Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (14)

Тринадесета глава

Филип надникна през тясната пролука на вратата и присви очи срещу вятъра, пристъпвайки предпазливо сантиметър по сантиметър, в случай че рибарят се навърташе все още наоколо. Дълго време луната бе скрита от гъсти облаци, които обвиваха като плътно одеяло целия залив. Едри капки дъжд падаха в бързо увеличаващите се локви и тежко барабаняха по покрива.

— Виждаш ли нещо? — едва чуто прошепна Камила. Премръзнала, скована от страх, тя искаше час по-скоро да се махне оттук. Тези хора бяха убийци. Онова, което ставаше в Ардачи, беше работа на добре организирана група от безскрупулни хора, които — вече бе убедена — нямаше да се спрат пред нищо. Стоката, изнасяна с рибарските лодки, се пазеше в толкова дълбока тайна, че всеки, който се доближало истината, се озоваваше в опасност.

В непрогледната тъмнина тя дочу шепота на Филип:

— Мисля, че си отиде. Стой там, докато изляза и поогледам наоколо.

— Бъди предпазлив! — настоя тя, като се опитваше да види какво става през вече широко отворената врата.

Без да отговори, Филип излезе навън, поспря и се огледа наляво и надясно. Видимостта беше около двадесетина ярда, докъдето дъждът се сипеше като плътна завеса, а вятърът се носеше на талази над кея.

— Мисля, че всичко е наред — извиси глас той, за да надвика бурята. — Да вървим!

Бяха решили да се върнат в Крийгнеч и да се обадят в полицията в Глазгоу. Докато все още не ги бяха разкрили, нямаше да преместят колата на Малкълм, която представляваше за тях необходимото им веществено доказателство. А ако побързаха, може би щяха да успеят да доведат полицаите да претърсят рибарските лодки, преди да отплават.

Филип стисна китката на Камила, за да я поведе обратно по пътя, по който бяха дошли, и почувствала топлината на пръстите му, тя го последва. За броени секунди се измокриха до кости, дъждовните струи се стичаха по лицата и вратовете им, а пълните с вода обувки лепнеха по калта в тъмнината.

Докато предпазливо си пробиваха път зад къщите, приведени напред и със заслепени от дъжда очи, те почти не виждаха накъде се движат. Искаха да стигнат до гористото възвишение, което се издигаше близо до Крийгнеч. Щом веднъж стигнеха до върха, най-лошото вече щеше да бъде зад тях и с малко повече късмет биха могли да се приберат у дома след по-малко от десетина минути. Камила вкопчи пръсти в ръката на Филип, а той стисна дланта й успокоително.

И тогава се случи. Сякаш паднали от самото небе, откъм непрогледната тъма върху тях се нахвърлиха две масивни фигури с такава сила, че Камила се свлече на земята и ръката й изпусна топлите пръсти на Филип. Гъсти храстчета пирен смекчиха удара и тя падна върху мократа земя, видя проблясващите мушамени дрехи на нападателите и тялото на Филип, което се изтърколи далеч от нея, и чу груби гласове, които се опитваха да надвият воя на бурята, носеща се откъм пристанището. Това, от което най-много се страхуваше в момента, беше собственият й ужас; паниката, която блокира сетивата и парализира жертвата си с ледените си пипала.

— Бягай! — чу тя крясъка на Филип. Гласът му се надигна над кълбото от безформени силуети, което се търкаляше близо до нея. Можеше да чуе болезненото поемане на въздух и тъпите удари на юмруци върху съпротивляващите се тела. — Бягай!

Нов порив на вятъра се изви с рев откъм брега и се смеси с глъчката, вдигана от тримата борещи се в калта мъже.

Не можеше да направи нищо друго, освен да отиде да потърси помощ. Каква полза би имало да остане тук? В сравнение с тях нейната физическа сила беше нищожна. Нямаше никакво оръжие, дори тояга. И наред с всичко почти не виждаше. От влагата и тъмнината в очите си чувстваше болка като от хиляди иглички.

— За Бога, бягай! — отново чу вика на Филип. Тя искаше да остане с него, да му помогне. Ако допуснеше тези мъже да го убият…

— Бягай!

Камила извърна глава, разрида се от ужас и побягна. По-добре щеше да бъде да намери бързо помощ, отколкото да наблюдава безпомощно. Решила да се придържа към равното, което се спускаше успоредно на кея, тя приведе глава и с усилие продължаваше напред. Дрехите й вече бяха вир-вода, а обутите й в спортни обувки крака сякаш бяха от олово. Задъхваше се, гърдите й се стягаха от болка, а сърцето й биеше така, сякаш щеше да се пръсне. Само след миг трябваше да завие надясно и да започне да се изкачва по възвишението, но поне още няколко ярда можеше да продължи направо. Тогава усети кожата си да настръхва от ужас. Някой я преследваше. Сигурно един от мъжете бе успял да се измъкне от схватката и сега тичаше след нея. Можеше да чуе шума от тежките му стъпки из калта, след това долови пресекващото затруднено дишане. С всяка секунда той все повече се приближаваше.

Тя разбра, че бързо трябва да реши какво да прави. Би могла да започне да се изкачва по склона на хълма с надеждата да се скрие между дърветата или пък да продължи да бяга покрай пристанището към селото, където постройките щяха да й осигурят по-надеждна защита и повече места, където би могла да се спотаи. Съществуваше, разбира се, рискът да налети на останалите, но трябваше да го поеме. В края на краищата в това населено с толкова хора село все пак съществуваше шансът да има и някой, който е на страната на закона.

Взела решение, тя изостави неравния терен и се спусна по тесния път, който като черна нишка се губеше в селото. Зад нея се чу шум от препъващи се крака и порой от ругатни. Въпреки че не се обърна, Камила усети, че се изплъзва от преследвача си. Беше уверена, че ако успее да поддържа това темпо, докато стигне до спасителната закрила на сградите, всичко ще бъде наред. Но годините, прекарани зад бюрото, я бяха извадили от форма и тя вече едва дишаше. С натежали от болка крака, които заплашваха да се подкосят при всяка следваща крачка, продължаваше да тича надолу по улицата, а до слуха й достигнаха стъпките на обути в ботуши крака, които сега, изглежда, бяха съвсем близо. В гърлото й се надигна писък и ужасът я зашемети. Но в този момент от тъмнината изплува някакво очертание… след него друго… и още няколко, които постепенно придобиха формата на къщи, прозорци и огради. Беше стигнала в покрайнините на Ардачи. Неочаквано пред себе си забеляза тясна пътечка, разделяща две къщи, която се губеше в тунел от тъмнина. Без да спре, за да размисли, тя се стрелна по нея и се озова в някакъв двор, смътно осветен от прозорец със спуснати завеси. Не можеше да остане дълго тук. Ако преследвачът й я последваше, щеше да се окаже в капан, ала за момент приклекна, притисна гръб към влажната стена и едва не припадна от уплаха и изтощение. Усети как по гърба й се спускат ледени струйки пот. Изтри челото си, отметна мократа коса и се опита да възвърне самообладанието си. Напрегнато се оглеждаше и ослушваше и подскочи уплашено, доловила някакъв шум, сякаш от стъпки. Какво, по дяволите?… Дали беше някакво животно? Прилеп може би? Или пък сухо листо, понесено от вятъра?

Борейки се да запази самообладание, тя се напрегна да долови шум от стъпки, ала откъм улицата не се чуваше нищо. Може би се бе измъкнала от преследвача си? Но какво ставаше с Филип? Мисълта за това, че в момента той може би лежи пребит, я тласна към действие. Трябваше да намери помощ.

Отчаянието възвърна смелостта й. Скована от болки, тя се надигна от прикритието си с ясното съзнание, че трябва да действа бързо. Нямаше време да се връща в Крийгнеч. Ако се движеше по пътя, щеше да й отнеме около петнадесет минути, а бе немислимо да се върне по същия път и да рискува да бъде заловена, докато се изкачва по възвишението. Не й оставаше нищо друго, освен да отиде в дома на Хектор Рос и да го помоли да й помогне. Баща й му бе вярвал, тя също трябваше да му се довери. Може би той й бе казал, че кучетата не са отровени, защото също е бил заплашван. Или пък просто не е искал да я плаши с истината.

Като се придържаше плътно към сградата, тя се насочи към изхода на двора по пътечката, която се вливаше в главната улица. Наоколо всичко тънеше в тишина, нарушавана само от виещия вятър и мекия плясък на дъждовните капки.

Къщата на ветеринаря беше на няколко минути път и Камила знаеше, че може да я намери, като се върне надясно в следващата пресечка и поеме по улицата, успоредна на пристанището. Въпреки че бе ходила там само веднъж, тя си спомняше квадратната къща, доста по-голяма от останалите, която се отделяше от пътя с градина. Разбира се, щеше да й се наложи да го събуди, но необходимостта да намери спешно помощ я караше да мисли, че всичко е позволено. Бе успяла да се измъкне от нападателя си и сега, докато вървеше по тъмните безлюдни улици, се чувстваше почти дръзка. Това беше същото усещане, както след смъртта на Дейвид, когато трябваше да се настани в неговия офис и да поеме контрола над компанията. Сега трябваше да направи същото. Единственото, което имаше значение, бе да спаси Филип. Не смееше дори да си помисли, че помощта би могла да пристигне фатално късно.

Дъждът все още се сипеше на едри капки, носени от силния вятър, но Камила успя да долови приглушени гласове и шум от включен двигател. Камионът очевидно беше вече разтоварен и се готвеше да отпътува. Бе стигнала до сградата на пощата и чуваше гласовете, които се опитваха да надвикат шума на мотора. Някъде наблизо се затръшна врата и въпреки че беше много тъмно, тя разбра, че хората влизаха в пощата, за да довършат тайнствената си работа.

Камила забързано продължи нататък. Кой ли стоеше зад цялата тази история? Едва ли възрастната пощенска служителка или пък младото момиче с глуповато изражение, което продаваше в магазина. И тогава отговорът блесна в съзнанието й. Трябва да е моряк, някой от рибарската флота, който още призори отплава към коварното море.

Сега къщата на Хектор Рос се виждаше между дъждовните струйки, сгушени сред дървета и храсти като голяма сива кутия. Не светеше никъде и всичко изглеждаше безлюдно. Не й оставаше нищо друго, освен да похлопа на входната врата, за да събуди домакините.

В този момент тъмнината се раздра от фаровете на приближаваща се насреща кола. Пътят се освети смътно като от светлината на джобно фенерче и Камила инстинктивно се отдръпна в сянката. С приближаването на колата ставаше все по-светло, докато накрая цялата улица и всичките околни сгради заблестяха като сребърни под милионите танцуващи дъждовни капки. Когато се изравни с Камила, забави ход и тя разбра, че всичко е загубено. Бяха я преследвали през цялото време и сега идваха да я вземат с кола, а тя нямаше къде да избяга. Разтърсваща вълна от отчаяние я заля и за момент изпита чувство на вина. Заради нея Филип бе дошъл в Шотландия, заради онова, което тя знаеше, сега той лежеше, пребит до смърт, край брега. Обзета от слабост, Камила се стресна от нечий глас:

— Мисис Итън? Защо, за Бога, сте излезли навън в такава нощ?

С широко отворени от ужас очи Камила надникна в колата и видя сбръчканото лице на ветеринаря.

— Мистър Рос! — избухна тя, неспособна да се въздържи. — Слава Богу, че сте вие! Идвах при вас. Трябва да отида в полицията.

Той я погледна учудено.

— В полицията? Така ли? Тогава по-добре влезте у дома. Точно се връщам от близка ферма, където едно теленце изобщо не бързаше да се роди — усмихна се. — Само да прибера колата и ще влезем вътре, за да позвъните от моя телефон.

— О, благодаря ви — каза тя. — Много е спешно. Веднага трябва да им се обадим. Нямате ли мобифон?

Хектор повдигна рунтавите си вежди и бръчките на челото му станаха по-дълбоки.

— Не мога да си позволя подобни скъпи прищевки — с отвращение отвърна той.

Камила се наведе към него:

— Въпросът е на живот и смърт. Приятелят ми беше нападнат до… до една рибарска къща. Налетяха и на мен, но аз успях да се измъкна… Трябва бързо да намерим помощ. Според мен те превозват нещо в няколко лодки. Трябва да съобщим на полицията да ги претърси, преди да успеят да отплават — думите й се изливаха като порой и тя жестикулираше като полудяла. — Нямаме време за губене.

Рос кимна с разбиране, натисна газта и подкара колата по алеята, която пресичаше градината му. Молейки се да не е станало прекалено късно да помогне на Филип, Камила го последва. Минута по-късно, с нехарактерна за възрастта му пъргавина, Хектор прекосяваше моравата към входната врата. Отключи я и влезе в антрето, следван от Камила. Цялата къща миришеше на дезинфекционни препарати.

— В клиниката има телефон — каза той и отвори боядисана в кафяво врата от дясната страна. Миризмата тук беше още по-силна и Камила сбърчи нос. — Ще включа осветлението — додаде Рос и отиде до старомоден черен телефон в ъгъла.

Той вдигна слушалката, набра някакъв номер и секунда по-късно Камила го чу да казва:

— Полицията ли е? Много е спешно.

Заля я вълна на облекчение.

— Обажда се Хектор Рос, живеещ на Баримор Роуд в Ардачи — след това с учудваща точност той разказа за случилото се с Филип и натоварените с някакъв странен товар рибарски лодки. — Ще изпратите ли някого? Но бързо! — после се обърна към нея: — Не бихте ли искали да им обясните къде точно се намира приятелят ви? Така ще стане по-бързо.

Тя кимна и пое слушалката от него. Светкавично разказа какво се бе случило.

— Побързайте… За бога, побързайте! — бе неспособна да продължи. Изтощена, премръзнала, мокра до кости, почувства горещи сълзи да парят очите й. Вече нямаше смисъл да отрича чувствата си към Филип. Обичаше го.

— Ще ви донеса нещо топло за пиене и някакви сухи дрехи — чу тя гласа на Хектор, щом затвори телефона.

Той излезе в антрето и въпреки че минаваше полунощ, се провикна:

— Мойра!

— Моля ви, недейте да будите никого заради мен — запротестира Камила.

— О, тя винаги става да ме посрещне нощем, ако съм бил извикан за някакъв случай — успокои я Рос. — Тук все трябва да има някакъв халат или нещо подобно, което да облечете, докато изсушим дрехите ви.

— Не, наистина. Трябва да се връщам.

— Няма да ви позволя да излезете в този дъжд отново, преди да сте се постоплили. Впрочем какво правехте около рибарските къщи? Нощта съвсем не е подходяща за разходки — Хектор отвори един заключен шкаф, който Камила очакваше да бъде пълен с лекарства, но чието съдържание впечатляваше с уиски и бренди. — Ще се присъедините към мен, нали?

— Благодаря ви.

— Защо бяхте нападнати? Кой би направил подобно нещо? — попита той.

Камила се извърна да го погледне, знаейки, че трябва да му се довери, след като баща й му бе вярвал и въпреки че той не й бе харесал след първата среща.

— Влязохме в един навес — предпазливо заобяснява тя. — Вратата не беше заключена. Започна да вали и искахме само да се скрием на сушина.

— Да? — той се усмихна окуражително с една от очарователните си усмивки.

Камила прехапа устни, неспособна да продължи, след това каза:

— Намерихме колата на татко. Същата, с която катастрофира.

Върху лицето му се изписа съчувствие и той кимна осведомено:

— А, да. Без съмнение е оставена там, за да бъде поправена. Младият Мактавиш я купи от доведената ви майка след смъртта на баща ви. Тъй като нямаше книжка, колата не й бе необходима и тя я продаде за три хиляди лири — Хектор се изсмя. — Струваше му всичките спестявания, но пък му осигури предимство пред останалите младежи в очите на момичетата. В днешно време младите се впечатляват от подобни неща, нали?

— Едит я е продала? — удивено попита Камила.

— Точно така. Нали не си помислихте, че е открадната? Ако искате, утре бих могъл да ви запозная с младия Мактавиш и да го попитате лично. Той ще се върне от риболов към обед.

— Не, не е необходимо.

Камила отпи от уискито и усети топлината му в гърлото и стомаха си. Гледаше ветеринаря с ъгълчето на окото си и се питаше какво ли знае. Филип бе проучил подробно колата на Малкълм с помощта на джобното фенерче. Може би това, че Едит е продала колата, бе истина, но все още оставаше без отговор въпросът: кой бе изтеглил всичката спирачна течност, което бе станало причина баща й да изгуби контрол над колата и да катастрофира? Кой желаеше смъртта на Малкълм?

— Би ли направила нещо топло за пиене, Мойра? Намери също някакви сухи дрехи за мисис Итън. Тя се е измокрила до кости в тази буря — любезно, но със заповеднически нотки в гласа се обърна Хектор към прислужницата си.

— Нямам време. Трябва да се върна при Филип — отчаяно го прекъсна Камила. — Може би полицаите вече са пристигнали на пристанището.

Не си позволяваше да я завладее мисълта, че последния път, когато Филип бе ходил в полицейския участък в Коулдеър, там изобщо не бяха обърнали внимание на думите му. Но може би щяха да се отнесат по-сериозно към един толкова влиятелен в селото човек като местния ветеринарен лекар!

Мойра, загърната в дебел вълнен халат, облечен върху нощницата й, изглеждаше по-хубава, отколкото Камила си я спомняше. Това се дължеше на разпуснатите й коси, които се виеха на къдри около раменете и се спускаха тежко по гърба й. Последния път, когато беше видяла прислужницата на Хектор, тя бе облечена в строга тъмна рокля и с прибрани в стегнат кок дебели плитки.

— Чай ли предпочитате?

— Не… Наистина нямам време — запротестира Камила. — Трябва да тръгвам.

— Но защо? — учуди се Хектор. — Скъпа лейди, какъв смисъл има да излизате отново в тази ужасна буря с риск да налетите пак на нападателите, от които току-що сте избягали? Предполагам, че полицията вече е пристигнала и е уредила всичко.

— Не бихме ли могли да позвъним по телефона, за да разберем какво е станало? Или пък, много ми е неудобно да ви моля, но не бихте ли могли вие или синът ви да ме закарате до кея, за да се уверя, че приятелят ми е добре?

Изражението на Хектор се промени.

— Моят син? — любопитно я погледна той. — Имате предвид Аластър?

— Да. Веднага след като пристигнах тук, разговарях с него по телефона. Разбира се, той сигурно спи, но…

Хектор поклати глава:

— Значи не сте се виждали?

Камила го погледна объркана:

— Не.

— И аз така си помислих. Моят син е инвалид, мисис Итън. Той не би могъл да дойде с вас.

Камила забеляза, че Мойра се е спряла напрегнато до вратата и гледа странно Хектор, сякаш се страхува от нещо.

— Извинете ме. Нямах представа — тихо промълви Камила.

— Скъпа лейди! — Хектор изглеждаше развеселен от състраданието в тона й. — Състоянието на Аластър е нещо, което трябва да понасяме. Господ ни изпраща такива трагедии, за да ни изпита — обърна се към Мойра: — Хайде, момиче, върви да направиш чай и да донесеш сухи дрехи за мисис Итън.

Мойра излезе мълчаливо от стаята и Камила се запита какви ли са взаимоотношенията в тази къща. Беше сигурна, че нещо не е както трябва. Нещо се прикриваше и то бе свързано с момичето. Ала нямаше време да размишлява над това. Основната й грижа беше Филип.

— Мога ли да използвам телефона ви? — запита тя. — Кой е номерът на полицейския участък? Трябва да разбера какво е станало.

— Позволете на мен, мадам — отвърна Хектор и отново се протегна към слушалката. — Веднага ще разбера.

Докато допиваше питието си и с изненада усещаше топлината му из цялото си тяло, тя чу Хектор да пита кой е дежурен в участъка в Коулдеър. Закима с глава, на няколко пъти промърмори „аха“, след което затвори телефона.

— Е? — обезпокоена настоя тя. — Какво е станало?

— Няма причини за безпокойство — отговори той успокоително. — Отишли са веднага до кея, но не са открили нито приятеля ви, нито някого друг. Мястото е било съвсем безлюдно. Предполагат, че приятелят ви се е прибрал, а нападателите му са избягали.

— Ами лодките? Открили ли са с какво са били натоварени?

— Не мисля, че вече разполагат с информация за това. Нужно е повече време, мадам. Пък и не биха могли да обискират лодките без съдебно разпореждане. Но най-важното е, че приятелят ви, изглежда, е в безопасност и вероятно вече се е върнал в Крийгнеч. Да ви откарам ли дотам? Не бихме могли да направим нищо по въпроса с тайнствения товар, за който споменахте. Сега всичко е в ръцете на властта. Радвам се, че след това преживяване изглеждате добре, а и приятелят ви като че ли не е пострадал.

— Наистина бих желала да се прибера у дома — призна Камила.

— Много добре. Но не бихте ли изпили чаша чай преди това?

— Ако не възразявате…

— Много добре. Ще тръгнем веднага. Само да си взема дъждобрана. Времето беше чудесно, когато ме повикаха да израждам онова теле, а я вижте сега! Все още вали като из ведро — той се засмя, сякаш в бурята имаше нещо забавно, и излезе от стаята.

Миг по-късно се появи Мойра с поднос, върху който бяха подредени кафяв чайник, две чаши и каничка с мляко. С ненужна сила, сякаш искаше да ги разбие на парчета, тя захвърли подноса на масата до прозореца, извърна се и втренчи поглед в Камила. И двете мълчаха. Без да промълви дума, Мойра продължаваше да я наблюдава, докато Камила се опитваше да разбере какво става. В кехлибарените очи на момичето се четеше някакъв особен гняв, сякаш то я ненавиждаше от дъното на душата си и не одобряваше присъствието й в тази къща. После бързо, както беше дошло, то се обърна и мълчаливо напусна стаята.

Хектор Рос се върна, пристегнат в мушама, подобна на онези, които носеха рибарите.

— Да тръгваме ли? — приятелски попита той.

Пет минути по-късно, след като я бе закарал до дома й, през съзнанието й мина мисълта, че той не я бе попитал какво прави още в Ардачи, след като се предполагаше, че още преди три дни е напуснала Шотландия и се е върнала в Лондон. Дали през цялото време е знаел, че тя се намира в къщата на Малкълм?

Крийгнеч тънеше в тъмнина и тишина точно както преди два часа, когато го бяха напуснали. Още щом влезе в кухнята, Камила разбра, че Филип не се е връщал. Включи осветлението и видя, че дори мръсните им кафени чашки си стоят така, както ги бяха оставили.

— Боже мой — високо простена тя и прокара ръка през разрешената си коса. Той трябва да е още навън, в бурята, и може би не е в състояние да се прибере сам! Защо полицаите не бяха проверили по-обстойно? Как можеха да си мислят, че е успял да се измъкне от нападателите си и да избяга само защото не го бяха намерили край навесите?

Изтича до библиотеката, палейки пътьом всички лампи, защото вече не беше необходимо да крие присъствието си, отиде до бюрото на Малкълм и грабна картона, върху който бяха записани всички по-важни телефонни номера. С треперещи пръсти набра номера на полицията в Коулдеър. В Лондон, мислеше си тя, при такова спешно обаждане отдавна щяха да са пристигнали няколко коли с виещи сирени. Докато слушаше свободния сигнал в слушалката, порази я друга ужасна мисъл. Защо тази нощ не бе чула воя на полицейски сирени? Съобразяването със спящите жители в този късен час би било съвсем неуместно и би отстъпило пред необходимостта да се стигне до мястото колкото — може по-скоро!

Пет минути по-късно, невярваща и шокирана, Камила затвори телефона. През цялото време нещо не е било наред. Искаше й се да вярва на Хектор Рос, но нищо от това, което беше казал или направил, не се бе оказало истина. И баща й, и тя се бяха излъгали. Налагаше се да преглътне нов горчив хап. Дежурният сержант в полицията в Коулдеър, с когото току-що бе разговаряла, й бе съобщил, че нито там, нито в който и да било участък, в това число и в Обан, не се е получило обаждане от Ардачи. Никой не бе информирал за уличен бой и не бе търсил помощта им.

 

 

Камила смъкна мокрите дрехи, захвърли ги в банята и бързо се загърна в една хавлия. След това обу чифт топли панталони и пуловер и се върна в кухнята. Обезумяла от тревога, сложи чайника само за да прави нещо, но образът на Филип, проснат върху мократа земя, непрекъснато я преследваше. Ами ако е бил пребит до смърт и тялото му е хвърлено в морето? От устните й се откъсна лек стон и тя се опита да се пребори със страха, който я довеждаше до лудост.

Беше минал повече от час, откакто го бе оставила край рибарските навеси. Колко време щеше да отнеме на полицията, за да го открие? Бяха попитали за адреса й, но тя се надяваше, че първо ще отидат да потърсят него, преди да дойдат тук.

— Филип… Филип… — повтаряше високо името му, без да се тревожи повече за онова, което ставаше между тях. Изведнъж се отпусна върху един стол до масата, закри лице с ръце и избухна в сълзи, фактът, че баща й е бил убит, беше достатъчно ужасяващ, но тя не би могла да понесе мисълта, че нещо може да се случи с Филип.

Защо, след като не бе харесала Хектор Рос още при първата им среща, се бе обърнала за помощ към него? Защо и Малкълм бе търсил приятелството му? Нито за миг не вярваше, че Едит е продала колата на онзи рибар. Но дори и да е така, защо тогава стои скрита под онзи навес до кея? Камила поклати глава и се прокле, задето бе отишла в дома на ветеринаря. Там бе изгубила ценно време, вместо да се опита да се добере до полицията. А сега може би бе прекалено късно.

Изтри сълзите си и скочи на крака, неспособна повече да остава насаме с мислите си. Тишината в къщата беше ужасяваща, а празнината, породена от отсъствието на Филип — непоносима. Обезумяла от тревога, тя започна да обикаля кухнята, напрягайки се да чуе вой на полицейски сирени, шум от приближаваща се по алеята кола или звъна на входния звънец, който да оповести пристигането на полицаите, които идваха да й кажат, че… Господи, какво бе станало с Филип?

Изведнъж замръзна на място и дъхът й секна. Вратата на кухнята бавно и предпазливо се отваряше. В стаята нахлу леден влажен въздух, когато през пролуката от тъмнината на ужасната нощ се измъкна една фигура и се втренчи в нея.