Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (4)

Трета глава

— Камила, защо да не хвана самолета до Шотландия и да не опиша във вестника как баща ти е преследван заради това, че е новопристигнал в селото англичанин? Ще излезе чудесна история. Възрастна двойка, тормозена заради къщата на леърда. Вече дори си го представям! Мислиш ли, че баща ти ще се съгласи да го интервюирам? — Джефри Хенеси се наведе нетърпеливо напред. Черната му брада стърчеше смешно, докато говореше, и напомняше на Камила един портрет на Франс Хеле. Бяха приятели от доста време. Джефри бе един от малкото журналисти, на които Дейвид имаше доверие.

Камила му се усмихна топло.

— Не те поканих на обяд, за да те моля да направиш баща ми популярен — засмя се тя и отново стана сериозна. — Виж, Джефри, не съм сигурна, че проблемът е в къщата или пък в това, че татко се е настанил в нея. Но бих била много благодарна, ако някой разбере какво става там.

Бе поканила Джефри на обяд в „Савой“, защото искаше той да напише статия за „Ройъл Скотиш Еъруейс“, която да сложи началото на рекламната кампания, която тя организираше, но някак си бяха започнали да говорят за семействата си и неусетно тя му бе разказала за Малкълм.

— Погледни това — каза Камила и извади от чантата си последното писмо, което бе получила.

Джефри го взе и плъзна поглед по равно изписаните листове. В края Малкълм пишеше:

„Ще изпратя това писмо препоръчано. Не се учудвай на пощенската марка, защото вече не е безопасно да използвам местната поща. Ще трябва да отида до някое съседно село, за да го изпратя.“

Джефри я погледна с живите си тъмни очи:

— Ходил ли е в полицията?

— Не знам. Последния път, когато ми се обади, говореше с недомлъвки и ми каза да не му звъня — въздъхна тревожно. — Бих искала да знам какво, за Бога, става там, но от писмото му нищо не може да се разбере, нали? Единствено това, че според него телефонът му се подслушва и някой прибира писмата му. Но въпросът е защо? — погледна към плика, който лежеше на масата между тях. Марката сочеше Глазгоу. — Глазгоу е на сто километра, а той споменава, че ще отиде до някое съседно село да пусне писмото.

— Може да се е случило нещо, което да го е накарало да реши, че в Глазгоу е по-безопасно — Джефри отпи преценяващо от великолепното вино, което тя бе поръчала, и положи всички усилия да я успокои: — Опитай се да не се тревожиш толкова. Знаеш, че в отдалечените села се случват странни неща. Чувствата са в състояние да разпалят конфликт от нещо, което на нас ни изглежда незначително. Ревността може да завладее цялото село и да разбие на пух и прах добрата воля.

— Наистина ли смяташ, че всичко е заради това, че татко купи къщата на леърда и го тормозят единствено защото е преселник?

— При това богат. И англичанин — продължи Джефри. — Преди години писах статия за един титулуван богаташ, който оставил цялото си състояние на шофьора си, вместо на семейството. Цялото село се бе разбунтувало, особено след като шофьорът отказал да ремонтира къщите им. Хамбарите му били изгорени до основи, камионите — вкарани в сградите, а цялото електричество било прекъснато.

— От селяните?

— Щетите били нанесени и от двете страни. Шофьорът искал всички да освободят наетите къщи, за да може да ги поправи и да ги продаде на по-високи цени, за да се предпази именно от подобно нещо. Започнал взаимен тормоз в старанието всяка страна да унищожи другата.

Камила го погледна изненадано:

— Кога се е случило това? Звучи ми доста средновековно!

Джефри сви рамене, припомняйки си враждата и великолепната статия, която беше излязла от нея.

— Преди около шест години. Така и не разбрах как е бил разрешен проблемът, но е твърде възможно положението на баща ти да е подобно. Може хората в Ардачи да се страхуват, че той ще откупи и останалата земя и ще превърне цялото място в нещо като център за отглеждане и продажба на кучета. В подобни случаи съществува огромно подозрение към мотивите на новопристигналите. Баща ти трябва да се опита да ги спечели на своя страна.

— Смяташ ли, че една статия във вестника ще помогне? — скептично запита тя.

Джефри внимателно попи устните си със салфетка.

— Ако успея да обясня състоянието на баща ти и това, че той няма никаква представа в какво точно е набъркан, т.е. да опиша ситуацията от негова гледна точка, това би изяснило нещата. Ще взема и един фотограф. Бих искал да снимам баща ти на фона на Крийгнеч.

— Кога ще тръгнеш? — Камила направи знак на сервитьора, че са привършили обяда си. — Много се безпокоя, когато не знам какво става.

— В началото на идната седмица. Имам да напиша една актуална статия за Глоуб през следващите два дни. Смятам да пристигна със самолета в Глазгоу в понеделник и да наема кола, за да отида в Ардачи.

Камила го погледна мрачно.

— Бих желала да дойда с теб, но в този момент съм потънала до гуша в работа.

— А, да — Джефри си спомни целта на обяда. — По-добре ми кажи някои подробности за „Ройъл Скотиш Еъруейс“, за да мога да напиша статията за тях. Бих ли могъл да направя нещо друго, за да помогна на теб или на някой твой клиент?

— Защо не напуснеш работата си и не се присъединиш към „Итън и Итън“? — подразни го тя с усмивка. — Правиш толкова много за мен, че би могъл да си на заплата.

Той изви очи към небето и брадясалото му лице светна развеселено.

— Не мога да се сетя за нищо по-хубаво, скъпа Камила, от това да бъда обвързан с теб по някакъв начин.

 

 

— Някога мислила ли си да се омъжиш повторно? — запита Люси.

Тази вечер двамата с Антъни вечеряха с Камила, но сами, без децата. Бяха провели, както се изрази Люси, разговор за възрастни.

— Не мога да си го представя, въпреки че идеята да прекарам остатъка от живота си сама изобщо не ми допада — призна Камила.

— На четиридесет и четири години все още си прекалено млада, за да живееш сама — запротестира Антъни. — Трябва да обмислиш възможността да се омъжиш повторно или поне да намериш някого, с когото да живееш.

Камила се усмихна, доловила истинския смисъл на думите му. Как би могла да живее без секс? През последните четири години много нейни приятели си бяха задавали същия въпрос, неспособни да си представят, че самите те биха могли да останат неженени, и допускаха, че тя също мисли така. За момент Камила се заигра с поръбената ленена салфетка, търсейки подходящи думи, за да обясни чувствата си.

— Толкова много обичах Дейвид — най-сетне започна тя, — че след смъртта му просто, не можех да си представя да легна с друг мъж. Щях да се чувствам така, сякаш съм му изневерила…

— Но Дейвид го няма вече… — започна Антъни, преди Люси с поглед да го накара да замълчи.

— Да, знам, че го няма — отвърна Камила, — но не бих могла просто да го заменя с някой друг, както се заменя домашен любимец. Бих се чувствала като прелюбодейка. Чувството за вина ужасно би ме измъчвало.

— А сега? — меко се намеси Люси.

— През последната година съм имала няколко незначителни флирта, с които не се гордея особено. Но истински ми липсва духовната и емоционалната страна на връзката. Сексът без любов не струва нищо — гласът й стана по-суров, а в очите й имаше болка. След това се усмихна с една от своите ослепителни усмивки, с които очароваше и печелеше клиентите на „Итън и Итън“. — Досега не съм срещнала някой, който да ми предложи и двете. Но не си правя и илюзията, че мога да намеря един нов Дейвид. Това би се оказало фатално.

— Права си — съгласи се Люси. — Но все пак сигурно понякога се чувстваш самотна. Изглежда, Попи прекарва доста време навън.

— Не, не съм самотна. Не ми остава време за това — решително възрази Камила. — Повечето вечери съм благодарна, ако имам възможност да се отпусна в леглото, за да почета или да погледам телевизия. Затънала съм до гуша в работа през по-голямата част от времето, което е най-добрият начин човек да се концентрира и да забрави мъката си.

— Предполагам, че Попи има много приятели?

— Сигурна съм, че е така, но в последно време тя не ми казва нищо. Дружи с много добри момичета, с които учи заедно. Някои от тях имат очарователни братя, но напоследък нямам представа с кого се вижда. Между другото искрено ще се зарадвам, когато лятната ваканция свърши и отново тръгне на училище.

— Просто трябва да й вярваш, нали? — отбеляза Антъни. — Досега ние можем да бъдем доволни от нашите деца. В момента Хенриета си има много добър приятел, въпреки че един Господ знае колко дълго ще продължи тази връзка. Аз обаче искрено завиждам на Филип!

Люси се извърна и втренчи поглед в съпруга си:

— Защо?

— Защо!? — повтори Антъни. — А ти как мислиш? Той е млад, красив, има собствени пари, макар и не кой знае колко, докато продължава обучението си — потърси с поглед подкрепата на Камила. — Трябва да добавим и собствения му апартамент и колата, която си купи с парите, оставени от баба му. А ти ме питаш за какво му завиждам!

Антъни разпери ръце в забавно отчаяние. Люси се засмя и развеселено погледна Камила, докато Антъни продължаваше:

— Може да избира сред най-отбраните момичета в града и да прави каквото си пожелае, за да прекара времето си приятно. Е, питам ви, имам ли основание да му завиждам?!

— О, мили, ти би могъл да се забавляваш с мен — разсмя се Люси и улови ръката му.

— Обещания, обещания! — шеговито се заяде той.

Наблюдавайки закачките им, Камила се усмихна. Между тях съществуваше същото разбирателство, на което се бяха радвали те с Дейвид.

— Филип е чудесен и много ми се иска двамата с Попи да се опознаят по-отблизо, но сега трябва да намерим подходящ мъж за Камила — самодоволно отбеляза Люси. Щастливият й брак с Антъни, продължаващ вече двадесет и пет години, я бе довел до твърдото убеждение, че всяка жена трябва да се омъжи. За нея неомъжената жена беше половин човек, а самотният живот — една пропиляна възможност.

Час по-късно те все още продължаваха да разговарят в салона пред чаша кафе и бренди, сервирано в кристални чаши, когато чуха хлопването на входната врата толкова силно, че всички подскочиха стреснати. Люси и Антъни погледнаха Камила.

— Какво, за Бога?… — надигна се от креслото Антъни. — Да видя ли какво има?

Камила погледна часовника си. В този момент вратата на салона рязко се отвори и в стаята връхлетя Попи с обичайната си раздърпана тениска, анцуг и развързани маратонки. Гримът й беше по-крещящ и по-необикновен от всякога, ала това, което направи впечатление на Камила, беше похотливият блясък в очите й и протритата уста — зачервена, сякаш беше яла малини.

Майка и дъщеря се гледаха известно време мълчаливо. Камила занемя за момент, а Попи изглеждаше отегчена от присъствието на гостите.

— О, здрасти! — нелюбезно поздрави тя, размотавайки се край вратата, сякаш всеки момент щеше да се върне обратно.

— Колко е хубаво, че те виждам, миличка — сладко започна Люси. — Ела да седнеш и да ни кажеш какво правиш. На някое приятно парти ли си била? Нямам търпение да разбера с какво се занимаваш напоследък.

Попи хвърли към майка си предизвикателен поглед и неохотно се отпусна на дивана.

— С нищо особено — предпазливо отвърна тя.

Но кръстницата й нямаше намерение да се предава.

— А какви са плановете ти за бъдещето? Имаш ли идея с какво ще се занимаваш? В момента Хенриета работи като секретарка, но смята да се премести в Международната служба веднага щом се установим. А ти?

Попи присви рамене и не отговори.

— Мисля, че един от основните проблеми на младите хора днес е, че имат прекалено голям избор — засрамено се намеси Камила. — Когато ние бяхме момичета, възможностите ни бяха ограничени поради сходството между нас.

— Съгласна съм — отвърна Люси. — Всъщност те се свеждаха само до две: да се омъжиш или пак да се омъжиш.

Антъни се разсмя гръмко.

— И какво му е лошото на това? Ти би ли искала да се омъжиш, Попи? — шеговито запита той.

За момент лицето на момичето се разнежи и под плътния грим плъзна лека руменина.

— Може би един ден — тихо каза тя.

Камила я погледна остро, но не успя да прочете нищо в очите й. Ако беше влюбена, никога нямаше да признае.

Люси направи следващ опит да въвлече Попи в разговор.

— Какво би желала да правиш? — ласкаво настоя тя.

Попи я погледна право в очите.

— Точно сега смятам да си легна в шибаното легло. Скапана съм — нагло каза тя, след което се надигна и се затътри към вратата.

— Попи! — отворила уста от изумление, Камила я съпроводи с поглед.

Люси вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Лека нощ, миличка. Наспи се добре — майчински извика тя.

Когато вратата на салона се затвори с трясък, всички се спогледаха.

— Съжалявам — каза Камила. — Не знам какво й става напоследък.

— По-добре е да не обръщаш внимание — мъдро отбеляза Люси.

— Какво трябва да направя? Да я оставя да се държи грубо и невъзпитано? Вече съм в безизходица. Нали виждаш какво става! — нямаше смисъл повече да се опитва да оправдава Попи.

— Ще премине — каза Антъни. — Имаш ли нещо против да си налея още бренди?

— Заповядай! Можеш да напълниш и моята чаша. За теб, Люси?

Люси поклати глава, докато въртеше остатъка от питието в искрящата кристална чаша.

— Не, благодаря. Наистина, Камила, не трябва да се тревожиш толкова за Попи. В момента тя се опълчва против всичко и аз съм убедена, че причината за това е в смъртта на Дейвид. Както знаеш, съзнанието си има своите причудливи пътища. Възможно е дори тя да изпитва вина, че е жива и притежава всичко това — тя посочи с ръка красивата стая, — докато баща й е мъртъв и не може да се радва на живота. Може да се чувства самотна, както понякога се случва при децата. Сигурно съществуват няколко причини за лошото й поведение. Най-важното е да й бъдеш опора и да я обграждаш с колкото може повече внимание и обич. Убедена съм, че с времето ще го израсте.

— Надявам се да си права. Чувствам се толкова безпомощна! Вече не знам какво да правя. Опитах се да разговарям с нея, да я накарам да ми обясни какво не е наред, но тя не ми обръща внимание. Отчаяна съм!

Люси се обърна рязко към приятелката си:

— Защо трябва да работиш толкова много, Камила? Не е възможно да си закъсала с парите. Дейвид сигурно е оставил достатъчно, нали?

Камила се поколеба, преди да отговори. Причината да работи беше доста сложна и й беше трудно да я обясни.

— Чувствам необходимост да правя нещо — започна тя и се запита защо трябва да се оправдава. — След като Дейвид загина, имах много свободно време и това ме подлудяваше. Имах много време за размисъл и точно това се оказа фатално.

Поклати глава, припомняйки си как се бе събуждала на разсъмване всяка сутрин, без да може да заспи отново, и съзнанието й се бе разкъсвало от скръб и самота. Единственият изход беше да стане и да се захване с нещо, с което да запълни дългите часове, преди отново да се върне в леглото и да потърси спасение в забравата. Точно тогава бе взела решение да поеме ръководството на „Итън и Итън“. Постепенно така се бе потопила в работата, че вече не можеше да се откаже. Тя беше като наркотик — всепоглъщаща и неустоима. Идеална причина да спре да се носи върху отломките на празния си, опустошен живот. С годините бе станала нещо много повече от това. Съществуваха още приятелските отношения с колегите й. Ако отново й се наложеше да си остане вкъщи, всичко това щеше да й липсва ужасно.

— Виждаш ли, аз обичам работата си — обясни тя. — Както каза, не става дума за пари, въпреки че и това ме радва. Самата работа ми доставя удоволствие. Сключването на нови сделки, конкуренцията на другите рекламни компании, удоволствието от спечелването на всеки нов клиент… — Камила знаеше, че не обяснява точно, но наистина беше трудно да се опише всичко на човек, който през живота си не бе работил.

— Но представи си, че се разболееш? Кой ще ръководи компанията ти тогава? — възкликна Люси.

— Заместникът ми — Леели Форбе. Той беше изпълнителен директор, когато Дейвид загина, но миналата година му обещах да го повиша. Ако се случи нещо, той ще се справи — говореше уверено. Дейвид беше вярвал в Лесли и тя също му се доверяваше.

— Би ли му позволила?

— Какво? Да поеме компанията ли?

— Да.

Камила вдигна рамене.

— В близко бъдеще, не — отговори тя. — Харесва ми да седя в директорското кресло и точно там смятам да си остана.

В гласа й звънна нотка на безмилостност и Люси усети хлад. „Колко се е променила, помисли си тя. Някогашната Камила беше нежна и внимателна, винаги засмяна, винаги приветлива. Попи не беше единствената потърпевша от смъртта на Дейвид, тъжно осъзна Люси.“

Гласът на Камила прекъсна мислите й.

— Мислиш си, че трябва да прекарвам повече време с Попи, нали? — откровено запита тя.

Люси погледна към Антъни, сякаш търсеше подкрепа, след това отново се обърна към Камила.

— Това си е твоя работа, разбира се — меко каза тя. — Най-добре си знаеш кое е най-полезно за Попи, а също така и какво да правиш с живота си. Никой друг не би могъл да взема решения вместо теб. Просто ми се струва, че Попи има повече нужда от теб, отколкото си мислиш.

 

 

Когато те си отидоха, Камила поседя сама, размишлявайки над думите на приятелката си. Може би трябваше да проявява повече разбиране спрямо Попи? Може би тя също имаше вина? „Ще се опитам да бъда търпелива, каза си тя и отиде да си легне. Наистина ще направя усилие и може би ако Попи откликне, бихме могли отново да върнем близостта, на която се радвахме преди.“

На следващата сутрин обаче добрите й намерения се изпариха, щом Попи връхлетя в спалнята й, докато се обличаше, изпълнена с негодувание.

— Трябваше да ме предупредиш, че тези ужасни хора ще бъдат тук. Нямаше да се прибера изобщо! — избухна тя, без да каже „добро утро“. — Не разбирам какво толкова се заплесваш по тях. Те са долни капиталисти и фашисти!

Камила я изгледа с искрена почуда.

— За кого говориш? Люси и Антъни имат либерални възгледи. Те не са нито капиталисти, нито фашисти.

— Глупости! — отвърна Попи. — И ти си същата — прекалено заета да правиш пари, за да поддържаш луксозното си гнезденце, без да даваш пукната пара за онеправданите и техните страдания!

— Ти нямаш нищо против да се възползваш от положението си на привилегирована — сухо отвърна Камила, докато закопчаваше перлените си обеци.

— Аз нямах избор — озъби се Попи. — Ти ме изпрати в престижно частно училище, ти ме принуди да живея в тази абсурдна бляскава къща и сред бляскави съседи — говореше с горчивина, сякаш майка й я бе превърнала в блудница. — Слава Богу, че осъзнах истинските ценности в живота, преди да е станало твърде късно. А също и това, което мислят и чувстват истинските хора.

Камила потисна желанието си да се изсмее и каза спокойно:

— Дядо ти, който винаги е бил много мъдър, веднъж каза, че човек, който на двадесет години не е социалист, няма сърце, но ако и на четиридесет си остане такъв, то той няма разум.

Попи се наежи от забележката със злобата на котка, която се готви да се хвърли върху мишка.

— Колко типично! Дяволски типично! Много ти е лесно да бъдеш остроумна с шикозните си тоалети, мерцедеса, каран от шофьор, и бляскавия си начин на живот, нали? Но имаш ли някаква представа какво значи да си бездомен, гладен и мизерстващ?

— Не, Попи. А ти?

Ударът попадна право в целта и лицето на Попи пламна.

— Аз обаче познавам хора, които знаят. За разлика от теб, аз общувам с истински хора, а не със сбирщина от бизнесмени, които грабят пари с шепи, ръководени единствено от собствената си алчност. Аз съм наясно какво става, докато ти живееш в своя въображаем свят, състоящ се от скъпи обеди.

Внезапно Камила избухна:

— Достатъчно, Попи! Имам по-важна работа, отколкото да слушам глупостите ти. Изглежда, забравяш, че сме толкова богати, защото баща ти работеше неуморно. А сега аз работя много, за да поддържам този начин на живот. Ако бяхме направили другия избор, сега всички щяхме да живеем от милостиня.

— Ти по-скоро би умряла, отколкото да живееш от милостиня.

— Права си. Защо трябва да принуждавам данъкоплатците да ме подкрепят, след като съм достатъчно здрава и умна да се издържам сама? Животът не е длъжен да ни осигурява средства за препитание, Попи, и ако не сме готови сами да се погрижим за себе си, сами ще сме си виновни, че сме се озовали на дъното.

Попи направи театрален жест:

— За бога, спести ми философията на Тачър.

Тя се извърна, гневно прекоси стаята и затръшна вратата след себе си.

Докато оправяше последните детайли около грима си и изсипваше няколко капки „Клод Монтана“ по шията си, Камила, която мразеше кавгите, бе разтърсена до дъното на душата си. Двете с Попи не трябваше да се карат така! Сега, когато Дейвид вече го нямаше, те имаха нужда една от друга. Трясъкът на входната врата, който разтърси старата къща, й подсказа, че Попи е излязла.

Във вестибюла я посрещна Мейтлънд, който се мотаеше около вратата на трапезарията с пребледняло лице. Отдавайки притеснението му на бурното излизане на Попи, тя му се усмихна окуражително.

— Добро утро, Мейтлънд.

— Може ли да поговоря с вас, мадам?

— Ако става дума за мис Попи, не се тревожи. След време ще се успокои.

Изпъкналите му очи бяха потъмнели от мъка, а ръцете му трепереха.

— Не е това, мадам.

Камила го изгледа учудено.

— Тогава за какво се отнася, Мейтлънд? Да не би мисис Мейтлънд да е болна?

— Не, мадам. Боя се, че е нещо много по-сериозно.

Студена вълна заля тялото й, докато се мъчеше да си представи всички възможни беди. Преди да успее да каже нещо, той продължи:

— Докато бях в килера преди малко, за да проверя дали всичко е чисто и готово за вечерята в петък, направих едно страшно откритие.

— Какво откритие? — озадачена запита тя.

Мейтлънд си пое дълбоко дъх:

— Съжалявам, че трябва да го кажа, мадам, но голяма част от среброто липсва. Всички екземпляри в стил „Джордж III“, солниците в стил „Уилям и Мери“ и доста други неща.

 

 

— Търсят ви по телефона, мисис Итън — съобщи й Джийн по-късно същия ден. Камила беше прекарала у дома си цялата сутрин, отговаряйки на въпросите на полицията относно кражбата.

— Кой е, Джийн? — разсеяно запита тя. Докато не пуснеше в ход рекламната кампания на новите шоколадови изделия на „Криспи Кранч“, не искаше да разговаря с никого, освен ако не беше крайно наложително.

— Джефри Хенеси.

— Добре, свържи ме — тя остави настрана проектите за плаката, който скоро щеше да облепи всички улици, и вдигна слушалката. — Джефри?

— Как си, Камила?

— Дори не искам да ти разправям. Денят ми до този момент е ужасен. Какво мога да направя за теб?

— Защо да е ужасен? Да не би да имаш проблеми в работата си? — съчувствено запита той.

— Не. Голяма част от среброто ми е било откраднато, а полицията все още не може да разбере как е станало — докато говореше, тя разглеждаше няколко проекта от различни ъгли.

— Било е откраднато от дома ти? Има ли следи от взлом?

— Точно там е проблемът, Джефри. Не е било влизано със сила. Нищо. Това кара полицията да смята, че е било взето от вътрешен човек. Побеснях, защото Мейтлънд работи за мен от години и аз бих му поверила дори живота си. Същото важи и за Лиза.

— Коя е Лиза?

— Португалката, която чисти. Идва всеки ден от години насам. Никой от тях не би откраднал от мен дори карфица, така че сигурно е бил човекът, който мие прозорците, или пък електротехникът.

— Съжалявам, Камила. Най-малко това трябваше да ти се случи след всичките тревоги, свързани с баща ти — гласът на Джефри преливаше от съчувствие. — Впрочем обаждам ти се, за да ти кажа, че утре заминавам за Ардачи.

— Така ли? Джефри, това е чудесно! Нямам търпение да разбера какво ще откриеш. Къде ще отседнеш?

— Тъй като в Ардачи няма хотел, двамата с Джим, фотографа, запазихме стаи в хотела в Обан. Не си казала на Малкълм, че отиваме, нали?

— Не съм говорила с него близо седмица.

В гласа му се долови облекчение:

— Много добре. Иска ми се да пообиколя селото и да поразгледам, преди да отида при него. Смяташ ли, че той ще ми съдейства?

— Разбира се, особено след като му кажеш, че си мой приятел.

— Чудесно. Ще ти позвъня веднага щом се върна. Може би дори ще отидем на вечеря? — с надежда попита той.

— Да, ще ми бъде много приятно — отвърна тя и внезапно осъзна, че мисълта да прекара една вечер с него й е много приятна. Двамата с Дейвид се бяха запознали с Джефри у едни общи приятели точно тогава, когато той изживяваше кризата от тежък развод. Джефри беше великолепен събеседник — остроумен, възпитан и умел разказвач на вицове.

— Добре. Ще се чуем пак, Камила.

— До скоро — тя затвори телефона замислено. Ако Джефри успееше да разобличи дребнавата враждебност, която се ширеше в Ардачи и тровеше старините на баща й, причинявайки му толкова тревоги, тя щеше да му бъде вечно благодарна.

 

 

По-късно същата вечер, когато се прибра на „Уилтън Крисънт“, полицията все още разглеждаше заключалките на вратите и прозорците. Дори се бяха катерили на покрива, за да проверят дали някой би могъл да проникне в къщата през капандурата, която водеше към таванското помещение. Мейтлънд седеше, бледен и мрачен, и обвиняваше себе си за случилото се.

— Вината не е твоя — увери го Камила. — Знам колко грижовен си, Мейтлънд. Някой вероятно е взел ключовете — това е единственото възможно обяснение. След това сигурно са се промъкнали в къщата, когато е била празна, взели са среброто и са се измъкнали обратно. Ако изобщо някой е отговорен, то това съм аз. Още преди години трябваше да сложа алармена инсталация. Не знам защо не го направих… Може би, защото къщата рядко остава празна.

Мейтлънд поклати глава, изгубил цялата си предишна жизненост.

— Сигурно вече всичко е претопено, особено след като е белязано с фамилния герб на Итънови — каза той със съжаление. — Който и да го е откраднал, нямал е никакъв усет към красивото. Между тях имаше съвършени изделия от сребро, мадам. Солниците в стил „Уилям и Мери“ бяха достойни за музея.

— Знам, Мейтлънд, знам — изпълнена със съжаление, отговори Камила. — Голям срам. Предполагам, че трябва да сме благодарни за това, че не са отмъкнали всичко.

— Точно за това си мислех, мадам. Защо са взели само една част… избрали са само най-задните предмети от всички рафтове?

— Може би не са могли да пренесат повече?

— Може би — усъмни се Мейтлънд. Като се опита да потисне гнева си, той продължи: — Бих желал да нашибам с камшик крадеца!

Камила кимна мълчаливо. Точно такива бяха и нейните чувства. Някои хора биваха дълбоко потресени, след като бъдат ограбени, и оставаха с усещането, че собствеността им е била омърсена от непознати. Камила изпитваше единствено гняв, задето някой се бе осмелил да нахълта в дома й и да открадне неща, които й принадлежаха.

— Агентите от застрахователната компания ще дойдат утре, но аз на всяка цена ще поставя алармена система — осведоми го тя. — Мислиш ли, че трябва да подсилим вратата на килера и да сложим допълнителни ключалки? Знам, че е малко като да заключиш обора, след като конят ти е бил откраднат, но смятам, че трябва да направя всичко възможно, за да предотвратя подобно нещо да се случи отново.

Мейтлънд я погледна сериозно.

— Без съмнение застрахователната компания ще ви посъветва да сторите точно това, мадам — за него кражбата беше истинска трагедия. Той се бе грижил за среброто, сякаш бе лично негово, а ето че сега някои от най-ценните екземпляри липсваха. Ако любимото куче или коте на семейството беше умряло, той нямаше да бъде по-разстроен.

— Да, сигурна съм, че точно това ще направят — сухо отговори Камила. Без съмнение щяха да й кажат също, че е проявила голяма безотговорност спрямо толкова скъпи вещи, с което щяха да я принудят да увеличи застрахователните си вноски през следващите години.

 

 

Тъй като Попи не се виждаше никъде, Камила вечеря сама върху един поднос в библиотеката, четейки вестник, след това изгледа новините в девет часа! Нищо особено не се бе случило по света и тя тъкмо се готвеше да угаси телевизора, когато телефонът иззвъня.

Беше Малкълм.

— Татко — поздрави го тя, — толкова се радвам да те чуя. Как си? — вече бе решила да не го тревожи, като му разказва за кражбата.

— Аз съм добре, но тук се случи нещо ужасно — гласът му беше напрегнат и уморен.

Камила веднага си помисли за Едит.

— Какво се е случило? — очакваше да чуе нещо за злополука или инфаркт, ала това, което каза баща й, я порази.

— Става въпрос за кученцата, скъпа.

— За кученцата ли?

— Да — гласът му преливаше от отчаяние.

— Какво е станало с тях?

— Били са отровени.

— Господи, как?

— Мислим, че са им подхвърлили нещо. Знаеш ли, имахме проблеми с момчетата от селото, които нощем се промъкваха в двора и дразнеха кучетата. Едит смята, че те са го сторили.

— Но това е ужасно, татко! Те сигурно не биха им хвърлили отрова! Колко кученца умряха?

— Осемнадесет, и всички на възраст между три и пет месеца. Всички са от Принс — най-хубавото ни куче. Това беше най-доброто постижение за сезона. Истинска трагедия! Сърцето на Едит е разбито.

Камила се намръщи.

— Сигурен ли си, че са били отровени? — настойчиво запита тя. — Какво каза ветеринарят? Нали кученцата понякога умират от чума или от нещо подобно?

Тя бе имала едно кученце като малка — кралски шпаньол на име Макс, но познанията й в тази област бяха доста ограничени.

— В момента съм в дома на ветеринарния лекар — отвърна Малкълм. — Попитах го дали мога да използвам телефона му, защото не мога да ти се обадя от Крийгнеч.

— Да не би телефонът ти да е изключен?

— Не — лаконично отвърна той. — Подслушва се.

Камила прокара ръка през косите си. Това, което бе започнало като проява на враждебност към новопристигналия англичанин, сега като че ли добиваше размери на престъпление. И все пак…

— Татко, сигурен ли си? — запита тя недоверчиво.

— Абсолютно. Точно затова не можех да говоря с теб миналия път, когато ти се обадих. Подозирам, че разговорите ми се записват — сега гласът му не беше толкова уморен, като че ли след като й беше казал какво се е случило, му беше олекнало. — А това беше върхът на всичко. Хектор Рос, местният ветеринар и между другото много приятен човек, смята, че отровата е била доста силна. Не успя да спаси нито едно.

— Съжалявам, татко. Предай поздрави на Едит и й кажи, че нямам думи да изразя съчувствието си. Не смяташ ли, че трябва да обсъдите сериозно възможността да напуснете Ардачи? Те могат да сторят същото и с останалите кучета.

— Да напуснем! — Малкълм беше изумен. — Разбира се, че няма да го сторим. Никога не съм отстъпвал пред някакви си хлапетии и изобщо нямам намерение да го правя сега.

Камила се поколеба дали да не му каже за посещението на Джефри Хенеси, но бързо премисли. Нека Джефри проведе разследването си и да се добере, до каквото успее, преди да стане ясно, че е репортер.

— Ще ми се обадиш ли пак? — разтревожено запита тя.

Гласът на Малкълм прозвуча почти по стария, познат начин.

— Разбира се, скъпа, стига старият добър Хектор да няма нищо против — той сякаш се обърна да попита нещо домакина, преди да продължи към Камила: — Хектор каза, че мога да използвам телефона му по всяко време. Той е много щедър. Дори сложи в ръката ми едно голямо шотландско уиски.

— Пази се, татко. Ще ти пиша след няколко дни, щом не мога да се обаждам по телефона.

— Изпращай писмата си препоръчани — посъветва я той. — Докато тези мръсници не престанат с номерата си, трябва да бъдем внимателни.

Когато Камила остави слушалката, не можа да въздържи усмивката си. Винаги бяха казвали, че домът на англичанина е неговата крепост и сигурно точно това караше баща й да отстоява правата си, без да се страхува от съседите си шотландци. Но все пак те бяха започнали да тровят кучетата! Отново се протегна към телефона, знаейки, че Джефри рядко си ляга преди полунощ.

Той я поздрави, приятно изненадан.

— Какво мога да направя за теб в този късен час? — попита я любезно.

Тя бързо му разказа току-що наученото от Малкълм.

— Хмм. Интересно — Джефри систематизираше подробностите. — Може да се отбия при този ветеринар. Как му беше името? Хектор Рос? Искам да чуя и неговото мнение. Работата изглежда сериозна, Камила. От нея може да излезе доста добра статия.

— Ще ми се обадиш ли веднага щом разбереш какво става? Точно сега ми се иска да захвърля всичко и да тръгна с теб, но сме по средата на крупната рекламна кампания на „Криспи Кранч“ и е абсолютно невъзможно.

— Не се притеснявай. Ще те държа в течение. Благодаря ти, че ми се обади да ми съобщиш тези последни подробности. Между другото гледай да не надебелееш покрай „Криспи Кранч“.

Камила се разсмя, внезапно ободрена от разговора с Джефри.

— Слава Богу, в договора ми с тях липсва клауза, която да ме задължава да ям проклетите неща! — възкликна тя. — Достатъчно е, че се опитвам да ги накарам да изглеждат толкова апетитни, че да се продават с тонове.