Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Макензи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mackenzie’s Mountain, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 257 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Допълнителна корекция
asayva (2014)

Издание:

Линда Хауърд. Белязаният Макензи

ИК „Коломбина“ ООД, София, 2001

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-732-032-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от asayva

Девета глава

Мери не знаеше как да постъпи. Мисълта, че тя е причината за всички тези неприятности я тормозеше и не й даваше покой. Цяла нощ се въртя в леглото, с което събуди Уолф, който изтълкува погрешно неспокойството й. Придърпа я под себе си и тихо започна да шепне думи. Този път я люби бавно и нежно, след което тя заспа като бебе. Малко преди зазоряване той отново я събуди. Тя се обърна към него, без да задава въпроси.

Пикапът на Джо се зададе, точно когато двамата приготвяха закуската. Без да каже нищо, Уолф счупи още няколко яйца и ги разбърка. Мери му се усмихна и прибави още бекон в тигана.

— Откъде знаеш, че е гладен?

— След като се е събудил, значи е гладен. Моето момче яде като слон.

Джо влезе и се насочи право към каната с кафе.

— Добро утро.

— Добро утро. Закуската ще е готова след около десетина минути.

Той й се усмихна и тя му отвърна със същото. Уолф я наблюдаваше напрегнато. Тази сутрин изглеждаше много крехка, кожата й сякаш бе по-бледа от всякога и под очите й се открояваха тъмни сенки. Усмихваше се, но той се зачуди какво я бе измъчило. Дали той я бе натоварил с желанието си да се любят, или отново я тормозеше кошмарният спомен? Реши, че е второто, защото тя му отвръщаше с не по-малко желание. Осъзна, че тя все още е уплашена от нападението и това само засили намерението му да открие мръсникът. След като се срещне с Ели Бау, отново щеше да се огледа из града.

Джо караше плътно зад нея по пътя за училище и не си тръгна веднага, както бе очаквала. Още бе твърде рано и нямаше ученици. Той влезе с нея в сградата и дори обиколи стаите, за да се увери, че никой не се е скрил вътре, след това се облегна на рамката на вратата и зачака.

Мери въздъхна.

— Тук съм в пълна безопасност.

— Ще изчакам, докато се появят и други хора.

— Уолф ли ти каза да го направиш?

— Не. Нямаше нужда да ми казва, защото знае, че аз така или иначе ще постъпя по този начин.

Как общуваха помежду си тези двама мъже? Чрез телепатия? Изглежда винаги единият знаеше какво мисли другият. Много странно. Само се надяваше да не могат да четат и нейните мисли, които напоследък доста често бяха еротични.

Какво ли щяха да си помислят другите като видят Джо тук? Той очевидно бе дошъл на стража. Мери се почуди дали това нямаше да провокира още насилие и й призля, защото знаеше, че е много вероятно да се случи. Инстинктивно усещаше, че нейната теория е вярна. Възможността двамата Макензи да бъдат приети от обществото бе вбесила някого. Потръпна при мисълта, че някой е способен на подобна омраза.

Шарън и Доти влязоха и замръзнаха на местата си, когато Джо извърна глава и ги погледна.

— Госпожо Уайклиф. Госпожо Ланкастър — поздрави ги той и леко повдигна шапката си.

— Джо — измърмори Шарън. — Как си?

Доти му хвърли бърз, почти изплашен поглед и се шмугна в стаята си. Момчето само повдигна рамене.

— Поучвам по малко — отвърна той.

— По малко? — кисело подхвърли Шарън. Мина покрай него, поздрави Мери и продължи: — Ако днес не се чувстваш в настроение за работа, ние с Доти ще поемем часовете ти. И без това не очаквах да те видя тук.

— Просто се уплаших — уверено изрече Мери. — Клей ме спаси да не ми се случи нищо. Кати е тази, която има нужда от съчувствие, не аз.

— Целият град е настръхнал. Всеки с лунички по ръцете е заподозрян.

Мери нямаше желание да говори за това. Само от спомена за луничавата ръка й се повдигна и тя инстинктивно преглътна. Джо се намръщи и пристъпи напред. Мери повдигна ръка, за да го спре и в този момент в стаята влязоха няколко ученици. Поздравиха Джо и се струпаха около него. Всички бяха любопитни относно плановете му за Академията и как се беше решил да кандидатства там.

Шарън излезе, за да не закъснее за своите часове и Мери се загледа в Джо и останалите деца. Беше само на шестнадесет години, но изглеждаше много по-зрял дори от по-големите си съученици. За разлика от тях, Джо не беше хлапак. Забеляза и Пам Хърст в групата. Тя не каза почти нищо, но не откъсваше очи от Джо и в погледа й се четеше едновременно болка и копнеж, макар да се стараеше да ги прикрие. На няколко пъти и той задържа погледа си върху нея, при което тя започваше да се суети нервно.

След това той погледна часовника си и остави бившите си съученици, за да отиде до Мери.

— Татко ще дойде да те вземе. Недей да ходиш никъде сама.

Мери понечи да се възпротиви, но спря при мисълта, че из града се движи един ненормален мъж, който ги мрази и никой не може да предположи на какво е способен. Тя се пресегна и хвана ръката му.

— И вие двамата с Уолф се пазете. Може да сте следващите жертви.

Той сбърчи чело, тъй като досега не му бе минавало през ума. Престъпникът беше изнасилвач, затова мъжете не се чувстваха в опасност. И тя не би се замислила за такъв вариант, ако не беше убедена, че всичките му злодеяния имат за цел да накажат Макензи. Какво по-голямо наказание от това да ги убие? В един момент този побърканяк може да реши да грабне пушката и да раздаде своето извратено правосъдие.

По обяд пристигна Клей с камара документи, които тя трябваше да прочете и подпише. Тъй като децата ги наблюдаваха с нескрит интерес, двамата излязоха навън до колата на заместник-шерифа.

— Много се притеснявам — призна Мери.

Той се облегна на отворената врата.

— Трябва да си ненормална, ако не се притесняваш.

— Не, не става дума за мен. Мисля, че Уолф и Джо са истинската цел на този мъж.

Той я погледна напрегнато.

— Защо смяташ така?

Окуражена, че Клей не отхвърли идеята й веднага и от тревогата в очите му, Мери набързо му разказа теория си.

— Струва ми се, че аз и Кати сме били специално подбрани, за да накаже Уолф чрез нас. Не схващаш ли връзката? Тя е казала, че Уолф е много симпатичен и че би искала да излиза с Джо. За никого не е тайна, че станах приятелка с Макензи от самото начало. Затова и ние двете сме били избрани за жертви.

— И смяташ, че той ще продължи с нападенията?

— Сигурна съм, че ще го направи отново. Само че този път може да се насочи към един от двамата. Едва ли ще посмее да ги нападне в ръкопашен бой, но какво биха могли да направят, ако е въоръжен? Колко души в града имат оръжие?

— Абсолютно всеки мъж има пушка — мрачно отвърна Клей. — Но какво според теб го е вбесило?

Мери замълча за момент, на лицето й бе изписана тъга.

— Аз.

— Какво?

— Аз съм виновна. Преди да се появя в града, Уолф е бил отритнат от останалите. И всичко е било наред. След което аз се сприятелявам с него и помагам на Джо, така че сега момчето има шанс да влезе във Военновъздушната академия. Много от местните започват да се гордеят с това постижение и стават по-дружелюбни и благосклонни към двамата Макензи. Стената от омраза започва да се пропуква и някой просто не може да се примири с това.

— Описваш човек, способен на нечовешка омраза и просто ми е трудно да го повярвам. Хората тук не се разбират с Уолф, но това се дължи повече на страх, отколкото на омраза. Страх и чувство на вина. Те го изпратиха в затвора за нещо, което той не бе извършил и самото му присъствие постоянно им напомня за грешката им. Пък и той не е човек, който прощава лесно, нали?

— Подобно нещо трудно се прощава — отбеляза Мери.

Клей трябваше да се съгласи с нея и тревожно въздъхна.

— И все пак не се сещам за никого, който да го мрази толкова силно, че да нападне две жени, които са били дружелюбни с него. Та Кати дори не е говорила с него. Просто е направила случайно изказване.

— Значи си съгласен с мен, че всичко това е свързано с Уолф?

— Не ми харесва, но звучи доста вероятно. Няма друго обяснение. В живота могат да се случват много съвпадения, но в престъпленията няма такова понятие. Всяко си има мотив.

— И какво можем да направим?

— Ние няма да правим нищо — отчетливо изрече той. — Аз ще поговоря с шерифа, но не можем да арестуваме никого без доказателства, а разполагаме само с теория. Дори нямаме заподозрян.

Мери сви устни.

— В такъв случай пропускаш огромен шанс.

Той я погледна подозрително.

— За какво говориш?

— Да му организираме капан, разбира се.

— Не ми харесва идеята ти. Нямам представа какво си си наумила, но вече не ми харесва.

— Много просто. Той не успя да постигне целта си с мен. Може би ще успея да…

— Не. И преди да решиш да се правиш на примамка за един ненормалник, си помисли как би реагирал Уолф, като разбере. Може и да излезеш от къщи някъде около Коледа.

Това си беше самата истина, но Мери намери изход.

— Тогава няма да му казвам.

— Няма начин да го скриеш от него. Особено ако планът успее. Със сигурност не искам да съм наоколо, когато Уолф разбере какво си направила и си скрила от него.

Мери обмисли всички възможни реакции от негова страна и нито една не й хареса. От друга страна, тя пък се страхуваше, че нещо може да се случи с мъжа, когото обичаше.

— Ще рискувам — заяви тя.

— Не и с моя помощ.

Тя инатливо вирна брадичка.

— Значи ще го направя без твоя помощ.

— Ако застанеш на пътя на нашето разследване, ще те вкарам в ареста, преди да разбереше какво става — заплаши я Клей. Тъй като Мери изобщо не се впечатли, той тихо изруга. — По дяволите! Тогава ще кажа на Уолф и ще го оставя той да се справя с теб.

Мери се намръщи, обмисляйки дали не бе време да размаха даскалския си показалец.

— Слушай ме внимателно, Клей Армстронг. Аз съм единствената ти възможност да примамиш и хванеш този мъж. Сега не разполагаш с нито един заподозрян. Какво възнамеряваш да правиш? Да седиш и да чакаш, докато той нападне още една жена, която този път може да откриете убита? Така ли смяташ да действаш?

— Не, това е последното нещо, което искам. Искам ти и всички останали жени да сте постоянно нащрек и да не ходите никъде сами. Не искам да рискувам теб, или която и да е друга. Не си ли се замисляла, че понякога капаните не си свършват работата? Животните просто изяждат стръвта и изчезват. Наистина ли си готова да поемеш такъв риск?

От самата мисъл, че това може да се случи й се повдигна и Мери преглътна.

— Не. Но все пак смятам да опитам — уверено отговори тя.

— За последен път ти казвам да не си и помисляш за това. Разбирам, че искаш да помогнеш, но не смятам, че идеята ти е добра. Този човек е непредсказуем. Нападна Кати пред дома й, а теб отвлече от главната улица. Върши ненормални неща, защото най-вероятно самият той е ненормален.

Мери въздъхна и стигна до заключението, че Клей просто прекалено силно искаше да я предпази, за да се съгласи с плана й. Самата му същност отхвърляше възможността една жена да бъде използвана като примамка за откачен изнасилвач. Е, тя обаче не се нуждаеше от съгласието му. Само й трябваше някой, който да послужи като пазач. Все още не бе готова с истински план на действие, но беше наясно, че за целта са необходими поне двама души — един, който ще е примамката и друг, който ще я спаси да не я наранят.

Клей се качи в колата, затвори вратата и се подаде през отворения прозорец.

— Не желая повече да чувам и думичка за твоята идея — предупреди я той.

— Няма — обеща му Мери. Което изобщо не означаваше, че няма да го направи.

Той я погледна недоверчиво, след което запали колата и потегли. Мери се върна в класната стая. Мислите й се лутаха как да примами един изнасилвач с минимален риск да пострада.

 

 

Уолф пристигна в училището десет минути преди последния час. Облегна се на стената пред вратата и се заслуша в звънкия й глас, докато обясняваше на учениците си как географията и историята са се преплели, за да доведат до днешното политическо положение на Средния Изток. Бе убеден, че това го няма написано в нито един учебник, но Мери винаги успяваше да свърже настоящето с материала. Така уроците ставаха по-интересни и разбираеми. Беше забелязал това й качество при уроците с Джо, макар синът му да не се нуждаеше от много подканяне, когато ставаше дума за учене. Учениците с охота участваха в заниманията. При толкова малък клас отношенията лесно ставаха приятелски. Наричаха я „Госпожица Потър“, но не се притесняваха от нея.

Тя погледна часовника си и ги освободи, точно когато вратите на останалите стаи също се отвориха. Уолф влезе в стаята и разговорите на децата замряха, когато го забелязаха. Мери вдигна поглед и му се усмихна — сърдечна усмивка, предназначена само за него, от което сърцето му заби по-бързо.

Той свали шапката си и прокара пръсти през гъстата си коса.

— Ескортът ви пристигна, мадам — пошегува се Уолф.

Едно от момичета се изхили нервно. Той се обърна и погледна групичката тийнейджъри.

— Момичета, нали си ходите до вкъщи по двойки? Вие, момчета, погрижете се всяка от тях да си стигне до дома в безопасност!

Криста Тийл, по-малката сестра на Кати, измърмори, че тя и Пам Хърст се прибират заедно. Останалите четири момичета не казаха нищо.

Уолф се обърна към момчетата.

— Изпратете ги до вратите им! — Думите му бяха заповед, на която децата покорно се подчиниха. Излязоха от стаята, като се разпределиха така, че нито едно момиче да не е само.

Мери кимна с глава.

— Много добре.

— Забеляза ли, че всички те са достатъчно разумни да не се противят на нуждата от ескорт?

Тя сбърчи чело, защото не смяташе за нужно от негова страна да го споменава.

— Уолф, наистина съм напълно в безопасност по пътя до дома си. Нищо не може да ми случи, ако никъде не спирам.

— Ами ако спукаш гума? Или отново се спука някой маркуч?

Очевидно Мери нямаше да може да осъществи идеята си, ако Уолф и Джо са постоянно по петите й. Също толкова очевидно бе, че Уолф няма никакво намерение да я остави и една секунда без защита. Не че имаше някакво значение за момента, тъй като тя още не бе готова с конкретен план, но когато измислеше как да действа щеше да й се наложи да намери начин да се отскубне от охраната си.

Уолф взе пуловера й, чантата и ключовете и се насочи към вратата. Доти тъкмо заключваше своята класна стая, когато забеляза Уолф, който завъртя ключа, натисна бравата, за да увери, че е заключено, след което прегърна Мери. Щом видя Доти, той повдигна леко шапката си.

— Госпожо Ланкастър — поздрави я той.

Доти наведе глава и се престори, че се затруднява с ключа. Цялото й лице пламна. За първи път Уолф Макензи й бе проговорил и ръцете й трепереха неудържимо, когато пусна ключа в чантата си. Обзе я панически страх и цялата се обля в пот. Не знаеше какво да прави.

Ръката на Уолф обгръщаше талията на Мери и пулсът й се учести от топлината и тежестта й. Само да я докоснеше и тялото й моментално реагираше. Започна едва забележимо да трепери и из вените й се разля топлина.

Той веднага почувства, че тялото й се стегна и тя започна да диша по-учестено. Погледна я и също потрепери, когато видя сивите очи, изпълнени с неприкрито желание. Страните й бяха облени с руменина и устните й бяха леко отворени.

Той отстъпи назад.

— Ще карам точно зад теб — дрезгаво изрече той.

Тя спокойно шофира до дома си, макар кръвта да бушуваше из вените и ушите й бучаха. Никога досега порутената къща не й се бе виждала толкова хубава. Удроу се излежаваше на слънце пред вратата и тя я прескочи, за да отвори. Уолф слезе от пикапа и застана зад нея, точно както бе обещал.

Без да каже и думичка, тя свали пуловера си, остави чантата на стола и заизкачва стъпалата, следвана от тежките стъпки на Уолф. Двамата влязоха в спалнята.

Той я съблече преди Мери да може да каже каквото и да е, пък и тя изобщо не би протестирала. Занесе я до леглото. До силното му тяло тя изглеждаше толкова малка. Гърдите й се галеха в бронзовата кожа и с тихо стенание тя се прилепи у него. Разтвори бедрата й и се настани върху нея. Гласът му бе дрезгав и тих, когато прошепна в ухото й точно какво възнамерява да направи.

Мери леко се отдръпна назад. Очите й се разшириха и в тях се прочете едновременно притеснение и възбуда.

— Уолф Макензи! Ти произнесе… тази дума.

Лицето му излъчваше смесица от нежност и развеселеност.

— Точно така.

Тя преглътна.

— Никога досега не съм чувала някой да я произнася. Имам предвид на живо. Освен във филми, но, разбира се, там не е наистина. Пък и много често я използват като прилагателно, а не като глагол. — Тя изглеждаше объркана от собствените си излияния върху граматиката.

Той се усмихна и очите му проблеснаха, когато проникна в нея.

— Това със сигурност е глагол — измърмори Уолф.

Харесваше му изражението на лицето й, докато я любеше — очите й бяха замаяни и страните й пламтяха. Мери затаи дъх и се намести под него и ръцете й се плъзнаха по гърба му.

— Да — сериозно изрече тя. — Това наистина е глагол.

Докато първия път се любиха страстно и на един дъх, сега той й показваше колко приятно е да забавяш удоволствие, да удължаваш целувките и ласките, докато то се нагнети до степен, при която имаш чувството, че насладата избухва в тялото ти и нямаш сили да я контролираш. Толкова силно я желаеше, че искаше да забавя екстаза до безкрай, така че постоянно да я усеща с всичките си сетива. И това не беше просто желание за секс. Той копнееше, имаше нужда да люби точно нея, Мери Елизабет Потър. Трябваше да усеща копринената й кожа в ръцете си, нежното й тяло под себе си и женственото й ухание. Той бе мелез и инстинктите му бяха подобни на прадедите му от двете раси. С другите жени Уолф бе правил секс; с Мери се сливаше в едно.

Обви тялото й с ръце и се извъртя, така че легна по гръб. Мери се сепна, когато разбра какво желаеше от нея.

— Какво правиш?

— Нищо — прошепна той, като обгърна гърдите й. — Оставям те ти да го правиш.

Наблюдаваше лицето й, докато тя се пребори с притесненията и страховете, че не знае какво да прави. След това Мери затвори очи и прехапа устни, като започна да се движи върху него.

— Като това ли?

Той почти извика от удоволствие. Бавните движения бяха като сладко мъчение. Искаше да забави кулминацията им, но сега тя го надхитри. Колкото и да бе старомодна, Мери бе невероятно чувствена. След няколко минути той отчаяно я претърколи и отново легна върху нея.

Мери обви ръце около врата му.

— Много ми хареса.

— И на мен. — Той я целуна бързо, след това още веднъж. Устните им копнееха едни за други. — Прекалено даже.

Тя се усмихна с онази тайнствена, женствена усмивка, която пазеше само за него и той имаше усещането, че изгаря. Забрави за всичко друго, освен удоволствието, което ги очакваше. След това, задоволени и изтощени, и двамата се унесоха в сън.

 

 

При звука на приближаваща кола Уолф бързо скочи от леглото. Мери сънено се размърда.

— Какво става?

— Имаш гости.

— Гости ли? — Тя седна в леглото и махна косата от лицето си. — Колко е часът?

— Почти шест. Явно сме заспали.

— Шест! Урокът на Джо!

Уолф изруга и започна да се облича.

— Това вече не може да се търпи. Всеки път, в който се любим, собственият ми син ни прекъсва. Започна да му става навик.

Мери също се заоблича трескаво, докато се опитваше да се пребори с чувството на срам. Как щеше да погледне Джо, след като беше толкова очевидно, че досега е била в леглото с баща му? Леля Ардит щеше да се отрече от нея за това, че напълно е забравила морала и благоприличието. След това погледна Уолф, който точно обуваше ботушите си и сякаш сърцето й се уголеми, докато изпълни целия гръден кош. Тя го обичаше, и нямаше нищо по-морално от любовта. Колкото до благоприличието, Мери просто повдигна рамене и мислено се сбогува с него. Никой не е идеален.

Джо бе оставил учебниците си върху масата и правеше кафе, когато двамата се появиха в кухнята. Погледна ги и се намръщи.

— Виж, татко, това вече не може да се търпи. Пречиш ми на уроците. — Само веселото пламъче в очите му възпря Уолф да не се разгневи; след минутка отиде и разроши косата на сина си.

— Синко, и преди съм ти казвал, че уроците ти са в неподходящо време.

Урокът на Джо беше допълнително съкратен, защото трябваше да вечерят. Всички умираха от глад, затова решиха да си направят сандвичи като най-бързо и точно приключиха с яденето, когато на пътеката пред къщата спря още една кола.

— Божичко, тази къща стана много посещавана — измърмори Мери, когато отиде да отвори вратата.

Клей свали шапката си и влезе. Спря и подуши с нос.

— На кафе ли ми мирише?

— Да. — Уолф взе каната, а Мери извади чаша от шкафа.

Заместник-шерифът се отпусна в един стол и уморено въздъхна, взе предложената му чаша и вдиша от аромата на парещата течност.

— Благодаря. Знаех, че ще ви намеря тук.

— Случило ли се е нещо? — рязко попита Уолф.

— Нищо особено, освен че получихме няколко оплаквания. Поизнервил си някои хора.

— С какво? — намеси се Мери.

— С това, че се мотая наоколо. — Уолф изрече думите с небрежен тон, който обаче не заблуди нито Мери, нито Клей.

— Остави това нещо на нас. Не се меси в работата на полицията. За последен път те предупреждавам.

— Не смятам, че съм извършил нещо незаконно, като обикалям и разглеждам. Не съм попречил на работата на някой полицай, не съм разпитвал никого, не съм унищожил или скрил доказателства. Единствено обикалям и разучавам. — Очите на Уолф проблеснаха. — Ако сте достатъчно умни, ще ме следвате. Знаеш, че съм най-добрият преследвач.

— Ти пък ако си достатъчно умен, ще се погрижиш за твоята собственост. — Клей погледна Мери и тя сви устни. По дяволите, сега щеше да се раздрънка!

— Това и правя!

— Може би не толкова успешно, колкото ти се струва. Мери ми разказа плана си да послужи за примамка и така да хванем престъпника.

Уолф рязко извъртя глава и я погледна с такъв гняв в очите, че тя едва издържа на погледа му.

— Само през трупа ми — категорично процеди той.

— И аз това казах. Разбрах, че двамата с Джо я изпращате и посрещате от училище, но през останалото време може да й хрумне нещо опасно. Пък и скоро свършва учебната година. Тогава какво ще правиш?

Мери изпъна крехките си рамене.

— Не ми е приятно да говорите за мен сякаш съм невидима. Това е моят дом и ми се иска да ви напомня, че отдавна навърших двадесет и една години. Ще ходя, където си поискам и ще правя, каквото си поискам. — Да си говорят каквото щат! Неслучайно бе живяла с леля си. Леля Ардит по-скоро би умряла заради самия принцип, отколкото да позволи някой мъж да й казва какво да прави.

Очите на Уолф не се откъсваха от нея.

— Ще правиш точно каквото ти се каже!

— Ако бях на твое място — намеси се Клей, — щях да я взема с мен в планината. Както казах, след няколко седмици училището приключва, а тази къща е доста изолирана. Никой не бива да разбира къде е. Така ще е най-безопасно за нея.

Бясна, Мери грабна чашата пред заместник-шерифа и рязко изсипа кафето в мивката.

— Пиеш моето кафе, дрънкало такова!

Той я погледна втрещено.

— Просто се опитвам да те предпазя!

— Аз пък се опитвам да предпазя него! — извика тя.

— Кого? — процеди Уолф.

— Теб!

— Защо, според теб, имам нужда от защита?

— Защото престъпникът има за цел да те унищожи. Първо се опитва да те имитира, така че да обвинят теб за нападенията, и второ, атакува жени, които не те мразят, както той те мрази!

Уолф замръзна на мястото си. Предишната вечер, когато Мери се опита да им представи теорията си, двамата с Клей я отхвърлиха, защото нямаше никаква логика престъпникът да се опитва да натопи Уолф като нападне Мери. Сега обаче думите й бяха много смислени — това наистина би било двойно наказание. Изнасилвачът очевидно бе ненормален, затова и мотивите му бяха извратени.

Мери беше нападната заради него. Защото той бе толкова силно привлечен от нея, че загуби контрол над себе си и някакъв побъркан тип я бе нападнал, изплашил и унижил, опитвайки се да я изнасили. Страстта му бе привлякла вниманието върху нея.

Лицето на Уолф бе пребледняло и неразгадаемо, когато се обърна към Клей, който само повдигна рамене.

— Съгласен съм с нея — заговори заместник-шерифът. — Това е единственото смислено обяснение. Когато Мери се сприятели с теб и помогна на Джо да бъде препоръчан за Академията, хората започнаха да гледат на вас по различен начин. На някой това изобщо не му е харесало.

Мери скръсти ръце.

— И тъй като вината е моя, най-малкото, което мога да сторя е…

— Не! — изрева Уолф, рязко стана и избута стола си с тропот. С видимо усилие понижи глас и продължи: — Качи се горе и си събери багажа. Идваш с нас.

Джо удари по масата с юмрук.

— И то за неопределено време. — Стана и започна да разчиства чашите. — Аз ще оправя тук, докато се приготвиш.

Мери сви устни. Разкъсваше се между желанието да бъде свободна, така че да осъществи плана си — когато го измисли — и изкушението да заживее с Уолф. Не беше редно да се нанесе в дома му. Би било лош пример за учениците й, пък и местните ще са възмутят. Ще я вземат за уличница! От друга страна, тя го обичаше с цялото си сърце и изобщо не се срамуваше от връзката им. Може би от време на време се притесняваше, само защото подобна близост с друго човешко същество й бе напълно непозната и невинаги знаеше как да постъпи, но никога не се бе срамувала.

Още повече, ако откажеше да отиде при него, Уолф щеше да се настани в нейната къща, където бе много по-вероятно да ги забележат и да разбудят духовете в Рут. Последното нещо, което искаше, бе настройва хората още повече срещу двамата Макензи. Пък и това можеше да провокира престъпникът. Уолф постави ръка на рамото й и леко я побутна.

— Върви — нежно я подкани и Мери се насочи към стъпалата.

Когато се качи горе и вече нямаше опасност да ги чуе, Клей се обърна с тревога към Уолф.

— Тя смята, че вие двамата с Джо сте в опасност и този маниак може да ви застреля. Донякъде съм съгласен с нея.

— Само да посмее — изсъска Уолф, лицето му безизразно. — Мери е най-уязвима по пътя за и от училище. Пък и не вярвам този тип да чака още дълго. Извърши две нападения за два поредни дни, но явно се е изплашил, че почти го хванаха. Ще му отнеме известно време да се успокои, но съвсем скоро ще си набележи следваща жертва. Междувременно, аз ще продължавам да го дебна.

Клей не искаше да зададе следващият си въпрос, но думите изгаряха езика му.

— Откри ли нещо днес?

— Само зачеркнах някои хора от списъка си.

— Също така си ги изплашил.

Уолф повдигна рамене.

— По-добре да свикват да ме виждат наоколо, защото аз няма да се откажа, независимо дали им харесва или не.

— Чух също, че си накарал момчетата да изпращат момичетата след училище. Родителите им са доста по-спокойни и благодарни.

— Те сами е трябвало да се досетят.

— Градчето е съвсем малко. Не сме свикнали на подобни действия.

— Това не е извинение за глупостта им — да пренебрегнеш безопасността на дъщеря си бе наистина голяма глупост. Ако той беше толкова небрежен във Виетнам, нямаше да се върне жив.

Клей се прокашля.

— Все пак ми се иска едно нещо да е ясно. Съгласен съм с Мери, че вие двамата с Джо сте истинската цел на маниака. Може да си много добър в боя, но никой не е по-добър от куршума. Това се отнася и за Джо. Не само трябва да се грижите за Мери, но и за вас самите. Според мен най-добре е тя да не ходи на работа до края на учебната година и тримата да се скриете в планината, докато го заловим.

Мисълта да се крие от някого напълно противоречеше на самата природа на Уолф и Клей го прочете в погледа му. Уолф беше обучаван да преследва, а към това го тласкаха и гените на команчите и шотландските воини, преплели се в характера му.

— Ще се погрижим Мери да е в безопасност — бе всичко, което той изрече и Клей веднага разбра, че не е успял да го убеди.

Джо стоеше облегнат на шкафа и ги слушаше.

— Хората в града ще пощуреят като разберат, че Мери живее с нас в планината — вмъкна той.

— Така е. — Клей стана и сложи шапката на главата си.

— Нека пощуреят, тогава — с равен глас каза Уолф. Той бе дал възможност на Мери да стои настрана от него, но тя я бе отхвърлила. Сега тя беше негова.

Клей се насочи към вратата.

— Ако някой ме попита, ще кажа, че сме я преместили на по-безопасно място, докато цялата история приключи. На никой не му влиза в работата кое е това място, нали така? Макар че, доколкото познавам Мери, вероятно ще им изкрещи в лицата, че живее с вас, както е постъпила в магазина на Хърст миналата събота.

Уолф изръмжа.

— По дяволите! Какво е казала? Не знам нищо.

— Нищо чудно, че не ти е казала, имайки предвид какво й се случи същия следобед. Скарала се с Доти Ланкастър и Сисли Кар и безцеремонно им заявила, че е напълно на твоя страна. — На устните на Клей се появи плаха усмивка. — Доколкото разбрах, добре ги е наредила.

Когато заместник-шерифа си тръгна, двамата с Джо се спогледаха.

— Тук започва да става интересно — измърмори Уолф.

— Доста, при това — съгласи се Джо.

— Пази се, синко. Ако Мери и Армстронг са прави, ние сме на мушката на този кучи син. Не ходи никъде без пушката си и стой нащрек.

Джо кимна. Уолф не се притесняваше, ако се стигнеше до ръкопашен бой, дори и другият да бе въоръжен с нож, защото той бе обучил сина си как да се бие. Не карате, кунгфу, таекуондо или джудо, а смесица от всички тези бойни изкуства, заедно с техники от добрия, стар уличен бой. Целта при такъв бой не бе спортсменство, а чиста победа, по какъвто и да е начин, и с каквото и да е оръжие. Точно това го бе спасило в затвора. Огнестрелните оръжия бяха друго нещо. Трябваше да са двойно по-предпазливи.

Мери се появи с два куфара, които пусна на пода.

— Трябва да взема и книгите си — обяви тя. — Както и Удроу с котенцата.