Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (25)

Двадесет и четвърта глава

Към пет часа Филип реши, че не може да чака Камила да му се обади след вечеря. Искаше да разбере дали е пристигнала и дали всичко в Крийгнеч е наред. Беше му интересно да узнае как се разбират с Едит, но повече от всичко искаше да чуе гласа й и да й каже колко много я обича. Въпреки че беше изминал само един ден, тя вече му липсваше ужасно и мисълта за дългата самотна вечер, която го очакваше, го потискаше.

Но на мобифона не отговори никой и той намръщено постави слушалката обратно. Може би е отишла да се поразходи. Или пък беше оставила мобифона си в колата. Без съмнение вече бе стигнала до къщата, защото по-рано тази вечер бе разговарял с нея. Надяваше се, че няма да се увлече в разговорите с втората си майка дотолкова, че да забрави обещанието си да му позвъни. Без нея не беше на себе си. Опита се да се съсредоточи върху учебника си, но историята на архитектурата на Банистър Флечър не можеше да задържи вниманието му. Когато телефонът иззвъня, той се хвърли върху него, шепнейки името на Камила.

— Какво ще кажеш да дойдеш на вечеря утре вечер, миличък? — говореше майка му.

— И защо? — в гласа му ясно си личеше разочарованието му.

— Какво искаш да кажеш с това „защо“? Защото искаме да те видим, затова. Ще бъде семейна вечеря.

— Защото Камила в момента я няма, нали? Докато беше тук, не ме канеше да вечерям у вас!

— О, Филип, не говори така — замоли се Люси. — Толкова ми липсваш. Има ли нещо странно в това? Помислих си, че ще бъде прекрасно да прекараме заедно една спокойна вечер без кавги и разправии. Не можем ли?

— Това няма да промени нищо, нали? Ти все още не одобряваш връзката ми с Камила, нали? — болката му го правеше агресивен.

— Филип, ненавиждам това, което става между нас. Никога преди не си разговарял така с мен.

— Ти си виновна за това, мамо! Ако приемеш Камила като моя приятелка, всичко ще се оправи. Не мога да разбера защо ти е толкова трудно да го сториш! При това така добре я познаваш. Искам от теб само да се примириш с положението.

Последва продължително мълчание и после Люси тихо каза:

— Не мисля, че бих могла, миличък. Ще бъде нечестно да се преструвам, че нямам нищо против. Против съм, разбира се, и то категорично, защото тя застана между теб и твоето семейство и пречи на учението ти. В крайна сметка ти ще бъдеш наранен, а и Попи се чувства много нещастна.

Сега Филип мълча дълго, сякаш премисляше думите на майка си.

— И това е последната ти дума, така ли?

— Но не бива да се отделяш от нас заради това!

— Мамо, ние с Камила живеем заедно. И нищо повече не може да се каже по въпроса.

— Филип, аз…

Ала той вече бе затворил телефона и тя стисна в ръка притихналата слушалка.

В този момент в стаята влезе Попи.

— Какво ти каза? — полюбопитства тя, досещайки се, че се бяха скарали.

— Господи, Камила го е омагьосала! — възкликна Люси и отпусна безпомощно ръце. — Не иска да дойде. Изобщо не мога да го накарам да мисли разумно.

— Нали ти казах? Нали те предупредих, че майка ми е изключително властна! Ако иска нещо, просто си го взима. Откакто татко загина, тя много се промени — допълни момичето и избухна в сълзи.

— Попи, миличка! — Люси се втурна към нея и я прегърна, мигом забравила собственото си нещастие. — Толкова съжалявам, че си така разстроена заради майка си.

Попи продължаваше да хлипа:

— Тя беше толкова добра… толкова забавна… толкова мила. Но сега не се интересува от нищо… и на мен започва да ми липсва майката, която имах някога.

Люси започна да я утешава като малко дете. Казаното от Попи беше вярно. Камила наистина се беше променила след смъртта на Дейвид и това обясняваше много неща. Тя гледаше на Филип като на последен шанс да обича и да бъде щастлива и с нокти и зъби щеше да брани този шанс, без значение какво щеше да й се наложи да стъпче по пътя си. Една част от Люси можеше да я разбере, да разбере трагичния начин, по който някои жени приемаха годините, след като прехвърлеха четиридесетте, можеше да осъзнае, че понякога човек се влюбваше против волята си и често обектът на тази любов беше съвсем неподходящ. В любовта нямаше логика, тя беше сляпа и Люси горещо желаеше не нейният син да бъде последната авантюра на Камила. Но какво бе станало, питаше се тя, със симпатичния Джефри Хенеси, който очевидно бе луд по Камила? Колко подходяща би била връзката с него. Близо петдесетгодишен, свободен, преуспяващ и очарователен. От него щеше да излезе чудесен съпруг за Камила. За миг Люси си помисли дали да не му се обади, да му се довери и да го помоли да сложи край на връзката между сина й и Камила. Но почти веднага осъзна, че ако го стори, ще нарани Филип. Ако на тази история й бе писано да свърши, то този, който трябваше да сложи точката, бе именно той.

— Не се разстройвай, Попи — утешително каза Люси. — Мисля, че майка ти в момента изживява труден период и се опитва за последен път да докаже сама на себе си, че все още е красива жена, привлекателна за мъжете. След време всичко ще свърши, уверявам те — „горещо ще се моля на Бог за това“, мислено довърши тя.

— Млада и привлекателна! — рязко възкликна Попи. — Но как може човек на нейните години да е привлекателен?

Люси потисна усмивката си.

— Двете с майка ти сме на една и съща възраст. Въпреки че аз не се чувствам чак толкова млада, надявам се, че все пак не съм непривлекателна!

Попи я изгледа сериозно.

— За жена на твоята възраст наистина изглеждаш добре — заяви тя с типична за възрастта си безцеремонност. — Но ти не би се захванала с някой младеж, нали?

Люси се опита да си отговори честно на този въпрос. Разбира се, нейният брак с Антъни се бе оказал много сполучлив и това променяше нещата. Опита се да си представи, че е самотна, копнееща за любов и разбиране, за някого, с когото да сподели живота си, при това на половината на нейните години. Трябваше да признае, че подобна перспектива й се струваше примамлива и вълнуваща. Но после си помисли за усилията, които трябваше да полага, за да заличи следите, които годините бяха оставили върху нея — посивелите коси, бръчките около очите и първите признаци на оформящата се двойна брадичка, увисналия от бременностите корем, очилата, които й бяха необходими всеки път, когато искаше да прочете нещо…

Внезапно избухна в смях.

Попи престана да хълца и я погледна изненадано.

— Кое е толкова смешно?

— Никога не бих могла да го направя! — кикотеше се тя. — Дори след милион години! Да се опитваш да поддържаш формата си и да изглеждаш млада е дяволски трудна работа. Истински кошмар! Господи, една жена не може да прекара целия си живот в диети, из козметичните салони и винаги да седи само в сянката на притъмнена лампа! А нощите биха били още по-ужасни! Не! По-добре да се примиря със затлъстяващото си тяло и да се откажа завинаги от подобен род развлечения!

 

 

След разговора с майка си Филип звънеше на Камила през петнадесет минути, но все още не можеше да се свърже с нея. Най-сетне, неспособен повече да понася тревогата и напрежението, той позвъни в Скотланд Ярд и помоли да го свържат с инспектор Причърд. Той беше поставил охрана на Камила и беше отговорен за безопасността й.

— Съжалявам, но инспектор Причърд не е дежурен тази вечер. Не искате ли да разговаряте с неговия колега сержант Дънкън?

— Благодаря ви — веднага щом го свързаха, Филип бързо разказа всичко за пътуването на Камила.

— Ще се заема с това, но не мисля, че има нещо обезпокоително в Ардачи — заяви Артър Дънкън. — Правим редовни проверки в района и нямаме сведения за нови опити за трафик на оръжие. Смятам, че отървахме района от всички привърженици на ИРА. Колегите не са забелязали нищо подозрително напоследък.

— Бихте ли проверили дали мисис Итън е добре? Проблемът е, че телефонът е изключен, но ще ви оставя номера на мобифона й, въпреки че тя не отговаря.

— Добре. Благодаря. Ако има нещо, ще ви се обадя, но сигурно не по-рано от утре сутринта.

— Добре.

Съвсем не беше добре, нито пък много успокоително, мислеше си Филип, но нищо повече не можеше да направи. Въпреки това обаче реши да продължава да прави опити да се свърже лично с нея през цялата нощ.

 

 

Камила се вцепени от ужас. Не можеше да мисли. Не можеше дори да се помръдне. Паниката парализираше крайниците и съзнанието й. Тя беше в капан… беше в капан. Очите й виждаха само металната решетка на прозореца. Слухът й долавяше само тишината, в която тънеше цялата къща. Така беше… беше се оказала в капан. Беше привлечена в него от организация, която бе убила баща й, съпругата му, а сега се готвеше да убие и нея. „Колко още, Боже Господи, колко още щеше да се наложи да чака, докато старинната къща избухне в пламъци? Татко, мълчаливо се замоли тя, татко, кажи ми какво да правя?“ Сълзи на ужас я заслепиха. Гърлото й се разкъсваше от ридания. Нямаше да седи, заключена в тази стая, и да чака да бъде погълната от пламъците…

И тогава, внезапно, като отговор на молитвата й, тя си припомни, че баща й й беше показал едно тайно помещение, от което чрез таен вход се влизаше откъм библиотеката. Предишните собственици бяха съхранявали там среброто си, но Малкълм със смях бе твърдял, че няма достатъчно сребърни съдове да запълни дори един рафт в тайника, така че изобщо нямаше намерение да го използва. Но къде беше? У нея бавно се зараждаше нова надежда. Спомняше си, че се намираше в един панел, който представляваше част от библиотеката, която заемаше цялата стена. Но кой точно панел? И от коя страна на библиотеката? Как се отваряше? Дали трябваше да дръпне нещо, или да натисне някакъв бутон, скрит измежду безценната колекция от книги на баща й? Или пък някаква дръжка?

Започна да се лута напред-назад, опипвайки с ръце лавиците. Когато бе дошла тук за първи път, Малкълм й бе показал как действа механизмът и я бе въвел в малката квадратна стаичка, която отвътре изглеждаше като отделение в бюфет. Щом се бяха озовали вътре, той бе натиснал някаква ръчка, която отвори отсрещната стена и те се намериха в коридора, минавайки през малък маркиран отвор в облицованата с дъб стена. Това беше единственият възможен начин да избяга. Ако можеше само да открие тайния отвор в библиотеката, би могла да мине през тайника и да излезе от другата страна. Тогава може би… може би щеше да успее да се спаси? Беше сигурна, че никой друг не знае за това скривалище. Обливайки се в пот, с треперещи ръце, тя се опитваше да си припомни как баща й бе отворил вратата. Дали не беше повдигнал нещо? Или пък обратно, беше натиснал някакъв бутон? Беше сигурна, че се е ориентирала към правилната част от библиотеката, защото тази стена граничеше с коридора, докато останалите разделяха библиотеката от гостната.

Внезапно дочу тътнещ звук откъм коридора. Сякаш някой местеше тежките мебели по стълбите. Чуха се стъпки, след това мъжки гласове…

— Тя е в библиотеката — извика някой и стъпките се чуха по-отблизо.

Господи, къде, къде беше онази ръчка, която отваряше скривалището зад библиотеката?

Стъпките се чуваха до самата тежка врата на стаята и точно в този миг нещо под дланта на Камила поддаде. Натисна по-силно и съвсем безшумно, като добре смазана врата, целият панел с тежки библиотечни рафтове бавно се отмести. В същия момент, в който чу превъртането на ключа в ключалката, тя се пъхна в тесния отвор и дръпна вратата обратно. С леко щракване отворът се затвори. Из стаята се разнесоха разгневени гласове. Наоколо се чуваха тежките стъпки на подковани ботуши. Можеше да си представи изумлението им, когато бяха намерили стаята празна — същата тази стая, от която, според Аластър Рос, никога не би могла да избяга.

Няколко минути Камила дишаше тежко, опитвайки се да се успокои. Изпитанието съвсем не беше свършило. Сега трябваше да разбере как се отваря противоположният изход на тайника. А след като го отвори, трябваше първо да се убеди, че коридорът е безлюден. Междувременно се ослушваше, за да разбере онова, което ставаше около нея. Из библиотеката, коридора и нагоре-надолу по стълбите се чуваха мъжки гласове, тропот на тежки обувки и стържещият звук на влачени по пода мебели. Очевидно Аластър и хората му задигаха всичко, което можеха, преди да подпалят къщата. Ако в този момент се появеше в коридора, щяха да я застрелят на място.

Струваше й се, че са изминали часове, а все още можеше да чуе приглушени гласове и трясъците на размествани предмети. В скривалището беше горещо и задушно. Вече бе започнала да проявява признаци на клаустрофобия, но знаеше, че трябва, да остане там. Нямаше представа колко още би могла да издържи, но съзнаваше, че е прекалено рано да се измъкне. Струйки пот се стичаха по врата и между гърдите й. Дланите й бяха влажни и й бе все по-трудно да диша. Може би имаше начин да открехне съвсем леко входа, за да влезе малко чист въздух, без да бъде забелязана? Без да може да вижда нищо в абсолютната тъмнина, тя се пресегна към отсрещната стена и веднага докосна един рафт. Плъзна ръка по най-горната му част, но усети само напластилия се прах. Опипом продължи да търси някаква ръчка или копче, но не можеше да открие нищо такова. И все пак беше сигурна, че точно по този начин баща й бе успял да отвори входа, водещ към коридора. Започна да претърсва пипнешком цялата стена, дращейки и удряйки ръцете си из ръбовете на лавиците, докато почувства, че върху кокалчетата й избиха капки кръв, но все още не успяваше да намери онова, което търсеше. Нищо. Заля я вълна от нова паника. Нима се бе оказала затворена в тази гробница! Независимо дали терористите бяха още тук или не, трябваше да се измъкне, защото иначе щеше да се задуши.

Като се опитваше да диша бавно, пестейки всяка глътка въздух, поднови търсенето си. Трябва да е някъде тук. Беше видяла баща си да натиска нещо… Защо, мислеше си Камила, защо не бе обърнала повече внимание тогава? Отчаяно проучваше с ръце другите стени — високо над главата си и по пода търсеше нещо, което трябваше да се натисне или издърпа. Ръцете й трепереха така, че едва успяваше да контролира движенията им. Топла, лепкава кръв се стичаше на струйки от пръстите към китките й. Опита да проучи стената, която беше от лявата страна. Нищо, освен празни рафтове. Обърна се надясно. Гладка, хладна стена, вероятно направена от метал. Също като тази, която стоеше зад нея. И никакви ръчки, никакви бутони. Нищо. Горещината ставаше все по-непоносима. Още чуваше шум откъм централната част на къщата. Ужасена, тя разбра, че в непрогледната тъмнина бе изгубила чувството си за ориентация. Вече не можеше да разбере откъм коя стена се беше промъкнала тук. Помещението беше квадратно. Пред нея или отзад се намираше тайният вход откъм библиотеката? Може би отляво или отдясно? Обезумяла от ужас, започна да блъска с юмруци по най-близката стена. Дори и да я чуеха, терористите не биха могли да я измъкнат оттам. Никой не би могъл, освен ако не беше запознат с действието на тайния механизъм.

На ръба на припадъка, Камила се отпусна на пода, парализирана от ужас. И тогава се случи най-страшното… Прокрадвайки се през невидимите пори на стените, помещението бавно се изпълваше с мирис на пушек.

 

 

Сам в апартамента си на „Пимлико“, Филип се опитваше да се концентрира върху учебника, но мислите му постоянно се връщаха към Камила. Беше вече сериозно притеснен, въпреки че го бяха уверили, че няма никакви основания за тревога. Отново набра номера на мобифона й, но някак си инстинктивно усети, че никой няма да му отговори. Ако телефонът й беше някъде наблизо, тя вече трябваше да му се обади. Какво, за Бога, ставаше? Като отмести тетрадките и учебниците си, излезе от малката си всекидневна и отиде в кухнята да си направи кафе. Нямаше да може да заспи, освен ако не поговореше с нея. Какво би могло да се случи? Отново и отново прехвърляше наум плановете й за това пътуване. Ами ако изобщо не е стигнала до селото? Ако й се е случило нещо по пътя? Тази мисъл, която не бе минавала през съзнанието му до този момент, го изпълни с нови страхове. Може би е катастрофирала? Или пък е останала без бензин сред планинските пътища, на хиляди мили далеч от всяко цивилизовано място? Или пък се е заблудила по пътя? Пътищата в провинцията толкова много си приличат, заобиколени от планини и гори. Ако е сбъркала пътя, може да не е успяла да се добере до Ардачи, преди да се стъмни, и да е решила да прекара нощта в някой хотел.

Тласкан от импулса на тези предположения, той отново отиде до телефона във всекидневната. Това беше единственото нещо, което би могъл да прави, вместо да седи безпомощен и да очаква да стане чудо и Камила да му се обади. Започна да звъни из болниците и полицейските участъци в Лондон и Глазгоу, в случай че е станала катастрофа. Това щеше да му помогне да прекара дългите самотни часове, докато не преставаше да се пита какво ли би могло да се случи. И може би нямаше да го остави да полудее.

Два часа по-късно все още се намираше в същото неведение. Между отделните позвънявания в болниците и полицейските участъци на всички по-големи градове по пътя не преставаше да набира номера на мобифона на Камила. Нямаше рапорт за станало пътнотранспортно произшествие, но го бяха посъветвали да се обърне към Кралския автомобилен клуб и да ги помоли да се опитат да проследят пътя на колата й, в случай че се е повредила. Към полунощ, все още не беше успял да открие нищо. Отчаян, Филип се хвърли върху леглото си и впери поглед в белия таван, сякаш се надяваше там да намери отговора. Ако нещо се беше случило с Камила… Не можеше да понесе подобна мисъл. Проклинаше се, задето я бе пуснал да замине сама за Шотландия. Ако я беше сполетяла някаква беда, никога нямаше да си го прости. Съвсем безпомощен, той си спомни, че дори нямаше кола, с която би могъл веднага да напусне Лондон и да тръгне да я търси. Обзет от чувство за вина, обезумял от притеснение, Филип се проклинаше, задето не й бе попречил да замине. В три часа сутринта все още лежеше буден и му се струваше, че тревогите на тази безкрайна нощ едва сега започват.

 

 

В малкото помещение, където Камила се бе свила — сама и уплашена, лютивата миризма на пушек ставаше все по-силна. Беше толкова задушно, че тя можеше да поема въздуха само на малки глътки. „Поне да можех да виждам“, помисли си тя, докато отново се залови със стените. Единственото, което искаше сега, беше да се измъкне от тази стаичка, дори ако това означаваше да се озове отново в библиотеката.

Всичко друго беше за предпочитане пред възможността да остане затворена в това малко пространство, докато пламъците стигнат дотук и я изгорят жива, преди да разрушат всичко наоколо.

Шумът от стъпки и тътрещи се предмети бе престанал и наоколо бе настъпила зловеща тишина. Аластър Рос и хората му сигурно бяха напуснали къщата веднага след като я бяха подпалили. Така или иначе те щяха да я убият, независимо дали щеше да се намира в библиотеката или скрита в малкия тайник, но сега Камила горчиво съжаляваше, че е избрала да избяга по този път. В библиотеката би могла да разбие прозореца, за да може да диша, въпреки че не би могла да избяга. Може би тогава щеше да дочака идването на противопожарните коли, които местните хора щяха да повикат веднага след като забележеха пушека. Но без значение е сега кой щеше да дойде, защото никой нямаше да може да я намери. Нямаше дори да разберат, че е вътре. Всички щяха да мислят, че пожарът е бил предизвикан от късо съединение и къщата е била съвсем празна.

Внезапно, обладана от паника, тя започна да крещи и да удря по стените с окървавените си юмруци:

— Не искам да умра!… Изведете ме оттук!

В тясното затворено пространство виковете й отекваха приглушено дори за нея самата и безнадеждността на ситуацията я изпълни с отчаяние.

Миризмата на изгоряло ставаше все по-силна. След колко време пламъците щяха да стигнат до нея? Заслепена от нови вълни надигаща се паника, изгубила всякаква представа за посоките, отново се хвърли към стените. Чувстваше се като слепец, затворен в гробница! Чу се пращене. Огънят сигурно беше много по-близо, отколкото си бе мислила… миризмата на пушек ставаше все по-непоносима и вече изгаряше ноздрите й. И тогава… Камила застина неподвижно, всеки нерв от тялото й се изопна и тя напрегна мислите си, за да може да определи онова, което бе усетила. Върху лицето си бе почувствала някакъв леден полъх. Пое дълбоко дъх, въпреки че въздухът бе натежал от пушек. Беше леден, но ободрителен. Той пареше очите й, но беше въздух, свеж въздух.

Камила се обърна към посоката, откъдето идваше, но ръцете й все още не напипваха нищо. Пристъпи напред с протегнати ръце, почувства допира със стената… с един от рафтовете… и той се раздвижи! Натисна по-силно и стената поддаде на натиска. Свежият полъх се чувстваше по-ясно. Тайната врата беше отворена! Сигурно несъзнателно, без да забележи, бе натиснала точното място. Но каквото и да бе направила, панелът бавно се отвори.

Дишайки дълбоко, тя натисна вратата и я отвори широко. Дали нямаше да я отведе обратно в библиотеката, която Аластър Рос бе заключил и на чиито прозорци имаше здрави решетки? Това сега нямаше значение, защото не можеше повече да стои затворена в своя капан. Препъвайки се, Камила се опита да се ориентира, но наоколо беше много тъмно, цялото осветление на къщата беше изключено. Освен това беше много студено. Отнякъде ставаше силно течение, което я блъскаше по изпотеното лице и караше тялото й да трепери от студа. В този момент разбра, че се намира в коридора. Когато очите й привикнаха към тъмнината, тя видя входната врата, която бе оставена отворена. Зад нея беше свободата. Наоколо се носеха гъсти талази дим и тя усети, че идват откъм кухнята. Чу нечий вик и разбра, че убийците са все още наоколо.

Като се промъкна безшумно и предпазливо, надникна през вратата, разбирайки, че трябва да се спотайва някъде из двора, докато те си отидат. Сигурно бяха някъде из задната страна на къщата. Камила примигна. Алеята беше безлюдна! Но тогава какво ли бяха направили с колата и мобифона й? Единствената й връзка с цивилизования свят! Сега единствената й възможност да се спаси беше, като се крие някъде, колкото може по-далеч от къщата. Бързо се огледа наоколо, за да се увери, че пътят е чист. Слезе на пръсти по предната стълба и се втурна към дърветата и храстите, които ограждаха алеята. Те щяха да й осигурят прикритие. Пукането на чакъла под краката й отекваше в ушите й като пистолетни изстрели в застиналата нощ, но тя не можеше да спре. Не смееше да спре. Тогава чу вик:

— Какво, по дяволите, е това? — беше мъжки глас с подчертано шотландски акцент.

— Не може да отиде далеч! — изкрещя друг глас. — След нея!

Камила точно бе стигнала края на поляната, когато чу зад себе си тежки стъпки по чакъла. Хвърляйки се върху тревата, тя благодари горещо на Бога, че не бе косена от няколко месеца насам и бавно запълзя далеч от алеята под прикритието на дърветата и високите къпинови храсти. Вече беше близо до границата на собствеността на баща си. Отпусна се на земята с биещо до пръсване сърце и едва дишаща, притисна бузата си към влажната камениста пръст.

Препъващи се стъпки и яростни ругатни изпълниха въздуха наоколо. После забеляза светлите лъчи на джобните фенерчета, които използваха, за да я търсят. Легнала неподвижно, тя наблюдаваше и изчакваше. Навсякъде се носеше лютивият мирис на пушек. Чуваше се пукането на горящо дърво. Пожарът бързо се разрастваше и за момент тя осъзна какво щеше да се случи, ако все още бе затворена в тайника. Изтощена, премръзнала, премаляла от ужас, тя потрепери. Сега най-лошото, което можеше да й се случи, бе да бъде застреляна. Но това беше далеч по-лесен начин да умре, отколкото да изгори жива.

Продължаваше да лежи на земята, без да усеща болките в краката и неприятното парене върху издраните си ръце. Беше цялата окаляна, в косата й се бяха вплели паяжини от тайника, а лицето й бе изцапано с прах. Но поне за момента се намираше в безопасност. Наоколо мъжете продължаваха да крещят и да претърсват с помощта на фенерчетата и по гневните им гласове тя отгатна, че те взаимно се обвиняваха, задето им се беше изплъзнала. Ако знаеше къде са откарали колата й, би могла веднага да избяга. Но без нея най-разумното нещо, което можеше да направи, бе да остане скрита сред високите храсти, поне докато пристигнат противопожарните коли.

Откъм залива Лорн се почувства полъхът на бриза и внезапно се разнесе трясък. Но не виеше вятърът, не… той дойде откъм Крийгнеч. Сякаш нещо бе избухнало, откъм вътрешността на къщата се разнесе тътен и огнените езици се издигнаха към нощното небе, изригвайки от най-горните прозорци, и протегнаха разрушителните си ръце към покрива. Небето се обагри в розово и наситеночервено. С пукане и съскане навсякъде се разхвърчаха искри. Тътенът ставаше все по-силен, подсилван от време на време от трясъка на счупени стъкла, които не бяха издържали на високата температура. Подпорните греди с грохот се срутиха върху земята. Крийгнеч гореше със страхотна бързина и тя се запита дали не бяха полели къщата с нещо, за да подсилят огъня. Би усетила миризмата на бензин. Сигурно бяха използвали някакъв денатурализиран спирт.

От прикритието си Камила наблюдаваше как бащината й къща се руши. Помисли си за безценната библиотека на баща си с красивите томове в кожена подвързия. Помисли си за изящното му бюро и портрета на майка й, с който той никога не се разделяше. Помисли за дрехите, за личните му вещи, за картините… там имаше толкова много неща. Целият живот на Малкълм бе събран в тази къща. По страните й се затъркаляха сълзи. Да гледа как всичко, което бе ценила, изгаря в яростни пламъци беше все едно да става свидетел на една смърт. Огънят унищожаваше съкровището на цял един живот и тя чувстваше как сърцето й се къса. Сякаш част от нея изгаряше сред пожара. Не тялото й, което бе успяла да спаси. А част от нейния дух, от сърцето и душата й. Последните няколко часа бяха оставили незаличими следи в съзнанието й и тя бе разбрала някои истини, за чието съществуване дори не бе подозирала. Истини, които никога вече нямаше да забрави. Тази нощ бе преживяла ужаса от възможността да изгуби живота си по най-страшния начин и разбираше, че никога вече няма да бъде същата. Сега единственото нещо, което искаше, бе да се махне оттук. Искаше да направи толкова много неща; толкова много неща искаше да каже на Попи, на Филип. Много неща в живота й се нуждаеха от промяна и тази нощ й беше показала пътя. Крийгнеч се рушеше сред свирепите пламъци и докато го наблюдаваше, тя разбираше, че част от нея също е разрушена от онова, което бе преживяла.

Някакво движение на алеята около главния вход привлече вниманието й и тя чу шум от двигател. Разнесоха се нови викове и успя да долови:

— Сега бягайте!

Колата потегли и Камила долови заглъхващия шум на мотора по посока на Ардачи.

Беше съвсем сама. Аластър Рос и хората му си бяха отишли. Много предпазливо се надигна от земята и видя, че всичко около нея е обляно в червено сияние. Короните на дърветата изглеждаха тъмночервени, а над тях, леко и ефирно като сняг, се сипеше сива пепел.

Наблюдавайки от скривалището си, тя разбра, че не може да направи нищо. Щяха да й са необходими около десет минути да отиде пеша до Ардачи, но съществуваше рискът да попадне на Аластър и неговите хора. Целият район бе осветен от червения блясък на пожара, така че сигурно някой щеше да го забележи и да се обади в пожарната. Щеше да изчака, докато дойдат, и едва когато от голямата къща останеха само каменните стени, щеше да си тръгне. Вече нищо не я задържаше тук. Малкълм, Едит и всички следи от тяхното съществуване бяха заличени. Нищо не й беше останало — освен спомени. Малкълм беше добър и грижовен баща, който винаги я бе подкрепял. За нея да има такъв баща беше благословия и тя цял живот щеше да му бъде благодарна. Изтри сълзите си и си помисли колко много и липсва. Той беше човек, на когото винаги можеше да се облегне. А Едит щеше да си спомня като мила и приятна жена и винаги щеше да изпитва към нея благодарност, задето бе дарила на Малкълм още малко щастие, преди да започнат проблемите им.

Докато Камила наблюдаваше как Крийгнеч изчезва сред пламъците, знаеше със сигурност, че никога повече няма да се върне на това място. Беше време веднъж завинаги да скъса с миналото. С цялото си минало. С Дейвид, с баща си и с много от нещата, в които се бе вкопчила по заблуда. Животът трябваше да се живее заради днешния ден, а не заради вчерашния. А утрешният сам щеше да се погрижи за себе си.

Изведнъж се смрази и по гръбнака й пролазиха тръпки. С ъгъла на окото си забеляза, че нещо се движи между дърветата откъм дясната й страна. Напрягайки се да види по-ясно през дима, тя различи фигурата на мъж. Той като че ли се взираше в нея, докато излизаше изпод прикритието на дърветата, които опасваха алеята.

Камила притаи дъх, разбрала, че е безсмислено да бяга. Той идваше право към нея и в ръката си държеше нещо, което приличаше на оръжие.