филип ти ги е изпратил?

Камила кимна.

— Когато се върнах от Шотландия, те бяха вече тук. Това е най-романтичния жест, който някога са правили за мен. Повярвай ми, Люси, ние сме невероятно щастливи. Бих желала да разбереш какво означава той за мен. Не можеш ли поне малко да се зарадваш заради нас?

— Това, което очевидно не можеш да разбереш, е, че ще съсипеш живота му — равно каза Люси. — Е, добре, разбирам какво го е привлякло към теб. След трите години, прекарани в университета с ограничени средства, след това година във Флоренция и постоянно пътуване през ваканциите… той съвсем не е бил подготвен за всичко това. Изведнъж се появява една богата вдовица с прекрасна къща и достатъчно средства, за да си купи каквото пожелае — и той е запленен. Нима можеш да го упрекнеш? Без съмнение ти си платила всички разходи по пътуването до Шотландия, включително и целия престой в оня замък! Едва ли някога в живота си е прекарвал по-приятно. А сега ще дойде да живее в дома ти, където ще го обслужват прислужници… и с всички останали глезотии… Разбира се, че главата му ще се замае!

Лицето на Камила изведнъж стана сурово и очите й блеснаха опасно.

— Ако наистина това е твоето мнение, Люси, смятам, че е по-добре да си вървиш. Струва ми се, че поставяш Филип в позорното положение на сребролюбец, а мен просто обиждаш с предположението, че плащам за услугите му.

Люси вдигна ръце, потресена:

— О, не говори така! Нямах това предвид. Той не е толкова разумен, колкото иска да изглежда. Не искам да кажа, че е само твоя вината, задето си е изгубил ума, но наистина се безпокоя за него. Тази… тази връзка ще го злепостави в очите на момичетата на неговата възраст. Нима не разбираш? Ти безспорно си светска жена, доста по-интересна и забавна от момичетата на двадесет, но си на четиридесет и четири години! Това може да донесе само неприятности.

— Не е задължително — спокойно възрази Камила. — А освен това ние нямаме друг избор. В Ардачи се влюбихме един в друг. Това действително беше нещо, над което нямахме контрол.

— Глупости! — ядоса се Люси. — Ти си достатъчно голяма, за да можеш да контролираш чувствата си дори ако той не може! А как ще се отрази това на Попи? Как ще го приеме тя?

— Попи не знае все още.

— Не знае? Та как би могла да не знае, щом Филип прекара последните две нощи у вас?

— Попи е на гости у приятели — бързо отговори Камила. — Слушай, Люси, двамата с Филип се обичаме и каквото и да кажеш, това не променя нещата. Достатъчно големи сме, за да можем да правим каквото искаме. Крайно време е да престанеш да държиш Филип до полата си и да му дадеш право на собствен живот, както аз на Попи.

— Твоят проблем е, че ти изгуби всякакъв контрол над дъщеря си, а сега искаш да сложиш край и на моята близост с Филип — остро извика Люси. — Дори не знаеш къде е тя в момента, не е ли така? Бъди честна, Камила, ти си навлече неприятности с Попи, защото бе прекалено заета със собствения си живот и през по-голямата част от времето изобщо не се интересуваше какво прави тя.

Горещи сълзи напълниха очите й от тези горчиви думи и в сърцето й пламна гняв. Лесно й беше на Люси да говори така, след като винаги можеше да разчита на подкрепата на съпруга си. Камила се изправи и извърна лице, за да прикрие изражението си.

— Достатъчно! — каза, като се стараеше гласът й да звучи твърдо. — А сега бих желала да си вървиш, преди да сме си казали неща, за които после и двете ще съжаляваме!

Люси грабна ръчната чанта и ръкавиците си и като фурия излетя от стаята, без да каже нито дума повече. Миг по-късно Камила чу входната врата да се затръшва и като закри лице с ръцете си, се отпусна на дивана. Липсата на разбиране от страна на приятелката й я нараняваше и внезапно се почувства ужасно самотна. Попи не й беше голяма утеха, а Дейвид и баща й вече ги нямаше. Слава Богу, че съществуваше Филип, помисли си тя с благодарност. Той бе единственото, което й бе останало и което означаваше нещо за нея.

 

 

След като привършиха вечерята си, те излязоха в градината, за да изпият по чаша кафе. Розите и лилиите около тях изпълваха въздуха с благоухание. Малката градина в задния двор на къщата приличаше на малък оазис сред сивите каменни постройки, а от далечината като слабо бръмчене се чуваше ревът на движението по Хайд Парк Корнър.

— Какво има, мила? Много си мълчалива тази вечер — забеляза Филип, докато пълнеше отново фините кафени чашки от сребърния чайник, който Мейтлънд бе оставил върху малката масичка от ковано желязо.

— Видях се с майка ти днес — призна Камила със суха усмивка. — Доста меко е да се каже, че тя не одобрява връзката ни.

— Нали ти казах да не й обръщаш внимание! Знаеш каква е мама! Тя има много собственическо отношение към нас и се съмнявам, че би одобрила, която и да било жена, поне що се отнася до мен. Същото ще бъде и с Реджи, когато порасне.

— Въпреки това… — гласът на Камила замря, когато си припомни думите на Люси. Казаното по отношение на Попи, което тя нямаше намерение да споделя с Филип, я нараняваше най-много. Наистина ли беше толкова лоша майка? Нейна ли беше вината за лошото поведение на Попи? Забелязвайки тревогата й, Филип я прегърна.

— Не се притеснявай за това, любов моя. Единственото, което има значение, е, че се обичаме. Ще докажем на всички, че възрастта няма значение.

Камила облегна глава на рамото му. Всичко изглеждаше така прекрасно, докато бяха в Шотландия, и тя пожела да бяха останали там завинаги. А сега споделената им любов щеше да бъде извадена на показ и да бъде коментирана, което я караше да се чувства уязвима.

— Говори ли с баща ти? — замислено попита тя. Беше сигурна, че в лицето на Антъни ще намери съюзник.

— Още не — отговори той. — Но с татко няма да имаме никакви проблеми. След време и мама ще свикне. Сигурен съм в това. Може би за тях е малко шокиращо, но веднага щом привикнат с мисълта, че ние живеем заедно, ще се примирят с положението.

Постепенно, докато го слушаше, Камила отново се почувства щастлива. Разбира се, че с времето Люси ще се примири с връзката им. Разбира се, че проблемите на Попи нямаха нищо общо с нея, а се дължаха на възрастта и на периода, който изживяваше дъщеря й.

Филип я целуна нежно и с обич.

— Хайде да забравим за това и да отидем да си легнем — прошепна той.

— Това е най-хубавото нещо, което съм чула днес — измърмори тя, докато отвръщаше на целувката му.

Прегърнати, те се заизкачваха към спалнята, като не преставаха да разговарят и да се смеят.

Мейтлънд, който чакаше да заключи къщата за през нощта и да угаси всички лампи, чу вратата на стаята на Камила да се затваря. Бе видял Попи да се промъква в къщата, докато майка й и Филип слушаха музика след вечеря, и бе сигурен, че още е в стаята си. Остави входната врата отключена и не включи алармата, защото знаеше, че момичето няма да остане у дома задълго.

 

 

Час по-късно, като се промъкна на пръсти през застланото стълбище с голяма чанта, пълна с дрехи, Попи се измъкна от къщата. Поколеба се дали да не слезе до кухнята и да си вземе малко храна, но после размисли. Не искаше да вижда никого, а съществуваше вероятност Мейтлъндови да са още във всекидневната, в съседство с кухнята, където обикновено вечер гледаха телевизия.

Като отвори предпазливо вратата, тя надникна навън, за да се увери, че няма никой. Съседите им понякога бяха доста шумни и последното нещо, което искаше, бе да налети на тях, докато те се прибират от някой прием. Ала „Уистън Кресънт“ с елегантните си, слабо осветени от уличните лампи каменни къщи беше съвсем безлюден. Попи се загледа в собствената си къща и забеляза, че прозорците в спалнята на майка й вече са тъмни. Изпълнена с отвращение, тя се извърна и забърза по улицата. Колкото по-бързо избяга далече от майка си, толкова по-добре, помисли си тя и се отдаде на спомени за баща си. „Милият татко — каза си Попи и очите й се напълниха със сълзи. — Ако беше жив, това нямаше да се случи.“

 

 

Следващото утро настъпи сиво и мрачно. Започваше един типичен за Англия летен ден, в който влажният въздух тежеше като ситен дъжд.

В един от офисите на „Итън и Итън“ Камила имаше среща на всеки кръгъл час с различни клиенти, преди да отиде на делови обяд в „Савой“. За нея това беше един обикновен ден, изпълнен с планове и дискусии за различни рекламни проекти. Вечерта двамата с Филип щяха да вечерят в бар „Харис“ с неколцина нейни клиенти.

Люси прекара времето си, заета с любимото си занимание — пазаруването. Въпреки че беше само средата на юли, вече бе съставила списъка на коледните подаръци и докато вървеше от „Херодс“ към „Питър Джоунс“, реши, че трябва да се погрижи за обзавеждането на кухнята в новото им жилище.

Джефри Хенеси седеше в офиса си в Глоуб и се опитваше да се съсредоточи върху статията за приватизацията в индустрията, която трябваше да напише, но мислите му бяха заети с Камила. Не беше говорил с нея напоследък и чувстваше, че му липсват непринудените, интелигентни разговори с нея. Тя вече не проявяваше интерес към него и тази мисъл го потискаше. Към обяд редакторът изпрати да го повикат.

— Нещо се готви — бързо обясни той.

— По-конкретно?

— Ще има някакви проблеми довечера. Полицаите разполагат допълнителна охрана около Бъкингамския дворец и по целия „Мал“. Кралицата ще дава вечеря в чест на американския президент, но обикновено не се престарават толкова. Ще провериш, нали? Опитай се да разбереш какви вълнения се очакват.

— Добре — съгласи се Джефри, зарадван от възможността да напусне редакцията.

В Бъкингамския дворец подготовката за посрещането на сто и седемдесетте поканени на официалната вечеря беше в разгара си. Тридесет и четири дузини сребърни чинии и стотици златни ножове, вилици и лъжици се търкаха до блясък, върху големите маси с форма на подкова се подреждаха кристални чаши и солници за всеки гост индивидуално. На равни интервали по масите бяха наредени зашеметяващи икебани от розови цветя. Дворцовият готвач приготвяше менюто, което щеше да се състои от прясна пъстърва, агнешко филе с гарнитура от зеленчуци и любимото на кралицата шампанско с дъх на малини. Уиндзър беше решил да покаже на Белия дом какво означава истински блясък.

 

 

За Попи, която нямаше представа за зараждащата се буря, това беше само ден, през който се чувстваше отново ненужна. Дени не се бе прибрал и тя бе прекарала кошмарна нощ, представяйки си го в леглото на Голямата Марджи. Убеждаваше се, че се прави на глупачка, защото Марджи беше на около четиридесет години и тежеше над сто килограма и Дени не би могъл да прояви интерес към подобна жена. Но все пак се чувстваше самотна и нещастна.

Призори слезе в общата кухня преди останалите и си направи чаша нес кафе. Единственото мляко, което успя да намери, бе вкиснато и трябваше да изпие кафето си чисто. Не посмя да излезе навън, защото се боеше, че Дени може да се върне и да го изпусне, така че седна на леглото и пусна телевизора. По обяд някой силно зачука на вратата и тя се стресна.

— Кой е?

— Нося съобщение от Дени.

Тя отвори бързо вратата. Младият негър, който живееше в стая на долния етаж, стоеше пред нея с ръце на кръста.

— Дени ей сега ми се обади по телефона.

— И какво каза? — нетърпеливо попита тя.

— Трябва да се срещнеш с него на източната страна на Трафалгар Скуеър в девет таз’ вечер. И гле’й да не закъснейш.

Към пет часа в центъра на Лондон започнаха да пристигат първите автобуси от провинцията и да се струпват около Марбъл Арч. Към тях в шест се присъединиха още стотина, натъпкани с млади мъже и жени, които криеха тениските си с емблемата на организацията под якета и пуловери. След това надойдоха камионите, които плъзнаха из целия град, преди да се спотаят из тихите квартални улички.

Докато разговаряше с полицая пред двореца, Джефри Хенеси бе обзет от предчувствието, че нещо ще се случи, въпреки уверенията на началника, че допълнителните отряди са само за „по-голяма сигурност“ заради високопоставените гости, сред които бяха министър-председателят, целият кабинет, Камарата на лордовете и няколко чужди посланици.

Джефри не беше убеден. Из въздуха се носеше някакво странно напрежение. Беше го усещал и преди, докато бе отразявал различни размирици из целия свят. Тази нощ нещо щеше да се случи. Дори телевизионният оператор, дошъл да отрази събитието, бе по-оживен от обичайно. Би Би Си, ТВ филм Юнит вече бяха разположили апаратурата си из двореца, готови да покажат на милионите телевизионни зрители историческата среща на кралицата и американския президент, които щяха да оглавяват процесията към банкетната зала.

Световните медии бяха готови да отразят събитието съвсем точно, но Джефри не можеше да се освободи от неприятното чувство, че щяха да покажат нещо доста по-различно от обикновен прием. Интуицията му никога досега не го бе подвеждала. И беше сигурен, че тази вечер това ще бъде потвърдено за пореден път.

 

 

Тъй като щяха да прекарат вечерта сами, Люси и Антъни решиха да вечерят пред телевизора. Шарлот, въпреки гипсираната си ръка, бе отишла на кино с няколко приятелки и щеше да прекара цялата нощ в дома на една от тях.

— По Би Би Си-2 има хубав филм е Маги Смит — отбеляза Люси.

— Чудесно — отговори Антъни, докато се настаняваше в любимото си кресло с бутилка уиски до себе си. — Ще прекараме една спокойна вечер — той горещо обичаше децата си, но имаше моменти, в които копнееше да остане насаме с Люси.

 

 

Камила и Филип пристигнаха в бар „Харис“ малко преди осем. Както обикновено, той бе препълнен с известни и богати хора, а около бара се бе струпала такава тълпа, че тя предложи веднага да се отправят към резервираната маса.

— Очакваме още една двойка — съобщи на оберкелнера, докато отиваха към отдалечения край на помещението.

— Да ви донеса ли нещо за пиене, докато чакате, мисис Итън? — Камила беше редовен клиент на заведението още от самото начало. Често бе водила съпругите на клиентите на Дейвид на обяд тук още по времето, когато той беше жив. Сега идваше със своите собствени клиенти, вместо да ги води у дома, на „Уилсън Кресънт“.

— Ще пийнем ли малко шампанско? — обърна се тя към Филип. Той кимна в знак на съгласие, докато с любопитство разглеждаше насядалите по съседните маси.

— Страхотно местенце, нали? — прошепна той, щом отново останаха сами.

Камила се усмихна, доволна от впечатлението, което правеше елегантният ресторант.

В този момент пристигнаха нови посетители и докато ги отвеждаха до масите им, една жена забеляза Камила. Беше съпругата на един от клиентите й и се бяха срещали няколко пъти.

— Как сте? — поздрави я Камила.

Съпругът беше изпълнителен директор на една от най-големите фабрики за производство на сапун, която влагаше огромни суми в рекламната си дейност.

— Скъпа Камила, колко се радвам да те видя отново. Изглеждаш страхотно — елегантно облечената приятна жена на средна възраст се обърна към Филип: — А това сигурно е синът ти?

Камила замръзна на мястото си, а Филип я изгледа смаяно.

— Не, това е приятелят ми, мистър Филип Хамилтън — каза Камила колкото може по-спокойно. — Филип, това е Мери Алекзандър.

Размениха си обичайните любезности, но след като Мери отиде на своята маса, Камила остана като попарена. Смутен, Филип се опита да обърне всичко на шега:

— Нейният проблем е в това, че ужасно ти завижда, задето изглеждаш с двадесет години по-млада от нея. Не се разстройвай, мила.

Камила се опита да се усмихне, но беше притеснена. Наистина ли в очите на хората изглеждаха като майка и син?

Няколко минути по-късно към тях се присъедини Чарлс Лейн, президент на „Импрес Карс“, с чиято рекламна кампания „Итън и Итън“ се бяха ангажирали току-що. Придружаваше го съпругата му Сандра.

Този път, преди някой друг да е допуснал грешка, Камила каза бързо:

— Мога ли да ви представя приятеля си Филип Хамилтън? А това са Чарлс и Сандра Лейн.

 

 

По същото време, докато Камила и нейните гости вечеряха с трюфели, омари и зелена салата, полети със скъпо бяло вино, Попи чакаше Дени на Трафалгар Скуеър. Краката и ръцете й бяха премръзнали и беше гладна, защото бе изяла само филия хляб с мармалад и бе изпила втора чаша кафе — единственото, което бе успяла да намери в квартирата на приятеля си. Не можеше да си купи нещо, тъй като бе похарчила последните си няколко пенса за билет в метрото.

Наоколо се тълпяха все повече хора, някои от които й бяха познати от срещите в клуба. И все пак всички изглеждаха така, сякаш бяха попаднали тук случайно и нямаха никаква представа какво се очаква от тях.

Младежът, който бе признал, че чете Татлър само за да се самонавива, се бе облегнал на една стена близо до Трафалгар. Щом забеляза Попи, той се усмихна и извика:

— Здрасти! Как си?

Попи се приближи до него.

— Чудя се какво става — отвърна тя. — Дени ми изпрати съобщение да го чакам тук в девет часа.

Младежът, чието име беше Дик, погледна часовника си.

— Още няма осем и половина. Достатъчно време да се подготви всичко. Пък и не са пристигнали всички.

— Знаеш ли точно какво става?

— Беше ни наредено да се съберем на Трафалгар.

— А после?

Дик се захили:

— После ще играем играта „Следвай водача“.

— Кого? Да не би да имаш предвид Дени?

Дик кимна:

— Дени и Голямата Марджи.

Сърцето на Попи се сви.

— Защо пък Голямата Марджи?

— Защото тя оглавява женското движение.

— Това ми е известно — нетърпеливо каза Попи. — Но аз съм приятелката на Дени. Ако някой трябва да води митинга редом с него, това трябва да съм аз.

— На твое място не бих бил толкова сигурен — каза Дик. — А пък и това едва ли ще е митинг.

— Каквото и да е, моето място е до Дени.

Дик я погледна странно:

— Значи не се страхуваш от Голямата Марджи?

— Защо трябва да се страхувам от нея? — намръщи се Попи.

— Е, така е. Тя е само съпруга, нали?

 

 

В Бъкингамския дворец гостите бяха започнали да пристигат в стройна колона от лъскави черни лимузини. Всеки един беше посрещан от адютант, който веднага го отвеждаше към кралските апартаменти, където вече бяха сервирани напитките. След броени минути към тях в блестящата обстановка щяха да се присъединят кралицата, американският президент, принц Филип и първата дама, и още няколко от членовете на кралското семейство. Това беше нощта на най-бляскавото събитие и на искрящите скъпоценности на дамите щяха да съперничат само струващите десет милиона лири златни съдове на масата.

Дукове, дукеси, посланици и членове на правителството се разхождаха наоколо, докато телевизионните оператори се потяха под ярката светлина в очакване да заснемат кралската процесия, която щеше да бъде водена от лорд Чембърлейн и лорд Стюърд, които по целия път до банкетната зала трябваше да вървят заднишком, за да не се окажат нито за миг с гръб към кралицата.

Пред двореца все още се навърташе Джефри, наблюдаваше пристигащите и се чудеше защо си губи времето тук. Нямаше никакви изгледи нещо да се случи скоро и точно бе решил да позвъни на редактора, за да му каже, че ще се прибере у дома, когато чу дежурния полицай да споменава думата „митинг“ на един от своите колеги.

— Какъв митинг? — попита Джефри.

— Става нещо на Трафалгар. Изглежда, студентите протестират против нещо. Но не ми се вярва да е сериозно.

Гласът на застаряващия полицай преливаше от оптимизъм. Беше виждал подобни неща и преди. В днешно време нищо не можеше да го учуди.

 

 

— Хайде да видим новините в девет — предложи Люси. Филмът, който бе очаквала с нетърпение, я бе разочаровал и тя превключваше от канал на канал с помощта на дистанционното, надявайки се да попадне на нещо интересно.

— Добра идея — прозя се Антъни. Телевизията винаги му действаше приспиващо и той бързаше да си легне.

Към девет и петнадесет говорителят съобщи за някакви „размирици“ на Трафалгар Скуеър. В гласа му се долавяше напрежение и неподправено вълнение.

— Ще включим Джон Абът, нашия репортер на „Мал“, за да разберем какво става — информира, той зрителите.

Люси се наведе напред обезпокоена.

— Чудя се какво ли означава това?

 

 

Попи се чувстваше нещастна и предадена. Как можеше Дени да е женен за Голямата Марджи? Защо никога не й го бе казал? Стисна ръце в юмруци, за да овладее треперенето си. Защо никой не й беше казал? Всичките тези месеци бе живяла с илюзията, че е негова приятелка, а той през цялото време е бил женен за Голямата Марджи, която живееше в къщата на Чок Фарм — мястото, където Попи бе отнесла семейното сребро. Дик услужливо я бе информирал, че са женени от девет години!

Сълзите, бликнали в очите й, размиха за момент светлините около площада, но тя гневно ги изтри. Членовете на организацията на Дени се тълпяха плътно около нея, но тя дори не ги забелязваше. Цялото й внимание бе съсредоточено в очакването на Дени. След като й беше изпратил съобщение да го чака тук, може би щеше да я потърси? Навярно беше скъсал с Голямата Марджи? Като се вкопчи в тази останала последна от всичките й надежди, тя се опита да възвърне самообладанието си. Каквото и да станеше, щеше да стои до него тази вечер, поне това й беше обещал. Заедно щяха да минат по улиците, изразявайки неодобрението си против несправедливата класова система. Тази вечер щяха да докажат на хората, че са готови да предприемат действия срещу нея. В съзнанието й изплуваха всичките речи на Дени, произнасяни по сбирките. Те щяха да променят света! Щяха да направят всички хора равни!

В този момент го забеляза да крачи по Нортхъмбериън Авеню, заобиколен от неколцина свои последователи, и черните му кожени дрехи проблясваха съблазнително в полумрака.

Попи се затича към него.

— Дени! — задъхано изкрещя тя. — Тук съм!

Той й кимна бързо и когато я отмина, тя забеляза Голямата Марджи, приближаваща се от отсрещната страна. Попи го последва, опитвайки се да го настигне, ала мъжете, които го придружаваха, образуваха плътен кръг около него и жената, с която той поведе напрегнат разговор.

Попи се опита да си пробие път до него, но момчетата, застанали рамо до рамо, не й обръщаха никакво внимание и търпеливо слушаха последните му нареждания. Тя се напрегна да го чуе, но на площада беше много шумно и до нея достигаха само откъслечни думи:

— … направо към „Мал“… стойте близо един до друг… не развързвайте кучетата, докато… атакувайте всеки, който… щом се озовете вътре…

Тя реши да се придържа колкото може по-близо до него и да го следва навсякъде. Дени беше с гръб към нея, но над раменете на обкръжилите го мъже тя успя да разгледа по-подробно Голямата Марджи. Жената имаше силни черти и косата й беше подстригана късо, като на мъж. На светлината на уличните лампи негримираното й лице изглеждаше подпухнало като втасало тесто и бе облечена в панталони и сако, което не можеше да се закопчае отпред. Тя кимаше, като че ли изразяваше съгласие с думите на Дени, и за един ужасен момент Попи си помисли, че ще се прегърнат. Голямата Марджи сложи ръката си с мръсни нокти върху рамото на мъжа си, но след секунда те се отдалечиха. Като вдигна ръка в жест, напомнящ поздрав, тя се отправи към останалите жени, които я очакваха на ъгъла на площада.

— Дени! — отчаяно извика Попи. Той трябваше да знае, че тя е тук. Тя го обичаше и му принадлежеше изцяло, независимо че той си имаше съпруга, затова на всяка цена трябваше да бъде до него тази вечер. Той като че ли не я чу и тя отново го извика по име, като замаха с ръце, за да привлече вниманието му.

— Ей, на кого махаш? — сърдито се обърна към нея един от мъжете.

— Трябва да се добера до Дени — извика Попи. — Каза ми, че ще се срещнем тук. Той ме очаква!

— Той каза на всички ни, че ще се срещнем тук — грубо отвърна мъжът. — Така че не мисли, че си нещо по-специално.

В този момент Дени се обърна и тя улови погледа му над живата верига, която веднага се образува около него. — Тук съм, Дени! — изкрещя Попи.

Той не й обърна никакво внимание.

— Да вървим! — извика през рамо на наобиколилите го хора. Те се втурнаха напред и Попи изведнъж се озова в центъра на човешката вълна. Потокът се устреми към Адмирълти Арч, премина през „Мал“ и се насочи към Бъкингамския дворец.

Въздухът се раздираше от викове „Напред!“, които отекваха и се подемаха от хората, които само допреди няколко минути бяха изглеждали като туристи или обикновени граждани, но внезапно се бяха присъединили към човешката вълна, която неумолимо продължаваше напред. Бяха свалили връхните си дрехи и се бяха превърнали в развълнувано море от бели тениски, върху които бяха щампирани думите: „Борци против класите“.

Зашеметена за момент, Попи се огледа диво за Дени, но някак си той се бе озовал далеч напред, заобиколен от множество съмишленици, които бяха наизвадили изпод саката и якетата си всякакви оръжия — метални палки, брадви и ножове.

Изведнъж целият Трафалгар Скуеър бе залят от разгневена необуздаема тълпа и обикновените минувачи, които мирно се занимаваха с ежедневната си работа, уплашено притичваха встрани. Ала нямаше къде да се избяга. Със засилващ се ужас Попи осъзна, че това не е митинг — метежниците имаха намерение да унищожават по пътя си всичко, което олицетворява закона, реда и системата. Всяка дума, казана от Дени на събранията, се върна в паметта й с кристална яснота. Беше се заблуждавала, че той се изразява символично, когато говори за унищожаването на системата и освобождението на страната от богатите, но сега разбираше, че го е мислил съвсем буквално. Казвал бе, че улиците ще се залеят с кръв. Бе обещал на съмишлениците си анархия и сега бе на път да изпълни обещанието си. Гневът се бе отприщил и докато тълпата напредваше под каменните арки, разположени в края на „Мал“, Попи осъзна, че полицията е безсилна да ги спре. Те бяха безчет, добре организирани и въоръжени.

— Дени! — изкрещя отчаяно тя, когато се усети така притисната, че краката й почти не докосваха земята. Всеки момент очакваше да се свлече на земята и да бъде стъпкана от хиляди тежки обувки. Пред нея се разнесе трясък от разбити стъкла и тя забеляза, че няколко групи разбиват плочките на тротоара с кирка и хвърлят парчетата срещу близките витрини.

Тогава усети миризма на бензин. Над главата й се мерна нещо и след миг се чу експлозия от бензинова бомба. Последваха я още няколко, насочени срещу полицаите, които се бяха появили, за да се опитат да спрат насилието. Попи понечи да се измъкне и да избяга от напиращата вълна, която заливаше улицата, но бе притисната като в преса сред устремените напред тела. Нямаше друг избор, освен да продължава да върви.

Точно до Адмирълти Арч десетки полицаи, подредени плътно един до друг, образуваха верига, а иззад тях притичваха други, за да им осигурят подкрепа. Към тях се понесе истински порой от камъни и бомби, които нараниха неколцина, веригата се разкъса и метежниците извоюваха още няколко ярда. Тогава, вляво откъм Сейнт Джеймс Парк и отдясно от Карлтън Хаус и Малборо Роуд, се появиха още хиляди привърженици на „Борци против класите“. Полицаите изведнъж се оказаха обградени от ревящата тълпа. От камионите, които през последния половин час незабелязано се бяха приближавали към района на бунта, наскачаха десетки хора и Попи видя „тайните оръжия“ на Дени.

Близо сто освирепели кучета, едва удържани на поводите от водачите си, застанаха начело на процесията към Бъкингамския дворец. С пяна на устата и кървясали очи ротвайлерите изглеждаха готови да разкъсат всеки, който се изправи на пътя им.

Нощта се раздираше от воя на сирените и белите полицейски бусове, които превозваха специалните отряди за борба с безредиците. С предпазни жилетки, каски и щитове, те образуваха втора верига през „Мад“, за да попречат на метежниците да се приближат към двореца. Отгоре се чуваше бръмченето на хеликоптер, а до самата врата на двореца конете на конната полиция подскачаха нервно от приближаващия се вой на битката.

Впримчена сред развихрящата се вълна от насилие, Попи имаше само едно желание — да избяга. Изтласкана напред към първите редици от бягащи в паника хора, тя забеляза полицаите, които се нахвърлиха върху кучетата, умело служейки си с палките, като не преставаха да се защитават с проблясващите със стъклен блясък шлемове. Едно куче подскочи високо срещу един от пазителите на реда, събори го на земята и миг по-късно разкъса гърлото му с острите си като ножове зъби.

Навсякъде около нея се виждаше оранжевото сияние на пожарите и към крясъците, свирепия лай и виковете се прибави воят на противопожарните коли. Изпаднала в истерия от страх, Попи се озова в първата редица на напиращата тълпа. Пред тях, само на няколкостотин ярда, се намираше Бъкингамският дворец с цялото си великолепие. През прозорците струеше светлина от кристалните полилеи, запалени специално за официалната вечеря, а отгоре, встрани от националния флаг, се виждаше гербът на кралското семейство.

Изведнъж Попи забеляза, че тълпата се разцепи на две. Сред тлеещите бомби, които разтапяха асфалта, тя видя изпуснат от някого метален лост. Навеждайки се да го вдигне, единствено за да има с какво да се отбранява, Попи се затича към Бридж Уок. Може би щеше да успее да избяга, да се махне от тази ужасяваща гледка. Щом се изправи, стиснала лоста в ръка, тя забеляза, че през тълпата препуска полицейски кон. Твърде късно осъзна, че е застанала точно на пътя му.

 

 

— Ще отидем ли у дома за по едно кафе? — обърна се Камила към Филип и семейство Лейн. За нея това беше много приятен начин да завърши вечерта, а освен това не обичаше да се застоява в ресторанта, след като вечерята свърши.

Сандра Лейн, която умираше от желание да види в каква къща живее Камила, кимна с готовност:

— Да, да вървим!

Чарлс Лейн се усмихна с обичайната си приятна усмивка и каза:

— Би било чудесно.

Дори и да не му се искаше, той пак би казал „да“, защото винаги правеше всичко, за да угоди на красивата си втора съпруга. Бяха се оженили само преди десет месеца и той беше безумно влюбен в нея. Възрастовата разлика между тях беше близка до тази между Камила и Филип, само че с обратен знак. Което беше далеч по-добрият вариант, разсъждаваше той, досетил се, че Камила и Филип са любовници. Приятелите му го поздравяваха, задето се бе оженил за момиче, едва прехвърлило двадесетте, но той не можеше да не се запита какво ли говореха приятелките на Камила зад гърба й по повод на връзката й с толкова по-млад мъж.

Ферис ги очакваше с мерцедеса пред ресторанта. Скочи веднага щом ги видя и отвори вратите. Камила забеляза, че радиото в колата е включено, което не беше типично за шофьора й, който предпочиташе да чете, докато е принуден да чака.

— … съобщава се за нанесени щети и избухнали пожари…

— Какво се е случило, Ферис? — попита тя от задната седалка, където се бе настанила заедно с Чарлс и Сандра Лейн. Отпред Филип се напрягаше да чуе коментара.

— … изпратени са допълнителни полицейски части, които да помогнат при потушаването на бунта. Мнозина са сериозно пострадали от стотиците ротвайлери…

— Но какво става, за Бога? Къде се е случило това? — всички се гледаха въпросително и в очите им се четеше безпокойство.

— Бъкингамският дворец е нападнат от стотици хора, които се наричат „Борци против класите“, мадам — обясни Ферис. — Хвърлят бомби срещу двореца и водят кучета убийци.

В колата настъпи мълчание. След малко Камила възкликна:

— Не мога да повярвам! Мили Боже, та това е анархия!

— Ще можем ли да гледаме телевизия, когато стигнем в дома ви? — запита Сандра.

— Питам се дали това не е някакъв антиамерикански протест, предизвикан от посещението на президента — отбеляза Филип.

— Не мисля така, сър — намеси се Ферис. — От това, което успях да чуя, става въпрос за недоволство против цялата система. Според мен Бъкингамският дворец е избран за крайна цел, защото заради тазвечерния банкет вниманието на всички световни медии е фокусирано там. Искали са да си осигурят възможно най-голяма публичност.

— Но що за хора са тези, способни да сторят подобно нещо? Като че ли и без това по света няма достатъчно проблеми!

Ферис се опита да съкрати пътя през Мейфеър поради натовареното движение. Полицията бе блокирала всички пътища, водещи към двореца, и отклонените коли се редяха в дълги светещи редици. В далечината се чуваше непрекъснатият вой на сирените на полицейските коли, линейките и пожарните, а ревът на въртящия се над тях хеликоптер беше оглушителен.

— Ако не възразявате, мадам, ще продължим по по-дългия път, защото в противен случай ще се окажем притиснати на Хайд Парк Корнър часове наред — отбеляза Ферис.

— Много вълнуващо, нали! — възкликна Сандра. — Като по време на война!

— Не бъди толкова романтична, мила — снизходително каза Чарлс. — На мен положението ми изглежда доста несериозно.

— Това може би е заместител на войната — намеси се Камила. — Страната ни не е воювала от доста време и тези неща са плод на отприщената, зле направлявана енергия.

Когато пристигнаха на „Уилсън Кресънт“, Мейтлънд излезе да ги посрещне. Бе запалил всички лампи в гостната и от кухнята се носеше приятният аромат на кафе.

— Чу ли какво се е случило, Мейтлънд? — запита Камила, докато той поемаше палтата им.

— Да, мадам. Работата изглежда доста сериозна. Някои от бунтовниците са се покатерили по вратите и са успели да проникнат в двореца!

— Хайде да включим телевизора — предложи Филип и ги поведе към гостната. Веднага щом натисна копчето, върху екрана се появиха тълпи от хора, които водеха ръкопашен бой с полицията пред самия централен портал на двореца. Поради тъмнината беше трудно ясно да се разбере какво точно става, но и на внезапните проблясъци от избухващите бомби можеше да се разбере, че на всеки един полицай се падат най-малко по петима размирници.

— … по-рано тази вечер — говореше коментаторът — предполагаемият мирен митинг на Трафалгар Скуеър бързо прерасна в грозен уличен бой. Разгневена тълпа, въоръжена е бензинови бомби и други оръжия, тръгна от „Мал“ към двореца. Стъклата на витрините са изпочупени с камъни и парчета от разбити тротоарни плочки. Нанесените щети са сериозни. След това метежниците са пуснали стотина кучета, представляващи кръстоска между ротвайлери и питбул териери. Това е принудило полицията да отстъпи, а докато пристигнат подкрепленията, кучетата са нападали всеки, който се изпречи на пътя им.

Камила ужасена гледаше заснетите по-рано кадри. Неочаквано тя сграбчи ръката на Филип.

— Това е Попи! — извика тя. — Погледни! Ето там! О, Боже! — изпусна леко възклицание, докато наблюдаваше полицейския кон, който препускаше през тълпата срещу бягащото русо момиче. То сякаш бе повдигнато във въздуха от сблъсъка, след което се просна на земята. Миг по-късно изчезна под краката на настъпващите бунтовници.

Онемяла от ужас, Камила притисна ръка към устата си.

— Коя е Попи? — попита Сандра Лейн, но Камила не я слушаше. Поразена, тя се обърна към Филип.

— Какво ще правим? — питаше като обезумяла. — О, Боже мой! Какво прави Попи там? Как ще я открием сега?

Филип улови ръката й и я погледна напрегнато:

— Единственото, което можем да направим, е да звъним поред във всички болници, докато открием в коя точно е била откарана.

— Коя е Попи? — повтори Сандра.

Камила я погледна разсеяно:

— Дъщеря ми.

Чарлс Лейн повдигна вежди учудено.

— Вашата дъщеря? — в тона му личеше неодобрение. — Но какво би могла да прави сред тази сган?

— И аз бих искала да знам.

Камила се облегна отново на стола си и впери поглед в екрана, където продължаваха да се нижат сцени от бойното поле. Снимки на хора с окървавени лица се сменяха от кадри, в които подплашените от избухващите бомби коне на конната полиция цвилеха и подскачаха, заобиколени от примитивно въоръжените бунтовници. Камерата бе уловила в близък план младеж, който се бе покатерил на върха на оградата, опасваща двореца, и риташе с тежките си ботуши всеки, който се приближи до него. Навсякъде цареше хаос. И през цялото време изглеждаше, сякаш от четирима души трима носят бяла тениска с надпис: „Борци против класите“.

— Какво означава това? — попита Сандра.

Камила се вторачи в нея, чудейки се как някой може да бъде толкова глупав.

— Нещо като революция, съкровище — обясни Чарлс, сякаш говореше на дете.

— Не бъди толкова глупав! — изкикоти се съпругата му. — У нас революции не стават. Те се случват в страни като Франция или Русия.

Чарлс улови погледа на Камила и лицето му стана тъмночервено.

— Надявам се, че дъщеря ви е добре — каза той с извинителен тон. След това бързо се обърна към жена си: — Смятам, че е по-добре да си вървим. Става късно, а пък и Камила си има достатъчно проблеми.

— О, не е необходимо да бързате — отговори домакинята, припомняйки си, че той е важен клиент. — Мейтлънд всеки момент ще ни сервира кафето. Изпийте по чаша, преди да си тръгнете — усмивката й беше напрегната, но чаровна, както винаги.

— Благодарим ви много — побърза да приеме поканата Сандра, преди Чарлс да е успял да продума.

Десет минути по-късно Филип се върна в стаята.

— Позвъних във всички болници в Лондон, но в тях цари истински хаос. Поне досега никой от приетите не отговаря на описанието на Попи.

 

 

— Сигурна съм, че Попи беше стъпканата от коня — протестираше Люси, докато се приготвяше да си ляга.

— Не виждам откъде можеш да бъдеш толкова сигурна — възрази Антъни. — Кадрите бяха много неясни. А пък и какво би могла да прави там Попи? Камила никога не би допуснала подобно нещо.

— През по-голямата част от времето Камила няма никаква представа къде е Попи и какво прави. Сигурна съм, че беше тя!

— Е, добре, какво можеш да направиш? Да позвъниш на Камила и да я попиташ какво се е случило?

— Не мисля, че бих могла. Не съм разговаряла с нея, откакто й казах, че не одобрявам връзката й с Филип.

— Трябваше да си стоиш настрана — разумно отбеляза Антъни. — Единственото, което постигна, бе отчуждението между двете ви. За Бога, та Филип е на двадесет и четири години и има право на личен живот. Той ми каза, че е вбесен, задето си се намесила.

Люси изглеждаше огорчена.

— Как мога просто да си стоя настрана и да гледам как го нараняват?

— И какво те кара да мислиш, че точно той ще бъде наранен? — Антъни снизходително се усмихна на жена си. Тя действаше точно като лъвица, която брани малкото си. Бог да пази онзи, който посмее да нарани, което и да било от децата й. Приближи се до нея и я прегърна. — Не се тревожи за другите, мила. Филип може сам да се грижи за себе си, както и Камила. А ние с теб си принадлежим един на друг и само това има значение.

 

 

Джефри, известен като обективен и уважаван журналист, седеше в залата за пресконференции в Бъкингамския дворец, доволен, че се е измъкнал от мелето. Беше доста натъртен, а и отокът над лявото му ухо, причинен от хвърлен камък, го болеше, но той се бе оказал най-големият късметлия сред колегите си от цялата страна. Бе на мястото на събитието още преди дори да е започнало. Когато битката беше в разгара си, полицията отцепи всички околни улици, така че никой не бе имал възможност да приближи до двореца, за да отрази станалото.

Разбира се, телевизионните екипи, дошли да заснемат кралския прием, бяха в по-изгодна позиция. Според думите на един от операторите, точно се готвели да запишат речта на президента, когато нещата се нагорещили.

— Зарежи речите и хуквай към балкона! — бе изкрещял режисьорът и целият екип се бе спуснал към стаята, от чиято тераса кралското семейство махаше на събраните долу хора. Оттам се откриваше чудесна гледка, което им спестяваше необходимостта от предварителен запис, и те предадоха станалото на живо.

След като благодари на отзивчивия полицай, който го пусна зад портите на двореца, преди да ги заключи, Джефри се покатери на една от караулните будки, за да наблюдава по-добре какво става. Това не означаваше, че е извън обсега на сипещите се камъни, но разстоянието го предпази от по-сериозни травми.

Докато препрочиташе статията си, в съзнанието му отново оживя онова, което до този момент бе смятал за невъзможно да се случи в Англия. Очевидната злоба на метежниците беше ужасяваща. Бяха обзети от демона на разрушението, когато се носеха напред, размахвайки оръжия, хвърляха бомби и сипеха сквернословия. Изглеждаха заслепени от злоба. Джефри и преди бе чувал за техния лидер — Дени Фокс, но никога не го бе виждал и нямаше представа как изглежда. Сега, след като го бе видял — висок мъж с мека руса коса и фанатични сини очи, повел последователите си през „Мал“, внезапно си спомни за един стар документален филм за Хитлер. И у двамата имаше нещо, което граничеше с гениалност, но и с лудост; и двамата притежаваха уникалната способност да убеждават хората да им вярват. От това щеше да излезе голяма история. Имаше само едно нещо, което го притесняваше. Би могъл да се закълне, че за един кратък миг бе зърнал дъщерята на Камила сред грозното меле, със спускащи се по раменете коси и разтворени устни, от които се изтръгна вик: „Дени!“ Но след това тълпата я погълна и той повече не я видя. Джефри сви рамене. Сигурно грешеше. В края на краищата малко вероятно беше Попи да се озове сред подобна паплач.

 

 

Болката в главата беше толкова силна, че я зашемети. Струваше и се, че часове наред са я ритали и тъпкали върху твърдата земя, въпреки че знаеше, че всичко бе продължило само няколко минути. Беше натъртена и окаляна, всичко я болеше, а в ушите й се надигаше непоносимо бучене. Наблизо битката все още продължаваше и шумът бе оглушителен. Мъжете викаха, жените пищяха, бомбите избухваха сред ослепителен блясък, а над всичко това се извисяваше острият вой на пожарникарските сирени.

Лазейки върху кървящите си колене и ръце, тя успя да се изправи — бавно, залитайки, сякаш всеки момент ще припадне. Никой не я забелязваше. Можеше да умре, без някой да й обърне внимание. Хората бяха прекалено заети да хвърлят камъни и да се бият с полицаите, за да се занимават с крехкото нежно момиче, което бе прекалено уплашено, за да вика за помощ.

Попи се огледа наоколо. Лудостта като че ли все повече се засилваше. Тя никога не бе имала намерение да става част от този… от този кошмар. През цялото време бе мислила, че Дени ще промени света по пътя на убеждението, чрез мирни митинги и листовки, каквито бе разпространявала из станциите на метрото. Бе смятала, че „Борци против класите“ е само името на една организация, която има намерение да обяви война на класовата система… а не на всички хора. Не и истинска кървава война. Но бе толкова погълната от Дени, че никога не бе се интересувала какво става в действителност, дори след като видя ротвайлерите в Бристъл. Бе проявила наивност, като бе приемала всичките му думи за чиста монета, само защото го бе обичала. Тогава я връхлетя нов страх. Завещаните от баща й пари сигурно щяха да разкрият, че е подпомагала бунтовниците.

Бе дала на Дени няколко хиляди лири стерлинги за… за какво? За камиони, с които да докарат кучетата в Лондон? За оръжия? За щампирането на тениските? За запалителни бомби?

Изведнъж, сякаш много отдалеч, тя видя Дени. Той държеше в ръката си метален лост и налагаше с него един полицай през лицето и главата, смеейки се при вида на кръвта, която бликаше от раните; когато човекът се свлече на земята; когато престана да се движи…

„Трябва да се махна оттук — помисли си тя, обхваната от паника, която граничеше с истерия. — Господи, трябва да се махна оттук…“

Без да обръща внимание на болката, тя се затича на зигзаг, препъвайки се между биещите се групи, и инстинктивно се насочи към Сейнт Джеймс Парк. Когато беше малко момиченце, майка й често я водеше тук край езерото, за да храни патиците и лебедите. Сълзи, сякаш извиращи от дъното на душата й, се затъркаляха по бузите й. Далече… Трябва да избягам някъде далече. Тогава в мрака неочаквано почувства мекотата на тревата под краката си. Заобикаляха я високи дървета и гъсти храсти, предлагащи й своята сигурна защита. Пробяга още няколко ярда, но изтощението и болката надвиха и тя се отпусна на колене върху земята. Примъкна се до прикритието на люляковите храсти и се отпусна. По страните й продължаваха да се стичат сълзи. Никога досега в живота си не се бе чувствала толкова нещастна и изоставена. Невъзможно бе да се върне при Дени. Той не я обичаше. Тази вечер бе доказал, че дори не мисли за нея като за човешко същество. Бе открила една друга негова страна, за чието съществуване никога не бе знаела. Жесток и безмилостен, той беше човек, който изпитваше удоволствие от възможността да наранява и тъпче другите. Дени се бе държал като животно и всичко, което я бе очаровало в миналото, сега я изпълваше с непреодолимо отвращение.

Но не можеше да се прибере у дома. Не и докато там живееше Филип, който докарваше майка й до ръба на лудостта всяка нощ. „Защо, о, защо татко трябваше да загине? — питаше се тя, докато изтриваше сълзите си с ръкава на пуловера, с което само размаза още повече черната очна линия. — А също и дядо.“ Всички, които я бяха обичали, си бяха отишли.

Хлипаща, свита на кълбо, цялата натъртена, Попи най-после заспа на тихия ъгъл на Сейнт Джеймс Парк. Единствената приспивна песен, която можеше да й предложи тази нощ, бе тътенът на боя, който се водеше между метежниците и подкрепленията, спешно повикани от Уелингтън.