Линда Хауърд
Белязаният Макензи (5)

Пета глава

Тази вечер Джо бе необичайно разсеян. Винаги беше много съсредоточен и с лекота усвояваше материала, но днес очевидно нещо го притесняваше. Прие преместването в класните стаи на училището без никакъв коментар и дори не бе загатнал, че е разбрал какво се случи на събранието на училищното ръководство. Беше един от първите майски дни, доста топъл за сезона и Мери отдаде липсата на ентусиазъм на пролетно настроение. Дългата зима свърши и тя самата беше в приповдигнато настроение. Най-сетне затвори учебника пред нея.

— Хайде днес да свършим по-рано — предложи тя. — И без това не напредваме.

Джо също затвори тетрадките си и прокара пръсти през гъстата, черна коса, същата като на баща му. Мери отмести поглед.

— Съжалявам — извини се той и въздъхна. Типично за него, не прибави никакво обяснение. Джо рядко изпитваше нужда да се оправдава.

През изминалите седмици двамата често провеждаха лични разговори между уроците, пък и Мери никога не се колебаеше, когато виждаше, че някой от учениците й има проблеми. Ако го беше налегнала пролетна умора, то тя искаше да го чуе от него.

— Притеснява ли те нещо?

Джо се усмихна кисело, изражението на лицето му бе прекалено зряло за шестнадесетгодишно момче.

— Би могло да се каже.

— Така ли?

Усмивката му я успокои, защото сега смяташе, че знае причината за неговата разсеяност. Явно наистина ставаше дума за приповдигнато пролетно настроение. Както леля Ардит често й бе повтаряла, когато кръвта на мъжа закипи, една дама трябва да се отдръпне, защото те наистина могат да полудеят. Очевидно кръвта на Джо бе закипяла с настъпването на пролетта. Мери се замисли дали същото се случва и с жените.

Той се заигра с химикалката си за момент, преди да я остави настрани и да заговори отново.

— Пам Хърст ме помоли да я заведа на кино.

— Пам?! — Това наистина беше изненада, а най-вероятно значеше и неприятности. Ралф Хърст беше най-яростният враг на семейство Макензи.

Очите на Джо бяха мрачни, когато я погледна.

— Пам е момичето, за което ти разказах преди време.

Значи Пам. Тя беше млада, хубава и имаше тяло, което не оставяше мъжете равнодушни. Мери се почуди дали Ралф Хърст е знаел, че дъщеря му флиртува с Джо и това да е една от причините за омразата му към двамата Макензи.

— Ще я заведеш ли на кино?

— Не — категорично отвърна момчето.

— Защо? — изненада се Мери.

— Защото в Рут няма кина.

— И какво от това?

— Точно това е проблемът. Ще трябва да отидем в друг град. И никой не бива да ни вижда. Тя иска да се срещнем зад училището, по тъмно. — Той се облегна на стола си и скръсти ръце зад главата си. — Беше я срам да дойде на танци с мен, но явно смята, че съм подходящ за тайни срещи. Дори и да ни видят заедно, вече няма да си навлече големи неприятности, след новината, че отивам в Академията. Хората са доста респектирани от намеренията ми. — Гласът му се изпълни с ирония. — Очевидно индианец в униформа е нещо друго.

Изведнъж Мери осъзна, че може би прибързаното й изказване на събранието не му беше направило добра услуга.

— Предпочиташ ли да не им бях казала?

— Трябваше да го направиш — отвърна Джо и тя се убеди, че той знае всичко за срещата. — Само дето сега ще трябва да се потрудя повече, защото ако се проваля всички ще кажат, че индианецът не се е справил. Но в това няма нищо лошо. Ще имам още един стимул да дам всичко от себе си, така че да вляза в Академията.

За себе си Мери бе уверена, че Джо няма нужда от никакви допълнителни стимули, той самият толкова силно мечтаеше да лети, че желанието буквално го изгаряше. Тя върна разговора към Пам.

— Притеснява ли те, че тя те е поканила чак сега?

— Вбесява ме! Наистина се побърквам, че ще трябва да й откажа, защото с удоволствие бих се позабавлявал с нея. — Той рязко спря и отново погледна Мери с онзи прекалено възрастен поглед, преди да се усмихне. — Извинявай. Не исках да влизам в подробности. Нека просто кажем, че ме привлича физически, но това е всичко, а точно в този момент не мога да си играя игрички. Пам е симпатично момиче, но не е част от плановете ми.

Мери разбираше какво има предвид. За доста дълго време напред в плановете му изобщо не фигурираха никакви жени, освен може би за чисто физическо удоволствие. От него се излъчваше убеденост, че предпочита да е сам, както и Уолф, а освен това перспективата да лети толкова го беше обсебила, че една част от него вече не бе тук. Пам Хърст щеше да се омъжи за някое местно момче, да се установи в Рут или някъде наблизо и да продължи спокойния си живот постарому. Не беше типът момиче, с което Джо може да се развлича, преди да напусне това място.

— Имаш ли представа кой е започнал клюките? — попита Джо, сините му очи бяха сериозни. Не искаше никой да наранява тази жена.

— Не, не съм се и опитвала да разбера. Може да е всеки, който е минал покрай къщата и е видял пикапа ти. Повечето хора обаче изглежда са забравили за тази история, освен… — Тя замълча, очите й бяха изпълнени с тревога.

— Освен кой? — твърдо настоя Джо.

— Нямам предвид, че тя е разнесла слуховете — бързо изрече Мери. — Просто винаги се чувствам неудобно в нейно присъствие и не мога да си обясня защо. Може би просто си е такава. Доти Ланкастър…

— Доти Ланкастър! — Джо се изсмя дрезгаво. — Да, вероятно. Тя е способна на подобно нещо. Животът й е бил доста тежък и ми е мъчно за нея, но тя пък превърна моя в ад, когато бях в класа й.

— Имала е тежък живот ли? Защо?

— Съпругът й беше шофьор на камион и загина преди много години, когато синът й беше още бебе. Пътувал в Колорадо, някакъв пиян го блъснал и той излетял от пътя. Пияният шофьор е бил индианец. Тя никога не го превъзмогна и обвинява всички индианци.

— Но това е нелепо!

Джо само повдигна рамене, сякаш искаше да каже, че доста неща са нелепи.

— Както и да е, тя остана сама с детето и с много неприятности. Нямаха пари. Започна да преподава и трябваше да плаща на жена, която да се грижи за бебето. Оказа се, че той има нужда от специални грижи, което струваше още повече пари.

— Не знаех, че Доти има деца — изненада се Мери.

— Само Робърт, Боби. Трябва да е на двадесет и три-четири. Все още живее с госпожа Ланкастър, но много не обича да излиза.

— Какво му е? Умствени проблеми ли има?

— Не, не е със забавено развитие. Просто е по-различен. Обича хората, но не и когато са на групи. Щом види много хора на едно място става нервен, и затова предпочита да си седи вкъщи сам. Чете много и слуша музика. Едно лято работеше в магазина за строителни материали на господин Уоткинс. Уоткинс го накарал да напълни количка с пясък. Вместо да закара количката до купчината пясък, Боби пълнел лопати и ги занасял обратно до магазина. Ей такива неща. Има проблеми с обличането, защото първо си обува обувките, и след това не може да си пъхне краката в джинсите.

Мери беше виждала хора като Боби, които трудно разрешават практически проблеми. Имат затруднения в учението и им трябват специални грижи. Дожаля й за него, и за Доти, която очевидно не бе живяла щастлив живот.

Джо стана от стола и се протегна.

— Някога яздила ли си? — неочаквано попита той.

— Не, никога не съм се качвала на кон. — Мери се подсмихна. — Да не би да ме изхвърлят от Уайоминг за това?

Тонът му беше сериозен.

— Може и това да се случи. Защо не дойдеш някоя събота в планината и аз ще те науча? Съвсем скоро училището ще свърши и ще имаш много свободно време.

Едва ли си даваше сметка колко съблазнителна й се стори идеята, не само защото щеше да се научи да язди, но и защото щеше да види Уолф. Само дето да се срещне с него беше също толкова болезнено, колкото да не го вижда, защото между тях не можеше да има нищо.

— Ще си помисля — обеща Мери, макар да се съмняваше, че ще се съгласи.

Джо не настоя, но бе твърдо решен да не остави нещата така. Щеше да закара Мери в планината, по един или друг начин. Вече му струваше, че Уолф е на ръба на издръжливостта. Щеше да я заведе под носа му, както водеха породисти кобили при жребци. Хубавата му, смела учителка щеше да е късметлийка, ако успее да каже „здрасти“, преди баща му да я е сграбчил. Никога досега не беше виждал някоя така да омае Уолф, както госпожица Мери Елизабет Потър.

Наум Джо си затананика част от песента „Сватовникът“.

 

 

Следващия петък, когато Мери се прибра в дома си, в пощенската кутия имаше писмо от сенатор Алард. Ръцете й трепереха, докато го отваряше. Ако новините бяха лоши, ако сенаторът бе отказал да препоръча Джо за Академията, тя нямаше представа какво ще прави. Този сенатор не бе единствената им възможност, но той като че беше най-съпричастен и отказ от него наистина щеше да е обезкуражаващ.

Писмото от господин Алард до нея беше кратко, в което той й благодареше, че е представила Джо на вниманието му. Решението му е да препоръча Джо за подготвителния клас на Академията, веднага след като завърши училище. Оттам нататък ще зависи изцяло от Джо как ще се представи на изпитите.

В плика имаше и писмо лично до Джо.

Мери притисна листовете хартия до гърдите си и очите й се напълниха със сълзи. Бяха успели и дори се оказа по-лесно! Бе се подготвила да пише до всеки конгресмен, докато някой даде шанс на Джо, но не се бе наложило. Оценките на момчето му бяха извоювали победата!

Новината бе прекалено добра, за да чака, затова Мери се качи обратно в колата и потегли към планината на Макензи. Пътят вече бе съвсем различен, снегът се беше разтопил и на негово място се подаваха диви цветя. След непоносимия зимен студ, пролетният въздух бе като благословия за кожата й, макар да не бе толкова топло колкото пролетите в Савана. Беше толкова развълнувана и щастлива, че изобщо не обърна внимание на стръмната пропаст отстрани на пътя. Забеляза само великолепието на планината, която се извисяваше към тъмните небеса. Пое си дълбоко въздух и призна, че пролетта в Уайоминг наистина компенсираше за лютата зима. Чувстваше се като у дома си, в нов дом — скъп и познат.

Гумите изхвърлиха парченца чакъл, когато Мери рязко спря пред вратата на кухнята и преди моторът да е изгаснал напълно, тя вече изкачваше стъпалата към къщата на Уолф.

— Уолф! Джо!

Осъзнаваше, че виковете й изобщо не подхождат на една дама, но изобщо не й пукаше. Някои ситуации просто предразполагаха към невъзпитание.

— Мери!

Гласът дойде откъм гърба й и тя рязко се извъртя. Уолф тичаше към нея, силното му тяло с лекота пореше въздуха. Мери извика от вълнение, спусна се обратно по стълбите и полата й се разпери, когато премина чакълестата пътека към плевнята.

— Получи го! — извика тя, като размахваше писмото в ръка. — Получи го!

Уолф спря и се загледа в достолепната учителка, която търчеше и скачаше и полата й се вдигаше по краката с всяка крачка. В последния момент разбра, че нищо лошо не се е случило и че тя се усмихва, когато Мери, на три крачки пред него, се хвърли в обятията му. Той разтвори ръце, хвана я и я притисна към тялото си.

— Получи го! — отново извика тя и обви ръце около врата му.

Само едно нещо му идваше наум и устата му пресъхна.

— Какво е получил?

Тя размаха писмото под носа му.

— Получи го! Сенатор Алард… Писмото беше в пощенската ми кутия и не можех да чакам… Къде е Джо? — Осъзнаваше, че се държи като ненормална и се опита да си възвърне спокойствието, но просто не успяваше да не се усмихва.

— В града е, товари дървен материал. По дяволите, сигурна ли си, че това се казва в писмото? Той има още една година в училище…

— По-малко от година, както вървим. Но така или иначе трябва да е навършил седемнадесет. Сенаторът го е препоръчал за подготвителния клас, който започва след завършване на гимназията. След по-малко от година и половина!

Лицето на Уолф се изпълни с яростна гордост, лице на безстрашен воин, което бе наследил от команчите и келтите. Очите му блестяха с черен пламък и ликуващ, той я вдигна и я завъртя. Мери отметна глава назад, като се смееше от щастие. И в този момент цялото тяло на Уолф потрепери от желание, толкова силно сякаш някой го удари в стомаха и изкара въздуха му. Усещаше нежната й топлина в ръцете си, чуваше смеха й, свеж като пролетта и му се прииска да съблече старомодната й рокля.

Съвсем бавно изражението му се промени и сега лицето му излъчваше примитивно желание. Тя все още се смееше, ръцете й бяха обвили рамене му, и Уолф я свали. Смехът заглъхна в гърлото й, когато той зарови глава в гърдите й. С една ръка галеше бедрата й, а с другата я бе прегърнал. Усещането бе неземно, въпреки дрехите. Мери изстена, потрепери в ръцете му и се притисна още по-плътно към него.

Но това изобщо не й стигаше. Зарови пръсти в косата му. Желаеше го отчаяно и безумно. Дрехите, които я деляха от него, я вбесяваха. Отново изстена, звукът идваше от гърлото й.

— Моля те — прошепна тя. — Уолф…

Той повдигна глава, очите му бяха изпълнени с желание. Кръвта пулсираше лудо във вените му и Уолф едва дишаше.

— Искаш ли още? — дрезгаво простена той.

Тя се притисна отново в тялото му и ръцете й го стиснаха отчаяно.

— Да!

Бавно и нежно той я плъзна по тялото си, докато тя стъпи на земята. В този момент Уолф не бе в състояние да мисли за всичките причини, поради които не биваше да се обвързва с нея. Единствената мисъл в главата му бе, че я желае неудържимо. Да вървят по дяволите всички останали!

Огледа се, като преценяваше разстоянието до къщата и до плевнята. Плевнята беше по-близо. Хвана китката й и се отправи към отворената врата, която разкриваше мрачното помещение.

Мери едва си поемаше дъх, докато го следваше. Всичките й сетива бяха изострени, бе объркана и искаше да го попита какво прави, но просто нямаше въздух да проговори. След това влязоха в плевнята и тя се потопи в мъжделивата светлина, в топлината и миризмата на земя, прах, сено и коне. Чуваше как конете се движеха върху сламата. Уолф я въведе в едно празно помещение и я постави върху прясното сено. Мери легна по гръб, той се отпусна отгоре й и от тежестта на мускулестото му тяло тя потъна още по-дълбоко.

— Целуни ме — прошепна Мери, прокара ръцете през косата му и го издърпа към себе си.

— Ще те целувам до безкрайност — промърмори той и наведе глава. Устните й се разтвориха под напора на неговите. Тялото му тежеше, но тя изпитваше удоволствие от близостта им. Обви ръце около силните му рамене и го притисна до себе си. Искаше да е възможно най-плътно прилепена до него и разтвори крака, за да се намести той.

Бавните движения на хълбоците й под тялото му бяха на път да го побъркат. Уолф имаше чувството, че всеки момент ще експлодира, кръвта така яростно препускаше из вените му. Издаде тих, приглушен звук и се пресегна да разкопчае ципа на роклята й. Струваше му се, че ще умре, ако не усети нежната й кожа под ръцете си.

Всичко бе толкова ново за нея, че лицето й се покри с червенина, и въпреки това й се струваше напълно в реда на нещата и изобщо не се опита да протестира. Не искаше да протестира. Желаеше Уолф. Тя беше жена, готова да се отдаде на силната му мъжественост. Искаше да е гола в обятията му, затова му помогна да свали ръкавите на дрехата. Сигурно не е била на себе си, когато си е купила сутиен с предно закопчаване, но сега, когато той погледна гърдите й, едва прикрити от фината, копринена материя, Мери бе доволна, че го е направила. Уолф го разкопча само с едно движение, трик, който тя все още не беше усвоила, и гърдите й останаха открити.

Той отново издаде същия гърлен звук, почти като изръмжаване и се наведе към нея. Топлите му, влажни устни се плъзнаха по гърдите й като се спряха върху зърната. Тя подскочи, цялото й тяло се разтресе от силното до болка удоволствие. Мери изстена и затвори очи. Не можеше да издържа, беше прекалено хубаво. По всичките й нерви минаваха импулси от наслада и тя се притисна силно до него.

Уолф усещаше движенията й под тялото си и последните искрици на контрол изчезнаха. Рязко отмести полата й и се намести се намести между бедрата й. Мери отвори очи, шокирана от новооткритата си чувственост.

— Съблечи се — трескаво прошепна тя и се пресегна към копчетата на ризата му.

Той се изправи и свали дрехата. На мъждукащата светлина кожата му блестеше от капчици пот. Бронзовите, силни мускули бяха изваяни като на майсторска скулптура. Мери жадно го попиваше с очи. Притежаваше съвършено тяло, силно, мъжествено, с мускусен аромат. Протегна се и прокара ръка по широките му гърди. Той замръзна, след което целия потрепери от удоволствие.

Изстена, след което ръцете му се спуснаха към колана. Разкопча го и свали ципа на джинсите си, звукът на метала се сля с тежкото им дишане. С последни частици на воля се възпря да не съблече слиповете си. Тя беше девствена, не биваше да го забравя, колкото й замъглено да бе съзнанието му. По дяволите, трябваше да си възвърне контрола, иначе щеше да я нарани и изплаши, а по-скоро би умрял, отколкото да превърне първия й път в кошмар. Нежните пръсти на Мери все още галеха гърдите му.

— Уолф! — прошепна тя. Само това, само една дума, но гласът й, тих и изпълнен с желание, значеше всичко за него.

— Добре — отвърна й той. — Сега.

Уолф се протегна напред, когато дочу познат звук. Изруга тихо и отново се изправи, като с всички сили се стараеше да си възвърне контрола над себе си.

— Уолф? — Този път гласът й бе изпълнен с колебание и притеснение. Той се стресна от интонацията й, защото само преди секунди тя бе страстна, подканяща и готова да се отдаде без остатък.

— Джо ще бъде тук след минути — равнодушно изрече той. — Пикапът му се изкачва по планината.

Тя все още не бе напълно на себе си и сега се сепна.

— Джо?

— Да, Джо. Помниш ли го? Синът ми, заради когото дойде тук.

Лицето й се покри с руменина и тя бързо подскочи.

— О, Божичко! Аз съм гола. И ти си гол. Боже мили!

— Не сме голи — измърмори Уолф и избърса мокрото си лице. — По дяволите!

— Почти!

— Но не достатъчно.

Дори гърдите й бяха порозовели от притеснение. Той ги погледна със съжаление, спомняйки си усещането да ги целува. Шумът от пикапа на Джо вече се чуваше по-отблизо. Уолф изруга наум, изправи се и помогна на Мери да стане.

Очите й се замъглиха от сълзи, когато се обърна, за да закопчае сутиена си. С кой акъл си беше купила подобна измишльотина? Леля Ардит изобщо нямаше да я одобри. Всъщност, леля й направо щеше да получи истеричен припадък, ако разбереше, че любимата й племенница се е въргаляла в сеното с мъж. И на това отгоре, всичко приключи само с въргалянето!

— Дай да ти помогна — нежно предложи Уолф.

Тя се завъртя и той сръчно закопча дяволското изобретение. Мери държеше главата си наведена, неспособна да го погледне в очите, но гледката на бронзовата му ръка върху бялата й кожа отново я възбуди.

— Имаш стрък сено в косата си — подразни я той.

Мери опипа главата си с две ръце и установи, че цялата й коса беше изскочила от шнолата.

— Остави я така. Повече ми харесваш с пусната коса. Пада като коприна.

Тя нервно прокара пръсти през кичурите, а той се наведе и вдигна ризата си.

— Сега какво ще си помисли Джо? — процеди тя, когато пикапът му спря отпред.

— Че е голям късметлия, задето ми е син, иначе щях да го убия — мрачно измърмори Уолф и Мери не беше уверена, че той се шегува. Облече ризата си, но не си направи труда да я закопчава и излезе. Тя си пое дълбоко въздух, сякаш за да се подготви за срама, който я очакваше и го последва.

Джо точно излезе от колата, застана до вратата и погледът му се местеше ту върху Уолф, ту върху Мери, забелязвайки каменното лице и разкопчаната риза на баща си и разрошената коса на учителката си.

— По дяволите! — изруга той и тресна вратата. — Трябваше да се забавя още десетина минути…

— И аз така мисля — сопна се Уолф.

— Добре, тръгвам си…

Уолф въздъхна.

— Недей, тя и без това е дошла заради теб.

— Така каза и миналия път — ухили се Джо.

— И този път е така. — Той се обърна към Мери и очите му се изпълниха с радост при мисълта за невероятната новина. — Кажи му.

Тя обаче все още не беше в състояние да мисли.

— Какво да му кажа?

— Ами, кажи му…

Съвсем бавно замъгленият й мозък започна да осъзнава какво й говореше. С ужас Мери погледна празните си ръце. Какво се бе случило с писмото? Дали не го беше изгубила в сеното? Какъв срам, ако се наложеше да претърсват плевнята! Не знаеше какво да направи, разпери ръце и само изрече:

— Приет си. Днес получих писмото.

Кръвта се оттегли от лицето на Джо, докато я наблюдаваше вцепенено. Протегна ръка и се подпря на пикапа, сякаш се боеше да не припадне.

— Получил съм го? Искаш да кажеш, че съм приет в Академията? — дрезгаво попита той.

— Имаш препоръки. Вече зависи само от теб как ще се представиш на изпитите.

Джо отметна глава назад и извика с цяло гърло — вик от щастие, след което се хвърли върху Уолф. Двамата мъже дълго се прегръщаха, викаха и се смееха. Мери скръсти ръце и докато ги наблюдаваше, сърцето й ликуваше. Изведнъж те я грабнаха и тя се оказа между обятията им.

— Ще ме смачкате — немощно се опита да протестира тя, притисната между гърдите им. Ризата на Уолф все още беше разкопчана. Мери докосна голата му плът и колената й отново омекнаха. Двамата се изсмяха на негодуванието й, но се отместиха.

Мери оправи косата и роклята си.

— Писмата са тук някъде. Трябва да съм ги изпуснала.

Уолф я погледна дяволито.

— Най-вероятно.

Закачката му я трогна и тя му се усмихна в отговор. Една твърде интимна усмивка, като тези, които жената отпраща само към мъжа, в чиито обятия е била допреди малко и Уолф изпита огромно удоволствие. За да го прикрие, той наведе поглед и започна да оглежда за писмата — едното бе паднало на пътя, а другото — близо до вратата на плевнята. Вдигна ги от земята и подаде едното на сина си.

Макар да знаеше съдържанието му, ръцете на Джо се разтрепериха, докато четеше текста. Винаги бе смятал, че е много по-трудно да постигнеш мечтата на живота си, че трябва яко да се бориш. Е, все още не се беше качвал на едно от онези ревящи чудовища, но съвсем скоро и това щеше да се случи. Трябваше да се случи, иначе животът му би бил непълноценен.

Мери го наблюдаваше с гордо изражение, когато усети, че тялото на Уолф се стегна. Погледна го въпросително. Той бе протегнал глава, сякаш надушваше приближаваща опасност и лицето му бе с каменно изражение. Тогава чу звукът на мотора и се обърна, точно когато колата на заместник-шерифа спря пред тях.

Джо се извърна и лицето му придоби същото каменно изражение като на баща му. Клей Армстронг излезе от колата.

— Госпожице — обърна се първо към нея, като леко повдигна шапката си.

— Заместник-шерифе! — В гласа й прозвучаха двеста години строго възпитание. Леля Ардит би била много горда. Но Мери усещаше, че Уолф е в опасност и едва се въздържа да не се хвърли пред него в желанието си да го предпази. Беше убедена, че той нямаше да одобри подобна постъпка от нейна страна и само това я спря.

Топлите, сини очи на Клей сега изобщо не ги гледаха дружелюбно.

— Какво правите тук, госпожице Потър?

— А вас какво ви интересува? — сопна се Мери и скръсти ръце.

— Кажи направо за какво си дошъл, Армстронг — процеди през зъби Уолф.

— Добре — също толкова грубо му отвърна шерифът. — Викат те за разпит. По-лесно е да дойдеш сега с мен, но ако настояваш, ще дойда след малко със заповед за арест.

Джо замръзна на мястото си, очите му се изпълниха с тревога и див бяс. Това вече се беше случвало и преди и тогава загуби баща си за две години. Този път беше още по-жестоко, защото само преди секунди бе на върха на щастието.

Уолф започна да закопчава ризата си. С леден тон попита:

— Какво се е случило?

— Ще разбереш в кабинета на шерифа.

— Искам да разбера сега.

Тъмните очи на Уолф срещнаха тези на Армстронг и Клей разбра, че индианецът нямаше да направи и крачка, преди да му каже какво е станало.

— Едно момиче е било изнасилено тази сутрин.

Очите на Уолф блеснаха с дива ярост.

— И вие, разбира се, решихте, че съм аз — изстреля думите като куршуми, през стиснати зъби. Божичко, не можеше всичко да се повтаря отново. Не е възможно да му случи два пъти за един живот. Първия път едва оцеля. Сега нямаше да го преживее, независимо какво щеше да му коства.

— Само разпитваме. Ако имаш алиби, няма проблеми, ще те освободим веднага.

— Сигурен съм, че сте разпитали всички мъже наоколо? Дали повикахте Ели Бау в кабинета на шерифа?

Очите на Клей потъмняха от гняв.

— Не, не сме.

— Направо преминахте към индианеца, така ли?

— Имаш присъда. — Заместник-шерифът очевидно се чувстваше неудобно.

— Нямам предишни присъди — изръмжа Уолф. — Досието ми е чисто.

— По дяволите, човече, знам това — неочаквано извика мъжът. — Наредено ми е да те отведа в участъка и просто си върша работата.

— Защо направо не почна така? Никога не бих спрял някой да си свърши работата. — След тази саркастична забележка, Уолф се насочи към пикапа си.

— Можеш да се качиш в моята кола. Ще те върна после.

— Не, благодаря. Предпочитам да не разчитам на теб.

Клей изруга под носа си и се качи в колата. Гумите изхвърлиха прах и чакъл, когато той рязко потегли надолу по планината, последван от Уолф.

Мери започна да трепери. В началото съвсем леко, но с всяка следваща минута конвулсиите ставаха все по-силни. Джо стоеше на мястото си като вкаменен, със свити юмруци. Внезапно се обърна и с всичка сила удари капакът на пикапа си.

— По дяволите, няма да постъпят така отново — прошепна той. — Не отново.

— Няма, разбира се, че няма да го направят. — Мери все още трепереше, но изправи гордо рамене. — Ако се наложи, ще отида при всеки съдия в този окръг. Ще се обадя в редакциите на вестници, в телевизионни канали. Нямат си представа даже към кого ще се обърна. — Имаше много влиятелни познати в телевизионните среди в Савана и ако се наложеше, шерифът щеше да съжалява.

— Защо не се прибереш у дома си? — предложи Джо.

— Искам да остана тук.

Бе очаквал, че тя безмълвно ще се качи в колата си, и когато чу думите й, той я погледна втренчено. Дълбоко в него една част бе убедена, че тя ще си тръгне и те двамата с Уолф пак ще останат сами. Бяха свикнали да са сами. Само че Мери не помръдна от мястото си. Стоеше с изражение на лицето сякаш няма никакво намерение да напусне планината, стоманеносините й очи блестяха гневно и брадичката й бе високо вирната, сигурен знак, че е по-добре да не застават на пътя й.

Момчето, надраснало възрастта си, се протегна и я прегърна, сякаш искаше да получи малко от нейната сила, от която така силно се нуждаеше. Мери също го прегърна. Той бе синът на Уолф и тя щеше да направи всичко възможно, за да го защити.