Уна-Мери Паркър
Забранени чувства (24)

Двадесет и трета глава

Първото нещо, което й направи впечатление, след като спря колата пред пощата, представляваща едновременно и универсален магазин, беше различната атмосфера в селото. Само няколкото минути, през които оглеждаше познатия кей, напомнящ й за нощта, през която двамата с Филип бяха нападнати, тя успя да почувства усещането за свобода, което се носеше из въздуха, из който вече не се стелеше злокобната сянка на нечие тъмно присъствие. Докато гледаше морето, в което се отразяваше красивият златен залез, й се струваше невероятно това, че толкова зловещи неща се бяха случили точно тук, на мястото, където беше застанала сега.

В местния магазин също работеха нови хора. Лъчезарно младо момиче я обслужи, докато купуваше цветя и подаръци за Едит и няколко вестника. Иззад пощенското гише надничаше друго младо лице. Нито едно от двете момичета не даваше признаци, че я познава, което затвърди подозренията й, че хората, които бяха работили тук преди, вече ги няма. Сякаш цялото място се бе пречистило, разкъсвайки нишките на ужаса, който бе забулвал района преди.

Доволна, че няма да й се наложи да се сблъсква със страха от миналото, Камила се качи отново в колата и потегли към Крийгнеч. С нетърпение очакваше да види Едит. Толкова много неща имаха да си кажат! Искаше да разбере как доведената й майка се бе сприятелила с Хектор Рос и дали още от самото начало е знаела, че хората тук се занимават с трафик на оръжие. Искаше да я разпита за младия мъж, който я бе придружил на погребението на Малкълм, и с нетърпение очакваше да чуе разказите на Едит за продължителното й пътуване в чужбина. Имаха да си разказват толкова неща. През следващите няколко дни щяха да бъдат доста заети, а трябваше и да преминат, през тежката задача да подредят вещите на баща й. Беше доволна, че мозайката се бе подредила и цялата история бе изяснена. И след последното изпитание тя щеше да може да остави всичко, станало в Ардачи, зад гърба си, за да продължи спокойно и уверено напред.

Имаше и нещо друго, което би желала да обсъди с втората си майка. Едит беше по-възрастна жена с богат житейски опит, два пъти оставала вдовица и според думите на Мейтлънд — изпълнена с мъдрост и разбиране. Камила искаше да й разкаже за Филип и да потърси съвета й. Трябваше ли да сложи край на връзката си, както всички настояваха? Или може би щеше да е по-добре, ако — за първи път в живота си — послуша сърцето си…

Алеята беше обрасла с трева, а градината изглеждаше съвсем занемарена. Когато намали скоростта, за да огледа наоколо, Камила си припомни онзи следобед преди няколко месеца, когато пак бе дошла да посети Едит, само за да намери къщата изоставена, а кучетата изтровени. Споменът се върна в паметта й толкова жив, че тя потрепери и се запита как ли се е почувствала Едит, когато се е върнала тук тази сутрин. Сигурно и тя също бе връхлетяна от рояк лоши и хубави спомени, както и Камила в момента. Спомени за Малкълм, седнал в градината, за да се наслади на красотата на залива Лорн в късния следобед. Спомени за прекрасните животни в задния двор. Сигурно не й е било лесно да се върне на мястото, където се бе надявала да прекара спокойно остатъка от живота си.

Камила паркира колата, взе цветята и изкачи предните стълби, за да позвъни на входния звънец. Цялото място тънеше в тишина. Наведе глава, опитвайки се да долови песента на птица или тихото шумолене на вятъра из листата на дърветата. Долепи ухо до масивната дъбова врата, за да чуе тътрещите стъпки на Едит, която идва да я посрещне. Ала не чуваше нищо. В този момент можеше да повярва, че е напълно оглушала, ако останалите й сетива не й подсказваха, че няма какво да чуе. Къщата беше безмълвна като гроб.

За момент я обзе паника и някакъв глас вътре в нея крещеше: „Не, не отново!… Моля ти се, Господи, не отново!“ Дишайки тежко, отново слезе по стълбите, спря се на алеята и забеляза, че къщата е заключена и капаците на прозорците са залостени точно както първия път. „Но не би могло да се случи като тогава!“ — разсъждаваше тя, опитвайки се да възвърне самообладанието си. Всички замесени в аферата с трафика на оръжие бяха арестувани. Специалните служби я бяха уверили, че спокойно би могла да посети селото. Бяха й казали дори, че са проверили всичко още веднъж през последните двадесет и четири часа.

Здравият разум надделя над обзелия я страх и тя се облегна на колата, питайки се какво да прави по-нататък. Първо, трябваше да се отърве от предчувствието, че както тогава, се е случило нещо ужасно. Най-правдоподобното обяснение беше, че Едит може би е пропуснала самолета от Париж или пък е решила да остане още една нощ в Глазгоу. Вероятно вече беше на път за насам.

Камила седна отново в мерцедеса и взе мобифона, който въпреки резервираното й отношение, се бе оказал безценен. Бързо набра номера на „Итън и Итън“ и поиска да я свържат с Анабел.

— Как сте, мисис Итън? — весело запита момичето. — Добре ли пътувахте?

— Чудесно, благодаря — отвърна Камила. — Слушай, Анабел, току-що пристигнах в Крийгнеч, но тук няма никого. Питах се дали Едит не се е обаждала отново?

— Не, доколкото ми е известно, но все пак ще проверя. Може да е оставила някакво съобщение, докато съм била на обяд. Няма да се бавя — само след минута гласът й се чу отново: — Не, мисис Итън, няма съобщения.

— И тя твърдо ли каза, че ще се прибере днес?

— Съвсем. Щеше да напусне Париж вчера и да отиде в Глазгоу, където да прекара нощта, а на следващата сутрин да поеме с кола към Ардачи.

Камила въздъхна облекчено.

— В такъв случай съм пристигнала преди нея. Тя вероятно сега пътува насам. Има ли някакви други съобщения?

Следващите няколко минути Анабел й разказваше какво се е случило в офиса. Когато свърши, Камила реши да позвъни вкъщи, за да разбере дали Едит не се бе обаждала там.

На позвъняването отговори Мейтлънд.

— Боя се, че не сме чували мисис Едит. Щях да ви се обадя по мобифона, ако бях научил за някаква промяна в плановете й, мадам.

Камила се усмихна. Когато ставаше въпрос за педантичност, Мейтлънд беше единственият, който можеше да се сравнява с Джийн.

— Благодаря ти, Мейтлънд.

След като се бе уверила, че у дома и в компанията всичко е наред, тя реши да влезе в Крийгнеч. Когато двамата с Филип си бяха тръгнали, бяха оставили резервните ключове под една керамична саксия в лявата пристройка. Намери ги точно там, където ги бяха скрили.

След няколко минути отключи входната врата и се озова във вестибюла. Въздухът вътре беше тежък и застоял. Букетът от орлови нокти, които бе набрала при една разходка с Филип, все още стоеше, увехнал, в една ваза в средата на масата.

Движейки се като в сън, тя обходи всички стай, като оставяше вратите и прозорците отворени, за да влезе свеж въздух. Когато влезе в кухнята, сърцето й внезапно спря. Върху масата все още стояха мръсните чаши от кафето, което бяха пили с Филип. Тя мислеше, че той ги е измил, но очевидно беше забравил и, кой знае защо, изведнъж й се приплака. Пътуването бе продължило дълго и беше уморена. Не беше подготвена за вероятността да не завари Едит тук, но не това пълнеше очите й със сълзи. Тук, на това място, двамата с Филип бяха разкрили любовта си и й се бяха наслаждавали тайно. А сега всичко беше изложено на откритите нападки на Хамилтънови и Попи и пред очите на целия свят, винаги готов да критикува.

Приближи се бавно до мивката и сложи чашките под силната струя и тогава си припомни, че трябва да пусне централния кран на топлата вода, за да си вземе душ. Беше вече четири часът следобед. Едит трябваше да пристигне всеки момент.

Камила така и не чу стъпките, които тежко се изкачваха по предните стълби.

 

 

Докато обядваха в градината, Люси погледна часовника си.

— Майка ти сигурно вече е пристигнала в Глазгоу — отбеляза тя. Попи сви рамене. Изобщо не се интересуваше къде е майка й и какво прави. Люси я наблюдаваше напрегнато, обвинявайки се заради отношението на Попи — Питам се в какво ли състояние ще завари баба ти?

Попи бързо я поправи:

— Неистинската ми баба!

— Е, добре. Имат да си казват доста неща.

Попи не отговори, а продължи да маже франзелата си с домашно приготвения мармалад на Люси. Тя почти приличаше на себе си през последните дни, като се изключи упорито стиснатата уста и киселото изражение, което майка й бе споменала. Нямаше я вече мазната коса, която се спускаше, сплъстена, върху раменете й. Нямаше ги отвратителния грим и раздърпаните пънкарски дрехи. Попи бе престанала да се прави на плашило, защото повече нямаше смисъл.

— Питам се колко ли време ще отсъства — настояваше Люси, решена най-после да принуди Попи да поговорят за Камила. Според нея това беше единственият начин да се изяснят нещата, въпреки че не се надяваше на някаква промяна, докато Филип живееше с Камила.

— Кой се интересува от това! Не разбирам защо изобщо си направи труда да ни уведоми, че заминава за Шотландия.

— Попи, миличка, не можеш да продължаваш да се сърдиш на майка си — посъветва я Люси.

— О, да, мога — възрази Попи. — Защо трябва да се интересувам от нея, след като тя не дава пукната пара за мен? Мисли само за Филип, а това започна да ми омръзна.

— И аз не се радвам особено на това положение, но си мислех…

— Какво?

— За Филип и майка ти. Мисля, че не постъпихме правилно. Според мен, като се обърнахме против тях, ние само още повече ги сближихме.

— Не разбирам как.

— Когато си направила нещо, което никой не одобрява, не изпитваш ли желание да го сториш отново? Това не засилва ли още повече решителността ти? Нещо като „защо да не правя това, което искам“?

Попи отхапа голям залък от франзелата и докато дъвчеше, съзерцаваше безоблачното небе и размишляваше. Когато преглътна, най-после каза:

— Може би.

— Ето, виждаш ли! Питам се дали ако не ги бяхме упрекнали, те нямаше сами да разберат каква грешка правят? — предположи Люси.

— Мислиш ли? — в гласа й липсваше всякакъв ентусиазъм.

— Може би си струваше да опитаме. Чувствам се ужасно, когато се карам с Филип. Никога преди не сме спорили така, дори когато беше малък. Бяхме много задружно семейство и просто не мога да понеса факта, че сега той не разговаря с нас. Мисля да го поканя на вечеря тази седмица, докато майка ти я няма.

— Хммм — Попи мажеше още мармалад. — Сигурно би могла.

— Ще се държиш добре с него, нали? Той ще дойде сам. О, ще го харесаш, когато го опознаеш, сигурна съм. Ще прекараме една чудесна семейна вечер и може би ще успеем да изгладим недоразумението.

— Докато майка ми живее с него, никога няма да успееш — отсече Попи. — А сега, след като се е вкопчила така здраво в него, много се съмнявам, че някога ще го пусне.

Люси сви тревожно вежди.

— Не го мислиш наистина, нали, миличка? Мисля си, че един ден ще му се насити и ще го изостави. Безпокоя се, че това дълбоко ще го нарани. Подобни неща могат да се отразят много зле върху един мъж. Много пъти й повтарях… — внезапно Люси си припомни, че се опитваше да изглади отношенията между Попи и майка й. — Е, колкото по-скоро свърши всичко, толкова по-добре.

Попи отново сви рамене и продължи обяда си. Майка й беше заминала за една седмица и въпреки че вече не живееше в собствената си къща, за нея беше голямо облекчение да бъде сигурна, че няма опасност отново да налети на нея в някой магазин.

 

 

Без да престава да мисли за Филип, Камила внимателно подсуши чашките и ги подреди в кухненския бюфет. Той бе много разтревожен за нея, когато й бе позвънил по мобифона по-рано същия следобед, точно когато напускаше предградията на Глазгоу. Въпреки че го уверяваше, че всичко е наред, безпокойството му не се бе разсеяло и тя му бе обещала да му позвъни след вечеря. Той й липсваше много, особено когато всичко в Крийгнеч й напомняше за него. Приближи се до прозореца и се загледа в познатия пейзаж, обзета от желание да прекара с него последните дни в Крийгнеч.

В антрето някой се спря и се ослуша. Долови шума, идващ откъм кухнята, и бързо закрачи нататък по изтъркания до блясък под. След миг отвори вратата и Камила се обърна бързо, за да поздрави Едит, учудена, че не я бе чула да пристига.

Ала пред нея не стоеше Едит. Стресната, Камила рязко си пое въздух и се озова лице в лице с млад рижав мъж с бледо лице. В дясната му ръка имаше пистолет. В този момент из обърканото й съзнание се лутаха милион мисли и тя осъзна, че пътуването до Шотландия се бе оказало капан, в който трябваше да се озове съвсем сама. Преди да бъде произнесена дори една дума, тя усети с всяка фибра на тялото си, че Едит няма да дойде. Никога. Тя бе помогнала всичко да се нареди по този начин. Нима писмото, което бе намерила, писано от Хектор Рос до Едит, не й бе доказало близките взаимоотношения между тях? Те са действали заедно през цялото време и Едит бе заминала единствено от съображения за сигурност, преди да бъдат извършени арестите.

Когато разбра какво се е случило, стаята внезапно се завъртя пред очите й. Ами Специалните служби за борба с тероризма? Какво бе станало със защитата, която се очакваше да й осигурят? Нали им бе казала, че заминава за Шотландия? Те я бяха уверили, че няма от какво да се страхува. Щяха ли да дойдат да я спасят сега? Пое си дълбоко дъх, за да се успокои и разгледа по-внимателно неканения гост. Беше към тридесетте, с опната около слепоочията и челюстите си кожа. Очите му бяха малки и зли и се взираха в нея със студен блясък. Рядката му червеникава коса, разрошена от вятъра, се къдреше покрай ушите му. Той й напомняше лисица, която дебне жертвата си. Отчаянието я направи дръзка.

— Кой сте вие? Какво правите тук? — настойчиво попита тя и вирна отбранително брадичка. Пистолетът беше насочен право към гърдите й и ръката, която го държеше, не трепваше.

Той продължаваше да мълчи.

В този момент я осени едно прозрение и тя разбра, че няма никакъв шанс. Беше си спомнила къде го е виждала преди. На погребението на баща си. Това бе същият младеж, който бе придружил Едит и след това незабавно я бе отвел, без да й позволи да размени дори дума с някого.

— Кой сте вие? — повтори тя. Вече нямаше какво да губи. Той така или иначе щеше да я убие.

Бледото лице лъщеше от пот и челюстите му се стягаха и отпускаха. Стискайки оръжието, той махна с ръка, за да я накара да се отдръпне от прозореца. Тя се подчини мълчаливо.

И тогава той заговори:

— Аз съм Аластър Рос.

За момент Камила остана поразена от името. Хектор Рос… Аластър… неговият син! Върху Лицето й се изписа недоумение, докато наблюдаваше мъжа, застанал уверено пред нея.

— Но вие… Вие сте…

— Инвалид? — в тази дума той успя да вложи цялата злоба и горчивина на света и тя изскочи като изстрел между стиснатите му устни. Щом заговори, тя веднага позна гласа. Веднъж бе разговаряла с него по телефона, за да съобщи на ветеринаря за изтровените кучета на баща си.

— Аз н-не разбирам — заекна тя, припомняйки си колко много му бе съчувствала, щом бе разбрала, че е недъгав.

— Още много неща не разбираш — Аластър произнасяше думите, сякаш бяха отрова.

— Тогава защо не ми обясните? — отвърна тя, опитвайки се да се успокои. Какво я бяха съветвали винаги? Да разговаря с похитителя си? Да, точно така беше. Разговаряй с похитителя си, предразположи го, печели време… Веднъж беше чела някаква статия, в която се говореше за една жена, отвлечена от психопат за осем дни. Най-накрая той бе пуснал жертвата си невредима само защото жената го бе предразположила към разговор. — Кажете ми какво става? Хектор Рос е вашият баща, нали?

Той кимна бързо.

— Старият глупак! Сега е точно там, където му е мястото!

— В затвора? — Камила изгаряше от желание да седне, но пистолетът все още бе насочен към гърдите й и тя не се осмеляваше дори да мръдне.

— Да — внезапно той се разсмя зловещо и по гръбнака й преминаха тръпки. — Благодарение на теб.

Без да откъсва очи от него, тя не отговори. Той се обливаше в пот и дишаше тежко.

— А вие се оказахте прекалено хитър, за да бъдете заловен, така ли?

Аластър и отправи продължителен поглед с лисичите си очи, чудейки се дали тя не му се подиграва.

— Нищо не можеха да лепнат на един инвалид, нали? Инвалид, който никога не напуска леглото и денем и нощем се нуждае от грижите на преданата си съпруга Мойра.

Камила се задъха.

— Вашата съпруга?

— Аха. Тя е нещо много повече от икономка на баща ми.

— Но не се ли страхувате, че сега могат да ви забележат — въпреки страха си, любопитството й все повече се разпалваше. Имаше толкова много неща, за които искаше да попита, но не знаеше откъде да започне. — Очевидно не сте недъгав!

— Божичко, колко сме умни! — изсумтя той. Вирна брада нагло и изразът на очите му накара Камила отново да се разтрепери. Къде бяха Специалните части сега, когато толкова се нуждаеше от тях? Помощта сигурно идваше… не трябваше да се поддава на съмнение, само след няколко минути някой щеше да дойде да я спаси от този луд. Или Аластър Рос беше успял да заблуди дори тях? Бяха ли повярвали наистина, когато са арестували баща му, че той е инвалид? Нещастник, който никога не напуска леглото и никой в Ардачи не го бе виждал, но който все пак бе проявил наглостта да придружи Едит до погребението на съпруга й?

— Не се правя на умна — тихо каза тя. — Просто се питам защо и баща ви твърдеше, че сте недъгав.

— Защото аз го накарах — рязко извика той. — Никой не би заподозрял инвалид, нали?

— Така е — кимна тя. — А с какво се занимавахте?

Тя отчаяно се опитваше да печели време, да го накара да говори, докато дойде помощта, и забеляза, че ръката не стиска вече така уверено пистолета. С малко повече късмет би могла да го накара да й разкаже всичко за организацията, а тя щеше да се преструва, че нищо не знае само за да поддържа разговора.

Очите му приличаха на две стъклени топчета и бяха пълни с омраза.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не знаеш? Недей да ми пробутваш толкова евтина лъжа.

— Разбира се, знам какво сте правили — каза тя колкото може по-спокойно. — Просто се чудех каква е вашата роля в организацията.

— Моята роля? — той направи гримаса, имитирайки изискания й говор. — Толкова ли не можа да разбереш, че аз съм техният лидер? Не ти ли стана ясно, че всички действат по моите заповеди? Баща ми нямаше нищо общо! Това си беше моя акция. Аз ръководех цялото шоу в Ардачи. Аз и никой друг. И със сигурност не баща ми — изсумтя презрително.

— Той нищо общо ли нямаше с това? — попита тя, неспособна да прикрие удивлението си.

Аластър Рос сви рамене.

— Той ме прикриваше. Беше ми нещо като параван. Арестуваха него, защото аз бях безпомощен инвалид, постоянно нуждаещ се от грижи — без да отпуска пистолета, той се приближи до прозореца и погледна навън. — Другите скоро ще дойдат.

— Другите? — повтори Камила със слаб глас. Ако наоколо се появяха още терористи, тя нямаше никакъв шанс. Щяха да я застрелят, да се отърват от тялото й и никой нямаше да чуе повече нищо за нея. Филип щеше да обезумее от тревога, след като нямаше да може да му се обади, а освен това съществуваше още и Попи… Обливаше се в ледена пот и сърцето й биеше толкова силно, че едва дишаше. „Глупачка!“ — каза си тя и прокле деня, в който бе решила да направи това пътуване, надявайки се да се види с Едит. Едит!… Из съзнанието й се мерна една мисъл и тя се вледени от ужас.

— Къде е Едит? — прошепна. Нейната доведена майка я беше привлякла в този капан… който бе погубил и Малкълм. Сега той беше мъртъв и съвсем скоро дъщеря му щеше да го последва! — Къде е тя?

Ако в този момент Едит можеше да застане пред нея, Камила с удоволствие би я убила. Тя беше донесла толкова страдания на всички им! На Малкълм, на нея самата и… и на Попи. Бе настояла да дойдат да живеят в Шотландия без съмнение, за да бъде близо до Хектор Рос и когато Малкълм бе разбрал опасно много… бе оставила да го убият… хладнокръвно… в собствената му кола. А след това се бе появила на погребението му, придружена от сина на Хектор Рос… Или може би Аластър беше?… Мисълта бе толкова ужасяваща, че не беше сигурна дали иска да разбере истината. Но трябваше.

— Едит ваша майка ли е?

Удивлението, което се изписа върху лицето му, бе неподправено.

— Едит? Едит Елиът? — повтори той. — Какво, за Бога, те накара да помислиш това? — изговори думата „Боога“ провлачено, поставяйки ударението върху нея.

— Намерих едно писмо, писано от баща ви, в което той казваше, че се радва, задето тя идва да живее тук — отвърна Камила. — Тогава си помислих, че може би са се познавали доста отблизо.

— Запознаха се покрай проклетите й кучета. Понякога идваше при него за съвет.

Камила се намръщи. Нещата някак не се връзваха.

— А тя беше ли замесена… — едва се насили да произнесе думите. — Беше ли замесена… в трафика на оръжие?

— Едит? — продължаваше да клати глава удивено и внезапно отново се засмя със зловещия си смях, който късаше нервите на Камила. — Едит имаше толкова общо с нашата работа, колкото рибите в Северно море.

— Какво искате да кажете? Та нали Едит ме накара да дойда тук днес. Значи тя е действала по ваша заповед?

— Имаш предвид онези пощенски картички, нали? И телефонните обаждания, с които те канеше тук, за да прибереш нещата на баща ти?

— Точно така! — Камила изпита облекчение. Най-после се приближаваше към същността. Нещата започваха постепенно да се изясняват. Но миг по-късно надеждите й бяха разбити на пух и прах.

Аластър помълча, след това я стрелна с малките си злобни очи:

— Едит не ги е изпращала.

Объркана, тя го погледна уплашено:

— Кой тогава?

— Наш съмишленик, по моя заповед, разбира се. Той е голям майстор в имитирането на почерци. А по телефона звънеше Мойра и се преструваше, че е Едит.

— Тогава значи втората ми майка изобщо не е ходила във Флоренция… нито пък в Лозана или Париж? — истината, която бавно се появяваше, беше толкова ужасна, че в първия момент тя отказа да я приеме.

— Разбира се, че не е ходила никъде.

— Тогава…

Той не отговори и отново погледна през прозореца, без да сваля пистолета.

Изведнъж в кухнята настъпи мъртва тишина. Не се чуваше дори бръмченето на муха и спомените й я върнаха обратно към оня ден, когато бе пристигнала тук и бе намерила всички кучета мъртви. Люси, Филип и тя бяха допуснали, че Едит е избягала, обзета от страх. После, когато бяха започнали да пристигат картичките, надписани е разкривения почерк на Едит, сметнаха, че е решила да попътува известно време. Всичките й дрехи бяха изчезнали. И все пак…

— Къде е тя? — попита тихо Камила, а сърцето й така се блъскаше в гърдите й, че тя се замоли да не припадне. — Напускала ли е изобщо къщата?

По лицето на Аластър Рос бе изписано задоволство, а думите му потвърдиха най-страшните й подозрения.

— Едит е на дъното на Северно море, сред множество малки рибки.

Тишината в кухнята ставаше още по-тежка. Камила беше сигурна, че той може да чуе ударите на сърцето й. Изглеждаше й така, сякаш двамата бяха далеч от реалния свят, недостижими и вече никой не би могъл да й се притече на помощ.

— Защо? — попита го, когато възвърна гласа си. — Какво ви пречеше?

— Беше една досадна стара вещица — изръмжа той, внезапно раздразнен. — Двамата с баща ти вечно се месеха в неща, които не ги засягаха. Знаеха прекалено много!

— Но вие дойдохте с нея на погребението!

— Трябваше, защото щеше да предизвика много шум, ако я бяхме очистили преди това. Единствено аз можех да я накарам да замълчи и да не ти разкаже какво става.

Оставаше да попита само още едно нещо. Камила трябваше да го узнае, колкото и болезнено да беше за нея.

— Тя знаеше ли какво я очаква?

Аластър сви рамене.

— Разбра едва след погребението. Когато започнахме да събираме нещата й, за да изглежда така, сякаш е заминала. Още същата нощ я разстреляхме — равно добави той.

Камила изхлипа и закри лицето си с ръце. Той беше толкова хладнокръвен и жесток, струваше й се, че пред нея стои самият дявол. Щом са способни да причинят такова зло на една беззащитна възрастна жена, какво ли биха могли да сторят на нея?

— Трябва да седна — запелтечи тя и не виждайки, се протегна да си вземе стол. Той не каза нищо. Ръката, която стискаше оръжието, бе отпусната встрани. И за двамата бе ясно, че тя беше победена и всичките й опити да поддържа разговора бяха останали напразни. Сега всичко беше само въпрос на време. Той щеше да я застреля и да хвърли тялото й в морето. Помисли си за Попи, за своето дете, за малкото си момиченце, което толкова много обичаше, но с което толкова се бяха отчуждили. Копнееше да види отново дъщеря си, да я прегърне и целуне и очите й се напълниха със сълзи. Съществуваше още Филип. Нямаше да има възможност да се сбогува с него и да види скръбта му.

Внезапно почувства, че не може да понася повече това. Щом така или иначе ще бъде разстреляна, нека Аластър Рос го направи веднага. Какво чакаше още? Да пристигнат другите и да му дадат морална подкрепа? Щеше ли да бъде изправена до стената и да бъде разстреляна пред всички тях?

Дръзко скочи от мястото си.

— Защо не ме убиете веднага? — настоя тя и гласът й показваше, че е на ръба на истерията. — Защо не го направите и не приключите с това? — по страните й се търкаляха сълзи. Попи… Филип… Толкова много ги обичаше, но никога повече нямаше да може да ги види. А те така и нямаше да разберат какво е станало с нея.

— Защо бързаш толкова? — студено я попита Аластър. Злобните му очи блеснаха развеселено и той заприлича на лисица повече от всякога. — Аз много се забавлявам!

Камила изтри сълзите с опакото на ръката си и се опита да овладее риданията си.

— Вие сте проклет садист! — извика тя.

— Така ли? — отмести с десния си крак един от столовете, седна и вдигна лице към нея. — А ти каква си, ако смея да попитам?

— Какво имате предвид?

— Ти! Ти, която хукна към полицията в Глазгоу с проклетата си история! — внезапно лицето му се изкриви от гняв. — Ти и твоят любовник, който се провираше нощем из селото и ни шпионираше! Баща ми ми каза как сте спрели колата му и сте искали да се обадите в полицията. Ти, долна вещице! Ти! А сега ще платиш за всичко, което направи. Ще страдаш така, както страдат семействата на всички арестувани мъже. Недей да се надяваш, че ще умреш бързо. Това не е достатъчно за теб. Трябваше да свършим с теб още последния път, когато беше тук, но ти много бързо изчезна, нали така? Е, този път няма да имаш възможност да се измъкнеш.

За момент у Камила проблесна слаба надежда. Ако отлагаха убийството й, може би помощта щеше да пристигне навреме. Може би Филип щеше да се чуди защо не му се обажда. Може би щеше дори да позвъни в Скотланд Ярд. Сигурно след всичко, което се бе случило, Специалните служби бяха наясно, че все още има много терористи на свобода и особено техният лидер, който разчита на подкрепата им?

Той се изправи и срита стола.

— Ставай! — нареди яростно.

Камила се изправи сковано, останала без капчица сила. Пистолетът отново бе насочен към нея и той я поведе навън от кухнята към коридора. После сграбчи рамото й със свободната си ръка и я блъсна през отворената врата на библиотеката.

— Стой тук! — огледа стаята и кимна доволно. — Оттук няма да можеш да избягаш!

Камила погледна през прозореца и разбра, че е прав. Всички приземни прозорци в Крийгнеч имаха тежки железни решетки от външната страна, за да предпазват къщата от крадци. Отпусна се върху един фотьойл и подпря лакти върху масата.

— Какво ще правите?

— А, искаш да знаеш? — подигра се той, докато внимателно оглеждаше стаята. — Това е нещо, което не трябва да бъде приписано на ИРА, така че ще се наложи да предизвикаме малък инцидент.

Камила стисна зъби и изпита към Аластър омраза, на каквато до този момент не знаеше, че е способна.

— Нещастен случай, ето как ще изглежда работата.

— Как?

— Ще подпалим Крийгнеч — простичко отговори той. — Ще изнесем всичко ценно, от което можем да изкараме малко пари, и ще предизвикаме късо съединение в електрическата инсталация. Подобни неща често се случват в тези стари къщи! — засмя се на остроумието си.

Гърлото й така се сви, че тя едва дишаше. Значи ето каква била съдбата й! Да изгори жива в къщата на родния си баща при „нещастен случай“!

Минута по-късно той се обърна и напусна библиотеката, като затръшна силно тежката дъбова врата. След това го чу да заключва, преди да се отдалечи. Стъпките му отекваха силно, после заглъхнаха. Миг по-късно си беше отишъл. Тя огледа стаята, търсейки начин да избяга, но не виждаше възможност. Прозорците имаха решетки. Вратата беше заключена. Нищо не можеше да направи. Къщата скоро щеше да се обвие в пламъци, а тя беше заключена вътре.