Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (17)

Шестнадесета глава

В неделя те оставиха „Гленкепъл Кастъл“, обвит в розовата мъгла на Шотландските планини, и се отправиха към Лондон.

— Трябва да се върнем тук някой ден — каза Камила, докато хвърляше прощален поглед към назъбените стени на замъка в далечината. — Прекарахме чудесно, нали?

Филип внимателно извеждаше колата през портала.

— Разбира се, че ще се върнем. Наистина прекарахме много добре. Ще идваме тук всяка година, за да празнуваме.

Камила не отговори, но се усмихна, трогната от вярата му в тяхното съвместно бъдеще. Само преди седмица това й се бе струвало невъзможно, но сега действително мислеше, че връзката им ще продължи дълго. Не е възможно, казваше си тя, двама души да се сближат толкова много само за да се разделят след това. Сега й се струваше, че винаги са били заедно, че са създадени един за друг и им е било предопределено да се превърнат в неразривно цяло.

 

 

В ранните часове на вечерта достигнаха предградията на Лондон и мъглата, мръсотията и шумът се изправиха пред тях като непреодолима преграда.

— Боже Господи, чудя се защо живеем на подобно място! — отбеляза Камила и вдигна прозореца на колата.

— Наистина е шокиращо, особено след като си прекарал толкова време в провинцията — съгласи се Филип и се присъедини към дългата върволица коли, която чакаше на Парк Лейн. Щеше да откара Камила вкъщи, преди да се върне в собствения си апартамент на „Пимлико“. Бяха решили обаче, че занапред той ще прекарва нощите си на „Уилсън Кресънт“.

— Ще се върна към осем и половина — обеща Филип, когато спряха пред къщата.

Мейтлънд, който я очакваше навън, отвори предната врата веднага щом мерцедесът спря. След това забърза да помогне на Филип за багажа.

— Добре дошли у дома, мадам, сър. Надявам се, че пътуването ви е минало приятно?

— Да, беше чудесно, благодаря ти — отвърна Камила.

След като бяха разменени обичайните любезности, тя се обърна към Филип:

— Ще се видим по-късно, мили.

Веднага щом се озова вътре, Камила реши да хване бика за рогата и незабавно да даде на Мейтлънд необходимите нареждания за предстоящата промяна. „В края на краищата, разсъждаваше тя, аз съм възрастна жена, която може да постъпва както намери за добре, а пък и това е моят дом. Ако Мейтлънд и съпругата му не одобряват, толкова по-зле за тях.“ Но първо искаше да разбере дали Попи си е у дома.

— Боя се, че не е, мадам. Цял ден не се е прибирала.

— Знаеш ли дали ще се върне за вечеря?

Той поклати глава.

— Напоследък мис Попи рядко вечеря вкъщи, мадам — устните му бяха присвити и влажните му очи проблясваха студено.

Изведнъж Камила забеляза в дъното на вестибюла няколко огромни кашона. На всеки с големи букви беше изписано: „Да се държи изправен с тази страна нагоре“.

— Какво е това? Нали не съм поръчвала да ми доставят половин дузина машини за миене на съдове? — пошегува се.

Лицето на Мейтлънд остана сериозно.

— Бяха докарани вчера следобед, мадам. Изрично ми бе поръчано да не ги отварям, за да можете да го сторите сама.

— Откъде идват?

— Тази картичка пристигна с тях — той й подаде малък бял плик.

Камила нетърпеливо го отвори, извади картичката и веднага позна цитат от Джийн Ъноил:

„Любовта, наред с всичко друго, е и подарък, който човек прави сам на себе си.

Винаги твой: Филип“

— Това са цветя! — задъха се тя. — Боже мой, но колко много е изпратил!

— Ще ви донеса нож, мадам — по лицето на Мейтлънд се бе разляла широка усмивка, докато отваряше плътните кутии.

Камила гледаше цветята поразена. Никога през живота си не бе виждала толкова много бели лилии. Те бяха хиляди, а стеблата им бяха потопени в малки кофички, подредени на дъното на кашоните.

— Божествено е! — възкликна тя и вдъхна тежкия им аромат. — Ще са ни необходими всичките вази в къщата.

Мейтлънд старателно постла един чаршаф върху килима на всекидневната, след което пренесе кашоните върху него.

— А сега ще отида да ви донеса вазите — обяви той, очевидно развеселен.

Когато се върна, Камила подметна, като че между другото:

— Впрочем, Мейтлънд, в бъдеще мистър Хамилтън ще живее тук. Той ще задържи и собствения си апартамент, но всяка вечер трябва да го очаквате за вечеря.

Мейтлънд дори не трепна.

— Разбира се, мадам — равно отговори той.

— Трябва да проверите дали с гардеробите всичко е наред, въпреки че не очаквам мистър Хамилтън да пренесе тук всичките си дрехи — продължи тя.

След смъртта на Дейвид без всякакво съжаление се бе освободила от дрехите му, защото наличието им в къщата й навяваше болезнени спомени. Знаеше много добре, че всички скринове и гардероби са съвсем празни, в случай че Филип реши да ги използва.

— Добре, мадам.

— Така! — бодро каза Камила. — А сега ще ни трябват още много вази. Може би дори и няколко кани. Колко жалко, че не сме предвидили някакво парти! Никога не съм виждала толкова много цветя наведнъж!

Час по-късно Мейтлънд все още мъкнеше от кухнята всички възможни съдове, подходящи за целта, а Камила беше изпразнила едва четири от всичките шест кашона.

— Това е лудост! — засмя се тя. Огромни вази, пълни с лъскави копринени цветове, украсяваха всяко кътче из всички стаи и вестибюла. Беше украсила също собствената си стая и дори банята. — Според мен трябва да донесем и няколко кофи. Като ги напълним с цветя, ще изглеждат много добре около камината.

— Добре, мадам. А какво ще кажете за гърнето за спагети? То ще побере доста и ще изглежда чудесно.

— Всичко, което можеш да намериш, Мейтлънд — съгласи се тя, смеейки се щастливо. — Също така и всичките купи и делви, които не са необходими на мисис Мейтлънд в кухнята.

Камила отметна разпиляната върху челото си коса и се отпусна на пети да си отдъхне. Както беше казала, това бе лудост, жестът на Филип беше малко показен, но въпреки това за нея беше най-радостният празник на любовта, който някога бе вкусвала. Искаше й се красивите благоуханни цветове да са живи винаги, за да изпълват стаите с прелестта и сладкия си аромат.

Когато Мейтлънд донесе две кофи, тя натопи бледозелените стебла в студената вода, без повече да си прави труда да нарежда цветовете един по един. Той постави пред нея шампаниера.

— Това е единственият останал свободен съд, мадам. Но ще свърши работа.

Камила погледна останалите цветя.

— Ще е достатъчно, Мейтлънд — огледа стаята и лицето й засия от удоволствие. — Невероятна гледка, нали? Навсякъде лилии, лилии…

Мейтлънд напусна стаята усмихнат. От много време мадам не е изглеждала толкова щастлива.

Погълната от работата си да реже стеблата, за да могат да се поберат в шампаниерата, тя внезапно вдигна очи и стресната забеляза, че Филип я наблюдава усмихнат от вратата.

— Скъпи! — възкликна тя. — Не те чух да влизаш… О, много ти благодаря за всичките тези цветя. Те са невероятни!

Протегна ръце към него. Изглеждаше великолепно, приклекнала на пода, с разпилени коси и сияещо от щастие лице.

Филип се приближи, отпусна се на колене до нея и я прегърна.

— Никога не съм те виждал такава… толкова млада и красива! — удивено призна той. С една ръка отметна косите й и нежно се загледа в очите й.

— О, Филип! — устните й докоснаха неговите. После бавно обви ръце около врата му. Ароматът, който лилиите пръскаха около тях, беше толкова силен, че ги замайваше.

— Обичам те! — задъхан каза той.

Вместо отговор, тя отново го обсипа с нежни, леки като докосване на крила на пеперуда целувки.

— Обичам те… обичам те… обичам те! — импулсивно възкликна тя. — Ти отново ме върна към живота! Направи ме толкова щастлива, когато вече смятах, че никога няма да мога да изпитвам щастие!

В първия момент думите й така го развълнуваха, че той не можа да продума, но когато я притисна към себе си, го заля такъв копнеж, че започна да я целува със страст, на която тя повече не можеше да устои. Притиснати един към друг, те се търколиха на пода, смачквайки останалите лилии, с което предизвикаха нова вълна от благоухание. Обхванати от някаква странна лудост, престанаха да забелязват всичко наоколо. Струваше им се, че са обвити в някакъв невидим пашкул и единственото нещо, което имаше значение, бе фактът, че взаимно си принадлежат.

Като в някаква треска тя отвръщаше на целувките му, докато той, забравил всичко друго на света, я притискаше към себе си и се въртеше с нея на пода, докато косите, дрехите и кожата им се пропиха с аромата на цветя, като през цялото време не преставаше да я целува и да й шепне, че я обича.

Изгубена в магията на мига, Камила не забеляза Мейтлънд, който тихо затвори вратата на стаята, преди да се отдалечи. За нея съществуваха само Филип и лилиите и не забелязваше нищо друго. Искаше го и трябваше да го има. Той и цветята бяха част от един свят, на който тя сега принадлежеше изцяло, затова го насърчаваше с викове на екстаз, докато го усети в себе си и започна да следва движенията му сред измачканите, ухаещи цветове.

Беше толкова далеч от всичко, което я заобикаляше, че не забеляза как вратата на всекидневната се отвори и на прага застана Попи, която ги наблюдаваше, поразена.

 

 

— Филип, какво искаш да кажеш с това, че ще прекарваш нощите в дома на Камила? — настойчиво запита Люси. — Какво не му е наред на твоя апартамент?

— Всичко му е наред. Точно сега съм тук, за да си приготвя всичко необходимо за обучението си в Академията по архитектура — обясни той и внезапно усети, че ще му е много по-трудно, отколкото си бе мислил, да обясни на майка си какво става.

— Тогава защо ще се местиш на „Уилсън Кресънт“? Много по-естествено би било, след като се върна от Шотландия, да се прибереш у дома.

Той си пое дълбоко въздух.

— За в бъдеще ще прекарвам всяка нощ в дома на Камила, мамо… с нея.

Забележката му беше посрещната с мълчание.

— Не разбирам — бавно каза Люси. — Шарлот каза нещо… но нали нямаш някаква интимна връзка с Камила?

— Да, имам.

— Филип! — ужасена извика тя.

— Какво нередно има? — извиси глас той. Прекалено късно осъзна, че е казал глупост, която щеше да даде на майка му възможност да каже точно онова, което не искаше да чуе.

— Защото тя е достатъчно възрастна, за да ти бъде майка.

— Възрастта тук няма нищо общо, мамо. Ние се обичаме. Нямаш представа колко сме щастливи. Така че какво значение има? Просто няколко години, през които си бил жив. Това, че някои хора са живели по-дълго от други, не ги прави по-различни от тях.

— Прекрасно знаеш какво имам предвид, Филип. Това ще съсипе живота ти! — драматично възкликна Люси.

— Не ставай смешна — изръмжа той. — Камила е най-прекрасната жена, която някога съм срещал. Няма друга като нея!

— Много добре знам каква е. Цял живот я познавам!

— Точно така! Е, стига! Защо тогава вдигаш толкова шум за нищо? — запротестира Филип.

— Защото е прекалено възрастна за теб. Убедена съм, че можеш и сам да го забележиш.

— Както вече казах, възрастта няма никакво значение.

Люси смени тактиката:

— Филип, безпокоя се само за твоето щастие. Камила е силна жена, изключително смела, но е и доста властна. Набързо ще те завърти на малкия си пръст, още повече като се има предвид колко е богата.

— „Който плаща, той поръчва музиката.“ Нали си чувал тази поговорка? Страхувам се, че тя ще започне да се налага, а това само ще те нарани.

— Разбира се, че няма! — разгневен, Филип изпита желание да затръшне слушалката. Беше безкрайно разочарован от майка си. Наистина бе очаквал, че тя ще се зарадва заради него.

— Учудвам се, че Камила е допуснала да се случи подобно нещо — продължаваше Люси, сякаш да се влюбиш беше нещо неприлично. — Изобщо не трябваше да те оставям с нея в Шотландия.

— О, за Бога! Не съм дете! — избухна той гневно. — Обичам Камила, тя също ме обича и точка по въпроса!

— Не, съвсем не е „точка по въпроса“ — разгорещи се и Люси. — Няма да ти позволя да съсипваш живота и бъдещето си по този начин. Баща ти ти купи апартамент и ти трябва да живееш в него. Не знам какво си намислил, като се впускаш в любовна връзка с жена, доста по-възрастна от теб, след като има толкова много млади момичета… Какво стана с Фиона? Тя беше чудесна, нали?

Но Филип вече не я слушаше. Майка му повтаряше едно и също като развалена грамофонна плоча, но нищо от онова, което казваше, не беше в състояние да промени решението му. Двамата с Камила бяха създадени един за друг и нищо и никой не можеше да му попречи да я обича.

 

 

След като прекара нощта, заключена в стаята си, Попи се измъкна на пръсти от къщата, преди останалите да са се събудили. Достатъчно ужасно бе да завари майка си да се въргаля по пода, крещейки в самозабрава, но да я види с Филип, който бе само малко по-голям от самата Попи, вече беше отвратително. Замаяна от шока, Попи се сви на леглото, трепереща. Дали майка й не беше пияна? Или пък бе взела някакви наркотици? В едно нещо обаче беше сигурна — Камила не е била нито прелъстена, нито изнасилена. Ако се съдеше по страстните стонове, които надаваше, докато се въртеше из пода, можеше да се предположи, че е страстен и равноправен партньор в онова, което ставаше, и според Попи то беше най-вулгарното нещо, на което някога бе ставала свидетел. Сексът беше само за младите. Не беше нещо, което можеха да си позволяват майките. Или поне не с момче, което можеше да им бъде син.

Наред с горчивото отвращение, Попи усещаше и ревност. Не знаеше дали защото, въпреки че никога не би го признала, тя също харесваше Филип, или пък просто се чувстваше пренебрегната, задето той бе харесал майка й повече от нея. Но каквато и да беше причината, тя лежеше, трепереща и изпълнена със съжаление, че не бе останала в квартирата на Дени, въпреки че той щеше да отсъства, тъй като, както й бе казал, се налагало да провери някои неща, свързани с „тайното оръжие“.

— Нещата започват да се нагорещяват, Попи — бе й съобщил той същата сутрин. — Не след дълго ще пристъпим към действие.

— Защо да не мога да дойда с теб? — попита тя.

Дени поклати глава.

— Къде отиваш?

— В района на Бристъл.

— В Бристъл? Какво има там? Това е доста далеч!

— Трябва да проверя някои неща. Не се тревожи. Утре ще се върна — в тона му се долавяше въодушевление, което се засилваше с всеки изминал ден, сякаш наближаваше някакво важно събитие.

— Голямата Марджи ще дойде ли с теб?

— Не, тя има да върши други неща — с лукава усмивка отговори Дени. — Ти ревнуваш от нея май, а?

Попи вирна брадичката си с достойнство.

— Не, не ревнувам. Голямата Марджи изобщо не ме интересува. Просто искам да знам какво ще правиш в Бристъл.

Дени игриво я потупа по задника:

— Съвсем скоро ще научиш и то направо ще ти ’земе акъла.

Бе отказал да й каже нещо повече, така че тя реши да се прибере у дома, да хапне нещо вкусно и да си легне след чудесна гореща баня.

Сега, след като си бе взела малко хляб и плодове от кухнята, преди Мейтлънд да се събуди, бързаше по „Уолсън Кресънт“ с намерението никога вече да не се връща вкъщи. Щеше да напусне училище, да се премести при Дени и да си намери някаква работа. Не, би искала повече да види майка си. Никога. Сцената, на която бе станала свидетел снощи, щеше да остане вечно запечатана в съзнанието й. А от аромата на лилиите щеше да й се повдига до края на живота.

 

 

— Защо движението тази сутрин е толкова натоварено? — обърна се Камила към Ферис на път към офиса на „Итън и Итън“. Задръстването около Хайд Парк Корнър беше толкова голямо, че те вече десет минути чакаха, без да могат да помръднат.

— Заради официалното посещение, мадам — обясни Ферис. — Няколко улици са затворени и движението е пренасочено по други.

— Бях забравила. Идва американският президент, нали?

— Да. Той и съпругата му пристигат тази сутрин на посещение при кралицата. Движението е затворено, защото ще се движат в открити карети от Виктория Стейшън до двореца.

Ферис и Мейтлънд проявяваха огромен интерес към кралското семейство и следяха всичко, което то правеше.

— Слава Богу, че денят е толкова хубав — продължаваше Ферис. — Във вторник вечерта кралицата ще даде в двореца вечеря в тяхна чест.

— Значи най-малко два дни движението в Лондон ще бъде невъзможно, така ли? Слава Богу, че нямам нужда от кола, освен когато ходя на работа — отбеляза Камила.

— Точно така, мадам.

Веднага щом влезе в офиса, Джийн топло я приветства.

— Вече бяхте започнали да ни липсвате, мисис Итън.

Камила се разсмя.

— Прекарах отпуската си приятно и независимо от драмата, на която станах свидетел, си отпочинах доста добре.

— Изглеждате великолепно — отправи й преценяващ поглед Джийн. — Сигурно сте доволна, че успяхте да стигнете до дъното на ужасната история в дома на баща ви.

— Да, така е… в известен смисъл — за миг върху лицето на Камила падна сянка. — Беше ужасно да разбера, че татко е бил убит, защото е знаел твърде много, но след информацията, която дадохме на полицията, се надявам, че скоро ще арестуват заподозрените.

— Имате ли някаква представа кой може да бъде?

— Замесени са толкова много хора, че не бих могла да съм сигурна. Очевидно става дума за добре организиран трафик на оръжие, който се оглавява от местния ветеринарен лекар.

— А той минаваше за приятел на баща ви, нали?

Камила кимна и сухо допълни:

— Добър приятел! А сега да се залавяме за работа, Джийн — настани се зад бюрото. — Донеси ми по дати всичко, което се е получило.

През следващите три часа Камила усърдно преглеждаше кореспонденцията, художествените проекти за новите стоки и финансовия отчет, който всяка седмица се изготвяше от счетоводството. Към обяд някой леко почука на вратата й.

— Виж кой е, Джийн — помоли Камила.

Беше Анабел, помощничката на Джийн, която изглеждаше доста уплашена.

— Какво има? — попита секретарката.

От мястото си зад бюрото Камила забеляза напрегнатото изражение върху лицето на момичето.

— Влез! — провикна се тя.

Анабел заговори с дрезгав шепот:

— Втората поща току-що пристигна и от канцеларията се обадиха в полицията. Наредиха ни да евакуираме цялата сграда — докато говореше, ръцете й трепереха.

— Но какво има? — извика Камила и скочи от мястото си.

— Според тях в една от пратките, адресирани до вас, има бомба, мисис Итън.

 

 

Камила и Филип седяха в библиотеката и гледаха телевизия. Тя бе прекарала целия следобед у дома, като отчаяно се опитваше да открие Попи, за да й разкаже за случилото се и да я предупреди да бъде предпазлива. Но никоя от съученичките й не я бе виждала скоро и нямаше представа къде би могла да бъде. Най-сетне Камила се отказа неохотно с надеждата, че дъщеря й ще се прибере за вечеря. Междувременно полицаите бяха претърсили щателно всички офиси в сградата на „Итън и Итън“, в случай че са били поставени и други експлозии, но досега не бяха открили нищо.

Ала само за една сутрин целият й живот се бе променил. От специалния отряд за борба с тероризма към Скотланд Ярд я бяха предупредили, че името й вече фигурира в черния списък на ИРА заради участието й в разкриването на дейността им в Ардачи. От този момент, докато бъдат събрани необходимите доказателства за извършването на арести, тя денем и нощем щеше да бъде под полицейска охрана. Помолиха я също така да бъде на разположение по всяко време. Дори след това някой от останалите на свобода членове на организацията би могъл да потърси отмъщение.

— Не мога да повярвам! — възкликна Филип, след като тя му разправи случилото се. — Това е ужасно, скъпа!

— Знам. Отвратително е да знаеш, че някой… или група хора желаят смъртта ти. Точно както са желали смъртта на татко — тихо допълни тя.

Ужасен, че наистина би могло дай се случи нещо, Филип я притисна към себе си, като проклинаше деня, в който се бе замесила в тази пъклена история.

— Смяташ ли, че ще го съобщят и по телевизията? — запита тя, заровила ръце в косите си.

— Когато откриха бомбата, наоколо се навъртаха много журналисти. Изобщо не мога да разбера как успяват да надушат толкова бързо, горещата следа. Имаше и няколко TV-камери.

Седнали на дивана, те се загледаха в новините, които започнаха с основната тема на деня — посещението на американския президент и съпругата му, пристигането им на летището, пътуването до Бъкингамския дворец и приветствията на кралицата и някои от другите членове на кралското семейство. Камила гледаше с невиждащи очи, а до слуха й не достигаше звукът на фанфарите, които съпровождаха каретите на високите гости. Мисълта й летеше на хиляди мили далеч, към едно малко рибарско селце, където баща й бе станал жертва на жестоки хора.

Филип я погледна нежно.

— Опитай се да не мислиш за това — каза, отгатнал мислите й.

Камила се обърна и леко се усмихна.

— Ще се опитам, мили, но бомбата, изпратена днес в офиса, ме накара да осъзная натиска, на който е бил подложен татко. Питам се дали е предчувствал, че ще го убият?

— За това трябва да попиташ Едит. Дали и тя е в черния списък на ИРА?

— Не знам, но бих могла да попитам в Скотланд Ярд. Ти също ще бъдеш предпазлив, нали? Специално се осведомих за теб и Попи, но, изглежда, съм им нужна само аз. Горкият Ферис ще е принуден да проверява мерцедеса всяка сутрин, преди да ме откара до офиса, а Мейтлънд трябва да съобщава за всяка пратка, която буди подозрения.

— Ама че неприятна история! — възкликна той и поклати глава. След това стисна ръката й и посочи към екрана. — Гледай! Ето го твоя офис!

Кадрите показваха сградата на „Итън и Итън“ на Апър Гросвентър Стрийт, блокирана от няколко полицейски коли със сини лампи, които не позволяваха на минувачите да се приближат прекалено близко.

— Днес по обяд в пощенското отделение на рекламна компания „Итън и Итън“ бе открит малък пластичен експлозив — съобщаваше говорителят. — Антитерористичните отряди успяха да открият и обезвредят бомбата, така че инцидентът мина без последствия. Полицията в Метрополитън обаче предупреждава…

— Поне не съобщиха името ми — облекчено въздъхна Камила. — Достатъчно ми е да знам, че съм издирвана жена и без целият свят да е наясно, че става въпрос за мен. Но това, което ме притеснява, е, че тази история ще се отрази зле на бизнеса ми. Кой ще пожелае да се срещне с мен в офиса след случилото се?

— Но нали денем и нощем ще има полицейска охрана?

Камила кимна.

— Не съм сигурна дали това няма още повече да влоши нещата, след като непрекъснато ще напомня на клиентите ми, че положението може да стане опасно.

Когато в този момент телефонът иззвъня, тя подскочи нервно.

— Дали не е Попи? Помолих всичките й приятелки да й предадат, че искам да говоря с нея, в случай че им се обади.

Филип скочи на крака.

— Да се обадя ли аз?

Мейтлънд обаче го бе изпреварил и вече говореше от вестибюла: ще провери дали мисис Итън си е вкъщи, но кой се обажда, моля?

След това влезе в библиотеката.

— Търси ви мисис Хамилтън, мадам.

Лицето на Камила помръкна.

— О, надявах се, че е Попи. Благодаря ти, Мейтлънд. Ще говоря оттук.

Филип изведнъж се напрегна и й хвърли предупредителен поглед.

— Тя знае за нас — прошепна той. — Казах й тази сутрин.

— Е, и?

Той направи гримаса:

— Не беше очарована.

Камила въздъхна:

— Точно от това се страхувах.

— Е, успех!

Камила вдигна слушалката и въпреки че сърцето й се свиваше, заговори весело:

— Люси! Колко хубаво, че се обаждаш! Впрочем точно смятах да ти позвъня, Филип разказа ли ти за приключенията ни в Крийгнеч? Току-що го съобщиха по новините — разбираше, че преиграва, но въпреки че приятелката й продължаваше да мълчи, тя вече бе доловила гнева й.

— Да, чух нещо такова — най-сетне проговори Люси. — Камила, можем ли да обядваме заедно?

— Господи, Люси, за десет дни напред имам уредени бизнес обеди. Но какво ще кажеш за вечеря? Антъни върна ли се вече от риболов? Защо не ми дойдете двамата на гости? Утре добре ли е? Или пък в сряда?

— Предпочитам да те видя насаме — сковано възрази Люси. — Предполагам, че можеш да ми отделиш малко време за един малък обяд. Или поне за по един чай?

В гласа на Камила се долови съжаление и тъга.

— Сърдиш ми се заради Филип, нали? — откровено запита тя. — Дори си готова да направиш сцена. Защо тогава не дойдеш утре за по едно питие? Ще се прибера от офиса към шест.

— И ще бъдеш сама?

— Да.

— Добре. Това наистина е много сериозно. Не мога да ти позволя да съсипеш живота на Филип. Трябва да поговорим…

— Малко силно казано, не мислиш ли? — прекъсна я Камила, Филип я наблюдаваше, досещайки се какво казва майка му. — Повярвай ми, Люси, няма за какво да се тревожиш — въпреки че беше очаквала това, тя бе дълбоко наранена, че най-добрата й приятелка не споделяше нейното щастие. Нещо по-лошо — категорично му се противопоставяше.

Когато затвори телефона, тя се обърна тъжно към Филип:

— Както каза и ти, майка ти не приема много ентусиазирано връзката ни.

— Не й обръщай внимание. Знаеш какви са майките, особено когато става въпрос за синовете им. Обзалагам се, че ако Хенриета се влюби в някой четиридесетгодишен, тя ще сметне това за очарователно.

 

 

Попи пристигна в квартирата на Дени същата сутрин и с почуда го видя да лежи на леглото, страдащ от тежък махмурлук.

— Мислех, че вчера си заминал за Бристъл — започна тя и се хвърли върху сивите одеяла, с които се беше завил.

— Я задръж малко! — тросна се той. — Главата ми се пръска.

Тя се изтърколи до него и зарови лице във врата му.

— Кога заминаваш?

— По-късно днес.

— Не мога ли да дойда с теб? Дени, вземи ме с теб! — помоли се тя. — Ако е нещо тайно, няма да кажа на никого. Пък и вече нямам с кого да споделям — тъжно додаде тя.

Дени въздъхна.

— Може би ще можеш да дойдеш — предаде се той. — Но гледай да държиш устата си затворена.

— Обещавам! — бързо отвърна тя. — Знаеш, че можеш да ми имаш доверие!

Два часа по-късно Дени седна зад волана на един микробус, който бе взел назаем от приятел, и двамата се отправиха към Бристъл. Когато пристигнаха в града, той се насочи към противоположния край и зави надясно.

— Къде отиваме? — с любопитство запита Попи. Пътуването бе преминало в мълчание, защото Дени заяви, че главата все още го боли.

— На едно място — лаконично отвърна той. Караше из криволичещия извънградски път с висока скорост, от което микробусът непрекъснато се клатушкаше от едната страна на другата и въпреки предпазния колан, Попи трябваше да се улови здраво за седалката, за да се задържи изправена. След това рязко изви наляво, прекоси една тъмна гъста горичка, преди отново да излезе на открито. Пред тях, в края на пътя, се намираше изоставена фабрика, която представляваше грозна сбирщина от сиви сгради с ламаринени покриви. Никъде не се виждаха прозорци и врати, а всичко наоколо бе заградено с ограда от бодлива тел.

Дени спря пред металните врати, на които висеше надпис: „Частна собственост. Влизането строго забранено“. Сложи ръка на клаксона и силно го натисна.

— Какво е това място? — запита тя.

Дени се наклони напред, за да вижда по-добре през предното стъкло, и не й отговори.

— Къде ли са тези идиоти? — измърмори на себе си той и отново натисна клаксона.

В този момент иззад една от сградите се появи мъж в избелели дънки и мръсен потник. Щом забеляза Дени, той забърза да отвори вратите.

— Най-после! — рязко извика Дени. — Къде са останалите?

— Вътре — кимна към постройката мъжът.

— Добре, да вървим — Дени скочи от колата и като се обърна към Попи, изкомандва: — Попи, ти ще ме чакаш тук!

— Не. Идвам с теб — решително заяви тя и последва Дени и мъжа през плъзгащите се метални врати. В мига, в който влязоха в сградата, въздухът беше раздран от оглушителен и яростен кучешки лай и тя уплашено се отдръпна назад.

— Няма страшно, вързани са — извика през рамо Дени.

Попи предпазливо влезе в сградата, която приличаше на авиационен хангар, но тъй като единствената светлина проникваше през двете капандури на покрива, бяха й необходими няколко минути, преди очите й да привикнат към мрака. Гледката, която я очакваше, я ужаси още повече. Завързани на едната стена сред собствените си изпражнения и локви от урина, стояха около петдесет свирепи, полугладни кучета. Малко извън обсега им бяха разхвърляни няколко къшея корав хляб. Те се опитваха да ги достигнат на късите си каишки и очите им проблясваха гневно.

Като гледаше да стои колкото може по-далеч, Попи попита:

— Какви са?

— Кръстоска между ротвайлери и питбули — в гласа на Дени се долавяше гордост. — Отдавна ги отглеждаме. Запознай се с Том. Той се грижи за тях през цялото време.

Том огледа Попи, облечена в странните си дрехи и с обичайния ужасен грим, и изглежда, я хареса.

— Къде са другите? — обърна се към него Дени.

— Отзад — той ги поведе през вратата и Попи се озова в нещо, което очевидно е било канцелария по времето, когато фабриката е функционирала. От двете страни на тесен коридор бяха разположени малки, преградени с опушени прегради отделения и на слабата светлина, която проникваше от прозорците на горната част на стените, Попи забеляза група мъже, някои от които бяха насядали на походни легла и играеха карти, а други гледаха портативен телевизор.

— Ей, здрасти! Как сте? — весело поздрави компанията Дени.

Неколцина се приближиха към него, а останалите само махнаха с ръка и нехайно извикаха:

— Добре.

— Искаш ли една глътка? — обърна се Том към момичето.

— Да, ако обичаш — отвърна Попи.

След като вратата беше затворена, кучетата като че ли спряха да лаят и разговорът можеше да се води с по-нормален тон. Подадоха й евтина чаша, изпускаща пара, и тя отпи с удоволствие.

— Значи готови сме да тръгнем, а? — обърна се Том към Дени.

— Аха. Утре вечер.

— Ами превоз?

— Всичко е уредено. Ще тръгнете оттук в пет.

— В пет сутринта?

— В пет следобед бе, идиот! — гневно извика Дени. — Я си събери ума. Няма да нападнем преди девет вечерта. Къде ще се размотавате целия ден, ако тръгнете оттук още сутринта?

Страните на Том пламнаха и той сви рамене.

— Е, вече знаете какво трябва да правите — Дени шумно сръбна от чая си. — Вече поговорих и с останалите, но вие сте основната ни сила. Ясно?

— Да. Всичко ще бъде наред. Те са готови.

— Хората или кучетата?

— И двете.

Доволен, Дени се обърна към Попи.

— Ти стой тук. Аз трябва да поговоря с останалите — нареди той.

Изгаряща от любопитство, тя се подчини и седна на един твърд метален стол. Нещо щеше да се случи, но не можеше да разбере какво. Какво общо можеха да имат тези кучета с предстоящия бунт? И кои бяха тези мъже, които прекарваха времето си тук, сякаш изоставената фабрика беше затвор?

Дени минаваше от отделение на отделение като дежурен офицер и на Попи много й се искаше да може да чуе какво им говори.

Най-после той се върна.

— Хайде, Попи. Свършихме си работата тук.

Тя с готовност скочи на крака.

— Добре. Готова съм.

— Да тръгваме тогава.

Том отново ги преведе покрай кучетата. Въздухът още веднъж се изпълни с оглушителен лай, докато кучетата се дърпаха на късите вериги, опитвайки се да ги достигнат с оголени зъби. Том държеше в ръката си пръчка, с която мимоходом ги шибаше по главите, което ги озлобяваше още повече.

Дени се засмя:

— Добре си ги обучил, Том.

Попи се отдръпна назад, знаейки, че ще бъде разкъсана на парчета, ако металните халки се изскубнат от стената. Том изглеждаше доволен.

— Гладуването и боят правят чудеса — съгласи се той, надвиквайки невъобразимата глъчка.

Най-накрая, изоставяйки шума и вонята зад себе си, те се озоваха на чист въздух. Разтреперана, Попи се качи в буса и усети, че й се повръща. Дени седна до нея и запали мотора. Том отключи металните врати и миг по-късно те се движеха по обратния път с висока скорост.

— Какво, за бога, беше това? — запита Попи.

— Просто наех няколко момчета, които така или иначе нямат къде да отидат — кратко отвърна той.

— И защо?

— Защото са бивши затворници. Много гадно от страна на правителството е това, че не дава пукната пара за тях, след като ги пуснат — Дени я погледна изпитателно, сякаш искаше да прецени доколко може да й има доверие.

Тя инстинктивно долови мисълта му.

— На никого няма да кажа — каза тихо. — Обещавам ти, Дени.

— Вдругиден това няма да има значение.

— Защо?

— Във вторник ще пристигнат в Лондон, за да вземат участие в бунта. Днес им дадох последни нареждания, така че сега знаят какво трябва да правят.

— А тези отвратителни кучета?

През лицето му за миг премина усмивка.

— Те са нашето тайно оръжие. Тези и още стотици като тях се отглеждат през последните две години из цялата страна.

Попи го погледна объркана:

— Нищо не разбирам! Какво общо имат те с бунта?

Той се изкикоти.

— Скоро ще разбереш.