Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (7)

Шеста глава

Пред църквата в Глазгоу се бе събрала огромна тълпа в очакване да пристигне катафалката с тялото на Малкълм.

— Нашите съболезнования — казваха всички на Камила, която се движеше между тях със застинало лице, борейки се да запази самообладание. Повечето от тях бяха пристигнали чак от Лондон — приятели и далечни роднини, колеги от банката и бизнес партньори, някои от които доста по-възрастни от Малкълм. Той беше известен човек и тези хора бяха дошли на погребението му, дълбоко потресени.

— Благодаря ви, че дойдохте. Татко би оценил това — отговаряше тя, стискаше ръцете им, кимаше и изпълняваше всички общоприети ритуали, докато сърцето й се разкъсваше. Все още не можеше да приеме факта, че Малкълм си е отишъл, че никога няма да го види отново, нито ще чуе плътния му дълбок глас и няма да усети прегръдката на силните му ръце. През всичките четиридесет години бе обичала баща си силно, с толкова безрезервна обич, че мисълта, че никога вече няма да го види, й причиняваше някаква нова, непозната болка. Той може би всеки момент щеше да се обади по телефона и да й каже, че това е някаква голяма грешка и е жив и здрав. Всеки миг очакваше да го види сред тълпата, събрала се тук днес — висок, елегантен, с гъста бяла коса и весели сиви очи.

Попи, с която заедно бяха пристигнали в Глазгоу, се бе отдръпнала най-отзад и както забеляза Камила, не разговаряше с никого. Изглеждаше по детски уязвима в късата си черна пола и за първи път негримирано лице. Все пак опърничавата й природа не бе останала напълно прикрита, защото на главата си носеше огромна черна шапка със зацапано перо, която си бе купила от магазина в Оксфам. Носеше и дълги сребърни обеци, които проблясваха на бледата утринна светлина.

По-рано, в хотел „Белхеви“, където бяха прекарали нощта, Камила изпадна в ужас при вида на шапката. С нея Попи приличаше на Елиза Дулитъл преди преобразяването й.

— Миличка, не можеш да сложиш това нещо — протестираше тя, докато нагласяше собствената си малка воалетка.

Устата на дъщеря й се бе свила упорито и тя категорично бе отказала да я свали. Люси бе предотвратила кавгата, издърпвайки Камила настрана, и бе заявила с обичайната си деловитост:

— Слушай, скъпа, не трябва да се притесняваш за това. Поне не е облечена в скандално къса пола, изпод която да се вижда задникът й.

Сега, докато наблюдаваше Попи, застанала безутешна съвсем сама, с измачкана мокра кърпичка в ръка, Камила изпита разкаяние, задето й се бе скарала. Приближи се до нея, прегърна я през раменете и с пресилена бодрост я запита:

— Добре ли си, миличка?

С посърнало от скръб лице Попи едва успя да кимне.

— Едит не трябваше ли да е вече тук? — попита Антъни, като се присъедини към тях.

— Трябваше — отговори Камила и разсеяно се огледа наоколо. — Отдавна трябваше да е пристигнала.

— Тя идва от Ардачи, нали?

Камила кимна.

— В момента сестра й е при нея. Изпратихме кола с шофьор да ги докара.

— Боже мой! — дочу се гласът на Попи. Те проследиха измъчения й поглед, отправен към входа на църквата, през който бавно минаваше катафалката. — Мисля, че няма да мога да понеса това — разплака се тя и Камила я прегърна.

Откъм църквата с молитвеник в ръка и подобаващо съчувствено изражение на лицето се появи свещеникът. Той се канеше да каже нещо, но Камила го изпревари:

— Мащехата ми още не е пристигнала. Ще се наложи да изчакаме.

Той погледна часовника си и тя разбра какво си мисли. Имаше още няколко погребения. Хората от едното все още не се бяха разотишли, а вече пристигаха тези за следващото, така че нямаше да могат да отлагат дълго.

— Сигурна съм, че ще пристигне всеки момент — отчаяно го уверяваше Камила.

— Тя вече пристигна — мрачно съобщи Попи.

Колата спря пред църквата и от нея слезе Едит — прегърбена дребна жена, изглеждаща доста по-възрастна от шестдесет и двете си години. Камила пристъпи към нея, размениха си целувки и облечените им в черни ръкавици ръце в един кратък миг се докоснаха. Припомняйки си, че тя не пристига сама, Камила се обърна да поздрави сестра й, но вместо нея забеляза един дребен мършав младеж с червеникава коса. Над хлътналите му страни върху бялото лице се очертаваха изпъкнали скули, а изпод очилата със златни рамки гледаха с любопитство хитри лисичи очи. Без да каже и дума, той сграбчи ръката на Едит и грубо я повлече към църквата.

Чудейки се кой е той, Камила ги последва, но тъй като всички вече бяха заели местата си и службата започваше, нямаше възможност да задава въпроси.

Следващият половин час беше най-тежкият за Камила, защото й навяваше все още ясни спомени за погребението на Дейвид, към които се прибавяше и болката от по-скорошната загуба. Бяха й необходими върховни усилия на волята, за да не рухне съвсем. До нея Попи ридаеше като дете, тъничките й рамене потръпваха и дори перото върху черната й шапка се тресеше.

Най-сетне ковчегът изчезна от погледа й, тъмносинята завеса бе спусната отново, последният химн бе изсвирен и молитвите — прочетени. Ритуалът приключи и малко облекчена, Камила излезе с останалите на осветения от слънцето църковен двор, където на земята бяха подредени венците. Вперила невиждащ поглед в цветята и клонките, разпилени по земята, Едит като че ли не разбираше какво става.

— Ако мога да направя нещо… — започна Камила и сложи нежно ръка на рамото на втората си майка, но още преди Едит да успее да продума, младежът здраво я улови за ръката и решително я дръпна настрана.

— Идвай! — безцеремонно нареди той. — Колата ни чака.

Едит го последва безропотно, оставяйки се да бъде почти завлечена до лимузината.

— Трябва да тръгваме! — изстреля през рамо младежът, докато се вмъкваше в колата след нея. После се загледа право пред себе си и нареди на шофьора да потегля.

Поразена, Камила се загледа след колата, която премина през широките порти на църковния двор и изчезна от погледа й.

— Ама че странна работа! — измърмори на себе си тя.

— Кой беше този с нея? — попита Люси, която учудено бе наблюдавала сцената. — Държеше се много заповеднически. Да не би да е синът й?

— Едит няма деца — бавно отговори Камила, все още загледана в посоката, в която бе изчезнала колата. — Нямам представа кой е, но действително се държеше странно!

— Какво ти казах! — прошепна Попи. Сега, след като погребението бе свършило, тя изглеждаше по-спокойна. — Сигурна съм, че Едит стои зад смъртта на дядо, а този е съучастникът й!

— Попи! — запротестира Люси, питайки се дали това е някаква нелепа шега, или е казано съвсем сериозно. — Не говори такива ужасни неща! Няма нищо подозрително около смъртта на Малкълм, нали? — обърна се тя към Камила.

Камила внезапно доби много уморен вид, сякаш не бе в състояние да каже нито дума повече.

— Не. Ударил се е в нещо, докато е карал, и колата е изскочила от пътя — мрачно обясни тя. — По-добре да се връщаме в хотела преди другите.

 

 

Всички гости бяха поканени във фоайето на хотела. Джийн не бе дошла с тях, за да организира приема.

— Едит навярно е тръгнала направо към хотела. Предполагам, че е била прекалено разстроена, за да разговаря с когото и да било след погребението — каза Люси и утешително прегърна Попи през раменете.

Ала когато пристигнаха, от вдовицата на Малкълм и непознатия й спътник нямаше и следа. Бяха сервирани сандвичи, уиски и чай и през следващите час и половина Камила кръжеше из салона, разговаряйки с всички с единственото желание този ужасен ден най-после да свърши. Не преставаше да се пита какво, за Бога, се бе случило с мащехата й.

— Трябва да тръгнем след десет минути, за да хванем следващия самолет за Лондон — съобщи Джийн в три и половина. — Багажът е вече в колата.

— Благодаря ти, Джийн — каза Камила. — Не знам какво щях да правя без теб. Но се тревожа за Едит. Чудя се дали си е тръгнала към Ардачи? Предполагам, че е направила точно това.

— Далече ли е? — попита Джийн.

— На повече от сто мили, но се съмнявам, че вече е пристигнала, тъй като движението е доста натоварено, което доста ще я забави.

Джийн се усмихна съчувствено:

— Защо не й позвъните, след като се върнем в Лондон?

— Защо да си прави труда? — забеляза Попи, намеквайки отново за буйната си природа. — Сега вече нямаме нищо общо с нея, нали?

 

 

— Според мен ти се държиш много смело — отбеляза Джефри няколко вечери по-късно. Беше завел Камила на вечеря в „Айви“ с надеждата, че тя ще се развесели, докато наблюдава как се забавляват неколцината известни шоу бизнесмени, които бяха редовни посетители на заведението.

— Благодаря — простичко каза Камила. — Това е нещо, което трябва да преживеем, нали? Седмицата наистина беше ужасна, но се надявам, че най-лошото вече отмина.

Играеше си с перлите, които обвиваха врата й, сякаш хладината им й носеше някаква утеха.

— Как го понася мащехата ти?

Докато сервитьорът им сервираше ордьовъра, Камила бързо му разказа за странния млад мъж, когото бе видяла на погребението.

— Обадих й се веднъж, но не беше склонна да разговаряме — обясни тя. — Разбирам я. Напомням й за татко точно когато се опитва да започне живота си отново, а това я разстройва.

— Какво ти каза?

Камила се замисли.

— Не ми каза нищо особено, ала не толкова от думите й, колкото от начина, по който звучеше гласът й, останах с впечатлението, че не иска да говори. Изглежда, онзи младеж е някакъв съсед, който й е предложил да я придружи, тъй като сестра й не е успяла да дойде.

— Не спомена ли, че продължават да я преследват или пък отново се случват странни неща?

— Не спомена нищо подобно. Каза само, че се оправя с кучетата с помощта на прислужницата си Дорис, която били наели преди три месеца, и няма за какво да се тревожа — Камила сви рамене. — По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

— Трябва да си наложиш да изхвърлиш тази мъглява история от съзнанието си — той сложи ръката си върху нейната, за да я успокои и тя му се усмихна с благодарност.

— Знам. Опитвам се, но ми е трудно да се примиря с това неведение. Все още съм толкова наясно със случилото се в Ардачи, колкото и преди смъртта на татко. Дали Попи не е права, че причината за всичко е в Едит, която се е стремяла към парите му? Или пък действително е страдал от старческо слабоумие и катастрофата го е довършила? — пое си дълбоко въздух. — Или пък там действително е ставало нещо зловещо?

— Никога няма да разбереш. Тогава защо просто не оставиш всичко? Така само още повече се разстройваш.

— Не съм сигурна — гласът й потрепери неуверено. — Струва ми се, че точно неведението ме подлудява. Какво искаше да каже татко с това, че положението е опасно и аз не трябва да отивам при него? Защо направо не ми обясни какво не е наред? Кой го е принуждавал да мълчи? — внезапно изправи рамене, сякаш взе някакво решение. — Не мога да оставя всичко така, Джефри. Трябва да открия какво става. Мой дълг е в негова памет да стигна до истината.

— Но от това, което каза, излиза, че вече няма за какво да се притесняваш. Щом Едит се оправя с кучетата си с помощта на прислужницата, изглежда, всичко е наред.

Камила се намръщи.

— Ти не искаш да отида там и да открия истината, нали? Но защо?

Той я погледна сериозно.

— Защото това би те наранило, любов моя. Твърде скоро е. Дай си малко време да се възстановиш от смъртта на баща си, преди да хукнеш за зелен хайвер.

Камила го изгледа почти гневно.

— Първо, не мисля, че съм хукнала за зелен хайвер, и второ, ако отлагам дълго, доказателствата за това, че е бил преследван, могат да бъдат унищожени.

Двамата се гледаха сред настаналото мълчание.

Джефри сви рамене.

— Е, добре — примирително каза той. — Но поне вземи някого със себе си. Недей да ходиш сама, защото наистина ще се разстроиш.

— Искаш ли да дойдеш? — направо запита тя.

— Бих желал — усмихна се тъжно. — Повярвай ми, ако действително има нещо, което трябва да бъде разкрито, наистина бих желал да ти помогна, но шефът иска да напиша няколко статии за „Лойд“ и нейните финансови проблеми.

— Ще ми липсваш — неволно рече Камила.

Страните й пламнаха и тя сведе поглед.

Той отново улови ръката й.

— Наистина ли? — попита я нежно.

Тя вдигна към него очи, които изглеждаха зелени на меката светлина в ресторанта.

— Да — потвърди простичко.

— И ти ще ми липсваш — в гласа му имаше молба, а очите му горяха от желание. — Мисля, че се влюбвам в теб, Камила.

Очите му се взираха в нейните с такава настойчивост, че по тялото й се разля вълна от желание. Представяше си го в леглото — опитен, умел, внимателен. Беше уверена, че той е от онзи тип мъже, у които няма и следа от егоизъм и които изпитват задоволство да доставят удовлетворение на жената. Бедрата му бяха силни, а ръцете, който тя вече обичаше — мускулести. Умели ръце с добре поддържани нокти. Ръце, които биха могли да галят гърдите и корема й, да я възбуждат, да влизат в нея…

— Може би и аз започвам да се влюбвам в теб — прошепна тя.

— Иска ми се да си сигурна, мила. Не бих искал да те насилвам за нещо, за което чувстваш неувереност.

— Мислиш, че съм твърде уязвима в момента, нали? Заради всички ужасни неща, които ми се случиха?

— Сега, когато баща ти вече го няма, ти сигурно се чувстваш по-самотна от всякога, Камила. Аз винаги ще бъда до теб като приятел. Но ще остана до теб и като мъж, който те обича, дори и ако ти не споделяш чувствата ми.

— Благодаря ти — тя постави свободната си ръка върху неговата и я притисна между двете си длани.

— Няма да те насилвам, любов моя. Но ще те чакам колкото искаш — очите му горяха от любов. Бе готов да й даде всичко, дори себе си.

— Няма да го забравя — шепнешком отвърна тя, а сърцето й биеше до пръсване.

В този момент сервитьорът дойде да прибере чиниите и магията бе развалена. Но тя знаеше, че Джефри ще бъде до нея, когато бъде готова. А нещо я караше да мисли, че това ще стане скоро.

 

 

Люси извика от задоволство, когато Камила й се обади на следващия ден.

— Скъпа, разбира се, че ще дойда с теб в Шотландия! Не би могла да избереш по-подходящо време. Алтъни отива за десет дни на риба с приятели, Реджи и Шарлот са в пансиона на училището, а Хенриета ще прекара няколко седмици в Париж с кръстницата си. За първи път и аз да съм свободна като птичка.

— Чудесно! Мисля да заминем в петък следобед. Устройва ли те?

— Страхотно — Люси гърлено се засмя. — Бих казала, че това пътуване ще бъде съвсем като в доброто старо време, не мислиш ли? Не мога да си спомня какво сме правили, но винаги си прекарвахме чудесно. Впрочем как ще стигнем до Глазгоу — с кола или със самолет?

— Предпочитам да пътуваме с кола, но ще ни отнеме много време. Ти как мислиш?

Последва кратка пауза, след което Люси отново нададе радостен вик.

— Имам страхотна идея! — развълнувано каза тя. — Филип ще започне обучението си по архитектура едва през септември и съм сигурна, че точно в момента не е зает с нищо. Защо да не го вземем с нас? Има книжка и би могъл да ни бъде много полезен. А пък ако ни очакват неприятности в Ардачи, той би могъл да се погрижи за нас.

— Но дали ще му бъде приятно да прекара времето си с две възрастни жени като нас? — попита Камила. — Дали няма да се отегчи до смърт?

— Кого наричаш възрастен? Разбира се, че няма да се отегчи! — настоя Люси. — В моите романи четиридесет и четирите години са златната възраст за жената. Не забравяй това!

— Добре, добре! — разсмя се Камила. — Ако наистина иска да дойде, ще бъде чудесно. Нямаш представа колко съм ти благодарна, Люси.

— Скъпа, за какво са приятелите? Защо не накараш Попи да дойде с нас? Ето това вече е наистина добра идея! Едва ли има по-добра възможност двамата да се опознаят.

— Вече предложих на Попи, но тя ми заяви, че е заета.

— Глупости! Трябва да я убедиш, Камила. Сигурна съм, че Филип ще я обикне, като я опознае, пък и в момента си няма приятелка. Ще се получи чудесно! — Люси пламна от ентусиазъм при тази мисъл.

Камила се разсмя.

— Ще се опитам да я убедя, но нищо не мога да ти обещая. Знаеш каква е Попи напоследък.

Когато същата вечер отново повдигна въпроса, Попи остана непреклонна. Нищо не би могло да я отврати повече, заяви тя, от това да пътува към Шотландия, натъпкана в една кола с Люси и нейния син.

 

 

Тишината в апартамента на Филип бе нарушена от острия вой на полицейска сирена, който го изтръгна от дълбокия му сън. Той се търколи в леглото, протегна се и погледна ръчния си часовник. По дяволите! Беше едва седем. Изтърколи се отново на мястото си, но тъй като беше привикнал да става рано, вече не можеше да заспи. Полежа малко, наслаждавайки се на мисълта за предстоящите два месеца ваканция. Сега му се струваше, че години наред се е убивал с работа: първо в Хароу, след това три години в Кеймбридж, където придоби степента си по архитектура, преди да прекара една година във Флоренция в изучаване на класическата архитектура. Ваканциите си прекарваше или в пътуване до Хонконг, за да посети семейството си, или придобивайки практически опит в офиса на някой архитект. И ето че за първи път от единадесет години насам той разполагаше с цели два месеца, през които би могъл да прави каквото си поиска, и тази перспектива беше вълнуваща. Два месеца, преди да започне двугодишния курс на обучение в Асоциацията по архитектура и да вземе дипломата си. А след това? Обичаше да си мисли, че целият свят след това ще бъде за него поле за действие, върху което той ще сътвори най-оригиналните сгради, които някога са съществували. Сгради, които ще предизвикват възхищението на хората. С две думи — щеше да създаде нещо съвсем ново, черпейки вдъхновение от класическия опит. И един ден из целия свят щяха да се издигат забележителни примери на неговия талант: концертни зали и музеи, административни сгради и телевизионни студиа, търговски комплекси и хотели, къщи и блокове.

В този момент си припомни, че бе обещал да придружи майка си и Камила в пътуването им до Шотландия. То се очертаваше като доста забавно, особено след като майка му обясни, че целта е някакво разследване. Изоставяйки всяка мисъл да заспи отново, той стана от леглото. Историята на Малкълм Елиът беше доста заинтригуваща и въпреки че нямаше никаква представа за онова, което Камила се надяваше да открие, той приветстваше възможността да посети Шотландия за първи път през живота си. Там имаше няколко чудесни стари постройки, без да се броят удивителните замъци.

Съвсем гол, с широкоплещесто мускулесто тяло, все още загоряло след няколкото седмици, прекарани в Гърция с бившата му приятелка Фиона, той се приближи до рафтовете в малката си, простичко мебелирана всекидневна и се разрови из стотиците томове, разхвърляни върху тях. Възкликна доволно, когато най-сетне откри това, което търсеше. После отиде в кухнята, окъпана от свежата светлина на лятното утро, за да си направи кафе. Отпусна се върху една табуретка, подпря босите си крака на близкостоящия стол и като отвори книгата, веднага се зачете.

„Подобно на Рим — гласеше текстът — Единбург е построен върху седем хълма.“

Пътуването до Шотландия, мислеше си Филип, докато малко по-късно си наливаше кафе, щеше да бъде наистина вълнуващо.

 

 

Попи очакваше с нетърпение заминаването на майка си в петък, защото тогава щеше да може да излиза и да се прибира, когато си поиска, без да й се налага да дава обяснения. Тук винаги щяха да бъдат Мейтлънд и съпругата му, разбира се, но тя знаеше как да се справи с тях — като сипеше лъжа след лъжа! Нощите, прекарани с Дени, щеше да обяснява с посещения при стари училищни приятелки, а пък те не бяха кой знае колко умни. Освен това личният й живот изобщо не им влизаше в работата.

Нещата в „Борци против класите“ вече се нагорещяваха. Дени планираше нещо през юли и въпреки че отказваше да й обясни по-подробно, тя знаеше, че той работи упорито за координирането на дейността на отделните групи, които бе създал из цял Лондон.

— Да не би да планирате митинг или някаква друга улична изява в знак на протест против сегашната система? — запита го тя една вечер, докато лежаха в леглото му, след като бяха прекарали целия следобед, правейки любов.

— Протестен митинг? За какви ни мислиш ти? — изкрещя Дени. — За комитета на жените, които протестират срещу повишаването на цената на хляба? За Бога, Попи, кога ще пораснеш? Ние искаме да променим всичко… да сложим край на частната медицинска практика, на частните училища, на капитализма и всички, които го отстояват, да отървем страната от най-голямото зло — кралското семейство. Те са безполезна купчина лентяи, които струват на страната ни цяло състояние. Никога няма да съществува равенство, докато…

— Слушала съм всичките ти речи, както знаеш — прекъсна го Попи. — Знам за какво се борят „Борците против класите“, но все още очаквам нещо да се случи. Да давам пари не е достатъчно. Искам да знам как бих могла да помогна. Какво трябва да направя?

— Просто остани до мен, Попи. Само бъди до мен. Това с всичко, което трябва да правиш.

Тя се търколи до него.

— Това е нещо, което ще правя при всички случаи, но аз наистина искам да помогна, Дени. През кой ден на юли ще…

Той се обърна яростно към нея:

— За Бога, не споменавай юли пред никого, ясно? Ако се разчуе, трябва да зарежем всичко. Впрочем ти откъде знаеш? Предполага се, че това е тайна.

— Чух те да го споменаваш лично на онзи мъж в клуба, с когото вечно водиш безкрайни разговори.

— Е, тогава затваряй си устата — остро каза той. — Може пък и нищо да не се случи през юли.

Тя долови, че той се опитва да притъпи вниманието й. Много пъти в разговорите между Дени и онзи мъж с кожените дрехи, когото той наричаше свой приятел, бе споменавано за нещо през юли и въпреки че говореха за идния април, юли като възможна дата бе споменаван далеч по-често. „Но за какво, питаше се тя. Щом не организираха протестен митинг, какво подготвяха тогава?“

 

 

Колата беше натоварена и Мейтлънд стоеше на тротоара, напрегнато заслушан в последните инструкции на Камила.

— Приятно пътуване, госпожо — каза той най-сетне. — Мисис Мейтлънд и аз ще се погрижим за всичко. Ще ни уведомите ли кога смятате да се върнете?

— Имаме намерение да прекараме една приятна почивка и да останем там колкото може повече — твърдо се намеси Люси. — Можете да ни очаквате едва след като видите, че сме се върнали, Мейтлънд.

Той примигна и си позволи лека усмивка.

— Много добре, мадам.

— Искаш ли аз да карам, Камила? — попита Филип.

Щяха да използват мерцедеса, с който тя ходеше на работа всеки ден. Ферис бе получил едноседмичен отпуск.

— Да, благодаря — отвърна тя.

— Той е много добър и внимателен шофьор. Ти ще седнеш отпред при него, Камила, а аз ще се настаня отзад — заяви Люси, докато проверяваше дали не са забравили нещо.

Камила се опита да протестира, но днес Люси беше в едно от организаторските си настроения, така че не й оставаше нищо друго, освен да седне до Филип.

— Много ми се искаше и Попи да дойде с нас — отбеляза със съжаление тя, когато колата потегли и те махнаха на Мейтлънд, към когото вече се бе присъединила и съпругата му.

— И на мен — съгласи се Люси и кимна по посока на Филип. — Това би било чудесна възможност за тях. Много жалко, че не успя да я убедиш.

Наблюдавайки Филип с ъгъла на окото си, Камила се усмихна на прозрачния опит на Люси да ги сватоса и се опита да си припомни какво й бе казала за него. Знаеше, че е учил в Кеймбридж, след това е бил една година във Флоренция и доста е пътувал по време на ваканциите си.

— Той е толкова изтънчен, скъпа — увери я Люси. — Имал е доста приятелки. Последната, Фиона, беше много мила, но за съжаление липсваше й интелигентност. Ако Филип има някакъв недостатък, той е, че не може да търпи глупостта. Впрочем аз също! — разсмя се тя.

— От наше време насам младите мъже доста са се променили, нали? — мъдро забеляза Камила. — Не проявяват сексуалните си влечения още в началото и не се боят да разкрият чувствата си.

— Хммм — Люси се замисли. — Жените в днешно време имат възможност да прекарат времето си далеч по-приятно, но дали това е добре за тях?

Камила разшири очи.

— Слава Богу, времето не може да се върне назад. И лично аз смятам, че това е чудесно.

Тя се загледа във Филип и едва сега забеляза мускулестите му ръце, стиснали волана, и красивия му профил. За момент си пожела той да е приятел на Попи. Беше много подходящ във всяко отношение: интелигентен, забавен, честен и наред с всичко това — изключително красив.

— Ще тръгнем по M l, нали? — прекъсна мислите й Филип.

Камила кимна.

— Няма да ни отнеме повече от пет-шест часа. Радвам се, че ще прекараме нощта в цивилизован хотел край Бордър.

Люси се наведе напред над рамото на Филип:

— Да не искаш да кажеш, че щом пристигнем в Ардачи, ще бъдем натъпкани в колибата на някой дребен земеделец с тоалетна на двора и ще ядем само черен хлебец и агнешка саздърма за вечеря?

Камила се разсмя.

— Няма да бъде чак толкова лошо, но не очаквам да попадаме на петзвезден хотел на всеки сто ярда — тя отново стана сериозна. — Това, което имам предвид, е, че ще бъде добре да си отпочинем удобно, преди да се сблъскаме с онова, което ни очаква в Ардачи.

— Значи ти наистина очакваш някакви проблеми? — осведоми се Филип.

— Не точно — бавно каза Камила, чудейки се какво му бе казала Люси, ако, разбира се, изобщо му бе говорила за това. — Да кажем просто, че онова, което ни очаква, може да бъде доста шокиращо.

 

 

На следващата сутрин те напуснаха Хамилтън Хаус Хотел в Еплиби, Камбрия, и се отправиха към Глазгоу. В чудесно настроение след великолепната вечеря предишната вечер и освежителния сън, рано следобед поеха към Ардачи. Филип отново беше зад волана, наслаждавайки се на първите си впечатления от Шотландските планини. До него седеше Люси, а от задната седалка Камила му обясняваше подробностите за странните неща, които се бяха случили на Малкълм, преди да умре.

— Значи ти търсиш доказателства, че всичко онова, което ти е казал, е било истина? — запита най-накрая той.

Камила се загледа през стъклото на колата към величествените планини, които се извисяваха под ясното синьо небе, осеяно с нежни прозрачни облачета, раздвижени от вятъра. Слънцето светеше ярко над росната папрат и в далечината буен поток хвърляше искрящи пръски, когато водата се спускаше върху скалите и изчезваше в една клисура. Поради някаква причина тя не можеше да си обясни меланхолията, която я бе обхванала, и за момент си пожела изобщо да не бе идвала. В съзнанието й неканено нахлу предчувствието, че щеше да постъпи по-добре, ако бе оставила нещата такива, каквито са, но сега не беше време да разкрива съмненията си. След около два часа щяха да пристигнат в Крийгнеч и въпреки че Камила не бе предупредила Едит, че ще я посети, вече нямаше връщане назад. Редом до страха от предстоящото посещение в дома на баща й стоеше и увереността, че щеше горчиво да съжалява, ако не го бе сторила.

— Предполагам, че просто искам да се уверя, че всичко е наред, Филип — обясни тя, като се опитваше думите й да не звучат драматично. — Има твърде много въпроси, които очакват отговора си.

— Но ти смяташ, че баща ти е бил прав, като е твърдял, че там става нещо странно? — настоя той.

— Миличък, престани да тревожиш Камила с въпросите си — меко се намеси Люси.

— Не, той има право да пита — възрази Камила. — В крайна сметка беше достатъчно любезен да ни докара дотук, въпреки че би могъл да остане в Лондон и да прекарва времето си далеч по-приятно. Най-малкото, което мога да направя, е да му обясня това, което знам.

— Повярвай ми, много съм доволен, че дойдох — каза Филип. — Нямам какво да правя, докато започна да уча, и ако мога да ти помогна в разгадаването на тази мистерия, или в каквото и да било друго, ще бъда много щастлив.

— Много съм ти благодарна — отвърна Камила.

Към обяд стигнаха до Форт Огъстъс — малко градче до езерото Ломонд, и спряха за по едно кафе и сандвичи. Стигнала дотук, Камила вече изгаряше от нетърпение да завършат пътуването и да поговори с Едит.

— Да вървим — настоя тя веднага щом Люси допи кафето си.

Приятелката й я погледна изненадано.

— Защо е това бързане? Скъпа, та ти дори не дояде сандвича си с пилешко!

— Вече не съм гладна — бързо отвърна Камила. — Филип, разгледа ли последната част от маршрута ни?

Той разглеждаше картата и с внезапна болка Камила си припомни, че при предишното й посещение баща и беше настоял да я посрещне на аерогарата в Глазгоу. Той знаеше пътя наизуст и тя изобщо не бе обърнала внимание откъде минава осеяното със завои шосе.

— Аха — Филип вдигна поглед и се усмихна. — Оттук трябва да се насочим към Тарбет, Тиндрам, Долмали, Обан, след това да се спуснем към езерото Феочан и да караме покрай бреговете му, докато стигнем Ардачи.

— Ето! — триумфално извика Люси. — Не беше ли чудесна идеята ми да го вземем с нас?

Камила се разсмя.

— Брилянтна, скъпа! Ако трябваше да карам аз, сега щяхме да се намираме край Джон Отроутс и пред нас щеше да се простира само Северно море!

След като оставиха зад себе си езерото Ломонд, което се считаше за преддверие към Шотландските планини, гледката ставаше все по-дива и величествена. Следваха неравния криволичещ път, който минаваше през гъсти гори и между високи планини, покрай тресавища и хвърлящи отблясъци езера.

— Страхотно е да си помислиш, че всичко това си е било тук още по времето, когато викингите са нахлули в Шотландия — отбеляза Филип, докато шофираше с възможно най-високата скорост, която позволяваше пътят. — През Средновековието тези места са били арена на ожесточена борба и кървави битки между родовете.

— Какво ще кажеш за схватката между рода Макгрегър и рода Колкхоун при Глен Фруин? — напомни му Люси.

— Не съществува по-голяма лудост от клането в Гленкой, когато родът Кампбел приема гостоприемството на Макдоналдови, след което всички стават в пет и половина сутринта, за да избият тридесет и пет души от домакините си — изкоментира Камила, припомняйки си една отдавна забравена история, която баща й й бе разказвал. — И като капак на всичко убийците напускат дома незабавно, отвеждайки със себе си двеста коня, деветстотин говеда и няколкостотин овце и кози!

— Очарователно — отбеляза Филип. — Не е чудно, че от онези дни досега родовете Макдоналд и Кампбел са заклети врагове и не си продумват.

— И ти смяташ, че нещо подобно става в Ардачи, така ли? — запита Люси. — Някаква местна семейна вражда, в която баща ти неразумно се е намесил.

— Той купи къщата на стария леърд. Може би местните хора смятат, че тя по право трябва да принадлежи на някого от рода и това да е в основата на всички беди.

— В такъв случай защо са позволили да я купи англичанин?

— Когато леърдът умрял, цялото му имущество било наследено от племенницата му, но тя живеела в Корнуол и нямала желание да се премести на север. Така че обявила всичко за продан. Предполагам, че това е било нещо, което никой от местните не е можел да си позволи. През последните десет години леърдът е похарчил цяло състояние по поддръжката на къщата, надявайки се, че племенницата му ще живее в нея, и след като е решила да я продаде, тя е поискала колкото може по-висока цена. Татко плати за Крийгнеч и прилежащата земя триста хиляди лири!

Филип изглеждаше впечатлен.

— Трябва да е страхотно местенце!

 

 

Два часа по-късно, когато спряха пред внушителната врата, той не бе разочарован. Предишният собственик, бе превърнал рушащата се елегантна къща във великолепен замък с две пристройки отстрани, които създаваха впечатление за съвършена симетрия. Изградените от гранит стени хвърляха сребърни отблясъци на силното следобедно слънце, контрастирайки с гъстата зеленина на градината. Поставените на равни разстояния из цялата веранда каменни вази преливаха от летни цветя, а пред масивната врата лежаха два каменни лъва, които сякаш пазеха имението.

Камила слезе от колата и се приближи към портите от ковано желязо. Няколко минути постоя, загледана през тях към дългата алея, след това се върна обратно.

— Люси, имате ли нещо против да вляза сама? — запита тя. — Не знам в какво състояние ще заваря Едит. Може би трябваше да я предупредя, че идвам, но все пак трябва отначало да я видя сама.

— Разбира се, скъпа — кимна с разбиране Люси. — Защо ние двамата с Филип да не отидем да потърсим подходящо място, където да отседнем, и след това да се върнем за теб?

— Наистина ли нямаш нищо против? — с облекчение попита Камила.

— Не, разбира се — увери я Филип, след което майка му добави:

— Това ще ми даде възможност да изтегна някъде крака и да изпия чаша чай. Не се притеснявай за нищо, Камила. Ще наемем стаи в хотела и ще се върнем тук след час. Или може би след два? Колко време ще разговаряш с Едит?

— Един час ще ми стигне. Много ви благодаря. Наистина оценявам това.

Когато колата потегли, тя им махна с ръка и отново се обърна към Крийгнеч. В този момент през съзнанието й премина мисълта, че всичко е странно притихнало и къщата изглежда съвсем безлюдна.

С усилие отвори вратите и пое по алеята, напрягайки слух да чуе кучешки лай, бръмчене на косачка или нечии други стъпки, освен своите собствени. Ала нямаше нищо подобно. Наоколо цареше такава абсолютна тишина и мястото беше толкова пусто, че тя се намръщи и ускори крачки, чувствайки горещината през ленените си дрехи, и пожела да усети полъха на вятъра, който да освежи влажния въздух.

Къде бяха всички? Едит трябваше да е някъде наблизо, освен ако, разбира се, не бе отишла да пазарува в Обан и не се бяха разминали по пътя, без да се видят. Момичето, което се грижеше за кучетата, също трябваше да е наоколо, защото те не можеха да бъдат оставени сами за дълго. Нямаше ли градинари или чистачки, които да се грижат за къщата?

С тревога си помисли, че може би е изминала целия този път само за да открие, че Едит е заключила къщата, освободила е цялата прислуга и е заминала да живее при сестра си. Но защо не й бе казала това? Камила се замисли и си припомни, че Едит дори не знае, че тя ще я посети. Ако бе заминала, то какво бе станало с всичките й кучета? Според думите на баща й те имаха няколко кучки, три или четири кучета за разплод и безброй кученца!

Опита да отвори вратата, но тя не помръдна и когато позвъни на звънеца, звънът му отекна глухо в празната къща.

Тишината сега й се струваше тежка, почти осезаема и с нарастваща тревога Камила заслиза по предните стълби, мина покрай изтегналите се лъвове и за момент огледа сградата. Крийгнеч я гледаше с мъртви очи, бездушен, недаващ никакви признаци на живот.

Пренебрегвайки дясната постройка, чиито арки с орнаменти скриваха гаража, тя се запъти към лявата от другата страна на къщата. Знаеше, че може да излезе откъм задната страна през малка вратичка в гранитната стена. Баща й държеше тук всичките градинарски принадлежности и това беше най-прекият път към кучешките колиби. Сърцето й биеше лудо и тялото й се разтърсваше от страх, който я изпълваше с нови предчувствия. Нещо се бе случило тук! Нещо ужасно бе оставило в атмосферата незаличимата си следа, която не можеше да се разсее дори от приятното следобедно слънце.

Съжалявайки, задето не бе помолила Люси и Филип да останат, тя заобиколи постройката, принудена да извърви дълъг път до задната врата, като прекосяваше окосените ливади и минаваше покрай цветните лехи, в които грееха с брилянтните си цветове летните цветя. Като заобиколи къщата, тя стигна до верандата на задната страна и веднага щом видя колибките, разбра причината за напрежението, което тежеше във въздуха, долови усещането за страдание, което тегнеше над цялото място.

Пред ужасения й поглед се разкри гледка на истинско опустошение. Повече от четиридесет кучета — от напълно пораснали красиви създания до мънички златисти същества — лежаха, разхвърляни наоколо, с изпружени крака и изкривени сякаш от непоносима болка вкочанясали тела, а устните им бяха разтворени в някаква зловеща пародия на усмивка.