Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (19)

Осемнадесета глава

Джефри напусна Бъкингамския дворец, когато първите лъчи на зората обагриха върховете на дърветата в Сейнт Джеймс Парк. Стройният хор на ранобудните птици се заглушаваше от шума от работата на полицейските отряди, които се опитваха да заличат следите, останали от предишната нощ. Трябваше да се върне в редакцията на Глоуб на Кенсингтън Хай Стрийт, за да напише статията си, но не можеше да намери подходящите думи, за да опише случилото се. То беше неописуемо. Днес върху хората от цялата страна щеше да се излее студен душ, когато се събудят и разберат размера на щетите. Не само на материалните щети, нанесени на двореца и околните сгради, но и размера на удара, който бе нанесен в самото сърце на Обединеното кралство.

Все още обмисляйки изразите, с които щеше да изрази отвращението си от онова, което граничеше с анархия, той прекоси Грийн Парк, мина по главната улица и се запъти към „Пикадили“, където се надяваше да хване такси. Но пък каква история щеше да излезе от това! До каква гореща новина бе успял да се добере! След като бе видял всичко със собствените си очи, можеше да напише първокласна статия, в която да опише насилието до най-малки подробности. Нищо не можеше да се сравни с вълнението от това да попаднеш на подходящото място в подходящо време! Картините от нощния кошмар се нижеха през съзнанието му, живи и ясни: запалителните бомби, раздиращи въздуха, паническото лутане на полицейските коне, виковете на бунтовниците, ужасяващите писъци на стъпканите хора, трясъкът на счупените стъкла и лаят на освирепелите кучета… Джефри затвори очи, за да прогони страховития спомен, но той бе запечатан в паметта му.

В момента най-много от всичко искаше да има някой близък човек, с когото би могъл да поговори. Някой, с когото да сподели мислите си. За миг се сети за Камила и пожела да бъде с нея. Сърцето му се сви при мисълта, че това може би никога няма да стане. Из града се носеше мълвата за връзката й с Филип, дори се споменаваше вероятността да се оженят. Изпълнен с песимизъм за бъдещето, той махна на минаващото такси и даде адреса на редакцията.

 

 

Камила за трети път звънеше в болницата на Уестминстър. Вече беше шест и половина сутринта, но никой не бе виждал Попи и не бе чувал нищо за нея.

— Как беше името? — питаха я всеки път.

— Попи Итън — повтаряше Камила. — На шестнадесет години, руса, много слаба.

Всеки път я молеха да изчака, за да й съобщят по-късно, че не е приет пациент, отговарящ на това име. Същото се повтаряше във всички лондонски болници.

— Какво ще правим, Филип? — като обезумяла повтаряше тя. — Сигурна съм, че е ранена. Никой не би могъл да бъде стъпкан от кон и да се измъкне невредим.

— Чуй ме, скъпа — настойчиво каза той. — Според последните новини бунтът е потушен. Защо да не отида до Бъкингамския дворец и да я потърся? Бих могъл да разпитам наоколо. Все някой е видял инцидента. Може пък да успея да разбера нещо?

Камила скочи от мястото си зад бюрото в библиотеката:

— Ще дойда с теб.

— Не, Камила, не трябва да идваш — твърдо възрази той. — Може да не е съвсем безопасно.

— Нали сам току-що каза, че всичко е свършило! Разбира се, че ще дойда с теб!

— Но може да е ужасно. Много е възможно изобщо да не ни пуснат да се приближим до двореца. Много по-добре ще бъде да ме изчакаш тук, докато разбера какво се е случило.

— Идвам с теб — твърдо заяви тя.

Докато се спускаха по „Уилсън Кресънт“, Филип я държеше за ръка, а в другата стискаше мобифона, за да имат непрекъснато връзка с болниците.

— Не знам какво щях да правя без теб — погледна го с благодарност Камила. — Уплашена съм, Филип. Наистина съм уплашена. Ами ако Попи лежи някъде и никой не може да я намери? Ами ако?…

Филип силно стисна ръката й.

— Не мисли за това. Помисли си, ако наистина се е случило нещо ужасно, досега трябваше да са те известили. Цялата нощ прекарахме до проклетия телефон, така че е невъзможно да не са успели да те намерят.

— Въпреки това… Господи, струваше ми се, че онова, което ни се случи в Ардачи, е много страшно, но сега всичко е по-различно.

Докато се движеха из улиците, очите й не преставаха да търсят Попи. Не преставаше да се моли да види малката смешна фигурка, облечена в раздърпани дрехи, и красивото лице, загрозено от крещящ грим.

— Може би нещата изглеждат по-страшни, когато се случват на някой друг — забеляза той. — Едва не полудях от страх за теб, когато бяхме нападнати. Представях си всякакви ужасии.

— Аз изпитвах същото за теб — напомни му тя. — Човек винаги дава воля на въображението си, когато някой, когото обича, се озове в опасност — вгледа се в очите му и почувства, че те двамата са две души, които са се открили, за да се превърнат в една. Беше като да намериш другата половина от себе си, съвършеното отражение, и осъзна, че без Филип би била само бледа сянка на себе си.

Щом стигнаха до Хайд Парк Корнър, разбраха, че всички пътища, водещи към Бъкингамския дворец, са затворени. В продължение на няколко часа движението щеше да бъде спряно и полицейски коли и фургони препречваха улиците.

— Нека да поговорим с полицая — каза Филип и я поведе към едрия мъж, който се бе подпрял на черния си лъскав мотор. Той носеше предпазен шлем и кожени, високи до коленете ботуши.

— Търся дъщеря си — започна Камила. — Не бихме ли могли да минем по „Мал“? За последен път я видях по телевизията пред двореца, но нямаме представа какво се е случило с нея.

— Съжалявам, мадам — поклати глава той. — Не можем да пуснем никого.

— Но аз трябва да я намеря — настоя Камила.

— Видяхме я точно преди да бъде стъпкана от един полицейски кон — обясни накратко Филип. — Позвънихме във всички болници, но там не са я виждали. Притесняваме се, че може би се лута някъде наоколо, ранена.

— Съжалявам, но не можете да минете оттук — очите на полицая светеха твърдо и Камила и Филип разбраха, че само си губят времето.

Докато се отдалечаваха, чуха гласа му:

— Можете да опитате откъм другата страна на двореца, откъм „Бърдкейдж Уок“. Така ще можете да се приближите малко повече. Но мисля, че вече всичко е разчистено.

— Благодаря ви — бързо каза Филип.

За момент Камила спря и огледа Конститюшън Хил. Навсякъде имаше следи от битката. Цялата улица бе посипана със свлечена мазилка и изпочупени тухли, а пейките от близкия Грийн Парк се търкаляха в грозна, безформена купчина.

Филип я дръпна за ръката.

— Хайде да заобиколим по другия път.

— Добре — каза тя, загледана в сините светлини на полицейските коли. — Ами ако лежи ранена някъде из Грийн Парк?

— Може би трябва да отидем на мястото, където я видяхме за последен път по телевизията — предложи Филип. — Бихме могли да започнем да я търсим оттам, въпреки че според мен наоколо има достатъчно хора, които ще се погрижат за нея.

— Може би… може би метежниците са я отвели със себе си — допусна тя, обзета от нови страхове.

Същата мисъл бе минала и през ума на Филип още от момента, в който я видя с железния лост в ръка, преди да бъде връхлетяна от коня. Що се отнася до Попи, нищо не би могло да го учуди.

— В такъв случай — предпазливо отвърна той — за нея сигурно вече са се погрижили добре.

— Смяташ, че тя членува в онази организация, нали? — интуитивно долови мисълта му Камила.

— Да — честно отговори Филип. — Това би обяснило доста неща.

Камила кимна замислено.

— Обвинявам единствено себе си, Филип. Трябваше да й отделям повече време и внимание. Попи беше толкова безпроблемно дете, а сега… О, не знам. Сега сме си чужди. Изобщо не се разбираме. Никога няма да си го простя.

Филип обви ръка около раменете й и я притисна към себе си.

— Никога не си мисли подобни неща, любов моя.

— Не мога. Аз съм отговорна за нея. Господи, да се надяваме, че е добре.

— Доколкото познавам Попи, тя вероятно в момента седи с неколцина приятели или другари, или както там ги нарича, и весело бъбри за снощното приключение — опита се да я развесели той, въпреки че сам не си вярваше.

Когато приближиха Бъкингамския дворец, пред тях се разкри истинският размер на щетите. А те бяха неизчислими. Много от прозорците на двореца бяха изпочупени, някакъв камион се бе опитал да огъне внушителните централни врати на двора, а пътеката бе обсипана от отломките на Мемориала на кралица Виктория.

— Господи! — задъхано възкликна Филип, загледан в обезобразената статуя. Белите мраморни ръце гротескно се търкаляха на земята между железни лостове и изпочупени клони от близките дървета. Един фургон, който според надписа принадлежеше на Министерството на отбраната, бавно обикаляше наоколо и събираше телата на избитите по време на боя кучета.

Камила рязко се извърна настрана.

— Това ми напомня за гледката в Крийгнеч — каза тя, като се опитваше да се пребори с гаденето, което се надигаше в гърлото й. — В последно време навсякъде ме преследват мъртви кучета!

Филип разглеждаше щетите. От няколко сгради по „Мал“ все още се издигаше черен дим. Тротоарите бяха разбити. Навсякъде из улицата бяха разхвърляни преобърнати коли.

— Прилича на бойно поле — най-сетне като че ли на себе си каза той. — Чудя се къде ли са отишли!

— За бунтовниците ли говориш?

— Да. По радиото съобщиха, че са извършени няколкостотин ареста, но снощи хората, които щурмуваха двореца, бяха хиляди. Мислиш ли, че са се прибрали по домовете си? И къде ли изобщо живеят? Какъв живот водят обикновено?

Камила не го слушаше. Бе забелязала линейка, спряла до отдалечения край на двореца.

— Хайде да отидем и да ги попитаме дали не са виждали Попи — каза тя.

 

 

По-късно същия следобед Камила лежеше, свита на дивана, изтощена и изпълнена с отчаяние. Бяха извървели километри, звъниха във всички лондонски болници отново, разпитаха много хора, но от Попи нямаше ни вест, ни кост. Сякаш бе изчезнала и Камила допускаше, че може би е тръгнала с метежниците, които бяха успели да отърват ареста. Но къде я бяха отвели? И дали беше добре? Сипа си още една чаша чай, който Мейтлънд им беше донесъл преди половин час, и се запита какво да прави сега. В този момент в библиотеката влезе Филип.

— Открили са я! — започна той от вратата. — Тя е…

Камила се изправи на дивана, почувствала как сърцето й спира да бие от страх и кръвта се отдръпва от лицето й. „Моля ти се, Господи, дай ми сили да понеса това, мълчаливо се молеше тя.“

— Как е? — запита изплашено.

Филип се отпусна на дивана до нея и взе ледената й ръка.

— Изглежда, била е приета в Уестминстърската болница преди около половин час. Не можаха да ми кажат нищо повече, защото не съм й кръвен роднина, но е жива. Ще я прегледат. Споменаха, че трябва да се изчака рентгеновата снимка.

— Трябва да отида при нея — настоятелно каза Камила. — Ферис още ли е тук? — шофьорът прекара целия ден на разположение в кухнята, в случай че колата им потрябва.

— Да.

— Ще трябва да ни откара дотам, защото няма да има къде да паркираме пред болницата.

Когато спряха пред входа с надпис „Спешно отделение“ Камила каза на Ферис да се прибира вкъщи.

— Не знам колко ще се забавим — обясни му тя. — Бихме могли да се върнем с такси.

Ферис кимна и допря пръсти до периферията на шапката си.

— Благодаря ви, мадам. Надявам се да научите нещо за мис Попи.

Камила се усмихна едва забележимо:

— Поне вече знаем къде е.

Филип стисна лакътя й и я поведе към входа. Първото нещо, което ги посрещна, беше непоносимата миризма на дезинфекционни препарати. Едва след това забеляза носилките за пациенти, сестрите, които сновяха насам-натам, лекарите в бели престилки, влизащи от стая в стая, и дългата редица столове, по които бяха насядали множество ранени мъже и жени, които чакаха реда си да бъдат прегледани.

Очите й сновяха по лицата им, търсейки Попи.

Филип стисна по-силно ръката й.

— Да проверим на рецепцията — извиси глас той, за да надвика шума.

Камила кимна и Филип забеляза безумната тревога в очите й.

Дежурната сестра изглеждаше измъчена.

— Да? — излая тя, без да вдигне поглед от документите, които преглеждаше.

— Струва ми се… — заекна Камила. — Струва ми се, че дъщеря ми е била приета тук преди по-малко от час. Бихте ли могли да ми кажете как е? Казва се Попи Итън.

— Един момент — жената на средна възраст започна да се рови из папките на съседната масичка. Полуизвърната, тя вдигна поглед. — Итън ли казахте?

— Да. Попи Итън. Тя е на шестнадесет… с руса…

— Изчакайте момент — сестрата се обърна и изчезна в задната стая.

Камила погледна отчаяно Филип.

— Сигурен ли си, че е точно в тази болница? Ами ако е в някоя друга?

— Точно тук е, мила — спокойно отговори той.

Минаха пет минути, а сестрата не се връщаше.

— Господи, но къде се бави? — възропта Камила.

В този момент летящите врати на отделението се отвориха отново и ведно със студения полъх откъм улицата, влезе младеж с превръзка на главата. Изпод якето му се виждаше бяла тениска със зацапан с кръв надпис „Борци против класите“.

„Струва ми се, че ще припадна, помисли си Камила и почувства, че цялото й тяло се облива в пот. Колко отвратително!“ Пое си дълбоко дъх, решена да не се предава, и отново се огледа наоколо. Тук всичко бе лишено от достойнство. Човешката природа лъсваше такава, каквато е. Мръсотията и мизерията се примесваха в атмосферата с омразата на човека към човека, чийто продукт бяха раните, които сега виждаше. Извърна се настрана и се запита какво ли е тласнало Попи към този жесток свят.

— Точно са й направили рентгенова снимка — чу гласа на сестрата от рецепцията. — Ще почакате ли тук? Веднага ще ви изпратя лекаря.

— Благодаря ви — отвърна Камила и се отправи към пейката, която й посочиха.

— Да ти донеса ли чай или кафе? — попита Филип. — Предполагам, че някъде тук има машина.

Тя поклати глава.

— Не искам нищо, мили. Искам само да разбера какво е станало с Попи.

Филип кимна с разбиране:

— Бих желал да мога да направя нещо.

Камила се протегна и хвана ръката му.

— Това, че си до мен, е напълно достатъчно — прошепна с благодарност тя.

Той се вгледа в очите й и прочете в тях болка. През краткото време, откакто се бяха опознали, се бяха случили толкова много неща. Имаше двойки, които не преминаваха през подобни изпитания през целия си съвместен живот. Ала това ги бе сближило толкова много, че вече нищо не би могло да застане между тях.

— Всичко ще бъде наред — обеща той с усмивка. — Ще видиш.

 

 

— Филип не се е прибирал целия ден — оплака се Люси на съпруга си същата вечер. — Обикновено се връща в апартамента си следобед, преди да отиде на „Уилсън Кресънт“. Но на телефона му не отговаря никой.

— Е, щом е така, значи не си е вкъщи — посочи очевидното Антъни.

— Да, но дали да не отскоча дотам?

— Какво? До апартамента му?

— Да. Искам да разбера какво е станало с Попи снощи, а той сигурно знае.

— Но след като не вдига телефона, малко вероятно е да си е вкъщи. Не мога да разбера защо просто не звъннеш на Камила? Или пък защо не потърсиш Филип у тях?

Люси го погледна изумено:

— Категорично отказвам да направя нещо подобно. Би означавало, че съм се примирила с факта, че живеят заедно, което не е вярно.

Антъни поклати глава.

— Ама че упорита жена! В такъв случай рискуваш да изгубиш и сина, и приятелката си.

— Глупости! Той скоро ще се отърси от заслепението си — рязко отвърна Люси.

— Защо междувременно не се опиташ да бъдеш любезна с тях? Ако се противопоставяш, само още повече ще ги сближиш.

За момент Люси закри очите си с ръка.

— О, не мога да понеса мисълта, че са заедно! Наистина е ужасно! Не съм сигурна, че бих могла някога да простя на Камила, задето ни забърка във всичко това.

Антъни я погледна учудено.

— Лично аз не се чувствам забъркан в нищо. И им желая щастие.

Жена му изглеждаше съкрушена.

— А пък аз минавам през ада! Само си помисли за това! Сега ми се иска никога да не му бяхме купували собствен апартамент. Това нямаше да се случи, ако си живееше у дома.

Антъни реши да промени темата на разговора. Когато Люси беше в подобно настроение, нищо не беше в състояние да я успокои.

— Трябва да позвъним в няколко болници, за да видим къде е настанена Попи — каза той, — въпреки че не сме сигурни дали наистина е пострадала.

— Няма начин да не е — възрази Люси. — Тя тичаше точно срещу коня и в следващия момент тълпата буквално премина през нея — внезапно лицето й се проясни. — Бих могла да поговоря с Мейтлънд, разбира се. Нали винаги той вдига телефона? Трябва само да го попитам дали Попи е добре.

— Както искаш, скъпа — миролюбиво се съгласи Антъни.

— Тя е моя кръщелница в края на краищата — добави Люси. — Веднага ще позвъня на Мейтлънд.

 

 

Камила наблюдаваше облечения в бяло лекар, който идваше към тях. Изглеждаше изморен и тя предположи, че е бил дежурен цяла нощ. Опита се да отгатне по изражението му какво ще й каже, но всичко, което можеше да прочете, бе изтощението, за което говореха и огромните тъмни кръгове под очите му.

Тя се понадигна от стола си и усети ръката на Филип, който като че ли искаше да я възпре да не изтича да посрещне лекаря. Отпусна се отново на мястото си, благодарна за секундното отлагане, но и нетърпелива да разбере какво се е случило.

— Мисис Итън? — чу го да казва, когато се изправи пред нея.

Кимна мълчаливо, неспособна да продума.

— Прегледах дъщеря ви — продължи той. — Както знаете, била е открита в Сейнт Джеймс Парк по-рано днес следобед.

— Не, не знаех — успя да каже тя. — Как е дъщеря ми? Зле ли е наранена?

— Рентгеновата снимка доказа, че няма нищо счупено. Все пак е доста натъртена и има няколко неприятни охлузвания, които ще заздравеят с времето. Както и да е, тя страда от премръзване и недохранване, затова се боя, че ще се наложи да я задържим под наблюдение няколко дни.

Челюстта на Камила увисна.

— От недохранване? — задъхано повтори тя. — Но как би могла да страда от недохранване?

Лекарят я погледна открито.

— Причината обикновено е недостатъчната храна — в гласа му имаше неприкрит сарказъм.

Камила пламна, почувствала, че с тона си той критикува начина, по който тя се бе грижила за дъщеря си. Но все пак на масата вкъщи на „Уилсън Кресънт“ винаги имаше много вкусна и питателна храна. Попи би могла да яде колкото и когато поиска.

— Младите момичета напоследък доста се увличат по всякакви диети — бодро каза тя, но изгаряше от срам. Трябваше да се осведомява дали Попи се храни редовно. Но как би могла? Тя никога не си беше вкъщи.

— Ще поговоря с нея за това, когато се пооправи — каза лекарят. — Много млади момичета рискуват здравето си заради разни диети и подобни глупости.

— Мога ли да я видя сега?

Той повдигна вежди и направи лека гримаса.

— Помолете сестрата да ви отведе до стаята й — посочи към една жена на средна възраст, която се появи в този момент откъм дъното на коридора. След това бързо кимна и изчезна в противоположната посока.

— Защо ме гледа така? — измърмори Камила, докато го наблюдаваше как се отдалечава.

— Какво искаш да кажеш? — попита Филип.

— Той… ами направи някаква смешна гримаса, когато го попитах дали мога да видя Попи… като че ли… не знам… като че ли се чудеше защо искам.

— Нека все пак отново да попитаме.

Сестрата също ги погледна странно, щом й зададоха въпроса дали биха могли да посетят Попи.

— Не бихте ли желали да изчакате, докато се възстанови малко?

Камила се намръщи:

— Не, искам да я видя веднага — мигновено й хрумна страшна мисъл. Ами ако лицето на Попи бе така обезобразено, че не искаха да я вижда, преди да успеят да я възстановят? — Настоявам да я видя — вече разгневена, каза тя. Първо лекарят я бе накарал да се почувства като лоша майка, която не е хранила достатъчно дъщеря си, а сега и сестрата я смяташе за прекалено мекушава, за да види раните й.

Жената я погледна откровено.

— Проблемът е в това, мисис Итън — бавно и с явна неохота призна тя, — че Попи не иска да ви вижда.

Сякаш я бяха ударили през лицето. Камила примигна, дръпна се назад и почти залитна. От очите й бликнаха горещи сълзи.

— Какво искате да кажете с това, че тя не иска да ме види? Аз съм нейната майка!

По лицето на сестрата се изписа състрадание.

— Тя каза, че не иска да види нито вас… нито когото и да било друг — отправи бърз поглед към Филип. — Тъй като има доста охлузвания и не е в добра форма след продължителното лежане върху влажната земя през нощта, според мен най-добре е да оставим нещата така засега, не мислите ли? Ще се погрижим да й осигурим топло легло, за да може добре да се наспи — усмихна се, но не много убедително. — Сигурна съм, че утре ще мисли по друг начин. Защо не дойдете утре? Ще видите, че с радост ще ви приеме сутринта.

Камила се поколеба, разкъсвана от желанието да направи сцена и необходимостта да се оттегли унизена. Погледна към Филип, който я наблюдаваше напрегнато. Беше готова всеки момент да рухне и той беше наясно с това. Като я прегърна здраво, младият мъж й заговори нежно:

— Може би е по-добра идеята да дойдем отново утре, мила. Ти си уморена, а тук Попи е в добри ръце. Нали не би искала да се караш с нея при тези обстоятелства?

Сестрата поглеждаше ту единия, ту другия.

— Аз бих послушала съвета на сина ви, мисис Итън.

— Той не е мой син! — избухна тя и по страните й рукнаха сълзи. — Той е… той е…

— Аз съм приятел на семейството — бързо се намеси Филип. — Смятам, че ще е най-добре да дойдем утре. Благодаря ви за помощта.

След това изведе Камила, от отделението. Тя ридаеше, закрила лице с ръцете си. По една щастлива случайност наблизо мина свободно такси, Филип му махна и помогна на Камила да се настани отзад.

— Бедничката ми! — каза и й подаде голямата си носна кърпа. — Ти си изтощена. Трябва да си легнеш веднага щом се приберем.

Но не каза „у дома“ и кой знае защо, тя се почувства още по-нещастна. „Какво става с мен? Винаги съм била толкова смела, толкова силна. А сега…“ Струваше й се, че целият свят се разпада. Всички нещастия в живота й се втурнаха в съзнанието и със заслепяваща мощ. Смъртта на Дейвид. Смъртта на баща й. Ужасът, който бяха преживели в Шотландия. Кошмарните двадесет и четири часа в неизвестност дали дъщеря й е жива или мъртва. После отказът и да… „Попи не иска да ви вижда“ — бе казала сестрата. И като капак на всичко — Филип бе наречен неин син! Къде бе сбъркала? И защо сега, когато трябваше да се стегне, тя сякаш се разпадаше на части? Най-страшното от всичко бе чувството, че губи контрол над себе си, размишляваше тя, загледана с невиждащи очи през прозореца на таксито. Никога не бе губила самоконтрол. Нищо в живота й не я бе карало да изгуби самообладанието си. Цялата сигурност в нейния свят идваше от съзнанието, че е господарка на живота си от момента, в който Мейтлънд й сервираше закуската в трапезарията в осем и половина, през целия ден в офиса, докато се прибереше у дома, където всичко бе направено така, както бе наредила. Единствено Попи отказваше да й се подчинява. Но един ден, убеждаваше се тя, дъщеря й щеше да прозре мъдростта на житейския опит, щеше да загърби глупостите на младостта и да стане по-организирана. Точно като майка си.

Камила изтри очи и издуха носа си. Прислугата в дома й на „Уилсън Кресънт“ не трябваше да я вижда в това състояние. Поне дотолкова все още можеше да се владее.

— Ключът е в чантата ми — каза тя на Филип. — Би ли отключил вратата, за да мога направо да се оттегля в стаята си, преди някой да ме е видял?

Филип кимна съчувствено.

— Трябва да си легнеш, мила. Искаш ли да си отида в апартамента и да те оставя да си починеш?

Камила го погледна, без сама да знае какво иска. Откакто Филип бе отприщил емоциите й със своята страст и преданост, тя се чувстваше съвсем разголена. През последните дни бе станала много уязвима. Всяко нещо й въздействаше емоционално и почти не можеше да се познае. Дори тъжната музика бе в състояние да я просълзи. Не, вече не можеше да се владее. А тя мразеше това чувство.

— Може би ще е по-добре да остана сама тази вечер — прошепна Камила. — Със сигурност няма да съм много приятна компания в това състояние.

Той я прегърна и целуна все още мократа й буза.

— Ще те отведа вътре и след това ще си отида у дома.

С върховни усилия на волята Камила си наложи да не се намръщи. Разбира се, че „у дома“ за него е собственият му апартамент. Но дълбоко в подсъзнанието си искаше нейната къща да бъде дом и за него. Може би един ден и това щеше да стане. Не че хранеше илюзията, че могат да се оженят. Ала винаги бе гледала на връзката им като на нещо, което щеше да продължи… вечно? Вечно е прекалено дълго време, помисли си тя. Десет години. Или петнадесет? Не смееше да гледа толкова напред в бъдещето.

Когато прекрачи прага на красивата си къща, Камила се обърна към Филип:

— Би ли ми направил една услуга, мили? Преди да си тръгнеш, кажи на Мейтлънд, че съм си легнала и не искам никой да ме безпокои.

— Разбира се, любов моя — съгласи се той и отново я целуна. — Наспи се добре. Ще дойда утре сутринта.

Въпреки че бяха казани, за да я успокоят, кой знае защо, думите му не й донесоха никаква утеха.

 

 

— А, ето те най-после — възкликна Люси по телефона. — Къде беше, Филип? От няколко дни се опитвам да се свържа с теб.

— Недей да преувеличаваш, мамо — отвърна той. Още докато отключваше входната врата на двустайния си апартамент, бе чул телефона да звъни и преди да отговори, знаеше, че е някой от родителите му.

— Как е Попи? — попита тя. — Преди малко говорих с Мейтлънд и той ми каза, че е настанена в болницата в Уестминстър.

— Ще се оправи.

— Лошо ли е наранена?

— Охлузвания и натъртвания. Нещо такова — не спомена за недохранването.

— Как изглежда? И каза ли на Камила какво е търсела сред онези отвратителни хулигани?

— Всъщност ние не я видяхме лично.

— Защо? — настойчиво запита Люси.

— Ъъъ… Ами точно я местеха от спешното отделение в болнична стая, защото смятат, че трябва да я оставят под наблюдение един-два дни и… Е, решиха, че е по-добре да изчакаме до утре.

— Разбирам — каза Люси с тон, от който ставаше ясно, че нищо не разбира. — Може би и аз трябва да отида утре и да й занеса цветя. Горката малка Попи!

— Защо казваш това?

— Защото много съжалявам горкото дете, затова. Камила изобщо не се интересува какво става с нея…

— Не е вярно! — извика Филип. — Тази нощ беше много разстроена и притеснена за Попи!

— О, предполагам, но струва ми се, че е малко късно. Тя направи Попи толкова дива. Не е чудно, че детето е попаднало в компанията на онези жестоки хора… как ги наричаха? Борци против класите! Господи, според мен е истинско престъпление, че й бе дадена такава свобода! Виж докъде я доведе!

Филип се въздържаше с усилие. За него Попи беше едно разглезено, капризно дете, неблагодарно и разхайтено момиче, което създаваше проблеми на майка си. Не смееше да си помисли каква щеше да бъде реакцията й, щом разбереше за тяхната връзка.

— Чуваш ли ме, Филип? — прозвуча гласът на Люси.

— Да, мамо, чувам те, но трябва да затварям — не добави думите „за да си приготвя нещо за вечеря“, защото подобна забележка би накарала Люси да настоява да отиде да вечеря с тях, а точно тази вечер искаше да остане сам.

— Добре, скъпи — неохотно отвърна майка му. — Пази се. Баща ти ти изпраща цялата си обич.

 

 

Когато се събуди на другата сутрин, Камила реши да не ходи в офиса. Джийн би могла да се справи, ако изникнат някакви непредвидени проблеми. А освен това защо трябваше да плаща огромни заплати на дванадесет изпълнителни директора, ако не бяха в състояние да се справят сами? Бяха се справяли добре с клиентите, докато тя беше в Шотландия, така че можеха да го направят и днес.

Докато си взимаше вана в облицованата си с огледала баня, тя позвъни на Мейтлънд по вътрешния телефон, за да му каже, че иска да закуси в стаята си с чай и препечени филийки. След това се обади на Джийн.

— Има ли нещо важно, което трябва да ми предадеш? — попита президентката, след като съобщи, че си взима еднодневен отпуск.

— Още една картичка от втората ви майка.

— Откъде?

— Този път от Лозана.

— Чудя се какво ли прави в Швейцария! Съобщава ли къде е отседнала? Интерпол с нетърпение очаква да я открие, за да й зададе няколко въпроса.

— Не, мисис Итън. Не е посочила хотела, в който е отседнала. Да осведомя ли Специалните части в Скотланд Ярд, че ви се е обадила отново?

— Да, направи го веднага. При положение че не се е преместила, те биха могли да открият следите й в Лозана. Аз отивам в болницата да видя Попи, но в случай че ти потрябвам, ще си бъда вкъщи следобед.

 

 

След като купи голям букет рози и лилии, в девет и четиридесет и пет Камила пристигна в болницата в Уестминстър. Казаха й, че Попи е настанена в отделението на втория етаж.

Докато се изкачваше със скърцащия асансьор, Камила реши, че това място не е подходящо за Попи. Веднага трябваше да я отведе в някоя частна клиника. Без съмнение тук се отнасяха добре с пациентите, но обстановката беше ужасна. Студени голи подове, напукани стени, слабо осветление и отвратителна миризма на дезинфекционни препарати. Като се изключи раждането на Попи, тя бе лежала в болница само веднъж, когато оперираха апендикса й, но колко различно беше всичко! Дейвид бе настоял да постъпи в най-известната частна клиника и тя през цялото време бе имала чувството, че е отседнала в петзвезден хотел. Незабавно трябваше да осигури и на дъщеря си същите удобства.

В дългата тясна стая, където лежеше Попи, имаше наредени тридесет и шест легла. Търсейки детето си, Камила бавно тръгна към средата на помещението. Повечето пациентки бяха доста възрастни, някои от които отдавна прехвърлили седемдесетте. Преди да успее да извърне глава, забеляза ампутирани крайници, дренажи и дълги белези от сърдечни операции. Внезапно почувства неудобство заради скъпия си костюм от „Армани“ и множеството златни бижута, които носеше.

— Мога ли да ви помогна? — стресна я рязък глас.

Извръщайки се бързо, Камила се озова лице в лице с млада сестра с бяла касинка и осеяна с кръпки манта.

— Аз… Търся дъщеря си, Попи Итън — с неудобство обясни тя.

Сестрата я оглеждаше с неодобрение и едва забележимо кимна към едно легло в най-отдалечения край на стаята.

— Там е, но в момента спи. Бих ви посъветвала да не я безпокоите.

— О! — Камила се смути за миг, след това се усмихна. — Донесох й цветя. Бихте ли били така любезна да ги натопите в някоя ваза, ако обичате? — тонът й беше любезен, но тя нямаше дори представа, че цената на букета се равняваше на едноседмичната заплата на сестрата.

Невзрачното лице като че ли се стегна.

— В амбулаторията има вази — рязко отвърна сестрата. — Натопете ги сама — след това се извърна и замарширува нататък, скърцайки с тежките си обувки по голия под.

Пламнала от смущение, Камила продължи надолу покрай леглата, докато забеляза малката русокоса фигурка, свита на кълбо под одеялото. Лицето й беше мъртвешки бледо и под очите имаше огромни тъмни кръгове. За момент Камила си помисли, че ще се разплаче. Попи отново изглеждаше на десет години с бледата си кожа и по детски отворена уста.

Дълго време Камила седя край леглото, наблюдавайки Попи, и си пожела тя отново да е десетгодишна. Тогава беше толкова сладко и послушно дете! Беше ли наистина, както твърдеше Люси, нейна вината, че толкова се бе променила?

— Под леглото има пъхната табуретка — обади се жената от съседното легло. — Така няма да ти се налага да стоиш права, миличка.

Като благодари на възрастната пациентка, Камила се наведе и измъкна изпод леглото малко дървено столче.

Мина един час. Попи продължаваше да спи така дълбоко, че дори шумът в пренаселената стая не можеше да я разбуди. Но Камила не бързаше. За да убие времето, отиде да потърси ваза, но тъй като всички бяха прекалено малки, донесе две. После подреди цветята и ги постави на нощното шкафче на дъщеря си, където тя щеше да ги забележи веднага щом се събудеше.

Най-сетне клепачите на Попи трепнаха и Камила се наведе към нея:

— Миличка, как се чувстваш?

Попи отвори очи, стреснато се приповдигна и отново се отпусна, стенейки в леглото.

— Съкровище, недей да се движиш — настоя Камила. — Трябва да лежиш спокойно. Да помоля ли доктора да ти даде нещо обезболяващо?

— Нищо не искам — измърмори Попи и отново затвори очи.

— Добре, миличка. Ще те отведа от това ужасно място още днес следобед. Ще те отведа в Кромуел Роуд Клиник, където ще се чувстваш по-удобно и ще се грижат по-добре за теб — Камила протегна ръка и погали тънката ръка на дъщеря си.

— Махай се.

— Какво, мила?

Попи отвори очи.

— Искам да ме оставиш на мира — ясно каза тя. — Не искам да ходя в никаква проклета клиника, нито пък искам да те виждам отново!

 

 

— Какво да правя с Попи? — обърна се Камила към Филип същата вечер. Не му бе казала, че дежурната сестра в отделението най-накрая я бе помолила да си върви, защото Попи се разстройваше, а това щяло да се отрази неблагоприятно в нейното състояние. — Вече изчерпах всичките си идеи! Защо не иска да има нищо общо с мен? Къде сбърках?

Не по-малко шокиран, Филип поклати глава.

— Виждала ли си се с нея, откакто се върнахме от Шотландия? Тя се държеше съвсем нормално, преди да заминем, като се изключи това, че отказа да дойде с нас, под предлог, че ще й бъде досадно.

— Оттогава насам нещо се е случило — притеснено каза Камила. — Не е възможно да е заради нашата връзка, защото още не съм й казала.

Той се усмихна и обви ръка около раменете й.

— Изглеждаш уморена, любов моя. Защо да не си легнем по-рано тази вечер? В случай че… Нали мога да остана тук тази нощ? Снощи се чувствах много самотен.

Камила обви ръце около врата му и се притисна към него.

— Разбира се, че искам да останеш тук тази нощ и всички следващи нощи занапред — след това добави: — Сега си ми нужен повече от всякога.

Филип погали шията й.

— Не можеш да си представиш колко много те обичам.

— Да ти кажа ли нещо? — тя погали косата му. — Аз също те обичам.

Когато той я целуна, всичко друго изчезна от съзнанието й: проблемите с Попи, служебните задължения в „Итън и Итън“, скръбта от смъртта на Малкълм. Всичко. Мислите й бяха изпълнени с устните и силните ръце на Филип, с усещането за тялото му, притиснато към нейното, и гласа му, който нежно шепнеше в ухото й. Когато беше с него, сякаш намираше съвършено свое подобие, с което запълваше празнините в живота си. С него се чувстваше така, сякаш се издигаше над света, над цялата вселена и никой не можеше да я достигне. Чувстваше се млада, силна, сякаш се бе родила отново и целият й живот лежеше пред нея.

— Хайде да се качим горе — прошепна той.

Тя се усмихна. Беше едва девет и половина. Какво, за Бога, щеше да си помисли Мейтлънд? След това се разсмя.

Да вървят по дяволите всички!