Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (3)

Втора глава

— Какво искаш да кажеш с това, че някой се рови из кореспонденцията ти, татко? — Камила седна върху облегалката на кожения честърфийлдски диван, докато слушаше оплакванията на Малкълм, че някой отклонява писмата му. — Оплака ли се в пощата?

— Разбира се, че се оплаках, но те твърдят, че през последната седмица за мен не са пристигали никакви писма. Това е абсурдно. Попитах ги защо тогава пристигат всички домакински сметки — от осигуровката за живот до двойното полиране на мебелите? Защо пристигат данъчните ми декларации, щом няма поща за мен?

— Какво друго очакваше? — Камила се присегна към звънеца до камината. Очевидно на душата на баща й тежаха много неща и междувременно би могла да помоли Мейтлънд да й донесе чаша вино.

От другия край на жицата Малкълм изсумтя.

— Първо — парите за кучетата. Справки за малките кученца. Поръчки за тях и за кучките. Нали знаеш, всички онези неща, свързани с бизнеса за отглеждане на кучета. Положението е много сериозно, Камила. Губим доста пари и Едит е много разстроена.

— Защо става това според теб?

Откъм трапезарията се чуваше смехът и оживеният разговор на Хамилтънови. Не искаше да прекъсва баща си по средата, но след минута трябваше да се върне при гостите си.

— Мисля, че просто някой задига писмата ни.

— Но кой? — учудено попита тя. — Кой би искал да открадне няколко запитвания за някакви си кученца? Освен ако, разбира се, не смятат, че клиентите изпращат парите в писма.

— Не мисля, че е толкова просто — Малкълм, изглежда, беше сериозно разтревожен. — Причината да ти позвъня, скъпа, е, че искам ти и Попи да ми изпратите няколко писма, които да изглеждат като обикновени справки за кученцата. Искам да разбера дали ще ги получа. Нека всички да изглеждат различно и да бъдат изпратени от различни места, за да не са с еднакви пощенски марки.

— Добре — в гласа на Камила пролича съмнение. — Оплака ли се в разпределителната служба в Глазгоу?

— Два пъти им писах, но когато днес им позвъних по телефона, отговориха ми, че изобщо не са получили писмата ми.

— Значи някой следи не само това, което получаваш, но и това, което изпращаш, така ли?

— Точно така. Вбесен съм.

— Татко, не драматизирай нещата толкова — опита се да го успокои тя. — Сигурна съм, че има логично обяснение.

— Изобщо не се съмнявам. Например, че местните хора искат да ни извадят от бизнеса. Впрочем не споменавай нищо за това в писмата си, в случай че ги отварят. Необходими са ми доказателства, за да мога да дам под съд пощенската служба за изгубени приходи. А това ще бъде много трудно, ако разберат, че ги подозирам.

— Едва ли вече не са наясно, че ги подозираш — логично отбеляза Камила и махна благодарно към Мейтлънд, който й донесе виното. — Колко писма липсват според теб?

— Двадесет, тридесет, може би тридесет и пет — отговори той с плътния си като кадифе глас, който сега звучеше уморено и напрегнато.

— Какво? — тя подскочи от мястото си. — Сериозно ли говориш?

— Съвсем. Сигурен съм, защото много хора се обадиха по телефона, за да ни попитат защо не сме отговорили на писмата им. Едит ги помоли да изпратят парите, но те й съобщиха, че чековете са били изпратени още преди шест седмици. Камила, положението е много сериозно. Затова те моля да ми изпратиш няколко писма и да видим колко от тях ще стигнат до мен.

Поговориха още няколко минути, след което тя се върна в трапезарията, доста обезпокоена. Не беше в стила на баща й да се вживява толкова в нещата и никога не го бе чувала така разтревожен.

Когато Малкълм и Едит Елиът се настаниха в отдалеченото селце Ардачи, те бяха възхитени. От Крийгнеч се откриваше гледка към залива Лорд. Виждаше се и една тънка ивица вода, която водеше към езерото Лин. Малкълм се хвалеше, че през ясните дни може да се види дори красивият остров Мал. Ардачи беше единственото населено място на няколко мили наоколо, бе построено около малко оживено пристанище, закътано в заливче на суровия гранитен бряг. Животът там сякаш бе спрял някъде през петдесетте. Кошовете за ловене на раци и рибарските мрежи украсяваха кея с живописното си изобилие, и миризмата на херинга и скумрия изпълваше въздуха всеки път, когато рибарските лодки се връщаха от Северно море.

„Това е като връщане назад във времето — бе писал Малкълм в едно от дългите си писма до Камила. — В нито една къща няма нито едно от онези неща, които ние приемаме като даденост — фризер или микровълнова фурна. През зимата много хора се отопляват все още горейки торф, и най-големият празник за тях е пътуването до Глазгоу, който се намира само на стотина километра.“

Крийгнеч гледаше на запад и представляваше голяма каменна къща, в чиято фасада се сливаха величието на миналото и удобствата на модерния живот, добавени от предишния собственик. На Малкълм и Едит не им бе отнело много време да решат, че точно това е мястото, където искат да живеят. Колибите и пространството, необходими за елзаските, бяха оградени в задната страна на къщата, а мебелировката се състоеше от мебелите на предишните домове на двамата. Така стояха нещата преди шест месеца.

Люси вдигна поглед веднага щом Камила се върна в стаята:

— С баща ти всичко наред ли е?

— Добре е, но се оплака, че някой краде писмата му. Не бих казала това, но имам чувството, че хората негодуват против него и Едит, защото са новопристигнали, а освен това са и англичани. Струва ми се, че местната поща се опитва да унищожи бизнеса им с отглеждането на кучета с надеждата, че ще ги принуди да си отидат.

— Кой е живял в Крийгнеч преди това?

— Хамиш Маквин, от рода Маквин от същото село или нещо подобно — тя се засмя. — Шотландските титли са толкова различни от английските. Струва ми се, че е бил леърд. Мислите ли, че е възможно?

Люси кимна:

— Да. Леърд е северното название на лорд и означава земевладелец. Може пък да е бил старейшината на рода Маквейн?

Антъни се изсмя от другия край на масата.

— Звучи ми малко феодално — той пресуши чашата си с вино и погледна с надежда към Мейтлънд за още една.

Камила му се усмихна.

— Ако се съди по думите на баща ми, те много държат на рода си.

Филип се наведе напред и върху красивото му лице се изписа жив интерес.

— Феодалният строй датира от Средновековието, както ви е известно. И ако хората в селото действително държат на авторитета на старейшината на рода, не е чудно да посрещат враждебно еасенеките, които са се нанесли в Крийгнеч.

— Какво означава думата еасенеки! — намеси се Реджи, който на шестнадесет години проявяваше интерес към всичко.

— Англичани — обясни Филип.

Камила се замисли.

— Трябва да отида да ги видя веднага щом ми е възможно.

— Искаш да кажеш, че още не си го направила? — учудено запита Люси. — Не си ли виждала новия им дом?

— Знаеш, че съм много заета с компанията — Камила се запита защо трябва да се защитава, сякаш работата е нещо срамно. — Бях при тях, когато се нанасяха, но оттогава не ми е оставало свободно време.

— Предполагам, че управлението на „Итън и Итън“ е огромна отговорност — каза Антъни с разбиране.

— Понякога наистина е доста трудно — съгласи се тя. — Но Дейвид направи толкова много за компанията, че след смъртта му се чувствах длъжна да продължа делото му. И сега се радвам, че го сторих. Понякога е доста вълнуващо, особено когато виждаш, че трудът ти се възнаграждава.

— Но това наистина ли ти доставя удоволствие? — тонът на Люси бе рязък. — Докато беше омъжена, не работеше, нали? Не ти ли липсват заниманията с Попи у дома?

— Попи все още ходи на училище и в края на краищата не е вече дете. Има си собствен живот и не мисля, че ще я виждам по-често, ако си стоя у дома.

Люси не отговори и Камила долови в мълчанието й неодобрение, дори недоверие.

— Все пак нямаш друг избор, нали, Камила? — отбеляза Антъни.

— Бих могла да продам компанията, но на Дейвид това не би му харесало.

— Точно така — съчувствено кимна той.

— Освен това тя ни носи пари — добави по-бодро тя. — Господ ни е свидетел, че имаме нужда от всичко, до което бихме могли да се доберем.

 

 

— Сигурна ли си, че си изпратила седем писма? — настоя Малкълм нервно.

— Да, татко. Няколко изпратих от офиса, други от нашата поща, а Мейтлънд пусна няколко в Кенсингтън — увери го Камила. — Ти колко получи?

— Едно. Казах ти, че някой се рови из кореспонденцията ми. Няма друго обяснение. Почакай, като отида в централната поща в Глазгоу. Ще им дам да разберат!

— Смяташ ли, че това се дължи на недоволството на хората, задето двамата с Едит се настанихте в Крийгнеч?

— Сигурно, но това не е причина да пречат на доходите ми — гневно извика той.

Камила се опита да го успокои:

— Но основният ви доход не е от отглеждането и продаването на кучета. Това е само хоби за Едит. Едва ли някой си мисли, че можете да си позволите да живеете в къща като Крийгнеч единствено с парите от продажбата на кучета.

— Това няма нищо общо! Криминално престъпление е да се злоупотребява с пощата на Нейно величество. Не ти ли е ясно?

— Разбира се, че ми е ясно, татко! — понякога баща й я караше да се чувства отново като дете, при това доста глупаво. — Просто не искам да се горещиш толкова — притесняваше я фактът, че седемдесет и две годишният Малкълм вдига толкова шум за нещо, което, колкото и сериозно да е, не е въпрос на живот и смърт. — Мога ли да ти помогна? Бихме могли да попритиснем местната пощенска служба.

— Много мило от твоя страна, скъпа — гласът му прозвуча по-спокойно. — Всичко е заради Едит, нали разбираш? Кучетата са смисълът на живота й и тя много се разстройва от това положение.

— Знам, татко.

Можеше да си представи ясно баща си, с изправена и все още елегантна фигура въпреки възрастта си, с гъста бяла коса и щръкнали мустаци, които подсилваха характерния му вид. Внезапно изпита болезнен копнеж да го види отново. Преди да замине да живее в Шотландия, те се срещаха поне по два пъти в седмицата, а след смъртта на Дейвид той й беше опората. Едва сега осъзна каква огромна пропаст в живота й бе отворило преместването му от Лондон.

— Много ми се иска да дойда да те видя.

— И на мен ми се иска, скъпа. Но няма значение. Може би двете с Попи ще дойдете да прекарате поне една седмица тук през лятото. Надявам се дотогава да сме приключили с тази история.

— Попи е невъзможна в последно време. Не знам какво да правя с нея.

— Много момичета преминават през подобни трудни периоди.

— Но не и по този начин, татко. Аз никога не съм прекарвала навън цели нощи, категорично отказвайки да ти кажа къде съм била, нали?

— Ти нямаше подобна възможност.

— Знам. Смяташ ли, че съм прекалено снизходителна? Тя беше много добро дете. Не мога да повярвам, че се е променила толкова.

— Нейният проблем е, че има нужда от баща си. Колкото по-скоро си намери приятел, който да запълни празното място на Дейвид, толкова по-скоро ще стане сладкото добро момиче, което беше преди.

— Струва ми се, че ти също й липсваш — тъжно призна Камила. — Ти си толкова мъдър, татко.

— Но не достатъчно — сухо каза той.

Когато след няколко минути затвори телефона, тя се запита какво ли искаше да каже баща й с последната си забележка.

 

 

Мейтлънд и съпругата му винаги бяха свободни в четвъртък и неделя следобед и никога не променяха навиците си. Всеки четвъртък ходеха на кино, след което вечеряха в малък ресторант. През неделите отиваха с автобуса до Кю Бридж, след това вървяха покрай реката, докато стигнеха до малка едноетажна къща, построена от червени тухли, където живееше майката на мисис Мейтлънд. Там те пиеха чай, последван по-късно от вечеря, която през лятото изяждаха в градината. Накрая хващаха последния автобус за Найтбридж.

Тази неделя, след като беше сервирал обяда на Камила и тримата й гости, Мейтлънд почисти масата, зареди миялната машина и с огромна любов подреди сребърните съдове в торби от зелено сукно. Среброто винаги се пазеше в един килер в съседство с избата в сутерена на къщата. С доволна въздишка заключи вратата и се върна в кухнята.

— Ще пристигнем у мама тъкмо навреме — отбеляза мисис Мейтлънд, докато слагаше златния си ръчен часовник.

Мейтлънд кимна.

— Точно така. Всичко е подредено и можем да тръгваме.

— Къде е мис Попи? — откакто се бе присъединила към домакинството на семейство Итън като готвачка, когато Попи беше едва петгодишна, тя я обожаваше и в последно време се тревожеше за нея като за собствена дъщеря. Не беше редно момичето да прекарва по цели нощи навън, Бог знае с кого. Нито пък това, че се обличаше като проститутка. Не се знае как ще свърши всичко, мрачно бе споделила тя със съпруга си. Такава млада дама трябваше да води по-приличен живот. Чудно беше, че мисис Итън допускаше подобно нещо. Мисис Мейтлънд изсумтя високо и стисна тънките си устни.

— Излезе рано тази сутрин — отговори Мейтлънд, докато проверяваше дали е прибрал ключовете от килера в закованата на стената кутия, където ги държеше винаги. Лично той смяташе Попи за разглезено малко хлапе, което напоследък бе станало прекалено капризно.

Мисис Мейтлънд го погледна изненадано.

— Стори ми се, че я чух да влиза преди малко.

— Не. Един Господ знае къде е. Да вървим, че ще изпуснем автобуса.

Двамата заедно напуснаха къщата на „Уилтън Крисънт“, изпроводени от смеха, долитащ откъм гостната, където Камила все още забавляваше гостите си. Беше два и половина.

 

 

Попи излезе от стаята си на втория етаж, спря на площадката и се ослуша. Преди няколко минути Камила и приятелите й бяха напуснали къщата, заключвайки след себе си входната врата. Иззад тежките завеси на прозореца Попи ги бе наблюдавала, докато изчезнаха по посока на Хайд Парк. Преди половин час бе чула Мейтлъндови да излизат. Сега беше сама в къщата.

Върна се в стаята си и се зарови в най-горния рафт на гардероба, където между куфарите, тенис ракетите и водолазните принадлежности бе пъхнала една платнена пътническа чанта. Преметнала чантата през рамо, тя забърза надолу по стълбите, стигна до вестибюла и продължи надолу към сутерена. В старомодните кухненски помещения беше тихо и мрачно и за момент тя си припомни колко се бе страхувала като дете, когато при всяко изскърцване я бе обземал непознат ужас.

Без да спира, приближи до кутията и плъзна ръка в нея. Пръстите й докоснаха нещо хладно и тя с тържествуващ вид измъкна ключовете от килера.

Щом се озова вътре, затвори внимателно вратата след себе си и включи осветлението. Стоватовата крушка освети боядисаните в бяло стени и дървената маса, върху която Мейтлънд винаги лъскаше среброто, но едва след като грижливо я беше застлал с парче американ и стари вестници. Килерът беше чист като болнична стая.

Без да се колебае, Попи хвърли чантата на пода, отвори бюфета със среброто и започна да опипва увитите в сукно предмети, стараейки се да не размества нищо. Свещниците лесно се разпознаваха изпод тънкия плат, както и чайниците, подносите и захарниците. На нея й бяха нужни неща, които рядко се използваха. Плъзна пръсти по вещите на най-горния рафт — цял комплект прибори за хранене, канички за сметана, още свещници, солници. Тършувайки в дъното на шкафа, осъзна, че може да вземе доста неща, без някой изобщо да забележи.

Действайки бързо, въпреки увереността, че майка й няма да се върне поне до час, а Мейтлъндови щяха да се приберат късно, тя натъпка няколко сребърни предмета, както си бяха увити в сукното, в чантата. Най-после като че ли я напълни, а рафтовете изглеждаха така, сякаш нищо не е пипано. Затвори внимателно вратите на бюфета, угаси лампите и се измъкна от килера. Къщата тънеше в тишина. Дори улиците навън изглеждаха безлюдни. През неделните дни на Нейтбридж бе тихо като в гробище.

След като заключи вратата, Попи върна ключа в скривалището му и с невероятно облекчение се заизкачва по стълбите към своята стая. Изтощена от напрежение, тя се хвърли върху леглото си. Но преди това грижливо скри пътната чанта под него.

 

 

Камила се готвеше да тръгва към офиса си на следващата сутрин, когато телефонът иззвъня. Беше Малкълм, който, както й се струваше, говореше с недомлъвки.

— Камила, ти ли си? — излая той. — Все още не съм получил писмото, в което ме молиш за едно кученце. Не можем да го обсъждаме сега, защото не съм сам, но бих желал да те уведомя, че ще имам грижата.

— Но, татко…

— Ще ти се обадя след няколко дни — бързо я прекъсна той. — Надявам се, че дотогава ще съм в състояние да ти съобщя нещо.

— Разбирам — бавно каза тя, досещайки се, че той не може да говори. Но защо й беше позвънил тогава? Кой беше при него?

— Ако ти задавам въпроси, ще можеш ли да ми отговаряш само с „да“ и „не“?

— Боя се, че е невъзможно. Не ми звъни сега, защото няма да мога да разговарям. Но не се тревожи, ще ти избера наистина чудесно куче.

Последва изщракване и линията прекъсна.

— Така! — Камила изненадано се загледа в онемялата слушалка. Заинтригувана и разтревожена, че не е успяла да разбере нищо, тя се спусна надолу, за да закуси. Защо да не може да позвъни на баща си? Кой беше този, който му пречеше да говори?

Мейтлънд я очакваше, за да й сервира обичайния грейпфрут. Попи не се виждаше никъде, а тя не искаше да признае неведението си, като попита прислугата дали не знае къде е.

Имаше нещо друго, което би желала да обсъди с него.

— Имам намерение да организирам вечеря следващия петък, Мейтлънд. За около петнадесет или осемнадесет гости. Би ли помолил мисис Мейтлънд да изготви някакво подходящо меню? Искам да има много свещи и цветя — тя огледа безупречно подредената трапезария, чиито тапети бяха декорирани със зелени листа и червени камелии, и подходящия тъмнозелен копринен килим, гарниран с червено. Огледалата и кристалните полилеи добавяха своя блясък, но за вечерята тя предпочиташе светлината на тъмночервените свещи.

— Разбира се, мадам. Какво ще кажете за три блюда?

— Да. Ще поръчаме и няколко вида сирене. Ако е необходимо, поръчайте още вино и много минерална вода.

— Да, мадам — Мейтлънд й наля чаша силно, ароматно кафе. Той обичаше, когато идваха гости за вечеря. Това му напомняше за доброто старо време, когато мистър Итън беше жив. Тогава често се забавляваха. — Ще проверя и ленените покривки, мадам. Ще видя също така дали среброто е добре излъскано.

— Благодаря ти. Това ще бъде бизнес вечеря и много ми се иска новите ми клиенти да бъдат впечатлени.

— Ще се погрижа за това, мадам.

Камила му се усмихна. През годините той се бе превърнал в жизненоважна част за поддържането на къщата, винаги знаеше как точно трябва да организира както лека вечеря за неколцина приятели, така и импозантна официална вечеря за двадесет души.

Мейтлънд, почтителен и учтив както винаги, отговори на усмивката й. Той знаеше мястото си, но беше благодарен, че господарката на дома му даваше пълна свобода на действие, когато ставаше дума за домакинството.

— Вие и мис Попи у дома ли ще вечеряте тази вечер, мадам?

Камила повдигна вежди и едва забележимо сви рамене.

— Струва ми се, че е по-добре да не я слагате в сметката. Ако се прибере, винаги може да си изпържи няколко яйца.

— Добре, мадам.

Прекалено много вечери бяха проваляни и прекалено много от прекрасните ястия на мисис Мейтлънд бяха изхвърляни, след като напразно бяха очаквали Попи, помисли си Камила.

 

 

Попи прекара нощта у дома, но стана, преди да съмне, и се измъкна от къщата, преди останалите да се събудят. Помъкнала чантата, която се оказа толкова тежка, че непрекъснато трябваше да я прехвърля от ръка на ръка, тя извървя малкото разстояние до метрото и от станцията на Хайд Парк Корнър и хвана влака за Чок Фарм. Пътуването щеше да й отнеме четиридесет минути, пресметна Попи, съобразявайки, че няма да се забави при прехвърлянето на Сейнт Панкрас. Адресът, към който я бяха упътили, беше на няколко минути пеша от станция Чок Фарм.

Притиснала чантата между коленете си, тя седеше във вагона и се питаше колко ли може да струва съдържанието й. Няколкостотин лири? Или няколко хиляди? Познанията й относно среброто бяха доста ограничени. Известно й беше само, че предметите, маркирани с печата с формата на лъв, са оригинали. Ала какви оригинали? От времето на Уилям и Мери? Или на Джордж III? От Късната викторианска епоха? Беше й абсолютно безразлично и тя не можеше да разбере защо майка й ги харесва толкова много. Когато Камила даваше официални вечери, дългата трапезария блестеше от сребърни съдове, подноси и свещници. Мейтлънд като че ли прекарваше половината от времето си, лъскайки ги, дори онези със сложните фигури, както високото около две стъпки украшение с купидончета, тежки гроздове и извити лозови листенца.

Въпреки това Попи бе уверена, че взетото от нея трябва да струва доста, макар че някои от нещата бяха съвсем дребни — като солниците или купичките за масло. Надяваше се Дени да бъде доволен. На всяка среща той им повтаряше, че организацията има нужда от пари. Трябваше да се отпечатват листовки, да се отпечата знакът им върху тениски, да се купува оръжие. Не беше обяснил какво оръжие точно, но и никой не беше попитал.

— Набавяйте пари по всички възможни начини — убеждаваше ги той.

Разбира се, Дени нямаше представа къде живее тя, нито че бе заобиколена от ценни антики и картини. Беше му казала, че дели една квартира с няколко приятелки и слава Богу, той никога не бе пожелал да го заведе у тях. Но щеше да се чуди откъде е взела всичкото това сребро. Жалко, че повечето беше белязано с фамилния им герб. За миг сърцето й се сви при тази мисъл. Белязаното сребро лесно можеше да бъде проследено. Но след това сви рамене. Какво толкова, по дяволите! Дени щеше да се грижи за нея и да я защитава точно както бе правил баща й, преди да умре. Мъката накара Попи да стисне устни и да присвие силно гримираните си очи. Колко много й липсваше баща й! Изобщо не трябваше да излиза с хеликоптера си. Беше глупаво и безотговорно, след като имаше семейство. И какво си беше мислила майка й, защото го бе пуснала да лети? Понякога й се струваше, че и двамата не ги беше грижа за нея, защото в противен случай не биха позволили да се случи тази злополука. При мисълта за него очите й се напълниха със сълзи и тя се надяваше, че останалите пътници не ги забелязват. А после, като капак на всичко, дядо й замина да живее в Шотландия! Толкова далеч, че едва ли щяха да се виждат повече от един-два пъти в годината. Нима никой не се интересуваше от нея? Нима всички бяха толкова заети със себе си, че не забелязваха колко е нещастна? Е, добре, майната им! Ако майка й смяташе, че може да я утеши с безкрайните си партита и постоянните си отсъствия, много грешеше. Тя имаше нужда да принадлежи на нещо или на някого.

Внезапно се облегна назад и сложи тежката чанта в скута си. След това я обви с ръце и я притисна към гърдите си. Слава Богу, поне си имаше Дени. И тя щеше да направи всичко възможно да го задържи при себе си, защото вече не можеше да живее без него. Проблемът беше в това, че в един момент той беше мил и внимателен, а в следващия ставаше студен и сякаш изобщо не я забелязваше. Тя не можеше да понесе това. Нараняваше я толкова дълбоко, че не успяваше да спре бликналите сълзи. Точно затова беше откраднала среброто. Постъпката й щеше да докаже на Дени колко много го обича и той никога вече нямаше да бъде груб с нея. Никога нямаше да я изоставя, когато отиваше на среща с доста по-големите от нея приятели. Щеше да разбере, че тя е най-хубавото нещо в живота му и щяха да останат заедно завинаги. И винаги щеше да бъде нежен, любящ и внимателен.

 

 

Дени изглеждаше много впечатлен, докато разглеждаше сребърните предмети и изучаваше семейния герб на фамилия Итън.

— Откъде взе тези неща? — учудено попита той.

Попи вдигна рамене и си придаде хладен израз.

— Задигнах ги естествено. Ама не се притеснявай, ще минат години, преди някой да забележи липсата им!

Седяха в кухнята на къщата, където той й беше определил среща. Тя се досети, че това е щабът на организацията и беше препълнена с хора, в това число и една огромна жена на име Марджи, двама негри, един шведски студент и някакъв младеж, когото всички наричаха Дорис. Дени прибра среброто обратно в чантата на Попи.

— Добро момиче — похвали я той. — Има ли начин да се сдобиеш с още такива неща?

Тя се поколеба.

— Мога да опитам — но като видя неодобрителния му поглед, бързо се поправи: — Аха. Сигурна съм, че мога да взема още.

Плъзна ръка по бедрото му и го погледна с копнеж.

— Може да успея да взема и няколко бижута — тихо каза тя.

— Много добре. Знам един приятел, който може да ни отърве от това, и то на добра цена.

Попи плъзна ръка по-нагоре и се притисна към него.

— Не тук, Попи! — възрази той и я отблъсна. — Не и в шибания щаб — погледна към вратата на кухнята и допълни: — Не знаеш кой ще влезе или пък ще реши да излезе.

— Не можем ли да отидем някъде другаде? — помоли се тя. Болеше я от желание да я притисне в прегръдките си, за да я възнагради заради среброто; да й каже, че я обича.

— Може би по-късно — той стана и погледна през прозореца. Широките му рамене хвърляха сянка върху кухненската маса.

— Какво гледаш?

— Проклетия съвет — изръмжа той и пъхна ръце в джобовете на дънките си.

— Какъв съвет?

— Градския съвет. Виждаш ли онези блокове от другата страна на улицата? — Дени посочи към високите бетонни сгради. — Апартаментите в тях току-що са дадени под наем. Не е честно да карат хората да плащат толкова пари. Това, което ще направим, когато завземем властта в страната, е да настаним тези хора в някои от най-луксозните къщи в Мейфеър, Найтбридж и Кенсингтън.

Попи извърна очи, когато Дени се обърна към нея.

— Разбираш ли — продължаваше той — колко несправедливо е? Понякога двама или трима души живеят в къщи с по петнадесет стаи!? В тях биха могли да се настанят шест семейства. А все повече и повече хора са принудени да живеят в картонени кутии! — гласът му се извиси гневно. — Някои дори нямат достатъчно храна, докато привилегированите топят задниците си в масло!

Без да го погледне, тя кимна и страните й поруменяха.

— Трябва да се направи нещо, преди да е станало прекалено късно. Ако зависеше от мен, първо бих приключил с кралското семейство. Отвратителен е начинът, по който се лигавят, принуждавайки нас, хората на тази страна, да плащаме милиони лири, за да могат те да си живеят живота. Какво добро са ни направили те? Раздават глупавите си почетни значки, облечени в шикозни дрехи! Господи! — стисна юмруци, сякаш се готвеше да удари някого. — Нямам търпение да дойде моментът, когато ще можем да ударим и да унищожим повечето от тях! Имаш ли някакви приятели, които биха искали да се присъединят към нас? Трябва да увеличим членовете на организацията.

Попи си помисли за своите съученици. Между тях бяха лейди Дивайна Ковънтри, дъщеря на граф, и Ванеса Рос, чиито родители бяха мултимилионери. След тях идваше почитаемата Шарлот Мърфи, чийто баща беше офицер в Кралската армия… Господи, никоя от тях нямаше да свърши работа! Те бяха най-неподходящите кандидати за „Борци против класите“, които би могла да намери. Седеше мълчалива и засрамена. Не можеше да се сети за никого, когото би могла да доведе.

— Ще се огледам — бързо отвърна тя.

— Ако се съди по изискания ти отговор, сигурно познаваш доста големи клечки — съвсем на място отбеляза той. — Кажи нещо за семейството си.

— Вече не говоря с тях. Впрочем баща ми почина.

В този момент откъм дъното на къщата се разнесе глас:

— Аз си тръгвам! — беше грамадната жена, която, както се стори на Попи, не викаше определено на никого. Дени не отговори, но след като миг по-късно чуха хлопването на входната врата и в къщата отново настъпи тишина, той се приближи към Попи, застана пред нея с разтворени крака, а ханшът му беше на няколко сантиметра от лицето й.

— Искаш ли? — нежно попита той.

Вместо отговор Попи обви тънките си ръце около хълбоците му и зарови лице в слабините му.

— Добре. Качи се на масата тогава — гласът му внезапно изтъня от желание. Със силните си ръце той я повдигна и я положи върху масата. След това вдигна късата й пола и започна да я лиже и хапе с невероятна нежност.

Попи се задъха, когато я заля вълна от удоволствие, и реши следващия път да донесе още сребро.