Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макензи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mackenzie’s Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 257 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Линда Хауърд. Белязаният Макензи

ИК „Коломбина“ ООД, София, 2001

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-032-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Епилог

Военновъздушна академия, Колорадо

Джо отвори писмото от Мери и на лицето му се появи усмивка, когато зачете. Съквартирантът му го погледна с любопитство.

— Добри новини, а?

— Да — отвърна момчето, без да вдига поглед. — Втората ми майка отново е бременна.

— Но нали съвсем скоро роди?

— Преди две години. Това ще е третото им дете.

Другото момче, Бил Столски, го наблюдаваше, докато Джо прочете писмото. Ако трябваше да бъде напълно искрен, изпитваше страхопочитание пред спокойния, резервиран мелез. Още когато бяха в подготвителния курс, новодошли „зайци“, нещо в индианеца респектираше по-големите и те не смееха да го закачат. От самото начало бе най-добрият в класа и вече се знаеше, че ще продължи обучението си в Школата за военни летци.

— На колко години е мащехата ти? — попита Столски.

Знаеше, че Макензи е на двадесет и една, година по-малък от него, макар да завършваха по едно и също време.

Джо повдигна рамене и извади една снимка от шкафчето си.

— Доста млада. И баща ми е млад. Бил е почти дете, когато съм се родил.

Столски взе снимката и се загледа в четиримата души. Не беше позирана фотография, което я правеше още по-интересна. Трима възрастни си играеха с малко бебе. Жената беше много дребна и крехка, и с огромна любов се усмихваше на едрия, тъмен мъж над главата на сгушеното в скута й дете. Мъжът беше висок, тъмен, с ъгловати черти и определено изглеждаше силен. Столски не би искал да се изпречи на пътя му по тъмно. Хвърли бърз поглед към Джо и веднага забеляза приликата.

Бебето си играеше с ръката на баща си, а Джо бе проточил врат. Фотографията беше като много интимно надничане в живота на семейство Макензи.

Момчето се прокашля.

— Това най-малкото бебе ли е?

— Не, снимката е от времето, когато завършвах гимназия. Това е Майкъл. Сега е на четири години, а Джошуа е на две.

Джо не спираше да се усмихва, макар че в същото време се притесняваше за Мери. И двете му братчета се родиха с цезарово сечение, тъй като тя бе прекалено слаба, за да роди по естествен начин. След Джошуа, Уолф бе заявил, че това ще е последното им бебе, защото Мери доста се измъчи по време на бременността. Очевидно обаче тя отново бе надвила, както обикновено.

— Мащехата ти не е…

— Индианка ли? Не, не е.

— Ти харесваш ли я?

Джо се усмихна още по-широко.

— Обичам я. Без нея нямаше да съм тук.

Стана и отиде до прозореца. След шест години усилена работа вече бе на път да осъществи мечтата си — да пилотира военни изтребители. Първо трябваше да завърши Школата, така че го очакваха още доста трудни години, но Джо не се боеше. Съвсем малък процент от кадетите ставаха пилоти на бойни самолети и той бе твърдо решен да е един от тях.

Останалите момчета от класа, за които се знаеше, че продължават в Школата, вече се чудеха какви сигнални имена да си измислят, макар да разбираха, че половината от тях няма да успеят да я завършат, а още по-малко изобщо щяха да се качат в изтребител. Всеки обаче тайно се надяваше, че няма да е сред неуспелите.

Доста се забавляваха, докато обсъждаха паролите си. Джо, както обикновено, стоеше настрани, смълчан. Тогава Ричардс го посочи и каза:

— Твоето име ще е Вожда.

Джо вдигна поглед, лицето му бе спокойно и неразгадаемо.

— Не, аз не съм вожд. — Тонът бе съвсем равен, но Ричардс усети хладни тръпки по гърба си.

— Добре — съгласи се той. — Как искаш да ти викат тогава?

Джо само повдигна рамене.

— Наричайте ме Мелез, какъвто съм.

И макар още да не се бяха дипломирали, всички вече му викаха Мелезът Макензи. Това щеше да бъде написано на каската му и постепенно хората щяха да забравят истинското му име.

Бе постигнал всичко това само благодарение на Мери. Тя се бе борила за него, бе се изправила срещу всички в Рут, за да го обучава. Мери му беше подарила живота във висините.

 

 

Мери се завъртя в ръцете на Уолф. Лежаха чисто голи и едрата му ръка непрестанно галеше тялото й, сякаш издирваше признаци за все още незабележимата й бременност. Знаеше, че той се тревожи, но самата тя се чувстваше отлично и се опитваше да го успокои.

— Никога не съм била по-добре. Приеми, че ми отива да съм бременна.

Той се усмихна и погали гърдите й, които бяха натежали от предстоящото раждане.

— Но това е последното бебе — заяви Уолф.

— Ами ако пак е момче? Не искаш ли да опитаме още веднъж за момиче?

Той изръмжа, защото тя бе използвала същия аргумент, за да го прилъже и този път. Явно беше твърдо решена да има своите четири деца.

— Хайде да се споразумеем така: ако е момиче, няма да имаме повече деца. Ако и това е момче, ще опитаме още само веднъж, но за последен път, независимо от пола на бебето.

— Дадено — съгласи се Мери. — Замислял ли си се, че може би не ти е писано да бъдеш баща на момиче? Ето, досега имаш четири момчета…

Уолф сложи ръка на устата й.

— Стига толкова. Четири е абсолютният лимит.

Тя се усмихна и се сгуши в него. След пет години брак, страстта между тях изобщо не бе намаляла. По-късно, когато той заспа, Мери се усмихна в тъмнината и погали нежно гърба му. И това бебе щеше да е момче, усещаше го. Следващото обаче щеше да е момичето, за което толкова мечтаеше. Беше убедена.

Край
Читателите на „Белязаният Макензи“ са прочели и: