Линда Хауърд
Белязаният Макензи (6)

Шеста глава

Малко след девет чуха пикапа на Уолф и двамата замръзнаха на местата си. Обзе ги едновременно тревога и облекчение: тревога, защото се бояха какво се е случило; облекчение, защото той все пак си бе дошъл, а не е задържан в ареста. Мери не можеше да си представи Уолф, захвърлен в килия, макар да бе прекарал цели две години в затвора. Беше прекалено див, като звяр, който никога не може да се опитоми. Бяха го третирали с нечовешка жестокост.

Той застана на прага и се вгледа в нея, изражението на лицето му беше неразгадаемо. Мери и Джо седяха около кухненската маса и отпиваха от чаши с кафе.

— Защо си още тук? По-добре се прибирай.

Тя не обърна внимание на категоричния му тон. Уолф беше толкова гневен, че ядът сякаш наелектризираше въздуха в стаята, но Мери знаеше, че не е насочен към нея. Тя стана, извади една чаша от шкафа и наля кафе.

— Седни, изпий това и ни разкажи какво стана — нареди тя с тон, подобаващ на една учителка.

Той взе чашата, но не седна. Бе прекалено ядосан, за да седи. Яростта, която кипеше в кръвта му, проличаваше във всяко движение. Всичко започваше наново, но този път нямаше да отиде в затвора за нещо, което не бе извършил. Щеше да се бори с всички възможни средства; по-скоро би умрял, отколкото да го изтърпи за втори път.

— Значи те пуснаха — подкани го Джо.

— Наложи им се. Момичето е било изнасилено по обяд. Точно тогава закарах два коня в ранчото на Уоли Раско. Той го потвърди. И тъй като шерифът не можа да измисли как съм бил едновременно на две места, отдалечени на около сто километра едно от друго, не му остана нищо друго, освен да ме освободи.

— Къде се е случило?

Уолф разтри челото си, след това сбърчи нос, все едно го болеше глава, или пък може би просто бе уморен.

— Сграбчил я, като се е качвала в колата си, паркирана пред дома й. Шофирала е почти час, когато й казал да отбие отстрани на пътя. Не е видяла лицето му, защото е носил скиорска маска. При описанието споменала, че е висок и това е било достатъчно за шерифа.

— Отстрани на пътя? — учудено повтори Мери. — Странно. Нямаше никаква логика. Вярно, че няма много движение, но все пак можело е да мине някой.

— Да, да не говорим, че я е чакал пред дома й. Цялата история е доста странна.

Джо забарабани с пръсти по масата.

— Може да е някой, който просто минава оттук.

— Колко души „просто минават“ през Рут? — мрачно попита Уолф. — Ако е случаен, не би могъл да знае чия е колата, нито пък кога ще излезе момичето. Ами ако собственикът е мъж? Прекалено рисковано е, особено като се има предвид, че целта му определено е била изнасилване, тъй като не я обрал, макар че е имала пари в себе си.

— Тайна ли е кое е момичето? — попита Мери.

Уолф я погледна.

— Няма да е тайна за дълго, след като баща й се появи в участъка с пушка в ръка, заплашвайки, че ще ми пръсне мозъка. Привлече доста внимание и хората ще започнат да говорят.

Лицето му бе безизразно, но Мери усети гневът и горчивината, които го изпълваха. За втори път нараняваха гордостта му. Как бе изтърпял да седи там и да слуша техните обиди и заплахи? Тя беше убедена, че Уолф е обиден, не само от думите, с които са го наричали, но и от самия факт, че е извикан за разпит. Успяваше да се сдържа и контролира, но яростта му бе осезаема.

— Какво стана?

— Армстронг го спря. След това пристигна Уоли Раско, потвърди алибито ми и шерифът ме пусна с приятелско предупреждение.

— Предупреждение? — Мери подскочи на крака и очите й проблеснаха застрашително. — За какво?

Той докосна брадичката й и се усмихна със смразяваща гримаса.

— Предупреди ме да стоя настрана от всички бели жени, миличка. И точно това възнамерявам да направя. Затова сега си върви и не идвай повече тук. Не желая да те виждам в планината ми.

— В плевнята говореше друго — гневно изстреля тя, погледна Джо и се изчерви. Той само повдигна вежди и лицето му придоби доста самодоволно изражение. Тя реши да не обръща внимание на момчето и отново се обърна към Уолф. — Не мога да повярвам, че ще позволиш малоумния шериф да ти казва с кого можеш да се виждаш.

Той втренчи поглед в нея.

— В случай че още не ти е станало ясно, ще ти кажа, че всичко започва наново. Няма значение, че Уоли Раско потвърди думите ми. Всички много добре помнят какво се случи преди десет години и как са се чувствали тогава.

— Но ти си оневинен, или това няма значение?

— Има, само за някои хора — призна той. — Но не и за повечето. Те вече се боят от мен, нямат ми доверие и не ме харесват. Докато не хванат кучия син вероятно няма да мога да си купя нищо от този град — нито продукти, нито газ. И всяка бяла жена, която има нещо общо с мен, рискува да си навлече неприязънта на останалите.

Значи това е било. Той пак се опитваше да я предпази. Тя го погледна с раздразнение.

— Уолф, не възнамерявам да живея живота си, съобразявайки се с предразсъдъците на другите. Оценявам, че се опитваш да ме предпазиш…

Можеше да чуе изтракването, когато той стисна зъби.

— Така ли? — Гласът му бе изпълнен със сарказъм. — Тогава се прибери и си стой вкъщи, а аз ще остана тук.

— За колко дълго?

Вместо да отговори на въпроса й, той само отвърна:

— Цял живот ще бъда мелез.

— И аз цял живот ще бъда такава, каквато съм. Не те карам да се променяш — отбеляза тя и в гласа й се усети неподправена болка. Погледна го с искрен копнеж в очите, както никоя друга жена не го бе поглеждала и гневът му се усили, защото не можеше да я вземе в ръцете си и да съобщи на целия свят, че това е неговата жена. Предупреждението на шерифа бе кристално ясно и Уолф знаеше, че враждебността към него много бързо ще достигне чудовищни размери. А това лесно щеше да се прехвърли върху Мери и сега не се притесняваше, че тя просто може да загуби работата си. Мястото й в училището не значеше нищо сравнено с опасностите, които я застрашаваха. Можеха да я тероризират в дома й, да изпотрошат къщата; щяха да наговарят куп гнусотии по неин адрес; можеше дори да я нападнат на улицата. Въпреки твърдата си решителност, тя все пак беше само една дребна жена, напълно безпомощна, ако някой реши да я нарани.

— Зная — най-сетне отвърна Уолф и въпреки всичко се пресегна и докосна косата й. — Върви си в къщи, Мери. Когато това свърши… — Замълча, защото не искаше да дава обещания, които може би нямаше да изпълни. Но и тези думи й бяха достатъчни и очите й отново заблестяха.

— Добре — съгласи се тя и постави ръката си върху неговата. — Между другото, искам да се подстрижеш.

Той зяпна учудено.

— Да се подстрижа ли?

— Да. Ти искаш да нося косата си пусната, аз пък искам ти да подстрижеш твоята.

— Но защо?

Тя го погледна намръщено.

— Не носиш косата си дълга, защото си индианец, а защото искаш да притесняваш хората, така че никога да не забравят за индианската ти кръв. Затова искам да я отрежеш.

— Късата коса няма да ме направи по-малко индианец.

— Дългата пък няма да те направи повече индианец.

Изглеждаше, сякаш няма намерение да си тръгне, докато той не се съгласи. Най-сетне Уолф се примири и промърмори:

— Добре, ще се подстрижа.

— Чудесно — усмихна му се Мери, повдигна се на пръсти и го целуна. — Лека нощ. Лека нощ, Джо.

— Лека нощ, Мери.

Когато си тръгна, Уолф уморено прокара ръка през косата си и се намръщи при мисълта, че току-що бе обещал да я отреже. Вдигна поглед и видя, че момчето го гледа настоятелно.

— Какво ще правим сега? — попита Джо.

— Каквото се наложи — отговори Уолф, изражението му бе упорито.

 

 

На следващата сутрин Мери влезе в магазина за хранителни продукти и завари всички останали клиенти струпани на групички да си шушукат относно престъплението. Името на момичето вече бе известно — Кати Тийл, чиято по-малка сестра, Криста, учеше в класа на Мери. Семейство Тийл бяха съсипани от мъка, както Мери подочу.

При щанда за брашно и овесени ядки се сблъска с Доти Ланкастър, придружавана от младо момче, което Мери реши, че е синът й.

— Здравей, Доти — дружелюбно я поздрави, макар да имаше съмнения, че жената бе започнала клюките за нея и Джо.

— Здравей — отвърна й Доти. Обичайно суровото изражение на лицето й сега бе изместено от искрена тревога. — Чу ли за горкото момиче на Тийл?

— Разбрах какво се е случило.

— Арестували са Индианеца, но шерифът е трябвало да го освободи. Надявам се отсега нататък да внимаваш повече с кого се срещаш.

— Уолф не е бил арестуван. — Мери успя да запази тона си спокоен. — Повикаха го на разпит, но по същото време е бил в ранчото на Уоли Раско и Уоли е потвърдил алибито му. Уолф Макензи не е изнасилвач.

— Съдът каза, че е и го осъдиха на затвор.

— Също така е бил оневинен, когато са хванали истинският извършител.

Доти се отдръпна, лицето й бе почервеняло от яд.

— Така разправя Индианеца, но това, което знаем ние е, че просто е пуснат под гаранция. Ясно е на чия страна си. Нищо странно, мъкнеш се с тия индианци, откакто пристигна в града. Е, госпожице, има една стара поговорка, че с какъвто се събереш, такъв ставаш. И двамата Макензи са мръсни, индиански боклуци…

— Да не си посмяла да кажеш и думичка повече — прекъсна я Мери; лицето й бе пламнало от гняв и пристъпи застрашително към Доти. Беше бясна и ръцете я сърбяха да шамароса самодоволното й лице. Леля Ардит би казала, че една дама никога не бива да допуска подобно нещо, но в момента Мери изобщо не претендираше, че е дама. — Уолф е почтен, трудолюбив мъж и няма да позволя ти или който и да е друг да говори глупости за него.

Лицето на Доти издаваше, че и тя е бясна, но нещо в очите на Мери я възпря да не каже нищо повече за Уолф. Вместо това тя се приближи и изсъска:

— Внимавай какво правиш, госпожичке, или ще си навлечеш много неприятности.

Мери също се приближи.

— Заплашваш ли ме? — гневно попита тя.

— Мамо, моля те — панически извика момчето зад Доти и хвана ръката й.

Доти се обърна и изражението й се промени. Отдръпна се и презрително каза на Мери:

— Просто запомни думите ми. — След което се насочи към изхода.

Синът й Боби бе толкова изплашен, че размахваше ръце, докато следваше майка си. Мери моментално изпита жалост към момчето, което очевидно имаше достатъчно проблеми и без отвратителната сцена, която се разви пред очите му.

Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, но не успя, тъй като се обърна и видя, че всички хора са замръзнали на местата си и са се втренчили в нея. Очевидно бяха чули караницата и стояха, едновременно шокирани и заинтересовани. Нямаше съмнение, че случката ще се разчуе из града само за часове — две от учителките са се карали заради Уолф Макензи. Изстена наум и взе пакет брашно. Още един скандал беше последното нещо, от което Уолф се нуждае.

На съседната пътека се сблъска със Сисли Кар. Спомни си думите й на събранието и просто не можа да се възпре.

— Получих писмо от сенатор Алард, госпожо Кар. Препоръчал е Джо за Военновъздушната академия. — Сама се удиви от предизвикателния си тон.

За нейна изненада, Сисли Кар изглеждаше искрено развълнувана.

— Наистина ли? Не мога да повярвам. Нямах представа за какво става въпрос, но Ели Бау ми обясни каква чест е за града ни. — След това тя явно се отрезви. — Но сега пък се случи това ужасно нещо. Наистина отвратително. Без да искам дочух разговора ви с Доти Ланкастър. Госпожице Потър, не можете да си представите какво беше тук преди десет години. Хората бяха толкова изплашени и ядосани и сега същият кошмар се повтаря.

— И за Уолф Макензи това е кошмар — разпалено отвърна Мери. — Бил е изпратен в затвора за изнасилване, което не е извършил. Оневинен е, досието му е чисто, и въпреки това той е първият човек, когото шерифът е повикал за разпит. Как мислите, че се чувства той? Никога няма да си върне двете години в затвора, а като че ли всички се опитват да го върнат там отново.

Госпожа Кар изглеждаше притеснена.

— Ние всички сбъркахме тогава. И правосъдната система допусна грешка. Макензи наистина има алиби, но вие като че ли не разбирате, защо шерифът го е повикал на разпит.

— Не, не разбирам.

— Защото Макензи може би търси разплата.

Мери остана изумена.

— Да търси разплата, като нападне младо момиче, което е било дете преди десет години? Що за човек си мислите, че е Уолф? — Беше ужасена от думите на госпожа Кар и от факта, че повечето жители на Рут биха се съгласили с подобна версия.

— Мисля, че е човек, който мрази всички останали — уверено изрече тя. Да, тя наистина вярваше, че Уолф е способен на подобно ужасно отмъщение; виждаше се в очите й.

Прилоша й и Мери започна да клати глава.

— Не, не. Уолф не е такъв. Наистина е огорчен от начина, по който сте се отнесли към него, но не мрази никого. И никога не би наранил. — Това знаеше със сигурност. Докосванията му бяха изпълнени с копнеж, но не и с бруталност.

Сисли Кар обаче също поклати глава.

— Не ми казвайте, че не ни мрази. Ненавистта е в очите му, всеки път щом ни погледне. Шерифът откри, че е бил във Виетнам, в някакъв ужасен смъртоносен отряд. Само един Господ знае как му се е отразило! Може и да не е изнасилил Кати Тийл, но това би било идеалното му отмъщение.

— Ако Уолф е искал разплата, нямаше да се промъква наоколо — жлъчно отвърна Мери. — Вие изобщо нямате представа що за човек е той. Живее тук от години и никой не го познава.

— Убедена съм, че вие го познавате. — Сега лицето на Сисли Кар почервеня. — По-различен вид познанство. Явно слуховете за вас и Джо Макензи не са верни. Може би трябваше да се досетим, че между вас с Уолф Макензи има нещо?

Мери побесня от жлъчното изказване.

— Точно така — почти извика тя и едва се въздържа да добави: „Макар и не колкото ми се иска!“.

Чу се цял хор от възклицания. Тя се обърна и видя лицата на местните, които бяха спрели и ги слушаха. Е, вече нямаше връщане назад. Уолф я бе предупредил да стои настрана от него и вместо това тя буквално изкрещя пред целия град, че „има нещо общо“ с него. Но не изпитваше и капчица срам. Напротив, можеше само да се гордее. С Уолф Макензи тя не беше даскалката — стара мома, която на това отгоре има котка. С него не се чувстваше невзрачна, а желана и обичана. Единствено съжаляваше, че предния ден Джо не се бе забавил, защото повече от всичко искаше да се отдаде на Уолф, да бъде неговата жена, с която той да споделя страстта си. Ако искат, да я линчуват, изобщо не й пукаше за хората.

Госпожа Кар просъска ледено:

— Струва ми се, че ще се наложи да свикаме още едно събрание.

— Тогава имайте предвид, че имам железен договор — парира я Мери и се завъртя на пети. Не беше купила всички продукти, за които дойде, но беше прекалено бясна. Когато ги стовари на щанда, момчето сякаш се поколеба дали да маркира, но се подчини на гневния й поглед.

Прибра се директно в дома си и реши, че и времето е в тон с настроението й, ако се съдеше по сивите облаци. Разпредели продуктите и провери котката, която напоследък се държеше странно. През ума й мина страшна мисъл: дали някой не я бе натровил? Удроу обаче се излежаваше най-спокойно върху килимчето си и Мери облекчено въздъхна.

Когато всичко свърши…

Думите прозвучаха в спомените й и тя изпита огромна болка. Толкова силно копнееше за него, сякаш не беше същата без Уолф. Обичаше го, и макар да разбираше, че е по-добре да стои настрана от него, не можеше да се примири. След случките от тази сутрин нямаше никакъв смисъл да живеят като изгнаници. Все едно, че бе застанала по средата на улицата и беше извикала: „Аз съм жената на Уолф Макензи“.

Беше готова да му даде всичко, което той пожелае. Леля Ардит й бе втълпила, че интимната близост е допустима само ако жената е омъжена, макар да не бе успяла да й даде причина, поради която една жена ще реши да се омъжи. Мери отдавна бе разбрала, че сексът съществува и извън брака, но просто досега той никога не я е блазнил — докато не срещна Уолф. Дори ако той я желаеше само за известно време, това пак й се струваше по-добре от нищо. Само един ден, прекаран с него, щеше да е скъп, ярък спомен, който да й носи утеха през дългите, самотни години. Мечтата й бе да прекара живота си с Уолф, но не биваше да се надява на подобно нещо. Той бе преживял прекалено много горчивина и тревоги; никога нямаше да допусне една бяла жена да му стане близка. Щеше да й отдаде тялото и ласките си, но никога нямаше да й даде сърцето си.

Тя обаче го обичаше и заради това нямаше да изисква от него нещо повече. Не желаеше помежду им да се настанят гняв или чувство за вина. Единствената й мечта бе да го прави щастлив, без значение за колко дълго или по какъв начин.

Бе я помолил да носи косата си пусната и сега копринените къдрици бяха разпилени върху раменете. И когато тази сутрин се огледа в огледалото, Мери се учуди как новата прическа омекотява чертите на лицето й. Очите й блестяха, защото беше направила нещо, което да го зарадва. Сега изглеждаше по-женствена, както той я караше да се чувства.

Вече нямаше никакъв смисъл да се прави на неутрална, след днешните разправии в магазина. Щеше да му разкаже какво се е случило и тогава той щеше да разбере, че е напълно безполезно да се преструват повече. Изпита огромно облекчение.

Започна да се преоблича в един от безформените домашни халати, когато мина пред огледалото и спря. В мислите си отново се върна към момента, когато Уолф я видя облечена в джинсите на Джо и как погледът му се промени в толкова страстен и мъжествен, че дори сега тялото й потрепери. Искаше отново да я гледа по този начин, което обаче нямаше да се случи, ако продължаваше да носи тези размъкнати чували.

В този момент реши, че всичките дрехи вече не й вършат работа. Без изключение роклите й бяха старомодни и семпли, на това отгоре всичките бяха прекалено широки. Мери имаше хубава фигура, която би изпъкнала още повече в леки материи, топли цветове и тесни джинси. Завъртя се пред огледалото — тялото й беше слабо, с изящни извивки. Не виждаше причина да се срамува от него.

Мърморейки си под носа, тя се облече в старата, „прилична“ рокля и взе чантата си. В Рут нямаше кой знае колко магазини за дрехи, но със сигурност можеше да си купи джинси и няколко дръзки блузи, както и една-две вталени поли, които ако не друго, то поне щяха да са й по мярка.

И не желаеше повече да носи „практичните“ си обувки.

Сивите облаци изпълниха обещанието си и когато Мери потегли към центъра на града, започна да вали. Силен, напоителен дъжд, който фермерите обожаваха, а не краткотраен порой, който преминаваше, преди да е напоил земята. Леля Ардит не би си показала носа в такова време, но за Мери дъждът изобщо не беше пречка. Спря пред един магазин, в който продава предимно дамска конфекция, макар дрехите да бяха далеч от модните хитове. Купи си три чифта джинси, шести размер, две леки памучни блузи и риза. Една елегантна пола от деним, комбинирана с тъмночервена блуза толкова й харесаха, че тя изпита детинско желание да ги притежава. Избра си и друга пола, в кафяво, която й седеше толкова добре, че цветът изобщо не я разколеба и я гарнира с бледобежова блуза. Последната й покупка бе бледолилава памучна пола и риза с копринена яка. Изпълнена с чувство на задоволство, Мери си купи и чифт бели сандали, както и спортни обувки. Окото не й мигна, когато жената на касата ги маркира и й съобщи сумата. Твърде дълго беше отлагала промяната на гардероба си.

Но това още не беше краят. Прибра торбите в колата и се насочи към универсалния магазин на Хърст, откъдето всички си купуваха ботуши. Тъй като Мери планираше да прекарва доста време в планината на Уолф, вече чифт топли ботуши бяха наложителна необходимост.

Господин Хърст бе буквално груб с нея, но тя го изгледа сериозно и за момент се зачуди дали да не размаха отново учителския си показалец. Отхвърли идеята, тъй като жестът би загубил силата си, ако се използва твърде често. Не обърна никакво внимание на недружелюбното му отношение и пробва няколко чифта ботуши, докато най-накрая си избра.

Нямаше търпение да се прибере, да облече джинсите и новата си блуза. Най-добре да обуе и новите ботуши, за да ги разтъпче. Удроу нямаше да я познае. Спомни си погледа в очите на Уолф и отново потрепери.

Колата й бе паркирана в горната част на улицата, на няколко преки от магазина. Дъждът се усилваше и Мери се нахока наум, задето бе дошла пеша до магазина на Хърст. Върху тротоара се бяха образували огромни локви. Е, сега щеше да реши дали запази „практичните“ си обувки.

Наведе глава, гушна кутията с новите обувки и тръгна по улицата. Краката й незабавно се измокриха до глезените. Продължаваше да се ругае, когато премина малката пътечка между магазина на Хърст и следващата постройка, някогашна бръснарница, която сега седеше празна. Не чу нищо, нито пък забеляза рязкото движение. Една огромна ръка, мокра от дъжда затисна устата й, а друга обхвана тялото й, като притисна ръцете и нападателят започна да я влачи по пътя, далеч от голямата улица. Мери инстинктивно се бореше, риташе и се въртеше, като издаваше приглушени звуци под дланта на мъжа. Ръката му силно бе стиснала лицето й и пръстите болезнено се впиваха в скулите.

Високите бурени отстрани на пътечката жилеха краката й и дъждът биеше право в очите й. Ужасена, Мери започна да се съпротивлява по-силно. Не можеше да се случи подобно нещо! Не и посред бял ден! Само дето за него това явно изобщо не беше пречка — беше го направил с Кати Тийл.

Успя да освободи едната си ръка и се пресегна назад, опитвайки се да издере лицето му. Пръстите й отчаяно се вкопчиха в мокра, вълнена материя. Той изруга, гласът му беше тих и дрезгав и я удари с юмрук по главата.

Всичко пред очите й се размаза от непоносимата болка и тя осъзна, че съпротивата й беше безсмислена. Смътно си даде сметка, че са стигнали края на пътечката и той я влачи зад изоставената сграда.

Мъжът дишаше тежко и учестено, когато я избута към чакъла и калта. Тя отново успя да освободи едната си ръка и в опита си да се предпази се издра в ситните камъчета. Ръката му още притискаше устата й и я задушаваше. Мери падна по корем в локвите и той се отпусна върху нея.

С другата си ръка, хвана полата й и започна да я дърпа нагоре. Тя яростно впи нокти в ръката му, така че да освободи устата си и да може да изкрещи, но мъжът отново я удари. Изпита див ужас и продължи да дере пръстите му. Той изруга, отмести краката й и се настани между тях.

Мери чу звукът от разкъсване на дреха и изпита такова отвращение, че то сякаш й даде нови сили. Захапа ръката му с всичка сила и отново впи нокти в лицето му.

Ушите й бучаха, но дочу вик. Мъжът замръзна, след което се облегна върху нея, за да се изправи на крака. През замъгленото си зрение, тя успя да различи син ръкав и ръката му, покрита с лунички, преди той да избяга. Откъм гърба си чу гърмеж и за миг си помисли, че сега сигурно щеше да я удари светкавица. Не, светкавицата идваше преди гръмотевица.

Някой изтърча бързо покрай нея. Мери лежеше на земята като парализирана, със затворени очи. Чу тихо изругаване и след това стъпките се приближиха.

— Мери? — попита я властен глас. — Добре ли си?

Успя да отвори очи и видя Клей Армстронг. Беше вир-вода и очите му блестяха гневно, но изключително внимателно подаде ръка и й помогна да се изправи.

— Добре ли си? — Сега тонът му беше по-рязък.

Дъждът отново биеше в лицето й.

— Да — успя да изрече Мери и сгуши глава в рамото му.

— Ще го хвана — обеща Клей. — Давам ти думата си, че ще хвана мръсното копеле!

 

 

В града нямаше лекар, но Беси Пилант бе дипломирана медицинска сестра и Клей закара Мери до дома на Беси. Тя се обади на общопрактикуващия лекар, с когото работеше и го повика. Докато чакаха доктора да пристигне от съседния град, Беси почисти раните и сложи лед върху синините, след което й сипа чаша горещ, прекалено сладък чай.

Клей изчезна някъде. В един момент къщата на Беси се напълни с жени. Шарън Уайклиф пристигна и увери Мери, че тя и Доти могат да поемат часовете й в понеделник, ако тя не е в състояние да отиде на работа; Франси Бийкъм също дойде и заразказва дълги истории от времето, когато тя самата е преподавала. Целта й очевидно бе да разсее Мери и останалите жени я последваха. Мери седеше мълчаливо и толкова силно стискаше одеялото, с което я беше завила Беси, че кокалчетата й бяха побелели. Разбираше, че се опитваха да ангажират вниманието й, така че да не мисли за случилото се и им беше благодарна. Дори Сисли Кар пристигна и потупа съчувствено Мери, въпреки скандала помежду им отпреди няколко часа.

След това дойде лекарят и Беси въведе Мери в спалнята. Тя послушно отговори на всичките му въпроси и изохка, когато мъжът опипа главата й, където нападателят я удари с юмрук. Провери как зениците реагират на светлина, измери кръвното налягане и й даде слабо успокоително.

— Всичко е наред — най-сетне каза докторът и потупа коляното на Мери. — Нямате сътресение, така че главоболието ще отмине съвсем скоро. Един здрав сън ще ви помогне повече, отколкото каквито и да е хапчета.

— Благодаря ви, че дойдохте чак тук — учтиво благодари Мери.

Изведнъж я изпълни отчаяние и тревога. Всички бяха много любезни и мили, и въпреки това тя усещаше, че нервите й се опъват. Чувстваше се омърсена и изложена. Имаше нужда да остане сама, да си вземе един дълъг душ, но най-вече се нуждаеше от Уолф.

Излезе от спалнята и видя, че Клей се е върнал. Той се приближи до нея и хвана ръката й.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. — Ако още веднъж й се наложеше да отговори на този въпрос, щеше да започне да крещи.

— Трябват ми показания, ако смяташ, че си в състояние да говориш.

— Добре. — Успокоителното започваше да действа и Мери сякаш не участваше във всичко това, а го наблюдаваше отстрани. Клей я заведе до един стол и отново я зави с одеялото. Ледени тръпки минаха по тялото й.

— Няма от какво да се боиш — успокои я той. — Вече го заловихме. Арестуван е.

Това събуди интереса й и Мери се вторачи в мъжа.

— Заловили сте го? Значи знаете кой е?

— Видях го. — Гласът на Клей бе суров.

— Но той носеше скиорска маска. — Това си го спомняше, както и вълнената материя в ръцете си.

— Така е, само че косата му се развяваше. — Мери отново се втренчи в Клей; вцепенението й премина в ужас. Значи косата му е била дълга и се развявала? Клей със сигурност не мислеше, че е… Не, със сигурност.

— Уолф? — промълви тя.

— Не се притеснявай. Казах ти, че е арестуван.

Мери стисна юмруци толкова силно, че ноктите й се отбелязаха в дланите.

— Тогава незабавно го пуснете.

Първоначално Клей я погледна невярващо, след това изражението му стана ядосано.

— Да го пуснем? По дяволите, Мери, не можеш ли да проумееш, че той те нападна?

Съвсем бавно Мери поклати глава, лицето й бе пребледняло.

— Не, не беше той.

— Аз го видях — повтори Клей, като правеше пауза между всяка дума. — Висок мъж с дълга коса. Кой друг би могъл да бъде?

— Не зная, но със сигурност не беше Уолф.

Останалите жени мълчаха, замръзнали на местата си, докато слушаха спора им. Сисли Кар заговори първа.

— Ние се опитахме да те предупредим, Мери.

— Но не ме предупредихте правилно! — Очите й горяха, тя огледа стаята и погледът й отново се спря върху лицето на Клей. — Аз видях ръцете му. Това бяха ръце на бял мъж, покрити с лунички. Не беше Уолф Макензи!

Клей се намръщи.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Той постави ръце на земята, точно пред очите ми. — Тя се пресегна и грабна ръкава на дрехата му. — Веднага освободете Уолф! Веднага, чуваш ли ме! И му мислете, ако има и една синина.

Клей стана и отиде до телефона. Мери отново погледна жените в стаята. Лицата на всички бяха бледи и разтревожени. Досещаше се каква е причината. Подозираха Уолф и той беше обект на техния страх и гняв. Сега обаче трябваше да търсят виновника сред тях. Доста мъже в района имаха лунички по ръцете, но не и Уолф. Неговите бяха жилави и тъмни, с бронзов тен от слънцето й мазоли от тежкия труд, който вършеше. Тя ги беше почувствала върху голата си кожа. Искаше да извика в лицата им, че Уолф няма причина да я напада, след като можеше да я има, когато пожелае, но си замълча. Отново я обзе предишното вцепенение. Единствено искаше да изчака Уолф, ако той изобщо дойде.

След около час Уолф влезе в къщата на Беси, сякаш беше негова собственост, без дори да почука. Чуха се възклицания, когато той застана на вратата и широките му рамене изпълниха рамката. Той изобщо не погледна останалите хора в стаята. Погледът му бе насочен към Мери, сгушена в одеялото и с пребледняло лице.

Стъпките му отекнаха по пода, когато се приближи до стола и клекна до нея. Черните му очи я огледаха от главата до петите; докосна брадичката й и извъртя лицето към светлината, така че да види одраскванията и синините, които й бяха причинили грубите пръсти. Повдигна ръцете й и огледа разранените длани. Устните му бяха свити.

Мери имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче, но успя да се усмихне.

— Подстригал си се — прошепна тя и прокара пръсти през гъстата му коса.

— Първото нещо, което направих днес — отвърна той. — Добре ли си?

— Да, добре съм. Той не успя… Сещаш се.

— Зная. — Уолф се изправи. — Ще се върна по-късно. Отивам да го хвана. Обещавам ти, че ще го хвана.

— Това е работа на полицията — рязко изрече Клей.

— Очевидно полицията не си върши работата тогава. — Той излезе, без да каже нито думичка повече, и Мери отново усети ледените тръпки по тялото си. Докато беше до нея, вцепененото й тяло се изпълни с живот, но сега Уолф си беше отишъл. Каза, че ще се върне, но тя усещаше, че трябва да се прибере у дома. Всички бяха много мили, дори прекалено мили. Имаше чувството, че всеки момент ще се разкрещи. Повече не можеше да се прави на силна.